Мина Спиридонова
Утринта на просветлението (5)

ГЛАВА V

В гората беше сенчесто. През иглолистните дървета се промъкваха лъчи и разведряваха леката влага по бодливия килим от борови и елхови листи, слепени от мека смола. Яздеха от три часа. След малко Иолдинан дръпна юздите и погледна към Герионик, който се движеше плътно да него. През цялото това време те обменяха усещанията и знанията си до степен, при която не остана нищо необмислено. Изненада се колко много неща знаеше Визуализаторът за луните въз основа на собствените си наблюдения. Той сподели повечето с Иолдинан, който не се побоя да му разкаже за идеята си за оплитанията, които щеше да направи с помощта на Молианис. Всичко оставаше в ръцете на Герионик.

Озоваха се на малка полянка, обградена от високи борове в съвършен кръг. По младата светлозелена трева пробягваха колебливи светлини и сенки, които пълзяха по куп камъни, разхвърляни в средата на поляната. И тримата слязоха от конете и приближиха до отломките. Това бяха руини от Арката към Съкровените пътища. Светлооките кучета — зовери бяха открили остатъците от древното светилище, което потвърди предположението на Иолдинан, че Тукадур е побързал да го използва, за да не бъде заловен. Това тук бе почти унищожено, за разлика от повечето, които бяха успешно съхранени. Този вид реликви се използваха само от хора владеещи магьосничеството, защото изискваха максимална концентрация на силите, за да се овладеят безбройните потоци на измеричните вариации и да се озовеш там, за където си тръгнал; за непосветените бе просто изящен паметник на отминало изкуство. Ключ за отварянето им бяха точно определените символи на петте луни, които бяха най-силни в момента. Не смяташе, че Герионик ще има затруднения.

Иолдинан бе пътувал през Пътищата много отдавна, но знаеше някой неща. Щяха да следват фосфоресциращите вълнообразни линии, които обграждаха пътя им до всеки следващ Проход. Той щеше да привърже Булниена и Герионик към себе си с по една концентрирана паяжина от сила, за да не се изгубят сред измеренията. Трябваше да преминат през три възможности, но всеки от тримата щеше да се озове във различно измерение. Герионик щеше да им каже къде да излязат.

— Как ще разбереш? — попита Булниена, когато се изправиха пред скършените триъгълни колони. Иолдинан клекна и подравни синия ритуален пясък между тях, който нападали камъни с неразличими йероглифи по тях бяха защитили от вятъра. Достатъчно количество бе, за да изпишат петте лунни символа. Той се намеси. — Мисля, че е най добре ти да се заемеш с изписването им. — Тя просто кимна. Беше притеснена.

Герионик се наведе и огледа символите, които все още си личаха по изтритата от водата и вятъра грапава повърхност на сивия камък. Различи няколко и вътрешно се усмихна, а после погледна към Иолдинан и му кимна доволно. Имаше доверие на младия благородник по странен начин. Не знаеше какво ги чака вътре, но в едно беше сигурен — даже полумъртви щяха да намерят Арката към Сотерискоза. И там щеше да ги чака онзи младеж, когото бе видял в най-страшните мигове от Големите лицевини. Той и принца щяха да обърнат измеренията… каквото и да значеше това. Отново насочи вниманието си към колоната, а след малко вдигна поглед към небето.

То притъмня неестествено и на звездния плащ грейнаха Тринадесетте луни на Лирика: Келфа, Данийм, Ктрума, Туромея, Форвила, Зодиа, Ненейке, Дилмеде, Мутинси, Хелд’с’Моркета, Софалфер, Голен и Ардага. Той ги огледа внимателно, оставаха четири дни до пълно многолуние. В следващия миг те започнаха да му пеят; танцуваха… Втурнаха се в кръг, размениха местата си, променяха лицата си; ту ги скриваха, ту се усмихваха; песните им бяха послания от магически съчетания и уравнения на Криейтора, който той подреди бързо без дори да се замисли; последваха ги видения за пространственото разпространение на всяка фаза из времевите константи…

— Герионик! — Беше гласът на младата жрица.

Той се стресна и обърна глава към нея, макар да не можеше да се съсредоточи напълно. Блуждаеше… към богините…

— Герионик, виж луните!

— Гледам ги… тук са… — бе далечният му отговор.

— Петте разделени сестреници, Гер…

Той си спомни. Пак погледна нагоре, но не можеше да определи… Появи се начинът, съвсем ненадейно. Младежът легна между двете колони и пак се взря към висините. Пет луни се ограничиха от триъгълните камъни.

— Туромея, Ктрума, Форвила, Зодиа и Ардага — каза той. Беше замаян, но след миг пак просветля и всичко изчезна.

Лежеше в прахта, на синия пясък и гледаше нагоре. Там бяха само бледите луни, без да може да се различи някоя определена. Булниена и Иолдинан се взираха в него. Той се мръщеше, а тя бе стиснала устни. След малко младежът поклати глава и му подаде ръка.

— Добре се справи. Как разбра да легнеш между тях?

Герионик сви рамене. „Подсказаха ми го“.

— Ясно — бе краткия отговор на другия.

— На глас моля! — Предупреждението дойде от нея.

Булниена и Иолдинан подравниха отново пясъка, тя коленичи. Прилепи длани една о друга, плитките й се разпиляха по лицето. Иолдинан се наведе, събра ги и ги уви с един черен масур. За миг тя го изгледа странно, но пак се наведе към пясъка.

— Знаеш ли символите, Герионик? — попита с тих глас.

— Не, не и сега.

Младата жена се надвеси и събрала палец и показалец започна да рисува.

— За Туромея, четвъртата поред в броеницата на Големите лицевини — два долепени един до друг триъгълника във форма на ромб, съединени чрез две успоредни кратки линии; за Ктрума, третата поред в броеницата на Големите лицевини — пълен кръг, вписал в себе си заострен надолу триъгълник, вписал две окръжности, събрани една в друга; за Форвила, петата поред — триъгълник с връх насочен надолу, съдържащ в себе си пълен кръг, пресечен диагонално от завиващи криви; за Зодиа, шестата поред — два пресичащи се кръга, съдържащи в себе си по един непресичащ се; за Ардага, тринадесетата поред — пълен кръг, обгръщащ два триъгълника, допрели върховете си и перпендикулярна на тях кратка вълниста линия.

Тя сложи последната черта. Синият пясък внезапно оживя, символите станаха триизмерни и се издигнаха пред очите им, фосфоресциращи в бледо зелено. Завъртяха се, а после изчезнаха. На тяхно място се появи плътна сияеща завеса, леко полюшваща се от вятъра. Тримата се изправиха изтръпнали. Отзад се виждаха меко замъглени дърветата, но те знаеха, че отвъд нямаше гора, а тъмен път. Иолдинан запали три факли и ги даде на останалите.

— Хайде, да тръгваме. Няма да трае вечно.

Всеки хвана поводите на коня си и пристъпи към прохода.

Всичко друго остана в миналото.