Мина Спиридонова
Утринта на просветлението (1)

ГЛАВА І

През стъклописите на прозореца навлизаха лъчите на първата есенна утрин от новото Слънцестоене. Дубрейа Булниена четеше безгласно задължителния за новата фаза на лунните съвпадения заклинателен кодекс. Иолдинан Бедволен следеше мисълта на младата жрица, но трудно улавяше смисъла, поради силната болка в ръката. Концентрацията над леещите се, интонационно сдържани изречения, предадени по телепатичен път, му помагаха и донякъде блокираха дискомфорта от скорошното раняване. Погледна към ярките фигури по прозореца, показващи бог Рил Алак, яхнал легендарният кон Даюн, а до него рицаря Рай Зедар, и двамата размахали своите мечове към Господаря, Невидимият дракон. Зад тях, с по-бледи контури бяха загатнати непристъпните върхари на Драккес и Радензам. Те започнаха да се замъгляват.

Жрицата на Триомен усети болката му, но продължи да реди словосъчетанията на древната магия, чиято мощ бе така голяма, че преждевременното прекъсване на ритуала несъмнено щеше да донесе смърт на някой от по-висшите адепти. Иолдинан бе един от тях. Той можеше да се овладее и Булниена му напомни това.

— Дилеи хесага мулада сел дердради! — прокънтя в ушите им. Ниската арка на храма засия и за миг тъмнина покри взора на събралите се. В черното пространство изскочи умален образ на тринадесетте луни на Лирика, които с ускорен ход се подредиха в различни комбинации, разкриващи апогеите и перигеите си, от които зависеше концентрацията на магията и силата на времевите потоци.

За части от секундата светлината се върна и топлите лъчи погалиха изтощените воини и няколкото жени — жрици от Седемте ордена, присъстващи на ритуала. Белегът на Иолдинан, сърповидна луна, бе топъл и болезнен. Формата на тази луна показваше фазата, в която се намираше нощното светило и от чиято сила младият мъж черпеше своята. Всички тук имаха подобни белези, които изобразяваха планетата-покровител и енергията, с която разполагаха, за да изпълняват разнообразните магически операции.

Булниена се приближи до него и докосна леко лунния отпечатък над сърцето му. Влиянието на светилата бе значително и силно. Често се раждаха хора, подвластни на влиянията на луните. Наричаха ги селениди и имаха нужда от помощта на Триомените в дни на слабост.

— Трей дон Бедволен, не биваше да се излагате на тази агония. Това, което направихте бе много по-опасно дори от раняването ви.

— Трябваше да разбера, дубрейа дей.

Тя кимна и го придружи докато излизаха през масивната двукрила врата от преплетените клони на свещеното триплетно дърво Дишера.

Отвън вятърът ободряващо разхвърляше шарени листа и ги въртеше около излизащите. Храмът, украсен с полускъпоценни камъни и хромови релефни плочи от Висок диск, блестеше ярко под ярките снопове на есенното слънце.

В далечината, обграден от бойници и високо издигната крепостна стена, на връх билото, се простираше вековния замък на Вулвените Захара. Черната вулканична скала със зелени жилки бе послужила за основа на основните укрепления и храмове в тази част на втория континент. С внушителна достолепност, непосредствено над палата, се простираше дъгообразната верига от върхове на планината Раензам, значително по-ниска от Радензам поради факта, че бе нейното естествено снижаващо се продължение, завършващо в приказно красивата равнина на Приморска Триокола.

Младият воин се уви по-плътно в гербово обозначения си плащ, задължителен за ритуалите, и прекара пръсти през черната си коса.

Жрицата от Седемте ордена последва няколкото момичета от своята каста до обширната звездна карта от шлифовани символни колчета от прозрачен камък в предната част на храма. Всяко от тях, независимо от небесния ход на слънцето, хвърляха различни по дължина и отчетливост сенки, съответстващи на Тринадесетте луни на Лирика.

Булниена протегна изрисуваната си в знаци длан и острия четириъгълен кристал, окачен на верижка на врата й, потъна в предназначената за него ниша върху миниатюрната колона. Другите направиха същото. Иолдинан се наведе и взе тежкия си меч, оставен до вратата на влизане. Потегли надолу по пътеката към замъка.

— Туромея наистина страда. Също като вас в момента.

Булниена го приближаваше с уверена крачка.

Иолдинан се подсмихна. Тя го настигна. Беше съблякла бялата си роба и я носеше преметната на рамо. Плътната бяла рокля бе бродирана с черния знак на жреческия й сан. Не носеше украшения, с изключение на заострения блестящ къс емоник на кръста й. Бледото лице на младата жена бе озарено от прозрачна и почти недоловима свежест, която се подсилваше от особено дълбоките й, мъдри очи с цвета на езерото Бесей.

Иолдинан не отвърна, само кимна.

— Ако въобще успеете да стигнете невредими до Сотерискоза, то след това концентрацията на силата ще бъде неимоверно нестабилна, дори опасна.

— Предполагам, че ще успеем да изплетем петизмерна матрична спирала около лабиринтите на нейните Измерични.

Тя помълча, обмисляйки чутото, а може би преценяваше силите на адептите.

— Това ще бъде сложно от гледна точка на изплитането, т.к то ще се поддържа от по-особени силови полета, чиято цел ще е да блокира още по-неустойчиви комбинации. Тя вероятно се стреми точно към това. А и Молианис…

Принц Бедволен се спря на хълма и погледна към вековното здание с остри кули и насечени от бойници стени на графство Вулвен.

— Той е ранен. Макар и незначителна, раната може да е смъртоносна.

— Дориа знае това. Предполагам, че го държи окован. Ваше височество, точно сега не бива да се опитвате да се свързвате с него. Можете да нараните и себе си, и него. Сега има слабост на луните, вашата и на Ктрума.

Булниена бавно продължи надолу.

— Тя цели нещо точно определено с пленяването на брат ви. Той несъмнено й е доста необходим. Поне до такъв извод стигам от писмото, което е изпратила на Тукадур. За съжаление вече е твърде късно да проследим него и подчинените му. Самият факт, че успяхме да копираме кореспонденцията им чрез Затъмненията, ги е амбицирало още повече за използването на Съкровените пътища. До сега откриваха поне частичните им проходи, а вече е трудно да се определи и посоката, в която са поели. Даже и светлооките кучета-зовери ги изпускат.

— Но ние знаем накъде са се отправили, знаем дори местоположението на владението й, и въпреки това е почти невъзможно да ги заловим или поне да блокираме пътя им. — Иолдинан се поколеба, преди да прошепне:

— Мога да го усетя, защото той ме вика, но не мога да разбера…

Косите на Булниена се разпиляха по лицето й от подухналия бриз.

— Бриз? Тук?

Иолдинан я погледна и в този момент морското течение обви и него.

— Не сме чак толкова далеч от океана по пегаско въздушно сечение, но на хълма на Устоите наистина никога не духа — съгласи се той.

— Ще има буря, и то особена. Тези призрачни течения са ми познати. — Булниена вдъхна соления въздух и се усмихна. — Знаете ли, Ваше височество, точно такъв е ароматът на моя дом край морето.

— Аз съм от вътрешността на континента и не познавам тези ветрове, макар отлично да съм запознат с всички онези, които се въртят край замъка. Особено зимно време.

Булниена се засмя и продължи по пътеката. Той я последва. Вятърът се усили.