Мина Спиридонова
Утринта на просветлението (4)

ГЛАВА ІV

Крачеше решително по страничните стълби, за да не привлича внимание. Отвръщаше на поздравите, но не поздравяваше. Коридорите в сектора на слугите не бяха толкова пищни и просторни, но и тук не липсваше тънкия естетичен усет на дълговековните владетели на крепостта, предназначена не само да устоява на битките, но и да приютява гости от най-висока класа. Гоблените бяха по-малки по размер, но също така ярки, а пода бе застлан с жилчест камък, издялан в звездообразни плочи с кръгла дупка в средата, покрита със сребристи скални отломки. Централните коридори бяха украсени с мозаечни плочки, а по стените висяха зашеметяващи със сложността и големината си гоблени. Покрай прозорците, издигащи се до височината на релефния таван, се диплеха фини завеси и нежно обгръщаха резбованите рамки, които сякаш се сливаха с релефите по стените — птици, ловни сцени, легенди, изографисани направо върху суровия камък. В някои коридори нямаше релефи, а глазирани керамични плоскости, начупени на различни по големина и цвят парченца, и подредени в мозайки. Някъде подът бе застлан с меки, пъстри килими, другаде — с тесни пътеки, разположени успоредно по три, така че да се виждат плочките под тях. В главния коридор вместо светилници от тавана висяха полилеи от сребро и ароматните свещи разнасяха благовонията си из близките покои.

Иолдинан не обърна внимание на нежните статуи, които придържаха светилниците от излъскана мед в лявата част на стълбите. Беше обиколил целия замък, за да разгледа впечатляващия интериор. Обичаше да вниква в подробностите по вътрешната украса. Беше изпуснал веселбата с подчинените си, докато обикаляше из коридорите и градините, потънал в тишината на изяществото.

Премести дисагите си в лявата ръка. Все още усещаше неприятен бодеж в дясната, но компресите от евкалиптова отвара успокоиха паренето. След това Афлидела го пази една нощ, докато сменяше превръзки с един ужасно миришещ мехлем, чието лечебно действие Иолдинан не „бе имал честта“ да изпита преди. Както и да е, за два дена го изправиха на крака с притеснението, че „можели да му останат белези“. Това нямаше никакво значение, стига да го оставеха на мира.

Афли го чакаше в конюшните и тъкмо оседлаваше черния му кон. Беше сериозна. Иолдинан й кимна вместо поздрав и взе поводите. Провери ремъците на седлото, окачи дисагите и метна отзад наметалото си. Мечът беше привързан на гърба му, за да не затруднява ездата. Спираловидната ръкохватка се подаваше над дясното му рамо. С едно плавно движение се качи на Селхан и го извърна към града.

Присви очи от мъгливото слънце. Въпреки това бе студено. Обърна се към Афли. Тя беше втренчила поглед в него.

— Ако погледът ти можеше да пронизва, в момента щях да да се намирам в доста незавидно положение, вероятно прикован за стената с най-малко четири ками. Не се дръж така!

Тя дори не мигна. След малко поомекна.

— Разбира се, прав си. — Най-после се усмихна. — Пожелавам ти късмет.

Младежът се приведе на седлото и прие ласкавата й целувка. Не каза нищо повече когато се обърна и препусна към портата.

— Иолдинан! — Той се извърна и срещна очите й. Тя никога не произнасяше цялото му име. — Ще те чакам!

— Ще се върна, моя длилен! — Надяваше се. Искаше. Молеше се.

Слънцето се бе издигнало до хълмовете и пръскаше доста щедро светлина, но не и топлина. Денят едва започваше. Докато се спускаше към града се замисли за предстоящото и неминуемите последици от него. Всъщност му бе хрумнало нещо само по себе си достатъчно опасно и дори пагубно, но така вероятността от оплитане на потоците щеше да е минимална, а и щеше да ги извлече от два различни по произход и заплитане извора…

Разтърси глава. От няколко нощи бе започнал да мисли за неща, които му бяха напълно непонятни, а му се явяваха така ясно и точно определени. Знаеше какво да направи, но не и защо. Твърдо бе решил да го сподели с Булниена. Особени и противоречиви чувства се лутаха в съзнанието му, а и усещаше, че я познава, че тя го влече като… Забави ход до равномерен раван и се опита да сложи ред в мислите си. Осъзна като какво. Като отварата от синьо любовниче, която пиеше когато четвъртата луна, тази, от която зависеше силата му и която се покровителстваше от богиня Туромея, беше във фаза новолуние. Без тази отвара изпитваше слабост и можеше да се разболее, докато светилото не започнеше отново да расте. Но какво общо имаше това с Булниена?

Пазарът вече бе оживен, макар че беше рано и повечето търговци тепърва подреждаха сергиите си. Почти всички дюкянчета със собственоръчно изработени или чуждоземни предмети вече бяха вдигнали кепенци и привличаха любопитните. Сувенири, скъпи платове от покрайнините на Ескода Рила, естествено червена кожа от чилхари, бижута-уникати, порцеланови и морскомидени сервизи, екзотични животни, глазирана керамика, редки кристали-пазители, древни книги и карти, стъклена украса… Иолдинан се усмихна на недоволното мърморене на продавачите относно „кичозните джунджурии“, с които „тия прекупвачи амбулантите“ крадяха сериозните им клиенти и бързаха с излагането на стоката си. Продължи да язди до една къща надолу по улицата, където започваха спретнатите и измазани ханове, които предлагаха най-добрите условия за отдих, и в които качеството на обслужването и храната бяха действително отлични. Кварталът бе много красив, с високи дву- и триетажни сгради, облепени с червенозелен камък или измазани с редкия вкаменяващ се пясък. Покривите бяха покрити с червени или сребристи плочи, които бяха изненадващо добра изолация за пронизващите и всепроникващи зимни хали. Горните етажи на къщите задължително имаха тераси, предпазени от надвесената голяма стряха. Голямата главна улица кривуличеше около основния и най-висок хълм на вътрешния град, а от нея се разклоняваха всички останали пътища, пътечки, пресечки, улици, които заплитаха сложната транспортна мрежа на град Захара чак до крепостния град и външните порти.

Всеки от хановете тук си имаше охрана, за разлика от по-обикновените сгради и кръчмите в следващия квартал, граничещ с външния град. И въпреки всичко дори селяните от най-страничните махали бяха прилично облечени, а просяци почти не се срещаха. Градът бе добре устроен и поддържан, без да е разточителен.

Иолдинан спря пред триетажната постройка, чиято грижливо и четливо изписана табела гласеше: „СМИРНОВИ ИЗВОРИ“. Тук бе отседнала Булниена. Той слезе от коня и подаде поводите на притичалото момче. В същия момент тежката дъбова врата се отвори и младата жрица му се усмихна за добро утро. Иолдинан вдигна вежди от изненада.

— Тъкмо се чудех как ще те събудя. — Тя се изсмя и поздрави русокосото момче, което все още държеше юздите на Селхан в очакване. — Милвин, доведи конете ни.

То се втурна да изпълни поръката с усмивка. Булниена беше облякла тъмнозелена рокля за езда с широки цепки. Горната й част бе прилепнала по тялото й, а високата яка бе вдигната до брадичката и подгъната навън. Отгоре носеше тясно елече от кожени ленти. Под широките разкроени поли бе с плътен панталон от сива вълна, който покриваше равните й чизми до глезена. Дългата си до кръста коса бе сплела на малки черни и бели плитки.

Вниманието му бе привлечено от младежа, който я последва, понесъл малък вързоп в ръка. Беше висок и широкоплещест, с блестяща кестенява коса, леко чуплива. Имаше особени очи, менящи цвета си. Носът му бе правилен, устните — плътни и с бегло изражение на стогост. Лицето му бе безизразно и нямаше бръчки, сякаш той никога не се усмихваше. Когато се приближи, Иолдинан забеляза, че куцаше с левия крак. На кръста си имаше къс меч.

Булниена ги погледна внимателно. Иолдинан знаеше, че младежът също бе ранен и поради това се забавиха два дни, докато и двамата се възстановяваха. Жрицата бе разбрала за дарбата му само като го бе докоснала. Толкова силна бе. Той знаеше всичко за предстоящата задача, без тя да беше продумала и дума. Беше го виждал хиляди пъти, твърдеше в сънищата си, а понякога и на яве, поглеждайки към небето. Но се стараеше да не говори въобще за това, защото знаеше как щяха да се отнесат хората към него. С презрение, омраза и страх. Нещо, което не заслужаваше.

Иолдинан протегна десницата си към младежа. Изненадваща усмивка стопли лицето на младия Визуализатор. Беше доста обаятелен.

— Герионик дей — Мониден. — Кимна в знак на уважение.

— Трей дон Иолдинан дей — Бедволен. — Същият жест. Погледите и на двамата претегляха другия. „Да вярвам ли? Символът на Предводителката?“

„Виждал ли си го?“ Беше като ехтяща, чиста връзка.

— Да, но не го помня. — „Но ще си спомня“. Усмихна се по-широко като потвърждение на думите си — Хей, вие двамата! По-учтиво ще е да си говорите на глас. — Булниена ги гледаше от гърба на коня си. Конят на Герионик тропаше нервно с копито.

— Разбира се.

Но не продумаха, а яхнаха конете и препуснаха към портата на крепостта. Отправиха се към високите планински гори, за да намерят процепа на Съкровените пътища. Светлината беше достатъчна.