Джордж Байрон
Щастлива си. И аз бих искал…

Щастлива си. И аз бих искал

        да съм щастлив, а не злочест.

От твойто щастие бях свикнал

        и аз да съм щастлив до днес.

 

Честит е твоят мъж — от болка,

        от мъка бих се разболял;

о, колко бих го мразил, колко,

        ако любов не бе ти дал.

 

Видях детето ти и мислех,

        че ще умра ревнив, свиреп,

но то невинно се усмихна

        и го целунах зарад теб.

 

Целунах го с въздишки скрити,

        че в него татко му познах,

но то ме гледаше с очите,

        в които все тъй влюбен бях.

 

О, сбогом! Щом си тъй ревнива,

        аз няма да пророня глас,

но по-далеч от теб! — не бива

        твой. Мери, пак да стана ад.

 

Все мислех: гордостта и дните

        са угасили в мен страстта;

ала сърцето ми в гърдите

        запърха пак от любовта.

 

А помня как по-рано тръпно

        от твоя поглед бях в захлас,

но днес туй би било престъпно —

        не трепва нито нерв у нас.

 

Ти пак се взираш в мене с нежност,

        но няма туй да ме смути:

спокойната ми безнадеждност

        единствено съглеждаш ти.

 

Не бива тая страст проклета

        пак споменът да разгори.

Къде е тайнствената Лета?

        Стихни, сърце! Или умри!

 

1808