Димчо Дебелянов
Жан Мореас

I

Кога ли аз ще мога, далече от мъглите

на шумний град, далече от грижа и тъга —

да вдъхна очарован свеж лъх посред горите,

на езеро кристално приседнал край брега?

 

Но повече желал бих край тебе в упоенье,

море, любима люлко на първите ми дни,

да слушам плачовете на чайките пред мене,

от пяната разведрен на твоите вълни.

 

Че зимата ранила не плаши ме — разпръсвах

вси дарове вълшебни на свойта пролет аз,

и гроздът, що наесен узрея, не откъсвах,

от другите пожънат бе пълният ми клас…

II

Тъй дълго лукавата нощ ме гнети!

        На своя прозорец, сломен,

о, утрина свежа, аз чакам, аз бдя —

        побързай да блеснеш над мен!

 

Ела, ще се пръсне светликът ти злат

        спокойно във мойте гърди,

тъй както прецежда по тъмний листак,

        приемат го тихи води.

 

Ела и огледай се в погледа мой

        о, ден, о, живителен зрак,

че с всеки свой удар сърцето ви днес

        пристъпя към вечния мрак!