Димчо Дебелянов
Старият бивак

на Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд —

в оня тих и слънчев край, отдето

Струма морна от далечен път,

праща първи поздрав на морето.

 

Там сред плодната зеленина

на лъки, от златен зной горени,

спомняха разгромната война

само хижите обезлюдени.

 

И от призори до първи сън

стъпките на рой сурови войни,

като тежък непрестанен звън,

тръпнеха сурови и нестройни.

 

Всеки завой там ни бе познат,

всеки кът — тъй горестно възлюбен,

сякаш всеки — в този малък свят

бе намерил своя свят изгубен…

 

Но един и в сън нечакан час

нашия притихнал сън разсече —

тръгнахме… нощта бе пак пред нас,

ясний ден — тъй блед и тъй далече.

 

(Помня, че през тази нощ на юг

странна скръб вещаеше луната

и при всеки стон и всеки звук

звънка бе и плаха тишината.)

 

Ето ни сега на други бряг…

Друг — брегът, съдбата — все еднаква…

Близката долина лъха мрак

и дъждът, скърбящ и тих, потраква

 

по палатките… Аз пак съм сам

и мечта тъжовна ме увлича

в стария бивак, пустинно ням,

който в тази тежка нощ прилича

 

на едно сърце… Къде са те —

смелите ръце, гърди железни?…

Бурен в знойните лъки расте

и в безименна забрава чезне

 

споменът за оня слънчев кът,

дето жадните за радост тиха

в дни на много кръв и много смърт

мирен сън и мирни скърби пиха…