Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековни загадки (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Corpse Candle, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Дудеков-Кършев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- crecre (2008)
Издание:
Пол Дохърти. Призракът на тресавището
Английска. Първо издание
Превод: Васил Дудеков-Кършев
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев
Издателство „Еднорог“
История
- — Добавяне
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Nam concordia parvae res crescunt, discordia maximae dilabuntur.
Съгласието кара малките неща да нарастват, докато несъгласието унищожава дори онова, което е голямо.
Корбет се оглеждаше учудено из стаята на Тавърнър. Никога не беше виждал толкова много кръстове и статуи: те сякаш покриваха стените и изпълваха всяка ниша. По масите стояха триптихи и разпятия. Над вратата висяха върбови клонки от Цветница. Стаята бе просторна и чиста. Беше единствената стая в абатството, където Корбет забеляза, че тръстиката и сламата, покриващи пода, са чисти и свежи. На една лавица високо на стената имаше няколко книги, Библия и окъсан псалтир. Седнал на крайчеца на малко легло с балдахин, Тавърнър приличаше на достопочтен монах. Беше облечен в сиво одеяние, с оплешивяващо теме и прошарени коси, които падаха до плещите на объркани кичури. Беше светлоок, подвижен и бъбрив като сврака, с обло, червендалесто лице. Корбет забеляза внушителния търбух, провиснал над шнура около талията му. Стаята се топлеше от мангал, чийто дим изпълваше въздуха с аромат, и от няколко цепеници, които пламтяха в огнището; това беше топло, уютно място. Корбет бе видял дима, който излизаше от отдушника, докато идваше насам. Както обикновено, Чансън стоеше на стража отвън. Ранулф, с потиснат вид, седеше на пейка непосредствено до вратата. Корбет с любопитство се вгледа в този странен човек, който твърдеше, че е обладан от бяс, от прокълнатата душа на Джефри Мандевил. Но не забеляза нищо странно в този мъж на средна възраст, с лукави очи и явно остър ум, който ги поздрави и им предложи вино.
Корбет взе парче пергамент от масата и забеляза изписаното с мастило „V“. Той се загледа в него, докато събираше мислите си. Не бе разказал на Ранулф какво се беше случило миналата нощ: за тайнствения посетител, който неочаквано се беше появил зад решетката, а после бе дръпнал резетата и избягал. Корбет мълчаливо се завърна в странноприемницата. Отношенията му с Ранулф си оставаха хладни. Камбаната ги бе събудила рано, присъстваха на службата в един страничен параклис и хапнаха в кухните на абатството. Приорът Кътбърт се видя за кратко с тях. Той явно бързаше, обясни им, че има друга работа и не знае нищо за смъртта на бедния Гилдас… Корбет кимна и заяви, че трябва да разпита Тавърнър. Приорът сви рамене в знак на съгласие.
Корбет все още се чувстваше изморен, клепачите му тежаха. Той вдигна пергамента, а Тавърнър сведе глава.
— Кой е начертал тук знака на Мандевил?
— Как смееш!
Корбет зяпна изумено. Тавърнър вдигна глава. Лицето му беше съвсем променено, очите му горяха от омраза, устата се зъбеше, гласът бе напълно различен.
— Как смееш, кучи сине, негоднико! Слуга най-долен! Как смееш да разпитваш мен, Мандевил, един от Пазителите на Тауър, граф на Есекс!
Ранулф се приведе напред, готов за скок.
Корбет бе особено впечатлен от промяната в гласа, станал остър и гърлен. Когато се срещнаха за пръв път, гласът на Тавърнър беше мек, той по-скоро шепнеше.
— Това е моят хералдичен знак! — продължаваше той, като протягаше пръсти към пергамента. — Черни орнаменти върху червен пряпорец. „Бича на Есекс“, тъй ме наричаха! „Грабителя от Илай“! Дадох им да разберат на тези лицемерни монаси, тези разблудни закачулени братя и на техните монахини с нежна кожа! Предадох ги на огън и меч! Igne Gladioque. С огън и меч! Gero bellum contra Deum. Водя война срещу Бога и копнея да разбия самите двери на Рая! — Тавърнър премина за малко на старинен нормански френски и се върна отново на латински — Le Roi Se Avisera. Посъветваха краля. Sed Rex territus, но кралят се уплаши.
— Кой беше кралят? — попита Корбет. Тавърнър го изгледа хитро.
— Крал беше Стивън, но беше предизвикан от Матилда, арогантната дъщеря на Хенри. Аз предвождам легион, знаеш ли това, кралски служителю? Моята свита продължава да язди нощем из мочурищата!
Корбет затвори очи и се опита да си спомни обреда за прогонване на духове.
— Как те наричат? — внезапно попита той.
— Името ми е Джефри Мандевил, прокълнат в живота и прокълнат в смъртта. Бродя из мрака. Търся си място, дом, който да обитавам.
— И си избра Тавърнър?
— Вратата беше отворена! — последва резкият отговор. — Обителта беше готова.
— И какво правиш, когато излизаш? — любопитно попита Корбет. Той забеляза, че в ъглите на устата на Тавърнър започва да се събира бяла пяна.
— Връщам се в мрака, във вечната нощ. Ти си Корбет, нали? Пазителя на тайния печат? Жена ти е Мейв с дългата руса коса и онова прекрасно тяло, а, Корбет? Нежно и бяло като сметана?
— Внимавай, сладострастнико! Корбет вдигна ръка:
— Знаеш ли къде живея?
— В имението Лейтън в Есекс, моето графство, заедно с пухкавата малка Елинор и бебето Едуард. Кралят те праща, а?
Корбет оглеждаше мъжа пред себе си. Беше учуден, че Тавърнър или онова, което го обладаваше, знаеше толкова много. От друга страна, повечето от тези неща бяха всеизвестни.
— Ако си демон — засмя се Корбет, — би трябвало да знаеш повече. Срещал ли си се с абат Стивън? Душата му напусна тялото си.
Тавърнър не мигна, нито изразът му се промени.
— Отиде на съд! — обяви той. — Неговото преминаване отвъд не бе възпряно. Той започна своето пътуване.
— Но защо беше убит? Как е бил убит?
— Не съм тук да ти помагам, Корбет!
— Хайде, хайде! — подразни го кралският служител. — Твърдиш, че си великият Джефри Мандевил, който броди из тресавищата, а знаеш по-малко от един кухненски прислужник в абатството!
— Беше убит от кама, забита в гърдите му — дойде резкият отговор. — Абат Стивън искаше да се държи като римлянин. Сега ще трябва да плати за греха си срещу Светия Дух.
— Какво искаш да кажеш с този грях срещу Светия Дух? — запита настоятелно Корбет. Тавърнър изглежда знаеше за смъртта на абата малко повече от допустимото.
— О, той наистина беше убит като Авел, заклан от Каин, от брата си…
— От монасите от „Сейнт Мартин’с“ ли? — попита Корбет.
— Ти dixisti clerice — произнесе на латински Тавърнър. — Ти го каза, служителю.
— Кой монах?
— Всеки е виновен по своему. Кръвта на абат Стивън лепне по ръцете им.
Корбет почувства, че настръхва от страх. Два пъти беше присъствал на прогонване на бесове като представител на краля. Веднъж в абатството „Бърмондси“ и втори път в „Сейнт Питър ад Винкула“, малката църква в Тауър. Двата случая бяха отдавнашни, но ги помнеше като ужасяващо преживяване. Ръката на Тавърнър започна да криволичи, а пръстите му се извиха като нокти на граблива птица.
— Той бе изтръгнат от живота, запратен в мрака неподготвен. В „Сейнт Мартин’с“ аз се чувствам като у дома си, кралски служителю. Това е обител на демони. — Сега бялата пяна покриваше устните му. — И можеш да кажеш на Чансън отвън пред вратата да престане да подслушва.
Леконогият Ранулф отиде до вратата и я отвори. Чансън едва не се строполи в стаята. Той започна да заеква и объркано гледаше Корбет.
— Наредено ти е да пазиш, а не да подслушваш! — Корбет хвърли бърз поглед към Тавърнър. — Но сега върви в библиотеката. Попитай брат Елфрик дали там има някакви книги или хроники за Джефри Мандевил.
— Има една! — обади се Тавърнър.
— Какво ти каза абат Стивън?
— Канеше се да ми помогне. — Гласът на Тавърнър стана грозен. — Но не можа да помогне дори на самия себе си.
Корбет удивено го гледаше. Тавърнър беше едновременно двама души: единият той самият, а вторият — духът, който го бе обладал, гласът и изразът на лицето му постоянно се променяха, понякога започваше да говори на френски или латински. Корбет погледна към Ранулф: Тавърнър явно бе впечатлил и него. Накрая разговорът замря. Обзетият от бесове мъж седеше на крайчеца на леглото с отпуснати ръце и наведена глава.
— Кой си сега? — попита Корбет.
Тавърнър потопи пръсти в един потир със светена вода на масата край леглото и бързо се прекръсти три-четири пъти. После пъхна ръка под дрехата си и извади оттам Библия, която притисна към гърдите си.
— Човекът, който съм се родил — уморено отвърна той. Бялата пяна беше изчезнала. — Матю Тавърнър.
— И защо дойде тук? — попита Корбет.
— Живеех в Есекс, в едно село край Челмсфорд. Още докато бях дете, ме връхлитаха фантастични сънища и ужасни кошмари. Баща ми умря, когато бях млад. Майка ми се отдаде на черните изкуства. Тя принасяше жертви на Ахитофел и Азраел, на Велзевул и другите Властители на пустошта. Един следобед седях сам край ручея и ловях риба. Слънцето се скри зад облак и аз погледнах нагоре. На другия бряг, зад протегнатите клони на един дъб стоеше мъж. Беше висок, облечен от главата до петите в черно, а лицето му беше бледо и изпито. — Тавърнър примигна. — Очите му бяха жестоки като на ястреб. „Кой си ти, сър?“, попитах аз. „Е, Матю, аз съм старият ти приятел Джефри Мандевил.“ Избягах и разказах всичко на майка си. Тя само се засмя и каза, че всички ние сме демони. Мандевил продължи да ми се явява. Срещах го в кръчмите и по самотните пътища. „Преследвам те, Матю“, повтаряше той, „както кучето преследва сърна“.
— И улови ли те? — попита Корбет.
— Скрих се в Лондон — отвърна Тавърнър. — Започнах да своднича, но Мандевил ме откри и там.
Той разтвори яката на дрехата си и я свали. Корбет се дръпна при вида на голямото „V“, жестоко отпечатано върху лявото рамо на мъжа. Раната вече бе заздравяла, но бе видно, че е използвано нагорещено желязо. Корбет се върна към креслото си.
— И ти дойде при абат Стивън?
— Първо отидох за помощ при доминиканците в „Блекфрайърз“. О, да, и при архидякон Ейдриън.
— Значи го познаваш?
— О, да!
— И какво ти обеща абат Стивън?
— Че ще прогони беса от мен. Отнасяше се към мен като към син. Беше мил и добродушен. Каза, че мога да остана тук известно време. Понякога помагах на брат Елфрик в библиотеката.
— Знаеш ли защо умря абат Стивън? — попита Корбет. Тавърнър поклати глава отрицателно:
— Никога не сме говорили за нищо, освен за това, че съм обладан, и за предишния ми живот. Понякога той изглеждаше тревожен и разсеян. Често го виждах да разговаря със своя прислужник, послушника брат Пердитус.
Корбет чу някакъв звук отвън, Чансън вероятно се връщаше. Някъде започна да бие камбана. Ранулф се приготви да стане, но после пак седна на мястото си.
— И абат Стивън не е обсъждал нищо, свързано с абатството?
Тавърнър поклати глава:
— Лошо ми е! — прошепна той, като се държеше за стомаха. — Трябва…
Той немощно посочи с ръка към чашата и подноса с храна в другия край на стаята. Ранулф скочи. Напълни чашата и я сложи в ръката на мъжа. После отиде до прозореца зад леглото и отвори кепенците. Явно нещо навън силно привлече вниманието му.
— Говорил ли си с някого от другите монаси? — настойчиво попита Корбет. — С приора Кътбърт?
Главата на Тавърнър се вдигна нагоре: отново бе обладан.
— Тясно сърце, тясна душа! — дойде дрезгавият отговор. — Обича това абатство повече от Бога. Te и прословутата им странноприемница. Искат да ограбят Кървавата ливада, да разкопаят гниещите кости на стария Сигбърт, да построят богата къща за тлъстите господари на тази земя. Да имат повече посетители. Да увеличат доходите си.
— Джон Карфур!
Корбет скочи, щом чу пронизителния глас на Ранулф. Тавърнър подскочи и се озърна.
— Джон Карфур! — повтори Ранулф. Той бавно приближи до леглото и седна до Тавърнър. — Мога да се хвана на бас, че на дясното ти рамо — той побутна Тавърнър с пръст по рамото — има и друг белег във формата на ромб. Червеникав белег по рождение.
Ранулф погледна господаря си и извинително се усмихна.
— Какво означава всичко това? — Гласът на Тавърнър се извиси в зловещ писък.
Обаче Ранулф взе камата си и го бодна с нея под брадичката.
— Сър Хю Корбет — заяви той, — Пазителю на Тайния печат на краля, позволи ми да ти представя благонравния злосторник Джон Карфур, актьор от пантомими, изкусен мошеник, измамник и фалшификатор. Някога слуга за дребни поръчки, заловен от кралското правосъдие и прекарал известно време в изгнание в чужбина. Бил е принуден да служи в кралските армии във Фландрия и Северна Франция.
Тавърнър гледаше Корбет умолително:
— Не знам за какво говори той!
Но Ранулф разтвори дрехата на Тавърнър откъм гърба и смъкна грубо сивата роба, без да го е грижа дали ще я скъса или не. Откри рамото на Тавърнър и го накара да се обърне, за да покаже ясно очертания пурпурен рожден белег. Ранулф го убоде с камата малко по-надълбоко и под брадичката на Тавърнър потече тънка струйка кръв.
— Срамувам се от теб, Джон! — продължи шеговито Ранулф. — Паметта започва да ти изневерява, а? Аз съм Ранулф-ат-Нюгейт.
— Не те познавам! — започна да пелтечи Тавърнър. Корбет продължаваше да мълчи.
— Не, не би могъл. Когато те срещнах, аз бях просто Ранулф. Още не бях попадал в затвора. Познаваш майка ми, Изолда — помниш ли я? С рижа коса, зеленоока, и великодушна до глупост. Тя те угощаваше без пари, нали, мастър Карфур! — Ранулф смигна на Корбет. — Не знам дали това е истинското му име. Наричаха го Джон от кръстопътищата или по френски — Carrefour. Това беше прякор, даден му, защото никога не можеше да се предвиди накъде точно ще поеме. Човек с много занаяти е нашият Джон. Актьор, член на театрална трупа. Може да подражава и да имитира когото си поиска. Не помни мен, малкото червенокосо момче, което седеше в ъгъла с пръст в уста и гледаше как Карфур забавлява майка му и други дами. Не ти желая злото, Джон! — Ранулф свали камата. — Ти караше майка ми да се смее. Помниш ли своите любими роли? На просещ монах? На достолепен свещеник?
Сега Тавърнър изглеждаше жалък и нещастен.
— Възхищавам се на твоя Мандевил — продължаваше Ранулф. — Само че ти направи грешка. Говореше за разблудни монаси с качулки, а през царуването на Стивън е нямало францисканци. Техният орден още не е бил основан в тази страна. Останалото наистина беше добро: норманският френски, латинският… Ти си същински учен, нали, Джон?
Ранулф прибра камата си в ножницата и се върна на столчето си. Корбет мислено си призна, че Ранулф рядко го е учудвал толкова. Усещаше се малко объркан, защото Тавърнър определено го бе направил на глупак.
— Вярно ли е това? — запита повелително Корбет.
Тавърнър понечи да отговори, но се отказа. Седеше като смачкана купчина дрехи на края на леглото с ръце, скръстени в скута.
— Не знам за какво говорите! — промърмори той.
— Е, стига! — подразни го Ранулф. — Някога той беше знаменит в града, господарю. След като се запиля в чужбина, успя да се измъкне на косъм от хората на шерифа, особено след успеха си като продавач на реликви в Чийпсайд. Фалшифицираше писма и позволителни, боядисваше кожата си и твърдеше, че има сандъче с камъчета от Божи гроб в Йерусалим. Успя да завърти главите на мнозина с фантастичните си приказки за своето поклонничество. И разбира се, онова сандъче с вино, за което твърдеше, че е фалернско, от личната изба на Пилат Понтийски. Списъкът с номерата му е безкраен. Нашият приятел е бил какво ли не: продавач на папски индулгенции, пристав, францисканец, свещеник. — Ранулф се изсмя и се удари по коляното. — Забавляваше хората в кръчмите на Съдърк повече от цяла група шутове. Какво става, Тавърнър, прилоша ли ти? Ще те наричам Тавърнър, за да опростим нещата.
Безпомощната му жертва продължаваше да стои със сведена глава.
— Не желая да чувам нищо повече за Мандевил! — добави Ранулф. — Да ти кажа ли истината, сър Хю? Нашият приятел тук е стар и уморен. Вече няма сили да броди по полята и всеки миг да бъде нащрек за хората на шерифа. Ще му се да си намери уютно местенце, където да се приюти, някое малко леговище, където да си свие гнездо и да прекара остатъка от дните си. Вече не може да почука на вратата на някой манастир и да се провъзгласи за кандидат послушник или послушник, защото хората ще го проверят. Подозирам, че нашия добър приятел тук се е върнал през източните пристанища, където не биха могли да го забележат или разпознаят. Чул е за заклинателя абат Стивън от „Сейнт Мартин’с“ и е подготвил номера си, дори се е дамгосал сам, и е дошъл да потърси помощ.
— Обаче твърдеше, че се е срещал с архидякон Ейдриън и доминиканците от „Блекфрайърз“?
— Може и да се е срещал през годините. Но мога да се хвана на бас, че мастър Тавърнър разчита, че тези заети хора няма да си спомнят за него. Пристигнал е в „Сейнт Мартин’с“, където другите братя не са му обърнали внимание, обаче за абат Стивън той е бил като дар небесен. — Ранулф посочи с ръка стаята наоколо. — На нашия приятел е било оказано гостоприемство: добра храна и питие, меко легло, топла стая. За нищо не е трябвало да се тревожи. Би могъл да остане тук три-четири години, за да ближе раните си, и да си тръгне, когато си поиска.
— А Мандевил? — попита Корбет.
— Ако си спомням правилно — отговори Ранулф, — нашият приятел е роден в Есекс. Би трябвало да знае всичко за местните легенди. Разбира се, при завръщането ще да е освежил паметта си — в „Сейнт-Мартин’с“ има хроники и летописи. Вероятно доброволно се е наел да помага на брат Елфрик и научил малко повече за прогонването на духове и черните изкуства, да не говорим пък за неговия покровител, демона Джефри Мандевил. Тавърнър е умен, може да чете и, както подозирам, доста добре се справя с няколко езика.
Корбет се изправи, отиде при Тавърнър и застана пред него:
— Погледни ме! — заповяда той. — Аз съм пълномощник на краля.
Тавърнър вдигна глава и очите му се напълниха със сълзи. Той стисна молитвено ръце:
— Милост, благородни господарю! — изплака той. — Беше ми студено и бях самотен!
— Продължава да играе! — разсмя се Ранулф.
— Матю Тавърнър, Джон Карфур, Джефри Мандевил, който и да си ти, мисля, че си мошеник, роден и закърмен измамник. Вероятно мислиш, че хитруването е просто риск на занаята. — Корбет преглътна усмивката си. — Ти си доказателство за старата поговорка: „Само един мошеник може да разпознае другия!“. Ранулф-ат-Нюгейт е прав, нали? Не лъжи! — Корбет затисна с пръсти устните на Тавърнър. — Ако лъжеш, Тавърнър, ще те измъкна навън и ще те обеся!
— Не можете да го направите! — започна да вие мъжът. — Не съм сторил нищо лошо!
— Крал си. Мамил си. Хайде, мастър Тавърнър, никой не иска да те беси. Дори нямам желание да те накарам да напуснеш абатството. Повече ме интересува убийството на абат Стивън.
Старият мошеник въздъхна и се втренчи в краката си. Той се усмихна лукаво на Ранулф.
— Сега си спомних за теб. Бог да прости майка ти, Ранулф, аз много я харесвах. Тя умря от някаква болест, нали? Няма да забравя гъстите й червени коси, които падаха тежко чак до кръста, тесните й рокли, начина, по който се движеше.
Той вдигна ръка.
Лицето на Ранулф беше неподвижно като камък.
— Не искам да те засягам! В много отношения тя беше по-благовъзпитана от много придворни дами!
Изражението върху лицето на Ранулф се смекчи.
— Тя те обичаше — продължи Тавърнър. — Наричаше те своя гордост и радост.
— Престани! — извика Ранулф и направи с ръката си жест, сякаш режеше нещо.
Корбет забеляза, че той е готов да избухне в сълзи.
— Тя те обичаше — настоя Тавърнър. — Аз съвсем те бях забравил до този момент. Ти винаги седеше в ъгъла и наблюдаваше оттам, когато ви посещавах, също като малко котенце. А сега, виж ти! Боец, кралски служител! Слава на Бога! Човек може само да се чуди на капризите на Фортуна! Имаш пълномощия от краля, а? Не като мен, нещастния! — Той стисна устните си. — Бог да ми прости, сър Хю, аз настина опитах всички измамни номера, които знам. Нямам намерение да те правя на глупак. Едно от най-големите чудеса в живота ми е, че още не са ме обесили. Веднъж един старец ми каза: „Никога няма да се качиш по стъпалата. Никога няма да почувстваш примката около врата си, но няма да умреш от своя смърт.“ Всичко се превърна на прах и пепел. Всичките ми планове и кроежи не доведоха до нищо. Трябваше да бягам в чужбина. Известно време пътешествах из германските държави. Върнах се и слязох на сушата в Хънстантън, премръзнал, клет и болен. Тръгнах към вътрешността на страната. Знаех, че трябва да предприема нещо. Бях изморен от всичко. Исках топло легло и храна, закрила срещу закона, шерифите, съдебните пристави и разсилните в съдилищата. Заминах за Илай и започнах да прося пред катедралата. Там чух за абат Стивън и „Сейнт Мартин’с“. Започнах да се правя на малоумен, на ясновидец, на бедна душа, обладана от демон на име Мандевил и накрая пристигнах тук.
— Абат Стивън повярва ли ти?
— Нали чухте какво каза Ранулф, сър Хю. Навремето аз бях най-добрият. Вземали са ме за епископ, а в един случай дори и за кралски съдия!
Корбет прикри усмивката си.
— Чувствах се виновен, но какво друго ми оставаше? Абат Стивън беше любезен и благороден. Понякога го улавях да ме наблюдава внимателно. Човек можеше да види притаена усмивка в ъгълчетата на очите му. Понякога се питах дали пък не заговорничим заедно? Толкова искаше да докаже, че една човешка душа може да бъде обладана! — Той посочи с ръка край себе си. — Даде ми тази стая, топли дрехи, хубава храна. Каза ми, че мога да остана тук, докато всичко свърши. След известно време разбрах колко твърдо е решен да докаже тази история. Беше щедър и аз направих всичко по силите си за него.
— А през нощта, когато беше убит?
— Нямам нищо общо с това! — извика Тавърнър. — Бях тук, свит като птиче в гнездото си, и спях дълбоко. Защо би трябвало да желая смъртта на абат Стивън, на приора Кътбърт или на някого другиго? Досега не ме закачаха, обаче Кътбърт е суров човек. Може да ме накара да си тръгна. Ще ти бъда благодарен, сър, ако се застъпиш за мен!
— Ще изглежда доста странно, ако Джефри Мандевил внезапно престане да се появява! — прекъсна го Ранулф.
Тавърнър се засмя през напуканите си устни:
— Помислих за това. Вече се питах дали да не ида да се помоля на гроба на абат Стивън и да изнеса едно от най-хубавите представления в живота си.
— О, разбирам! — разсмя се Корбет. — Чудотворно изцеление?
— Защо пък не? После щях да ида се срещна с архидякон Ейдриън. Той навярно би могъл да помогне.
— Досещаш ли се за някаква причина абатът да бъде убит?
— Не, сър Хю. Това тук е богобоязливо братство. Корбет си спомни изпълнените с омраза думи, изсъскани към него миналата нощ. Тавърнър беше лукав човек, който винаги бе живял благодарение на острия си ум, той сигурно би усетил, ако нещо не е в ред.
— Сигурен ли си? — настоятелно попита той. — Никакво сериозно съперничество, никакви тежки вражди?
— Не, доколкото знам. Абат Стивън се държеше кротко, говореше тихо, обаче умееше да налага волята си. Беше въздържан, но непреклонен. В това абатство думата му беше закон.
— А отношенията му с членовете на съвета? Когато се правеше на Мандевил, каза, че кръвта на абат Стивън лепне по ръцете им!
— Преструвах се.
— Така ли? — настоя Корбет. — Или мислиш, че разпрата за Кървавата ливада е прекипяла в нещо по-лошо?
Тавърнър направи гримаса.
— Знам само, че всички определено се бояха от него и се отнасяха към него със страхопочитание.
— Освен когато е ставало дума за Кървавата ливада.
— Абатът споменаваше за това. Веднъж го попитах защо не се съгласява с исканията им. „Това е свято място“, отвърна той. „Там се намира гробът на царствен мъченик, който трябва да остане да почива в мир.“
— Имаше ли нещо друго? — настойчиво продължи Корбет.
— Изглежда, че абатът имаше слабост към този послушник, Пердитус. Често ги виждах да разговарят задълбочено.
— За какво?
— О, абатът беше зает човек. Мисля, че му олекваше, когато говореше с Пердитус. Не е чудно, че другите монаси го наричаха „сянката на абата“.
— Би ли могъл Пердитус да убие абата?
— Не.
— Защо си толкова сигурен?
— На сутринта, когато абат Стивън бе намерен убит, аз минах оттам, много преди зазоряване, както правех често. Абатът обичаше да говори и с мен. Чаках до килията на Пердитус. Той се събуди и ме пусна в стаята си. — Тавърнър се почеса по носа. — Аз познавам хората, кралски служителю, и мога да се закълна: Пердитус обожаваше своя абат, а когато го срещнах онази сутрин, не беше нито разстроен, нито тревожен. Разбира се, всички това се промени, когато не успя да събуди абат Стивън.
— Пердитус развълнува ли се?
— В началото не. Абат Стивън често работеше до късно. Понякога се случваше да пропусне Светата литургия, и тогава я отслужваше в собствената си стая.
— И не си оставял Пердитус сам през онази сутрин?
— Не. Друг монах дойде да види какво е станало: тогава се вдигна и тревогата. Присъствах, когато разбиха вратата. Всички бяхме като замаяни, не можехме да повярваме. Пердитус отиде до креслото на абата, падна на колене, скри лице в ръцете си и започна да хлипа. Никога преди не съм виждал мъж да ридае така.
— Имаш остър поглед — прошепна Корбет. — Видя ли нещо да е разбъркано в стаята?
— О, аз веднага огледах стаята. Познавам всички трикове и умели номера. Да, вратата беше наистина заключена, а прозорците здраво затворени. Забелязах, че на пода лежи военният колан на абата. Трябва да го е извадил от раклата до стената.
— Пердитус някога разговарял ли е с тебе?
— От време на време. Обичаше да му чета: зрението му не е особено добро.
— А другите братя?
Тавърнър започна да се поклаща на леглото.
— Мнозина от тях са били войници или чиновници на кралска служба. — Той дяволито се ухили на Ранулф. — Навярно и ти ще завършиш кариерата си по този начин?
— А другите братя? — настоя Корбет.
— Може и да греша, сър Хю. Навярно е имало някакви по-злобни чувства. Понякога съм ги чувал да разговарят и е вярно, че те все повече се дразнеха от отказа на абата да построи странноприемница на Кървавата ливада. Той ги възпираше, като твърдеше, че мястото е свято. Разбира се, и лейди Маргарет Харкорт оспорваше собствеността върху Соколовия ручей, но аз не знам защо.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.
— Е, той е само една речица. Не гъмжи от тлъсти шарани и сьомги. За Бога, сър Хю, ами мочурищата! С една дума, това място не страда от безводие!
— А кой беше главният подстрекател зад плановете за странноприемница?
— О, разбира се, приорът Кътбърт. Колкото повече време минаваше, толкова по-често се питах дали не иска да стане абат! Определено има подкрепата на някои от братята. А пък Гилдас, оня, когото убиха, пръстите го сърбяха да разкопае земята и да положи първия камък.
— А абат Стивън говорил ли е някога с тебе? Обсъждал ли е миналото си? Хайде! — подкани го Корбет. — Добре ще те възнаградя, мастър Тавърнър!
Хитрецът взе бокала с вино и го изпи бързо.
— Понякога абат Стивън говореше, сякаш мен ме няма. Веднъж каза, че всеки си има бесове, независимо дали в настоящето или от миналото, и че ако човек не заплати за стореното от него, те ще го тормозят; лицето му стана тъжно и от очите му бликнаха сълзи.
— Абат Стивън спомена ли някакви подробности?
— Аз се опитах да го предизвикам. Попитах го дали един свят абат също може да има някакъв грях. „Някои грехове остават“, отвърна абатът. „А аз винаги съм се боял от греха срещу Светия Дух.“
— Каза ли ти за какъв грях говори? Тавърнър поклати отрицателно глава.
— Каза само, че животът му е бил като колело: че каквото стане в главината или центъра, протяга спиците си, за да окаже въздействие върху обръча и всичко наоколо. Странни приказки, нали, сър Хю?
— Мислиш ли, че е имал някакви тайни? Тавърнър лукаво изгледа Корбет под вежди.
— Обичаше всичко римско.
— Какво имаш предвид?
— Показа ми своята тайна.
— Да, да, елате с мен!
Корбет стана и тръгна към вратата. Беше сигурен, че отвън има някой, но когато я отвори, малкото коридорче към входа беше празно, вратата към градините на абатството — открехната и оттам нахлуваше студен въздух. Ранулф се присъедини към него.
— Нашият хитрец търси сандалите си. Корбет стисна ръката на Ранулф:
— Много добра работа, Ранулф! Памет, достойна за кралски служител! Ако не беше ти, Тавърнър щеше да ме върти на пръста си, както бе въртял абата и архидякон Ейдриън.
Объркан, Ранулф се изчерви.
— Съжалявам за миналата нощ, господарю.
Корбет стисна ръката на Ранулф и те излязоха в градините. Тежката мъгла бе започнала да се вдига и слабото слънце напомняше за себе си; връхлиташе остър вятър и завихряше листата. Корбет се спря, за да се наслади на тишината. Пред себе си виждаше сивите постройки на абатството. От време на време през мъглата преминаваше някаква фигура. Дочу конско цвилене, а сутрешният вятър довя до него мелодичното пеене от църквата. Долови думите: „Той ще те избави от примка на ловец…[1].“
Корбет пусна ръката на Ранулф. Кой е тук ловецът, запита се той. Как да намери верния път през гъстата плетеница от предателства и тайни, обгръщаща тези грозни убийства? Зад него се чу някакъв звук. Появи се Тавърнър, загърнат в наметката си.
— Елате с мен! Елате с мен!
Те тръгнаха към лечебницата и едва не се сблъскаха с Чансън и Пердитус, които носеха няколко книги.
— Брат Елфрик ви ги праща! — задъхано произнесе Чансън.
— Сега не ни трябват — отвърна Корбет. — Майстор Тавърнър има да ни покаже други неща. Чансън, брат Пердитус, ще ви бъда благодарен, ако отнесете книгите в моята стая в странноприемницата.
Той се отдалечи. Напред ситнеше Тавърнър и ги подканваше да го следват, сякаш участваха в някаква детска игра. Te пресякоха пустите портици, минаха край главната врата на църквата на абатството и се насочиха към манастирската трапезария — дълга, четириъгълна постройка с различни ширини на стените от сив твърд варовик и покрив от червени плочи. Тавърнър ги поведе надолу по външните стълби и отвори една врата. Озоваха се в пусто, подобно на пещера помещение. Тавърнър взе прахан и запали една факла, закрепена на стената. Корбет разбра, че са в избите на абатството. От едната страна минаваше дълга, тъмен коридор с открити складови помещения, в които се пазеха бъчви с вино, чували със зърно, сандъци с плодове и зеленчуци, някои вече започнали да съхнат с настъпването на зимата. Въздухът беше напоен с различни миризми. Тавърнър забърза напред, като спираше от време на време, за да запали някоя факла в стената. Корбет имаше чувството, че се намира в подземния свят. Той разглеждаше галерията пред него, каменния под и зеещите изби от лявата си страна. Накрая стигнаха дъното и заслизаха по някакви стъпала. Тавърнър отвори една врата и те влязоха в друго помещение. Корбет видя бъчви и дървени лавици с гърнета по тях. Единият ъгъл беше съвсем празен, а на пода беше проснато платнище от зебло. Тавърнър запали още една факла и отмести покривалото. Отначало Корбет не можа да разбере какво е това, докато не взе факла и не приклекна.
Възкликна, смаян от пъстротата на множеството червени, зелени, златни и сини цветове. После започна да ги проучва по-внимателно.
— Абат Стивън казваше, че е много стара — обясни Тавърнър.
Корбет погали блестящата гладка повърхност.
— Това е мозайка — обясни той. — Виждал съм такива и тук, и в чужбина. Красива е, нали, Ранулф?
— Работа на монасите ли е? — попита прислужникът му.
— Не, не, римска е. — Корбет погледна към тавана. — Разбира се, има логика. Земята наоколо открай време е била обработваема. Подозирам, че абатството е построено върху някакво древно римско селище, може би върху чифлик или храм, а може би и върху двете.
— Как я е открил абат Стивън?
— Преди години, когато бил заместник-приор — обясни Тавърнър — трябвало да се работи по основите. Подът на това помещение бил разбутан. Когато вдигнали камъните, абат Стивън я открил и я почистил от пръстта. Винаги му беше приятно да идва тук. Коленичеше пред нея като пред светиня.
След като очите му привикнаха към мрака и трепкащата светлина от факлата, Корбет можа да се възхити на красотата на мозайката. Беше квадратна, вероятно част от подова настилка, от която бе съхранен само този фрагмент, и изобразяваше огромно колело: главината беше златна, с червени спици и син обръч. Цветовете между спиците бяха различни, а във всеки ъгъл имаше малки фигурки, облечени в туники, които носеха гроздове и някакви предмети, наподобяващи кърчази с вино.
— Защо абат Стивън я е обичал толкова?
— Не знам. Казваше, че е красива. Поставяше ръката си в центъра на колелото, сякаш беше нещо свято. Питайте братята, особено Кътбърт. Абат Стивън често идваше тук и просто си седеше. Понякога дори си носеше възглавница. Понякога…
— Какво понякога? — настоятелно попита Ранулф с остър глас.
— Един ден, само две седмици преди смъртта му — обясни Тавърнър, — отидох да видя абата. Не беше в покоите си и аз дойдох тук. Стигнах до горната врата и тогава го чух да плаче и да се моли, чух и свистенето на бич.
— Какво? — възкликна Корбет.
— Абат Стивън се беше навел над мозайката. Беше свалил расото си до кръста. В едната ръка държеше молитвената си броеница, а в другата бич, с който удряше раменете си. „Отче абате!“, възкликнах аз. Той се обърна и ме погледна, а по страните му се стичаха сълзи. „Покайвам се, мастър Тавърнър“, каза той. „И ти не бива да казваш на никого какво си видял днес. Това е моя тайна.“
Корбет се загледа в мозайката: колкото повече я изучаваше, толкова повече нарастваше любопитството му. Спомни си късчетата пергамент, които бе видял в покоите на абата. Беше престанал да мисли за тях, но сега си спомни за драсканиците — винаги еднакви: колело с обръч, спици и главина. Какво значение им придаваше абатът? И защо си беше наложил толкова жестоко покаяние? Заради какви грехове е трябвало да се разкае? И защо тук? Много монаси щяха да отрекат тази мозайка като езически символ. Вярно е, че абатът харесваше всичко римско, но изглежда, че бе превърнал тези останки в място за поклонение. Тази мозайка очевидно символизираше нещо за абат Стивън. На практика бе признал това пред Тавърнър, докато натрапчивото му отношение към мозайката обясняваше скиците, които е правел непрекъснато. Колела? Скрити грехове? Покойният абат наистина е имал тайни, но те са били дълбоко погребани и добре прикривани. Корбет се изправи и нареди на Тавърнър пак да покрие мозайката.
— Казах ви всичко, което можах, господарю! Гласът на Тавърнър се извиси в ридание.
— Не се безпокой! — увери го отново Корбет и го потупа по рамото. — Не възнамеряваме пак да те пратим по друмищата! А сега трябва да посетим и други хора. — Той се изкачи по стъпалата, после се обърна. — Мастър Тавърнър, миналата нощ, когато се връщах в странноприемницата, се опитах да отворя вратата на края на колонадата, но тя беше здраво запряна. Чух един глас, който съскаше към мен през решетката на прозорчето. Беше приглушен и преправен. Той ми каза, че абатството „Сейнт Мартин’с“ е демонска обител, приютила потомци на Каин.
— Но аз не знам нищо за това! — възкликна Ранулф.
— Ш-шт! — Корбет се озърна. — Ти ли беше това, мастър Тавърнър?
— О, не!
— Тогава кой монах според теб броди из коридорите и проходите? Знам, че не е бил брат Пердитус. Беше по долни дрехи, когато го оставих. За кой монах се знае, че броди нощем?
— Всички бродят, сър Хю, особено членовете на съвета и по-специално приорът Кътбърт. В нощта, когато бе убит абат Стивън, някои от братята твърдят, че той е бил на Кървавата ливада и е гледал онази погребална могила.
Корбет въздъхна:
— Много добре!
Ранулф и Тавърнър загасиха факлите. Върнаха се по същия коридор и излязоха в градините на абатството. С кошница в ръка, на път за кухнята, Пердитус извика някакъв поздрав. Корбет вдигна ръка в отговор.
— А сега накъде, господарю?
— В странноприемницата, Ранулф. Навярно ще ни дадат нещо за ядене. Благодаря ти, мастър Тавърнър. Остани там, където си, и не казвай на никого какво се е случило.
На хитреца не му трябваше повторна покана. Той се поклони няколко пъти в знак на признателност и ги обсипа щедро с многобройни благодарности и уверения, преди да поеме забързано в мъглата. Тавърнър с радост се отърваваше от Корбет. Беше казал достатъчно на този кралски служител с остър поглед и навярно за известно време щеше да е в безопасност. Спря за миг и погледна нагоре към камбанарията на църквата, която се мержелееше в мъглата. Това място беше добро за живеене. Навярно и за умиране? Той стигна до пътеката, която водеше към манастирската трапезария, но чу някакъв звук и спря. Иззад един храст се беше появила фигура с качулка на главата. В ръцете си държеше нещо. С опулени очи и зяпнала уста Тавърнър разбра, че това е голям лък. Можеше да съзре изпънатата тетива, остро наточения връх на стрелата — насочена право към него. Не можеше да види лицето.
— Какво искаш? Какво е това?
Понечи да падне на колене, но стрелата излетя. Пусната от толкова близко разстояние, тя се заби дълбоко в тялото на Тавърнър. Той залитна напред, кръвта забълбука в гърлото му. Падна на колене, отпусна се на едната си страна и издъхна.