Димчо Дебелянов
Живях в заключени простори…

— Живях в заключени простори,

в неумолима пустота,

и в мойта повест се повтори

на някой Люне повестта.

 

Скверниха нищи мойто знаме,

враг — мойта девствена земя,

а над мощта и гордостта ми

измамна слава се надсмя.

 

И ето, свел очи, в които

безумна пропаст се вдълба,

с последен жар в сърце разбито

аз шъпна пламенна молба:

 

Царице, спях до твойте кули —

прати ми в презнощ вихрен стон,

кат бледен лист да ме отбрули

от моя обезлистен клон.