Пол Дохърти
Призракът на тресавището (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Potest nocenti contingere, ut lateat, latendi fides non potest.

Виновният може да се скрие, но не и с мир в душата.

Сенека

Свиреп и ужасен, грифонът се зъбеше, зинал с каменната си паст, разкриваща мятащия се език и острите зъби. Изпъкналите очи гледаха яростно, ушите му бяха наострени и дръпнати назад като на куче, готово да нападне. Издялан от камък, грифонът се беше присвил в ъгъла на залата, вечно готов за скок срещу невидим враг. Корбет внимателно го разгледа. Като дете винаги се боеше от такива образи и когато майка му го водеше в енорийската църква, той отвръщаше очи. После, през нощите, когато слънцето вече беше залязло, а облаците се събираха, за да скрият луната, той изпитваше детински страх от всички онези фантастични фигури, озъбени грифони, шибащи с опашките си дракони, великани човекоядци с глави на бабуини, маймуни с човешки лица, всичко, което оживяваше и изпълзяваше, за да затанцува върху надгробните паметници в гробището. Корбет се засмя. В известен смисъл той все още вярваше в това. Всяка тъмнина приютяваше отвратителни пълзящи твари.

— В душата си! — прошепна Корбет. — Там човек преживява страховитата адска нощ!

Застанал пред църквата на абатството, Корбет гледаше тимпана над входа. Изправен, за да въздаде правосъдие, Христос стоеше с леко вдигната лява ръка, а в дясната държеше меча на справедливостта. Серафими се тълпяха край увенчаната му с ореол глава. Отдясно на Спасителя бяха праведните с протегнати ръце, очакващи спасение. Отляво стояха грешниците, редици прокълнати престъпници с примки около вратовете, влачени към вечния огън от демони в облика на кентаври, въоръжени с мечове, копия, ками и вериги, за да бодат и мъчат жертвите си. Корбет с удоволствие би се покатерил горе, за да разгледа по-отблизо резбованите фигури. Каменоделците притежаваха чувство за мрачен хумор и често използваха тези образи, за да предадат чрез тях портрети на враговете или на приятелите си. От всяка страна на сводестия вход, под тимпана, се взираха две големи лица, издялани от камък. Това отляво определено принадлежеше на пиян човек, с опулени очи и зинала уста. Отдясно стоеше набожен монах, издигнал очи към небето. Корбет заобиколи църквата на абатството и влезе през Галилейската порта. От всяка страна бяха подредени пейки, за да може в студено време монасите да седят там в съзерцание, да размишляват или да дремят според наклонностите си. Църквата вътре беше пуста. Студеният следобеден вятър носеше на талази мирис на тамян. Закрепени в железните канделабри, свещи от пчелен восък разпръскваха светлина и мекото им ухание напомняше за лятото.

Корбет обиколи църквата. От време на време спираше, за да разгледа стенописите, на които с ярки цветове бяха изобразени различни сцени от Библията. Застанал сред мъртвите на брега на Ада, Христос печално гледаше през Морето на проклятието армията от изгубени души. Ето го пак Христос, който нахранваше пет хиляди души с малки хлебчета и кошница с риба. Неговите страдания и смърт бяха представени в целия им ужас: отпуснатата, увенчана с трънен венец глава, кръвта, която се стичаше от раните в ръцете и краката. Възкресението и цялата слава и ужас на Второто пришествие. Някои от стенописите бяха много стари и поизтрити. Други бяха рисувани наскоро. Корбет забеляза, че по-новите имат за обща тема прогонването на демоните: Христос, който изцелява гадаринеца. От устата на нещастника излизаха множество черни дяволчета, а водачът им крещеше: „Името ми е Легион, защото сме мнозина!“

Докато разглеждаше стенописите, Корбет остро осъзна войната между видимото и невидимото. Разбра, че по-голямата част от тях бяха изработени по разпореждане на абат Стивън. Художникът бе имал усет към драматичното и бе дал свобода на въображението си. Демоните имаха различен облик: понякога бяха представени като тъмни фигури с горящи като въглени очи и остри зъби на ловджийско куче; имаше дори заек с лице на горгона. На други стенописи темата се променяше рязко. Корбет си спомни стиха от Светото писание „Защото сам сатаната се преобразява като ангел на светлината.“ В тези рисунки падналият ангел беше изобразен като прекрасен младеж със сапфиреносини очи, блестяща руса коса и лице, обляно от слънцето. Беше облечен в златошити копринени одежди, обточени по края със сребро. Единственият белег за истинската му същност бяха люспестите ръце, стиснали здраво ефеса на меча. Под него бяха изписани Христовите слова от Евангелието на свети Йоан: „Той беше открай човекоубиец.“ Във всички тези картини Луцифер беше представен като придворен или войнствен рицар. Корбет стоеше запленен. Забелязваше се интересът на абат Стивън към демонологията. На стената, точно пред параклиса на Света Богородица, имаше стенопис, озаглавен „Първородният грях“. На него се виждаше Каин, който разбива главата на брат си Авел. Отдясно се намираше олтар, а над всичко — всевиждащото око на Бога. Корбет внимателно разгледа изображението. Зад олтара се виждаха колела със спици и главина, много наподобяващи колелото от римската мозайка, както и рисунките, които Корбет беше видял в стаята на абата. Корбет продължи към параклиса на Богородица и запали две свещи. Постави ги в свещниците, коленичи и каза три пъти „Аве Мария“ за Мейв и семейството си. После взе една от свещите и се върна към стенописа. Корбет предположи, че е бил завършен наскоро. Колкото повече го гледаше, толкова повече нарастваше интересът му.

Изображенията бяха извънредно фини. Повечето подробности тънеха в сенките на трансепта, обаче с помощта на свещта Корбет успя да разгледа добре образите. Той се усмихна, доволен от себе си. На пръв поглед Каин и Авел като че ли се намираха в пустиня, принасяйки жертвите си на някаква скалиста земя: в далечината се простираше Раят. Художникът, вероятно по настояване на абата, го беше изрисувал като място с преобилна зеленина, с дървета, растения и красиви постройки. Обаче Корбет разпозна абатството „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“, заобиколено от пасбища и ливади, горички и потоци. Той съгледа дори Кървавата ливада с надгробната могила, увенчана с кръст. Стиснал свещта, Корбет седна в подножието на колоната и се опита да види картината в нейната цялост. На фона зад Каин и Авел стоеше жена. Дали беше майка им, Ева? Тя беше в траурни одежди, забулена в черно от главата до петите, с умолително вдигнати пред лицето ръце. До нея стояха двама млади мъже в пълно въоръжение, сякаш я пазеха. Може би са други нейни синове, помисли Корбет. Или ангели, а може би демони?

Корбет стана, взе свещта, постави я в свещника и продължи пътя си. Спря за малко пред гроба на абат Стивън и прошепна набързо молитва. Другата част на църквата също беше украсена със стенописи. Повечето бяха много стари, но имаше и един, рисуван наскоро. На него се виждаше как сатаната изкушава Христос, как Го отвежда на висока планина и му показва цялата слава и блясък на света. Корбет не бе сигурен дали този образ беше само на Христос или на Човека изобщо. Зад планината художникът беше нарисувал градове и замъци с извисяващи се кули и могъщи стени. Кервани, претоварени със стока, влизаха през портите. Вдясно се виждаше идиличен пейзаж. Корбет разпозна отново абатството „Сейнт Мартин’с“. Дали абат Стивън не бе станал монах за това, запита се Корбет. За да избяга от славата на света? Корбет седна на една скамейка и протегна крака. Бе изпратил Ранулф и Чансън в кръчмата „Горският фенер“. Такива места винаги бяха източник на сплетни. Може би там щяха да научат нещо ново за абатството и неговото братство. Корбет беше съвсем объркан след последната си среща със съвета. Отначало приорът не беше много словоохотлив, но принуден от Елфрик и останалите, бе признал наличието на някои нередности в живота на братството. Кой се беше ровил в надгробната могила? Абат Стивън? Или приорът Кътбърт? А може би Тавърнър? И какво беше това допълнение към завещанието? Лейди Маргарет съвсем нямаше да се зарадва, когато разбереше за него! Но Корбет беше особено удивен от разказа на Гилдас за онази жена, която монахът беше съгледал за миг през нощта, докато се разхождал из абатството. Била преоблечена като монах, с расо и качулка. Но коя беше тя все пак? Някое момиче от съседните села? Или лейди Маргарет Харкорт? Корбет беше решил, че докато спътниците му ги няма, ще разгледа обстойно тази Божия обител. Ще се опита да разбере душата й, да се запознае с всички галерии и ходници, странични врати и входове. Сега моментът бе подходящ, защото абатството беше опустяло. Приорът Кътбърт беше свикал събрание, на което трябваше да присъства цялата общност, за да предупреди и да посъветва братята. Корбет усети, че клепачите му натежават. Ранулф често го питаше как се чувства, когато обмисля такива мистерии, и дали е само озадачен, както при главоблъсканиците, които им задаваха в Оксфорд?

— Имаш предвид като математик ли? — отвръщаше Корбет. — Или като магистър по логика, който се опитва да разреши някакъв проблем?

Корбет си пое дълбоко дъх. Не, не беше така. Вярно, никога не се беше срещал с абат Стивън. Приорът Кътбърт и неговото братство му бяха чужди. Той за пръв път посещаваше „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“. И въпреки това, Корбет имаше чувството, че се е превърнал в част от абатството, а абатството е станало част от него. Спомни си отговора, който бе дал на Ранулф.

— Вече не съм в Оксфорд — бе казал той. — Аналогията не е нито подходяща, нито приемлива от гледна точка на логиката. Преследва ме страх, Ранулф, страхът, който споделя и лейди Мейв, че някой ден, в разгара на някоя кървава интрига, ще получа смъртния удар. Не, Ранулф, ние не сме учени, нито магистри по логика. Приличаме по-скоро на рицари по време на турнир — въпреки, че това не е приятелски двубой на полето по време на Майския празник^[1].

Да, ние сме въоръжени с меч и щит, но очите ни са превързани. Намираме се в изпълнена със сенки стая и преди да излезем оттук, ще трябва да заловим и убием синовете и дъщерите на Каина.

Сега Корбет се засмя при мисълта за драматичния начин, по който бе говорил, но това бе истина. „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“ беше като тъмната стая в неговото описание. Само Господ знаеше на какви убийци дава подслон. Корбет отвори очи и се загледа надолу. Дори светостта на едно такова място, Божия обител, Небесни двери, вече не можеше да те защити от някоя летяща стрела или от внезапния, коварен удар на кама или меч. Корбет внимателно се ослуша, но не чу нищо, освен вятъра, който блъскаше открехната врата, и писукането и трополенето на мишки. Той въздъхна, стана и излезе на двора.

Корбет продължи да търси през билковата градина и дворовете, по портиците, през малкия вътрешен двор на манастира, около лечебницата и трапезарията. Мина край сградата на съвета. Вратите бяха затворени, а прозорците — осветени. Корбет чу гълчава. През цялото време държеше ръка върху камата си. Пред него се простираше смълчаното абатство. Режещият, студен вятър навяваше остри бръски сняг. Корбет се питаше дали утре всичко няма да бъде покрито с бял килим. Това ще направи нещата по-трудни за убиеца, размишляваше той, но ще затрудни и нас. Накрая се почувства задоволен. Сега носеше в съзнанието си плана на абатството. Беше разбрал и колко богато и могъщо е то. Можеше да разбере защо приорът Кътбърт нямаше търпение за построи нова странноприемница. Той тръгна към защитната стена и спря за миг пред портата на Юда. Тъкмо тогава камбаната заби — знак, че събранието е свършило. Корбет отвори вратата и излезе отвън. Пред него се ширеше кръгът на Кървавата ливада, а дъбовите дървета от двете й страни се виеха надолу към Соколовия ручей. Падаше мъгла, но през дърветата Корбет можеше бегло да види работниците в полята; чуваше колелата на някоя каруца, изплющяването на камшик и острото дишане на воловете, които разораваха земята. Корбет извади камата и клекна. Заби я дълбоко, вдигна малкия чим и разтърка твърдата като камък земя между пръстите си.

— Останал съм си син на земеделец! — прошепна Корбет на себе си. Беше преценил колко плодородна е земята тук. През лятото тревата сигурно ставаше зелена и тучна. Тази почва беше подходяща за ливади, а ако я разоряха, посевите щяха да избуяват, плътни и високи. Не е чудно, че абат Стивън се колебаеше дали да строи върху нея. Корбет отръска пръстта от ръцете си и се изправи. В средата на ливадата се издигаше надгробната могила и сякаш го подканваше да приближи. Корбет прекоси полето и внимателно я огледа. Абат Стивън е имал право: погребалната могила беше дело на човешки ръце, внимателно и съразмерно издигната в определени пропорции. Той потупа с ръка повърхността и опита да се покатери, обаче тревата бе покрита със скреж и се плъзгаше, тъй че се задоволи само да обиколи могилата. Светлината гаснеше. Накрая намери онова, което бе видял Хамоу: точно на равнището на очите някой беше копал в нея. Корбет отстрани разровената почва. Дупката отдолу беше около десетина сантиметра широка. Корбет се огледа наоколо да намери разсипана земя, но предположи, че който беше копал, бе събрал всичко и го бе отнесъл. Опипа вътре: направеният изкоп беше дълъг. Корбет измъкна ръката си.

— Разбира се! — прошепна той. Онзи, който го беше направил, бе дошъл късно през нощта и бе изрязал парче земя, което по-късно щеше да му послужи да прикрие изкопа. Осквернителят бе проникнал навътре и бе използвал дълга върлина или копие, за да разузнае, да разбере какво лежи дълбоко навътре. Ковчег или може би саркофаг? Корбет върна парчето земя на мястото му. Дали е бил приорът Кътбърт, питаше се той. Или абат Стивън? Или дори Тавърнър, който трябва да е бил привлечен от тайната на това място?

Корбет избърса ръце във влажната трева, изтри ги в наметалото си и тръгна. Големите дъбови дървета се открояваха на фона на стените на абатството към Соколовия ручей, подредени тъй симетрично, че Корбет се запита дали не са били засадени нарочно. От яките им стволове се издигаха клони — нагоре до сивеещото небе. Корбет отново се обърна към могилата. Пред стените на абатството, в единия край, дъбовете отстрани напомняха на колоните на някаква църква, докато насипът в центъра изглеждаше като място за поклонение. Той навлезе в сянката на дъбовете. До него долитаха слаби звуци откъм абатството, трополене на каруци и виковете на работниците, които привършваха работата си в полето. Камбаната на абатството отново започна да бие. Корбет си спомни, че приорът бе наредил да се четат специални молитви за Тавърнър и заместник-приора, които сега се вкочаняваха под саваните си в дома на мъртвите.

На някои места храсталаците между дърветата се сгъстяваха. Корбет трябваше да внимава къде стъпва. Той се спря пред голямо обгорено място — огънят бе попарил тревата и къпинака. Приведе се и разбута с камата си ивицата черна, наслоена пепел, широка около двайсет сантиметра, и дълга около три метра. Трябва да са били бракониери, каза си той. После, озадачен, се изправи и продължи пътя си. Излезе изпод сянката на дъбовете и пое по брега на Соколовия ручей. Той всъщност беше просто поточе, не по-широко от метър. На другия му бряг се виждаха разпръснати шубраци и листак. Потокът течеше вяло и край всеки от бреговете му се бе натрупала плътна зеленикава тиня. Корбет се смъкна надолу с известно усилие и измери дълбочината с ботушите си: беше не повече от тридесет сантиметра. Ручеят навярно бе прокопан от хора, отклонили вода от тресавищата или блатата; не му се вярваше Харкортови или монасите да го ползват като източник на прясна вода или да ловят риба в подмолите му. Корбет се измъкна и застина на място. По-надолу край брега, на затревено островче зад една върба, седеше монах с нахлупена качулка и сведена глава, пъхнал ръце в ръкавите на расото. Толкова беше потънал в мислите си, че не чу приближаването на Корбет. Седеше като статуя. Корбет извади камата, тихичко се промъкна напред и се изкашля. Фигурата не помръдна. Корбет усети как по гърба му плъзват тръпки на страх.

— Pax vobiscum, брате! — повика той и с облекчение въздъхна, когато фигурата се извърна с вдигната ръка, за да отметне качулката. Корбет позна ковчежника брат Дънстън. Монахът стана на крака и започна да се бие с ръце в гърдите. Корбет можеше да види, че е плакал.

— Брате Дънстън, това е студено и самотно място за размисъл и молитва!

Като влачеше краката си по мократа трева, монахът тръгна към него.

— Мислех, че си на събранието на съвета! Какво има, брате?

Очите на брат Дънстън бяха зачервени от плач. Мъжът вдигна ръка, за да избърше сълзите от страните си. Ноктите му бяха изгризани до живеца.

— Всички ще умрем, нали, кралски пратенико?

Корбет се огледа и забеляза малък винен мях върху тревата.

— Всички ще умрем, брате Дънстън: това не означава, че трябва да се настаним в гробището и да чакаме това да стане.

— Не бях на събранието — изфъфли брат Дънстън. — Каква полза, сър Хю? Донесох си малко вино тук и реших да размисля.

— Останало ли е нещо?

Монахът се засмя и отстъпи. Вдигна меха и му го подаде. Корбет отпи и му го върна.

— Спомни си Светото Писание: малко винце услажда сърцето, но твърде много помрачава душата. Брате Дънстън, ти седиш тук като човек, забравен от света.

— Тревожа се, наистина се тревожа. — Дънстън стисна меха, сякаш беше някаква скъпоценна реликва. — Новината за тези убийства скоро ще се разпространи. Вече няма да идват поклонници. Търговците ще се колебаят дали да се отбиват при нас. Нещо повече, когато кралят научи…

— Всичко ще мине и ще замине! — увери го Корбет. — Ти се тревожиш за приходите на абатството, нали?

Брат Дънстън кимна припряно.

Лъжеш, помисли си Корбет: това абатство е достатъчно богато и могъщо, за да издържи на едногодишна обсада.

— За какво всъщност се тревожиш, брате? Монахът отклони поглед:

— Заради греха.

— Моля?

— Заради греха! — повтори брат Дънстън. — Казаното е вярно, нали, служителю? Вашите грехове ще ви намерят.

— Какви грехове?

— Отец Стивън беше добър абат. Строг и взискателен, но въпреки това благороден и любезен. — Брат Дънстън погледна назад към масивните сгради на „Сейнт Мартин’с“. — Знаеше нашите грехове, но ни съчувстваше.

— Изповядвал ли си се пред него? — попита Корбет.

Брат Дънстън кимна:

— Той ми опрости греховете и ми даде добър съвет. — Монахът вдигна воднистите си очи. — Беше добър свещеник, служителю. Никога преди не съм срещал такъв като него. Сега ще бъдем наказани за греховете си.

— Първо, какво искаш да кажеш с това „такъв като него“? — пристъпи по-близо Корбет.

— Той сякаш… — брат Дънстън прехапа устната си, — той сякаш вярваше, че грях няма. — Видя удивлението на Корбет и добави: — Би трябвало да си го чувал как говори, за да разбереш какво искам да кажа.

— Но нали все пак е бил заклинател? — настойчиво попита Корбет. — Вярвал е в сатаната и цялата му мощ.

— Знам, знам, там е загадката.

— Абат Стивън имаше ли изповедник?

— Да, да, имаше — брат Дънстън покри устата си с ръка. — Веднъж ми каза, че понякога се изповядвал на един свещеник, когото срещнал по време на пътуванията си, но имаше изповедник и в абатството. А, да, брат Люк. Преди отговарял за лечебницата тук, а сега е на почти сто години! Брат Люк казва, че си спомня крал Джон, когато минал през Норфък. Старият Люк! Остър ум в грохнало тяло!

Корбет мислено си обеща, че ще потърси този старец.

— Започва да вали сняг… — съобщи брат Дънстън. Бели, меки парцали падаха лениво към земята. Сега небето се бе снишило и беше станало тъмносиво.

— Ще бъде студена нощ! — прошепна брат Дънстън. Корбет погледна назад към извисяващите се кули, шпилове и фронтони по покривите на „Сейнт Мартин’с“. Странно, унесе се в мисли той, странно, как може да се променя едно място. Когато бе приближил за първи път портите, абатството му изглеждаше приветливо, приятно място, предлагащо подслон от пустошта, която го заобикаляше. Сега изглеждаше зловещо, отблъскващо, дори заплашително.

— Студено ми е! — промърмори брат Дънстън и тупна с крак. — Сър Хю, връщаш ли се?

Корбет склони. Двамата прекосиха полето; снегът се усилваше.

— Какво искаше да кажеш — попита Корбет, — когато спомена, че абат Стивън сякаш е вярвал, че няма грях? Ти нарече това загадка.

Брат Дънстън нахлупи качулката си. Корбет се запита дали по-скоро не се опитва да прикрие лицето си, отколкото да го защити от хапещия вятър.

— Просто ми мина такава мисъл, сър Хю. — Ковчежникът обмисляше думите си. — Философите спорят за съществуването на Бога. Понякога имах впечатлението, че абат Стивън е тръгнал по другия път, едва ли не, че му е по-лесно да открие духовния живот чрез света на демоните, въпреки, че никога не съм се осмелявал да кажа такова нещо пред останалите братя.

— Значи, за абат Стивън ритуалът на прогонване на бесовете е бил пътуване през мрака?

— А как иначе? — изсмя се брат Дънстън. — Ние живеем сред океан от зло, сър Хю: убийства, изнасилвания, кражби, беззакония. — Той въздъхна. — Човек много рядко среща някой Ангел на Светлината.

Корбет беше готов да продължи дискусията, когато пред тях някой внезапно отвори портата на Юда и оттам се появи брат Пердитус, който махаше с ръце.

— Сър Хю, най-добре ще е да дойдеш!

— О, не! — прошепна брат Дънстън. — Не още една смърт!

— Какво има? — извика Корбет.

Пердитус само му направи знак да побърза. Корбет ускори крачка. Послушникът беше възбуден.

— Нося съобщение от брат Елфрик. Трябва да дойдеш, той иска да ти покаже нещо.

Той ги поведе обратно през градините на абатството. Елфрик се намираше в дъното на лечебницата, където гореше факла, втъкната в халка на стената. Корбет влезе в дома на мъртвите. Вътре беше топло: в мрака светеха мангали; от запалени свещи с поставени над тях похлупаци и кандила струеше треперлива светлина. Имаше пет или шест дълги маси. Труповете на Хамоу и Тавърнър заемаха две от тях, а върху телата бяха метнати тежки платнени покривала.

— Върнах се тук след края на съвета — обясни Елфрик, като взе една свещ, — и забелязах, че резето на вратата към дома на мъртвите е вдигнато. Сър Хю, виж това!

Той отметна саваните от телата на Хамоу и Тавърнър и сведе свещта, за да разкрие ужасяващото „V“, дамгосано върху челата на двата трупа.

— Господи Боже и вие, ангели небесни! — възкликна Корбет. — Този убиец е изпълнен със злоба! Върнал се е, за да постави клеймо на труповете — да ги бележи за свое дело!

— Как е могло да стане това? — прошепна брат Пердитус. Корбет посочи мангала:

— Навярно са били необходими само няколко секунди. Желязото е трябвало да се нагорещи, после да се дамгоса челото. — Той се извърна към ведро с вода, поставено непосредствено край вратата. — Навярно тук е охладил желязото. Дворът вън е тих, тъй че убиецът би могъл да чуе, ако приближава някой.

— Вярно! — съгласи се Елфрик. — А и тук идват много малко хора. Братята няма да дойдат, за да изразят почитта си, докато телата не бъдат положени за поклонение.

Корбет отново покри телата със саваните. Обърна се и видя, че Елфрик, Дънстън и Пердитус са застанали на прага. Танцуващата светлина им придаваше зловещ и тайнствен вид.

— Преситих се от смърт — прошепна Корбет, като ги разбута, за да мине. — Брат Елфрик, тук не мога да сторя почти нищо, поне засега.

Корбет излезе. Вечерта падаше бързо, снегът покриваше земята с бял прах. Абатството се пълнеше с монаси, които бързаха да привършат работата си. От кухните се виеше дим, носеше се аромат на готвено и печени сладки. Корбет нахлупи качулката си и тръгна към странноприемницата. Когато се прибра в стаята си, заключи вратата и постави резето. После запали свещите и светилниците. Бяха донесли още един мангал. Корбет взе духало и разпали с него въглените, докато те засветиха, червени и горещи. В стаята имаше малко огнище с отдушник, но Корбет реши да не пали дървата. Прекоси стаята и огледа чашите за вино, каната и подноса със сушени плодове, хляб и сирене. Не можа да открие нищо особено. Събу ботушите си и легна възнак на леглото, загледан в тавана. Не можеше да намери никакъв смисъл в станалото. В главата му се въртяха мисли и картини. Лениво се запита какво ли правят Ранулф и Чансън.

— Тук броди убиец — прошепна той, — който се наслаждава на онова, което прави. Обърнал е абатството с главата надолу — то вече не е свято и молитвено място, а обиталище на страх и дебнеща смърт.

Но дали е било свято и молитвено място преди? Колкото повече научаваше за абат Стивън, толкова по-любопитен ставаше Корбет. От една страна набожен, учен монах; от друга, абат Стивън явно е бил човек, изпълнен с несигурност, дори с разкаяние и угризения на съвестта. Клепачите на Корбет натежаха. Той потъна в сън, но беше грубо разбуден от силно чукане по вратата. Корбет скочи от леглото и грабна колана с оръжието си, който беше захвърлил на пода.

— Кой е? — попита той.

— Архидякон Ейдриън! Сър Хю, трябва да говоря с теб.

Корбет свали резетата и архидяконът пристъпи в стаята. Той свали наметката си, мокра от топящия се сняг, без подкана, прекоси помещението и започна да грее ръцете си над мангала.

— Вали сняг, Корбет. — Виждам.

— Трябва да отпътувам обратно за Лондон. Искам да се махна от „Сейнт Мартин’с.“

— Защо? — настоятелно попита Корбет.

— Имам работа, съдът в Лондон ме чака. Не виждам никакъв смисъл да отлагам.

— А пък аз виждам.

Корбет седна на леглото. Архидяконът се обърна към него. „Уплашен ли си, запита се Корбет. Ядосан ли си или играеш някаква своя игра?“ Устните на архидякона се свиха.

— Нямам нужда от разрешението ти, Корбет!

— Напротив, имаш! — Корбет махна с ръка към дисагите в ъгъла. — Нося пълномощията на краля!

— Аз съм ръкоположен духовник, висш сановник на църквата!

— И Архангел Гавриил да си, все ми е едно. Защото, съдейки по това, което знам, архидякон Ейдриън, може и ти да си убиецът.

— Не ставай смешен! — Архидяконът прекоси стаята, взе си стол, завъртя го и се отпусна на него. — Не съм виновен повече от теб, Корбет. Ама наистина — запелтечи той, — откъде да знаем, че ти не си убиецът?

— Не съм бил тук, когато е бил убит абатът.

Корбет се препаса с военния си колан и започна да си играе с камата, като я вадеше и връщаше в ножницата.

— Но ти си бил тук, мастър Уолъсби!

— Абат Стивън ми беше приятел, брат во Христе. Знаеш причината за моето посещение тук.

— Лъжеш! — Корбет посочи с върха на камата неканения си гостенин. — Не си бил приятел на абата, а негов съперник, негов противник. Може да си завидял на славата му и затова си предприел тази военна хитрост!

— За какво говориш?

— За мастър Тавърнър, Карфур или както там се нарича, чийто труп лежи и се вкочанява в дома на мъртвите. Разбра ли, че е бил дамгосан?

Архидяконът преглътна с мъка и погледна към вратата, сякаш съжаляваше, че е дошъл тук.

— Ако сам не бе дошъл, Уолъсби, щях да изпратя да те повикат. Да видим сега. Ти си противник на възгледите на абат Стивън. Ти си прагматик, правник. Не вярваш в елфи, таласъми и горски духове или в това, че силите на ада могат да обладаят човека. Въвлякъл си абат Стивън в открит дебат. Обаче той се оказал силен противник с определени доказателства, които оправдавали делата му. Е, архидякон Ейдриън, ти спомена съда в Лондон, нали? В ролята си на църковен съдия сигурно си се срещал с измамника Карфур, когото познаваш под името Тавърнър. — Корбет замълча. — Не го познаваш, така ли? Мастър Уолъсби, не искам да те карам да свидетелстваш под клетва. Но съм убеден, че ако се разтърся из архивите на църковния съд, ще намеря нещо за Тавърнър, този опитен измамник, който сигурно е бил постоянен посетител на съда ви.

Сега архидяконът очевидно започна да нервничи.

— Искаш ли глътка вино? — предложи Корбет. — Или залък хляб със сирене? Не? Добре, докато преглеждах вещите на Тавърнър, попаднах на един малък бележник, дневник, който той си е водил. И, което е още по-важно, намерих разрешително за просия, както и разрешение да отплува отвъд морето, и двете издадени от вашия съд. Разрешителното е било издадено в началото на есента, в навечерието на празника на свети апостол Матей. Поправи ме, ако греша, архидяконе, но аз мисля, че ти си дал на Тавърнър както разрешителното, така и парите. Той отплувал на кораб по Темза, който носел доставки за източните брегове. С осигуреното разрешително в джоба, Тавърнър слязъл на сушата и се отправил за „Сейнт Мартин’с“. Той наистина бил майстор на преправянето, измамник и сплетник. Абат Стивън го приел като чистосърдечен молител, който отчаяно се нуждае от духовна помощ и покой. Тавърнър се оказал подходящ за целта му и убедил абат Стивън, че е обладан от зли духове. Абат Стивън се хванал на въдицата. В началото може и да е имал някакви съмнения, но те бавно се разсеяли, както писал на теб и приятелите ти в Лондон.

Корбет млъкна, прекоси стаята, наля малко вино в една чаша и отпи от кървавочервена кларет^[2]. После облиза устните си.

— Сигурен ли си, че няма да ми направиш компания, архидякон Уолъсби? Бих могъл да ти предложа чаша горещо вино с подправки!

Уолъсби го гледаше втренчено.

— Питах се — Корбет отново седна на мястото си — защо такъв зает човек като теб ще се втурне на север по искането на абата. Това не можеше ли да изчака — след като си толкова зает? Тъй или иначе, пристигаш тук и обявяваш, че представлението на Тавърнър ти е направило силно впечатление, обаче след това убийството проваля играта, която сте замислили.

Свещеникът потърка страната си, сякаш го болеше.

— Аз… аз… — започна да заеква той.

— Не лъжи, моля те! — настоя Корбет. — Архидяконе, не би трябвало да се доверяваш на човек като Тавърнър. Очаквал си, че той ще се отърве от тези писма и разрешителни, нали така? Но мошеник като него никога не унищожава нищо, защото не знае дали някога няма пак да му потрябва.

— Вярно е! — въздъхна архидяконът. — Сър Хю… — Той замълча: — Абат Стивън беше човек, от когото според мен църквата не се нуждаеше. Аз се придържам към канона и вярвам в сатаната и адския огън, но светът се променя. От Изтока идва ново познание, нови науки. Ние вече не вярваме, че всяко злощастие е дело на сатаната, че тези зарази, епидемии, дори убийствата и кражбите са част от един огромен заговор на невидима орда зли духове. За един свещеник е добре да използва адския огън, за да плаши вярващите, но абат Стивън… — Той поклати глава. — Какво общо имаше той с изучаваното в Оксфорд или Кеймбридж, с писанията на Платон и Аристотел, със закона или парламента? — Архидяконът си възвърна самоувереността, докато говореше. — Да, аз съм съдия на църквата. Седя в моя съд и виждам как хора като Тавърнър скубят суеверните. Аз мога да се справя с Тавърнър. Но един абат, един висш духовник? Исках да докажа, че греши.

— Не! — прекъсна го Корбет. — Искал си да му дадеш урок. Какво щеше да стане? — настоятелно попита той. — Дали ритуалът щеше да се провали? Може би Тавърнър щеше да обяви кой е в действителност и какво прави? Искал си да направиш абата за посмешище. Да му се подиграват навсякъде. Мислиш ли, че кралят щеше да е доволен?

Архидяконът се опита да възрази.

— Щял си да го унищожиш! Което доказва, че не си обичал особено абат Стивън.

Уолъсби скочи от мястото си.

— Седни! — заповяда Корбет. — Дойде да ми поискаш разрешение да си заминеш, което отказах. Сега ти обяснявам отказа си. Наел си Тавърнър, за да направи теориите на абат Стивън за посмешище. Дошъл си на север, за да се присъединиш към него в този заговор. Архидяконе, не вярвам, че това е било само теологичен спор. Нещата отиват далеч по-надълбоко. Какво е било? Зловредна шега? Да не би абат Стивън да е възпирал по някакъв начин повишаването ти в сан, да е възпрепятствал напредъка ти? — Корбет плесна толкова силно с ръце, че архидяконът подскочи. — Сега можеш да направиш своята изповед, свещенико, или аз ще я изтръгна в присъствието на краля. Искам истината!

— Преди две години — започна да мънка архидяконът, изтривайки влажните си длани в расото — кралят изпрати официално посланичество в Париж.

— О, да, относно преговорите за брака между Уелския принц и Изабела, дъщерята на крал Филип?

— Точно така. Лондонският епископ избра мен като член на мисията, обаче абат Стивън забрани да отпътувам.

— Изложи ли някакви основания?

— Той беше член на същата мисия. Твърдеше, че преговорите ще бъдат трудни и дълги, затова няма да е подходящо хора, които имат противоречия по някои духовни въпроси, да бъдат заедно на едно място при решаването на такъв един въпрос.

— И ти го намрази, нали? — прошепна Корбет. — И абат Стивън го знаеше?

— Давам ти обясненията, които поиска, Корбет! — Уолъсби замълча. — Аз не обичах абат Стивън и той не ме обичаше. Дадох си обет да му предам един хубав урок.

— И какво се обърка?

— Какво искате да…

— Попитах какво се обърка? — повтори Корбет. — Когато си пристигнал в „Сейнт Мартин’с“, трябва да си разменил няколко думи на четири очи с Тавърнър, по-далеч от подозрителни погледи и любопитни уши. Да не би Тавърнър да се е отметнал? Абат Стивън беше добър духовник, който го бе приел сърдечно. Навярно Тавърнър е решил, че за него ще е по-изгодно да си спечели благоразположението на абата, като продължава да се прави на обладан от бесове, отколкото да бъде част от твоя заговор. Сигурно си побеснял, когато си видял как рухва ловко замисленият ти план. Без да знае, абат Стивън е разбъркал картите по такъв начин, че си щял да бъдеш принуден да наблюдаваш неговия най-голям триумф.

— Нямаш никакви доказателства!

Корбет стана, прекоси стаята, отвори капаците и погледна през малкото зарешетено прозорче на едното крило.

— Вали обилно — измърмори той. — Тъй или иначе, съмнявам се, че ще можеш да отпътуваш за Лондон.

Корбет се вгледа към двора и островчето светлина, което се образуваше от пламъка на една факла, прикрепена към ъгъла на сградата. Чу някакъв шум, затвори прозореца и се обърна. Архидякон Уолъсби си наливаше чаша вино.

— Не ми говори за доказателства. Прав съм, нали?

— Да, прав си! — отвърна Уолъсби. — Бях вбесен. Разпитах Тавърнър, който се правеше на света вода ненапита. Каза, че ме е срещал само веднъж през живота си и че съм го отклонил от правия път. Припомних му за среброто, което му бях дал. „Какви пари?“, попита той. Заплаших, че ще го издам.

— Но разбира се, не го издаде! — прекъсна го Корбет. — Да издадеш Тавърнър би означавало да изложиш себе си като човек, който не е по-добър от него: лъжец и мошеник. С какво друго те заплаши Тавърнър? Че ще иде и ще се изповяда на абата ли?

Архидяконът отпи от чашата с вино.

— Ако го беше направил, картите наистина щяха да се разбъркат! — продължи Корбет. — Абат Стивън щеше да заяви, че е прозрял мошеничеството и представлението и че е получил пълно признание от Тавърнър. Нашият хитрец трябва да е бил доволен. Държал те е в ръцете си. Нямал си никакъв друг избор, освен да приемеш. Ядосан ли беше?

Корбет прекоси стаята и приближи лицето си само на сантиметри от това на духовника.

— Питам се дали си бил достатъчно разгневен, за да извършиш убийство?

Уолъсби отстъпи назад и бързо отпи от чашата си.

— Не бива да говориш така!

— Защо пък не? Ненавиждал си абат Стивън — и той е мъртъв. Тавърнър трябва много да те е разгневил — и той е мъртъв.

— А заместник-приорът, Хамоу?

— И тук има интересно съвпадение! — заяви Корбет. — Онази сутрин, когато са приготвили подноса с хляба и пивото, си бил в кухните. Да претърся ли вещите ти, архидякон Уолъсби? Ще намеря ли прахове и готови отрови?

— Претърсвай колкото си искаш! — изръмжа духовникът. — Нямаш право на такива обвинения!

— Не мога да кажа как си проникнал в стаята на абата. — Корбет се върна и седна на края на леглото си. — Но ти си силен човек, архидякон Уолъсби. Носиш ли лък?

— Разбира се, че нося, както и хората от свитата ми.

— Можеш ли да го донесеш?

Уолъсби остави чашата си на масата. Устните му потреперваха.

— Няма да го донесеш, нали? — настойчиво попита Корбет. — Мога да се обзаложа, архидяконе, че стрелата, която уби бедния Тавърнър, е дошла от твоя колчан, и ти го знаеш!