Джордж Байрон
Прометей

I

Титане вечно жив, ти, чийто Дух

на смъртността за тленните неволи

тук, в царството на земните юдоли,

едничък не остана сляп и глух,

с какво ли тази жал те награди?

С безмълвна горест в болните гърди,

с веригата, орела и скалата,

и мъката на гордия в душата,

която ще притиска зъб о зъб,

дори и да се задуши от скръб,

та само в миг самотен да въздъхне,

но тъй, че да не чуят на небето,

и ще се крие в себе си, додето

гласът й най-подир без ек заглъхне.

II

Титане, твоят труден жребий бе

борбата между воля и страдание —

в безсмъртието вечно изтезание!

И тъй, неумолимото Небе

и на Съдбата глухото тиранство,

Ненавистта, която с постоянство

твори в безсмислената си забава

нещата, за да ги унищожава,

отказаха ти даже и смъртта.

Твой беше дарът клет на вечността,

за който ти достоен се показа —

от тебе Зевс изтръгна не молба,

а само гръмотевични закани

от пъкъла на живите ти рани.

Ти бе прозрял в суровата съдба,

но даже и сега не му я каза,

стаил присъда в своето мълчание,

а той в напразното си разкаяние

така се разтрепери, че едва

сам мълнията си не изтърва.

III

О, грях божествен — ти донесе лек

за мъката световна и понечи

с напътствени добросърдечни речи

да укрепиш разумния човек.

Но и след страшното си поражение

чрез силата на своето търпение

и с тази устойчивост, и с отпора

на гордия си Дух, все тъй висок

и на Земя и Небеса след спора,

оставяш ни един велик урок:

самият ти си символ, знак тържествен

за нашата съдба и верен избор;

човекът, като теб почти божествен,

е ручей мътен, но от бистър извор —

затуй, макар и не дотам добре,

сам ориста си може да прозре:

страдание, безкрайна съпротива,

тъга несподелена, саможива,

а срещу тях, на всички скърби равен,

Духът му, годен да стои изправен,

и твърдата му воля, и умът —

той, който в изпитните си съгледа

наградата за стръмния си път,

та да ликува в дързостта си бледа

и да превърне Гибелта в Победа.