Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Corpse Candle, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Пол Дохърти. Призракът на тресавището

Английска. Първо издание

Превод: Васил Дудеков-Кършев

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Parva saepe scintilla contempta magnum excitavit incendium.

Често най-малката от пренебрегваните искри разпалва адски огън.

Квинт Курций

Корбет седеше в стаята на абата. Ранулф се беше върнал в странноприемницата. Денят отвън гаснеше. Падаше нощ. Бяха оставили приора Кътбърт сам с неговата тежка скръб. Човекът беше толкова разстроен, че би било жестоко да го разпитват повече. Корбет не разбра много от изповедта на приора. Кой би могъл да бъде заедно с абата в онази лунна нощ на Кървавата ливада? Кралският служител седеше и размишляваше, а очите му натежаха, докато отново и отново преобръщаше в съзнанието си различните възможности. Загадъчният разказ на брат Люк за сър Реджиналд; разкаянието на приора за собствената му злонамереност; абат Стивън, добил име на свят човек и въпреки това потаен. Корбет затвори очи и заспа. Събуди се от звъна на камбаните на абатството, които възвестяваха началото на Божествената литургия.

Корбет стана и отвори капаците на прозорците. Дали убиецът пак щеше да нанесе удар, питаше се той. Или щеше да е по-предпазлив, след като нападението му срещу брат Ричард беше отблъснато?

— Само — промърмори Корбет, — само да можех да разгадая смъртта на абат Стивън; това е нишката, която ще разплете кълбото на загадките!

Вече се канеше да се върне в креслото си, когато откъм стълбището се разнесоха тежки стъпки, приглушени стонове и викове. Корбет бързо се отправи към вратата и я отвори. Пердитус едва си поемаше дъх. Ако Корбет не бе го прихванал, щеше да се строполи в ръцете му. Лицето на послушника беше насинено, а по тялото и ръцете му имаше кървави нарези.

— В името Божие! — възкликна Корбет.

Той едва примъкна послушника до едно кресло и го настани в него. Пердитус трепереше. Корбет набързо опипа главата и ръцете му, като търсеше сериозни рани.

— Какво се е случило? — попита той.

Пердитус остана на мястото си с отворена уста, като от време на време простенваше, а ръцете му опипваха синините по лицето.

— Имаш ли по-дълбоки наранявания? — попита Корбет. Послушникът не отговори. Лицето му беше пепелносиво, от ъгъла на устата му се стичаше струйка кръв. Корбет бързо наля чаша вино, върна се при него и я понесе към устните му. Чу стъпки отвън и в стаята влезе Ранулф. Корбет вдигна ръка, за да предотврати въпросите на своя довереник.

— Какво е станало, Пердитус?

Корбет се наведе над послушника и внимателно го огледа. Синината под окото му вече се подуваше, а една такава имаше и отляво на челюстта му. По страните, ръцете и китките му имаше нарези. Корбет опипа гърдите и гърба му.

— Добре съм! — Пердитус отпи от виното. — Отидох на Кървавата ливада и на връщане, когато вече наближавах портата на Юда, чух някакъв шум в храстите. Извърнах се, но тогава ме нападнаха. Не можах да видя кой беше: човекът носеше маска и имаше качулка. Канеше се да ме удари отзад по главата с тояга. Отстъпих вляво и той ме удари по брадичката, после повтори по страната. Тогава се счепках с него, но той имаше остра кама в дясната си ръка. Опитах се да го приклещя, но беше трудно, тъй като острието се обърна. — Той протегна ръката си: — По едно време ме рани тук с нея. Режеше като бръснач. Отблъснах го. Помислих, че пак ще ме нападне, но той се обърна и побягна.

— Да тръгна ли след него? — Ранулф се отправи към вратата.

— Не! — нареди Корбет. — Нападателят ще е избягал. — Накара Пердитус да отпие още от виното и добави: — Значи, не успя да го видиш?.

— Качулката му беше здраво завързана и не падна по време на борбата. Кожена маска покриваше лицето му. Зърнах само очите му и го чух как сумтеше.

— Силен ли беше? Пердитус пресуши чашата си:

— Ами, доста мускулест и жилест, но мога да кажа, че беше по-възрастен. Не като него. — Пердитус посочи Ранулф. — Бих могъл да му устоя. Усетих, че силата му намалява. Трябва да е разбрал, че ако борбата продължи, ще пострада и затова избяга.

— Мислиш ли, че те е причаквал?

— Помня, че минавах край портата, храстите се олюляваха от вятъра. Почвата под краката ми беше хлъзгава, покрита с лед, затова и го чух. Чух как ледът пропуква и се обърнах точно навреме.

— Той проговори ли?

— Не, само дишаше тежко и пъшкаше, но не каза нито дума. — Пердитус изглеждаше нещастен и почеса ниско подстриганата си коса. — Останах с впечатлението, че чакаше някого там.

Корбет отиде до вратата и я затвори.

— Може и така да е било — каза той. — Нощта е тъмна и студена. Ти беше ли си сложил качулката?

Пердитус отговори утвърдително.

— И разбира се, трябва да си вървял леко прегърбен поради студа. Може и да те е сбъркал с някой от по-старите братя, разбрал е грешката си и е побягнал.

Корбет се канеше да продължи, когато чу, че камбаната силно заби. Пердитус скочи на крака, но се олюля. Ранулф го подхвана и го накара отново да седне. Корбет отиде до вратата и я отвори.

— Това е сигнал за тревога! — тежко дишайки, се обади Пердитус. — Тревога! В абатството е станало нещо! Аз трябва…

Той се опита да стане.

— Не, върви в стаята си. — Корбет здраво го хвана за ръката. — Заповядвам ти, брате, да си легнеш. Ще кажа на Елфрик да дойде и да те види. Имаш ли други сериозни наранявания?

Пердитус трепна и се хвана отляво.

— Нападателят ме улучи тук, обаче…

Вниманието му се разсейваше от тревожните удари, които отекваха из цялото абатство. Корбет съпроводи Пердитус до стаята му, която беше по-малка и по-скромно обзаведена от тази на абата. Накара го да седне на края на леглото и му нареди да чака там. Ранулф запали свещи от едно кандило. Корбет взе някои от книгите, лежащи на пода, и ги остави на масата. Тревожният сигнал продължаваше да кънти.

— Стой тук! — заповяда той на послушника.

Последван от Ранулф, кралският служител бързо излезе от стаята и се отправи надолу по стълбите. Когато излязоха вън, разбраха причината за тревогата. Студеният нощен въздух довя мириса на изгорено и когато погледна нагоре, Корбет видя сияние, което се издигаше на фона на нощното небе от другия край на абатството.

— Пожар! — каза той. — Обзалагам се, че не е нещастен случай, Ранулф!

Цялото абатство беше на крак. Изоставили различните си задължения, монаси търчаха из двора. Миризмата на изгоряло стана по-силна, край тях се стелеха плътни облаци дим. Te идваха откъм църквата на абатството, носеха се над гробището и още по-нататък, през дърветата. Корбет и Ранулф спряха. Един от най-големите складове на абатството, постройка от измазани с хоросан греди върху основа от червени тухли, беше обхваната от пламъци от единия до другия си край. Te излизаха от прозорците, мазилката се пукаше и изкорубваше. В момента, когато погледнаха нагоре, част от покрива рухна с трясък и пламъците се надигнаха към небето. Приорът Кътбърт не бе пристигнал, обаче брат Ричард се бе заел да организира братята да носят вода с ведра от близкия извор. Лицата и ръцете на някои от работещите тук монаси вече бяха почернели, а расата им — посипани с пепел и прах.

— Невъзможно е! — приближи към тях брат Ричард, докато изтриваше лицето си с мокра кърпа. — Съгласен ли си, сър Хю?

Корбет гледаше постройката. Макар и обхваната от пламъци, тя поне се намираше доста далече от другите сгради и опасността пожарът да се разпространи не беше голяма.

— Ще те посъветвам, брате, да я оставите да догори: истинската опасност идва, когато се срути.

Монахът се съгласи. Той забързано се отдалечи, като призоваваше монасите да преустановят безполезните си усилия. От постройката вече падаха горящи дървета и мазилка, а горещината, разнасяна от нощния вятър, ставаше непоносима. Заедно с монасите Корбет наблюдаваше как пожарът напълно унищожи сградата.

— Какво имаше вътре? — попита Корбет.

— Вино, зърно, брашно, малко велен, въглища и масло — изброи съхраняваното брат Ричард.

— Но там не се е намирал никой от монасите?

— Не, постройката е много тъмна. През есента и зимата прозорците се затварят още следобеда.

— Би могло да е нещастен случай! — каза присъединилият се към тях Елфрик.

Корбет поклати глава:

— Съмнявам се! — отвърна той. — Огънят се разпространи бързо, нали? Няма основание вътре да е имало запалена свещ или огън?

Брат Ричард се съгласи:

— И тук, както в останалите сгради, ние сме много бдителни. Съгласен съм, сър Хю, нашият убиец отново удари.

— Но как? — попита Ранулф.

— Навярно със запалена стрела през прозореца. Корбет наблюдаваше пламъците, които започваха да утихват, и се закашля, когато срещу него се понесе облак дим.

— Да, пламтяща стрела или запалена факла, хвърлена през някой прозорец, биха могли да сложат началото на палежа, особено, ако наблизо има и масло.

Приорът се появи, забързан. В отблясъците на пожара лицето му все още изглеждаше мъртвобледо, а очите зачервени. Брат Ричард му разказа какво се е случило, а приорът го слушаше с притворени клепачи.

— Съжалявам! — извини се той. — Бях заспал дълбоко. След това тръгна да организира братята. Някои седяха на замръзналата земя и гледаха безпомощно в огъня, погълнал цялата сграда. Стените и покривът вече бяха пропаднали и от нея сега се издигаше само червената тухлена основа, но пламъците продължаваха да се вият и да ближат гладно почернелите греди. Вятърът носеше сива и черна пепел към тях, а понякога и сладникав мирис от подправките, съхранявани вътре. Приорът постави няколко пазачи и братята започнаха да се оттеглят. Корбет знаеше, че монасите също подозират умишлен палеж: убиецът, който бродеше сред тяхното братство, бе искал да всее страх. Корбет наблюдаваше пожара като омагьосан.

Как би могъл да избухне, питаше се той. Кой го беше подпалил?

Пердитус беше заедно с него малко преди да се раздаде сигналът за тревога, но останалите? Ричард и Дънстън бяха там. Елфрик се бе присъединил към тях по-късно, а приорът твърдеше, че е спал през цялата суматоха.

— Защо? — попита Ранулф, застанал зад Корбет. Чансън вече бе отишъл да провери дали драгоценните им коне са в безопасност.

— Всички се боят от пожар! — прошепна Корбет. — Внезапен и буен, той предизвиква опустошения и всява ужас. Точно това е искал да направи нашият убиец. Той подражава на злия лорд Мандевил, който най-много от всичко е искал да види как манастирът гори под Божието небе. Навярно е бил разстроен, че нападенията срещу Пердитус и Ричард са се провалили, и се е разярил. Не желае тези монаси да забравят за присъствието му. Трупове, светотатство в църквата, пламтящи стрели, а сега унищожаването на един от главните им складове.

— Сър Хю! — появи се тичешком от мрака Елфрик. — Сър Хю! Най-добре ще е да дойдеш!

— Знам защо, Елфрик. Онези трупове в Дома на мъртвеца — на Хамоу и брат Френсиз. И двата са били дамгосани, нали?

Елфрик пъхна ръце в ръкавите на расото си и изхълца.

— Камбаната заби за тревога и пазачът напусна поста си, както и всички ние! — обясни той. — Когато се върнах, саваните бяха отметнати. — Елфрик измъкна едната си ръка и се тупна по челото. — И двамата са жигосани. Убиецът ги беляза.

Елфрик огледа разсеяно угасващия огън, после погледът му се премести върху покритите със сняг сгради, сякаш виждаше абатството за първи път.

— Това е моят дом, сър Хю, въпреки, че стана средище на ужаси. Ние сме наказвани за греховете си.

Той потъна в тъмнината. Корбет нареди на Ранулф да вземе малко храна от кухните на абатството и да се върне в странноприемницата. На стълбището се сблъска с Уолъсби.

— Чу ли за пожара, архидяконе?

— Да, сър Хю, чух, но не бива да напускам стаята си, освен за храна.

И като се промъкна край кралския служител, той се затътри надолу по стълбите. Корбет влезе в стаята си, провери всичко и седна на масата. След малко Ранулф донесе храната.

Чансън се присъедини към тях. На трапезата имаше желирана щука, зеленчуци с масло, фурми и вино с подправки. Корбет дъвчеше разсеяно. След като приключи, той отиде до писалището си и записа всичко, което се беше случило. Ранулф му зададе няколко въпроса, но той не му обърна внимание. После се изтегна на леглото си и се покри със завивката. Опита се да мисли за Мейв: колко я обича, за стиховете, които би й рецитирал. Спомни си онова загадъчно име, Елоиз Аржантьой. И скочи толкова бързо от леглото, че стресна Ранулф.

— Елоиз Аржантьой! — извика Корбет. — О, Ранулф, аз съм глупак! Кой не е чувал за Елоиза и Абелар.[1]

— Господарю!

Корбет отхвърли завивката.

— Тази вечер ще работя. Утре, Ранулф…

Корбет едва ли не танцуваше, пристъпваше от крак на крак и потриваше ръце.

— Утре за първи път, откакто сме дошли тук, истината ще излезе на бял свят!

Когато започваше да разгадава някоя загадка, Корбет кръжеше над жертвата си като ястреб, тъй че Ранулф никога не беше сигурен коя е набелязаната плячка. И този път нямаше разлика. Корбет започна тихичко да си тананика някаква мелодия. Вече не чувстваше умора. Настани се на писалището, извади листа от велен и започна да ги търка с пемза, остреше пера, приготвяше си мастилото, говореше и си пееше полугласно, сякаш останалата част от света бе изчезнала някъде. Погледна през рамо и промърмори:

— Върви в стаята си, Ранулф! Не мога да ти кажа онова, което и сам не знам със сигурност. Тъй или иначе, утре ще станем рано. Приготви си ботушите и ръкавиците. Отиваме да копаем в Кървавата ливада.

— Какво трябва да изкопаем?

— Истината. Сега ме остави.

Корбет работи до късно през нощта. Ранулф от време на време проверяваше Чансън, който, напълно облечен, хъркаше на леглото си, забравил грижите на света. Всеки път, когато влизаше в стаята на господаря си, го виждаше все така изгърбен над писалището. Корбет се занимаваше с онова, което най-много обичаше. Като оксфордски учен той изграждаше една хипотеза, развиваше я докъдето можеше и търсеше доказателства за всяко подозрение. Ако хипотезата не вършеше работа, той просто започваше от начало. Накрая Ранулф се почувства изморен и се хвърли върху леглото си. Като че ли бяха изминали само няколко минути, преди Корбет, измит и преоблечен, да го разтърси и да го подкани да стане. Ранулф побърза да се подчини. Чансън вече подскачаше от крак на крак, готов да се втурне за закуската си в манастирската трапезария.

— Няма ли да се измиеш или преоблечеш? — попита го Ранулф през рамо, когато се срещнаха в коридора. — Та твоите коне са по-чисти от теб!

— Сър Хю има нужда от мен! — отвърна Чансън. — Ритуалните измивания могат да почакат.

— Ритуалните измивания ли? Кой те научи на тези думи?

— Лейди Мейв. Тя ми каза по-често да извършвам ритуалните си измивания.

— Мъдра жена! — прошепна Ранулф, докато топуркаха надолу по стълбите.

Корбет вече крачеше из трапезарията, когато монасите започнаха да я изпълват след утринната литургия. Той не отиде на главната маса, а седна на тази точно до входа, запазена за гости. Закусиха с овесена каша, пресни хлебчета и масло, сервирани заедно с малко гърненце мед и изпиха по чаша разредено пиво. Когато привърши, Корбет избърса роговата си лъжица с една кърпа и я пъхна в торбичката си. Влезе Пердитус, насинен и видимо доста изморен. Корбет го стисна за ръката.

— Ще ти бъда благодарен, ако можеш да помолиш приора да се срещне с мен, както и останалите членове на съвета.

Корбет нареди на Ранулф и Чансън да го последват. Тримата излязоха от трапезарията и тръгнаха надолу по стъпалата. Утрото беше сиво и мрачно. Миризмата на изгоряло продължаваше тежко да се носи по вятъра, а снегът се беше превърнал в ледена лапавица, която измамно се плъзгаше под краката.

Корбет потриваше облечените си в ръкавици ръце. Въпреки, че не беше спал, изглеждаше свеж: очите му блестяха на студа, косата му бе стегната отзад. Появиха се приорът Кътбърт и останалите.

— Имахме събрание! — обясни приорът Кътбърт. — След като огледахме вредите от пожара, трябваше да обсъдим всичко, което се случи, сър Хю, но не намерихме решение.

— Аз имам решение! — отвърна весело кралският пратеник. Той посочи уродливото лице, издялано върху напречната греда над прага на трапезарията. — Истината може да е също толкова грозна, колкото и този образ, но и също толкова реална. Точно така, Кътбърт! — Той потупа приора по рамото, сякаш монахът му беше близък приятел. — Поради дадената ми власт и… Хайде, нека не повтаряме всичко отначало, съгласни ли сте? Искам всеки работоспособен човек в абатството да излезе в Кървавата ливада с мотика, кирка и лопата.

Беше удоволствие човек да гледа лицето на приора Кътбърт. Той зяпна.

— Е, така не се ли изпълняват мечтите ти? — попита шеговито Корбет.

— Но това е гроб!

— Е, на времето не сте говорили така с абат Стивън! Виж какво, отче приоре! — Корбет отпусна ръцете си върху раменете на монаха: — Решението на всички тези кървави загадки лежи в погребалната могила. Или ми помогнете, или ще трябва да пратя за шерифа и неговите хора. Колкото по-скоро отворим гроба, толкова по-бързо ще стигнем до края и аз ще си замина.

— Отворете го! — прогърмя брат Елфрик. — Да сложим край на тази история, отче приоре!

Приорът Кътбърт се съгласи:

— Да ударят камбаната за тревога! — разпореди той. — Искам всички братя да се съберат в сградата на съвета. Службите се отлагат. Сър Хю, действай, както намериш за добре!

Корбет му поблагодари и се върна в трапезарията, където нареди да му донесат още овесена каша и чаша бира. Яде и пи с удоволствие, като потропваше с крака и си тананикаше под нос между хапките.

— Сър Хю — приведе се над масата Ранулф, — няма ли да споделиш мъдростта си с нас?

— Не е мъдрост, Ранулф, а само интуиция! Затова те моля да имаш търпение. Ще обясня от начало до край тази кървава история.

Той привърши с кашата и се упъти към портата на Юда. Приорът беше действал бързо. В ливадата се бяха събрали работници и арендатори. Дъхът им се издигаше като пара, докато потропваха с крака по замръзналата земя. Кървавата ливада вече не бе зловещо пуста и враните, вдигнати от гнездата им в дъбовите дървета, грачеха хрипкаво и се виеха, сякаш усещаха какво щеше да стане. Небето бе покрито със стоманеносиви облаци, но те все още не заплашваха с нов сняг. Единственото неприятно нещо бяха хапещият вятър и студът, който сякаш проникваше през ботушите и ръкавиците и вледеняваше пръстите на краката и ръцете.

— Скоро ще се стоплим! — промърмори Корбет. — И не мисля, че ще завали сняг.

— Почвата ще е твърда! — намеси се приорът Кътбърт.

— Само горният слой — обясни Корбет. — Аз съм син на земеделец и знам, че зимата още не е настъпила. Слава Богу, не е февруари или март. Да започваме!

Корбет взе една лопата. Покатери се на върха на погребалния насип и повика останалите. Вятърът фучеше в косите и наметката му. Почвата под краката му беше хлъзгава и той се помоли да не падне. Огледа се наоколо и гледката толкова го стъписа, че трябваше да се подпре на лопатата.

— Как не се сетих досега? — промърмори той. — О, Корбет, понякога си голям глупак!

— Какво има, господарю?

Ранулф изплашено погледна нагоре, стиснал кирката си като копие. Корбет не му обърна внимание. Като заби лопатата в почвата, той бавно се обърна, внимавайки да не изгуби опора. Върхът на погребалния насип беше равен, широк около метър. Корбет продължи да се върти, докато ругаещият под нос Ранулф използва кирката си, за да се изкачи горе и да се присъедини към него.

— О, колко съм глупав! — прошепна Корбет. — Защо не се сетих за…

— Какво има, сър Хю? Ума си ли изгуби?

— Не, току-що го намерих! Ранулф, огледай полето. Напомня ли ти нещо?

Секретарят на Зеления восъчен печат се обърна толкова бързо, че едва не се подхлъзна. Корбет го прихвана. В основата на могилата приорът Кътбърт и неговите монаси започваха да стават неспокойни. Корбет не им обърна внимание.

— Помисли, Ранулф! Ливадата е почти като окръжност с погребалната могила в центъра. Погледни улеите, които излизат от нея. Можеш да ги видиш само оттук.

— Колелото! — възкликна Ранулф. — Колелото на абат Стивън! Мозайката, рисунките, които чертаеше! Погребалната могила е главината. Улеите, навярно пътеките към нея, са спиците, а покрайнината на полето е обръчът.

— Точно така! — прошепна Корбет. — И сега ще разберем защо това е толкова важно.

— Сър Хю! — повика приорът отдолу. — Премръзнахме! Стиснал дръжката на лопатата, Корбет погледна надолу към тях.

— Искам да копаете! — извика силно той. — Снемете горния пласт и започнете да ровите навътре: не от върха, а странично.

— Но тя ще се срути! — извика някой.

— Не, започвайте, както ви казах! — разпореди се Корбет. — Търся нещо определено. То няма да е надълбоко в могилата.

Монасите се подчиниха. Приорът и членовете на съвета стояха встрани, загърнати в наметките си. Брат Дънстън бе донесъл един мангал, както и кърчази горещо вино с подправки и подноси с калаени чаши. Работниците започнаха работа. Като ругаеха и мърмореха, те внимателно свалиха пласта със замръзнала трева. Копаеха енергично, като от време на време спираха, за да стоплят ръцете си над мангала или да вземат стиска сняг, за да разхладят пръстите си, докато отпиваха от горещото вино. Корбет и Ранулф си избраха място и започнаха да копаят, докато Чансън през по-голямата част от времето грееше ръцете си.

— Не е работа за кралски служители! — измърмори Ранулф.

— Това ме връща към времето, когато бях момче! — засмя се Корбет. — А и трябва да се свърши.

Навярно бяха работили около час. Корбет и Ранулф се намираха в другия край на ливадата, близо до портата на Юда, когато се чу вик. Te забързаха нататък: група работници се облягаха на лопатите и кирките си и се бяха вторачили в ямата, която бяха изкопали. Ранулф грабна една кирка и леко мушна дървената му дръжка в почвата.

— Не е кал! — обади се един от работниците. Той вдигна парче гниеща материя от земята и го подаде на Корбет.

Кралският служител внимателно го разтърка между пръстите си.

— Не мога да кажа каква е материята, но макар и покрита с кал, трябва да е доста скъпа.

— Вълна ли е? — полюбопитства Ранулф. — Не е много изгнила.

Сега работниците копаеха по-внимателно. Останалите спряха работата си, за да могат да наблюдават какво става. Дупката се разшири и като се подчиняваха на разпорежданията на Корбет, работниците внимателно извадиха на повърхността вързопа, който бяха намерили. Най-после той излезе на открито. Горната част на черепа и костите на крака, които се подаваха изпод гнилото покривало, бяха съвсем оголени. Всички се отдръпнаха назад. Корбет леко постави ужасния вързоп на земята и отметна импровизирания саван. Скелетът под него беше бял; още не бе придобил жълтия цвят на разложението, а костите бяха твърди и непокътнати.

— Покривалото е било наметката му! — обясни Корбет.

Ранулф ясно виждаше разпадащата се ризница с метални брънки, покривала някога гърдите, и късата дреха над нея с герба. Панталоните върху краката бяха изгнили.

— Ботушите трябва да са били свалени! — отбеляза Корбет.

Ризницата беше пробита и очукана от едната страна. Корбет я вдигна, за да покаже под нея едно счупено ребро. Той внимателно провери дали няма белези от други рани. После се изправи и погледна покъртителните останки. Черепът беше увиснал встрани, а долната челюст леко отворена.

— Това не е тялото на крал Сигбърт! — обади се брат Елфрик. — Скелетът е съхранен доста добре. — Той се вгледа в дрипавите, разлагащи се останки от герба. — Това са знаците на рода Харкорт! Кой е той? — Монахът вдигна очи към Корбет.

— Сър Реджиналд! — отговори Корбет. Той се наведе и опипа покритото с кал покривало. — Това вероятно е било наметката му, ботушите са били свалени, освен ризницата и тази туника над нея, всичко останало е изгнило. Не мога да открия никакви други рани, освен тези счупени ребра.

Той още веднъж отметна ризницата.

— Вероятно раната е от меч. Силен удар, проникнал под ребрата и поразил сърцето. Трябва да е умрял мигновено. Който и да го е убил, е свалил отличителните белези: закопчалката на наметалото и пръстените, по които биха могли да разпознаят трупа.

— Тогава защо е оставил горната туника?

— Защото е била изцапана с кръв и потънала в кървавата каша от ризницата. Както казах, който е убил сър Реджиналд, е трябвало да действа бързо.

Корбет се изправи, загледан в импровизирания гроб, и използва лопатата си, за да провери дали няма нещо друго.

— А разказите? — запротестира приорът Кътбърт. — Видели са сър Реджиналд да напуска къщата си. Лейди Маргарет и сър Стивън са го търсили в продължение на месеци!

— Всичко е лъжа! — отвърна Корбет. — Макар и да не съм сигурен кой носи отговорността. В действителност, една лятна сутрин преди много години сър Реджиналд дошъл на Кървавата ливада, за да се срещне със своя убиец. Бил убит и трупът му набързо бил погребан в могилата. Убиецът му действал бързо и умело. Вероятно е свалил горния почвен пласт, изкопал този импровизиран гроб, бързо напъхал в него трупа и се измъкнал.

— Кой е той? — попита приорът Кътбърт.

— Трябва ми още време, за да открия. Но виж, приоре — Корбет изтръска калта от ръкавиците си. — Останките на сър Реджиналд заслужават подобаващо погребение.

— О, да, да!

— Сега ме очакват други неотложни въпроси — обясни Корбет. — Разпоредете останките да бъдат отнесени във вашия дом на мъртвите.

— А могилата?

Лицето на приора Кътбърт бе побеляло от студа, очите му сълзяха, а носът му бе яркочервен.

— Вие ми оказахте голяма помощ. Сега могилата е разровена. Вие и братята можете да привършите работата и да потърсите трупа на Сигбърт.

Корбет се отдалечи, последван от Ранулф и Чансън. Когато минаха през портата на Юда, Корбет нареди на Чансън да оседлае конете.

— Очаквахте ли такова нещо? — попита Ранулф.

— Да, очаквах го и скоро ще обясня защо.

— А убиецът?

Ранулф изпитателно впи очи в господаря си.

— Сър Реджиналд не е бил убит от един човек. Трябвало е да има още двама или трима, за да се изкопае такава яма и бързо да се засипе.

Корбет не изчака да му зададат други въпроси и продължи пътя си. Чансън чакаше с оседланите коне пред главната порта. Един послушник я отвори. Te излязоха извън манастира, но вместо да поемат към главния път, Корбет бързо свърна покрай стените. Видя с облекчение, че Пазача клечи край колибата си.

— Трябва да е пил много и до късно! — обясни Корбет. — Иначе щеше да забележи суматохата и да избяга.

Пазача се изправи на крака, когато Корбет доближи до него.

— Добро утро, сър Хю! — Той впи очи в калните петна по наметката на кралския служител. — Надалече трябва да си ходил.

— Не, мастър Сейлиъм. Копах! Открих в погребалната могила на Кървавата ливада трупа на сър Реджиналд, заровен там след убийството му.

Пазача изплашено го изгледа и отстъпи назад. Ако Ранулф не се бе изпречил с коня си зад него, щеше да побегне.

— Но сър Реджиналд… — Думите на отшелника замряха върху устните му, когато погледна към суровото лице на кралския служител.

— Хайде, човече! — протегна ръка Корбет. — Мога да те арестувам и да те повлека, вързан за опашката на коня ми…

Отшелникът притвори очи и бързо се прекръсти.

— Качвай се зад мен!

Пазача нямаше друг избор, освен да се подчини. Той се покачи зад Корбет и обви с ръце кръста му. Корбет усещаше страха му по учестеното, накъсано дишане и треперещите му ръце.

— Къде отиваме? — попита отшелникът хрипкаво.

— Знаеш къде!

Корбет пришпори коня си в тръс покрай стените и го насочи към главния път. Скоро наближиха замъка Харкорт. Спряха само веднъж, на мястото в гората, където им бяха устроили засадата. Като изключим изпотъпканата земя и няколкото изпочупени стрели, всички следи от кървавия сблъсък бяха изчезнали. В самия замък всичко беше спокойно. Излязоха няколко Коняри, за да поемат конете им, а после, като пъшкаше и пухтеше, към тях бързо се упъти домоуправителят Пендлър.

— Искам веднага да видя лейди Маргарет! — твърдо заяви Корбет, докато помагаше на отшелника да слезе от седлото.

Пендлър хвърли бърз поглед към Пазача край портата, който кимна с лице, бяло като снега, който още покриваше храстите от двете страни на главния вход.

Корбет също слезе от коня и бързо изкачи стъпалата. Последваха го Ранулф и Чансън с Пазача между тях. Корбет вече се канеше да почука, когато вратата внезапно се отвори. На прага застана лейди Маргарет, облечена в тъмносиня дреха, с бялото покривало, върху което имаше кожена качулка, и ги поздрави.

— Имам новини за съпруга ти сър Реджиналд. Не мога да го кажа по друг начин, милейди. Той не е тръгнал към никакво източно пристанище. Останките му бяха открити в погребалната могила на Кървавата ливада.

Лейди Маргарет се олюля. Корбет побърза да я подкрепи. Беше свела глава и дишаше тежко, сякаш не можеше да си поеме дъх. Когато най-сетне погледна към него, Корбет беше поразен от внезапната промяна в нея. Лицето й като че ли се стесни, кожата се опъна върху високите скули, изпълнените й със страх очи избягваха погледа му. Пендлър бързо изкачи стъпалата.

— Мадам, какво има?

Стиснала ръката на Корбет, лейди Маргарет му направи знак да си върви.

— Най-добре ще е да влезем вътре.

Тя си пое дълбоко дъх, отблъсна ръката на Корбет и го въведе в гостната. Корбет седна там, където бе седял по време на последното си посещение. Останалите трима влязоха след него и той им посочи местата в еркерната ниша.

— Искаш ли вино, милейди?

— Не. Разкажи ми за сър Реджиналд. Каза, че сте намерили останките му? Как е умрял?

— Бил е убит, мадам!

— От кого?

— И двамата знаем от кого, мадам!

Бележки

[1] Става въпрос за Пиер Абелар (1079–1142 г.) — френски философ, богослов и поет. Неговото рационалистично мислене („Разбирам, че вярвам!“) породило съпротива в църковните среди, която довела до осъждането му на църковните събори в 1121 и 1140 г. Трагичната любов на поета към Елоиза, завършила с оттеглянето на двамата в манастир, е описана в автобиографичната му книга „Историята на моите бедствия“. — (Бел. прев.)