Мина Спиридонова
Утринта на просветлението (3)

ГЛАВА ІІІ

Вятърът струеше през прозореца на талази, които освен топлина, носеха и морски привкус. Пронизваха го и той стенеше болезнено. Сънищата се смесваха в главата му…

На вратата се почука тихо и без да дочака отговор, който той не можа да даде, гостът открехна безшумно масивното дясно крило и влезе. Иолдинан не се обърна и остана да лежи на една страна.

— Ваше Височество — тихо прошепна Булниена и се доближи до леглото.

Той поклати глава със стон.

— Затвори прозореца, Булниена. Умолявам те!

Тя го направи. След това приседна на стола до него. Постави ръка на челото му. Постоя така известно време, докато му олекна.

Едва сега Иолдинан я погледна. Беше сменила бялата дреха, която едва ли бе запазила предишния си цвят, докато тя помагаше на ранените. В момента носеше леко разклоняваща се от кръста надолу рокля. Това бе официалната одежда на жреческия орден на Триомен. И естествено притежаваше отличителната украса като ритуално облекло — единствено тези рокли бяха изтъкани на бели и черни ивици от Копленен плат, чиито ивици идеално пасваха на нюансите, които косата на жрицата приемаха. Платът усещаше и „попиваше“ цвета и го запомняше така, че никой повече не можеше да притежава дрехата. Косите на Триомените бяха твърде необичайни за да бъдат сбъркани — гъсти, редуващи се чернобели кичури, които бяха така рязко очертани, че приличаха на умишлено оцветени. Особено интересен бе месеца, в който кичурите започваха да растат с противоположния цвят, а косата придобиваше шахматни шарки.

— Какво става вън?

— Има празненство.

Той се усмихна.

— И какво се празнува?

— Победата, отблъскването на противниците с минимални жертви за крепостта, за завърналите се живи. Наречете го както искате.

Иолдинан замълча. Отново се беше унесъл.

— Запознах се със сестра Ви. Впрочем тя ми каза за състоянието Ви.

Той пак се усмихна.

— Ами разтревожи се, когато не издържах колкото тя искаше. Афли сякаш не чувства нищо друго, освен… когато…

Вятърът удари прозореца, който звънна, сякаш замерен с шепа фин пясък.

Булниена се доближи и се загледа в задаващата се буря.

— Небето е чисто, нали? — простена Иолдинан.

— Просто пясъчна вихрушка — успокои го тихо, но не беше убедена. — Често срещана е през сезона.

— Не ме лъжи! Не по-зле от мен усещаш вятъра! Той навява сол, по дяволите! И е навсякъде… защото тя иска…

Иолдинан изпъшка.

— Иолдинан, спокойно, моля те!

— Иска да ме убие! Защото знае, че няма да се откажа, няма да го оставя на нея…

— Шшшт… тихо… Стига, хайде. Тук съм.

Той се отпусна в леглото, а ръцете му отчаяно притискаха завивката към гърдите.

Булниена я издърпа от стиснатите му пръсти и огледа раната. Беше грижливо почистена (от сестра му, предположи) и изглеждаше добре, въпреки оттока. Не разбираше какво му причиняваше такава болка и силна треска.

Усети вятър. Топъл и прашен. Иолдинан се сгърчи и утихна. Тя го погледна за миг и изненадано се обърна. Почувства солен вкус в устата си. Стана и с бърза крачка влезе в другата стая. Едното крило на високия прозорец със синьо стъкло бе съвсем леко открехнато, а вятърът навлизаше през тесния процеп безпрепятствано, без дори да го помръдне.

— Ах, ти…!

Тя побърза да притвори прозореца и да се върне при Иолдинан. Внимателно подпъхна завивката под тялото му, като се стремеше да покрие ръката и раната на гърдите. Не й оставаше нищо друго, освен да приседне до него на леглото и да го остави да се съвземе.

Не усети кога е задрямала, но когато той помръдна тръсна глава, за да прогони умората. Освен светлината на лунния ореол, единствената друга светлина в стаята идваше от приглушеното сияние на въглените в камината.

Той объркано надигна глава.

— Спря ли? Вече…

— Прозорцът беше отворен, Ваше височество.

— Просто Иолдинан.

Тя кимна. Принцът обърса мокрото си чело с лявата си ръка, която беше отвита.

— Еттеренова магия. На древния език еттерен значи „предназначен“. Тази магия е доста стара, дори не подозирах, че е възможно да е някому известна, че още се помни. Явно сме я подценили. Дориа се оказа добре подготвена.

— Струва ми се, че съм чувал нещо по въпроса. Тази магия е…

— Изключително точно именована, както повечето от Древните. Тя е действително предназначена за теб. В този случай бе под формата на вятър, който носеше фина морска сол. Всички бризи носят солта, която се изпарява от океанската повърхност, затова мирише на море. Но това течение се обвиваше около теб и солта ти причиняваше такава болка.

Той я гледаше с безизразно лице.

— Сигурен съм, че прозорецът беше затворен.

— Знам. Не си го оставил ти отворен. Бил е отворен отвън.

Младият мъж се поизправи в леглото. Не откъсваше очи от жената пред него.

След малко Булниена се подсмихна и отклони погледа си.

— Не знаех, че Афли ти е все още любовница. Всъщност аз не разбирам почти нищо от вашите странни обичаи.

Той продължи да я фиксира.

— Тя не ми е единствената любовница. Но се оказа, че още не може да се откаже от мен. Впрочем това май е взаимно, но аз не се чувствам смутен от това, нито пък я отблъсквам. Не искам да говоря за нас по този начин.

Булниена кимна и не пропусна да си отбележи как той, без да я засегне, приключи темата. Всичко, което знаеше за Средната обител относно любовните обичаи, се изчерпваше в няколко особени традиции, които не преставаха да я удивляват, тъй като в Източната определено не присъстваше подобен ритуал. На Север, казваха, кръвта бе биалка, тоест Преярко осветена.

Тя помълча известно време. Искаше да му каже за това, което бе разбрала, но не беше сигурна как да започне.

— Какво искаш да ми кажеш?

Булниена се сепна и отново си сложи непроницаемата маска. Неразгадаемото лице на жрица. Не искаше да го прави.

— Тук има Визуализатор.

Очите му се разшириха, което бе достатъчно показателно за изумлението му. За нея това беше достатъчно.

— Какво? Нима отново ще настъпи времето на Големите лицевини?

Тя поклати глава.

— Не, не мисля. Иначе щяха да започнат метаморфозите на лудостта.

Иолдинан притвори очи. Големите лицевини бе спомен от детството му, спомен така разтърсващ, че му се струваше нереален. Тежък спомен, съпътстващ времето на онези иначе радостни дни на съзряване, когато се обучаваше да си служи с бащиното хладно оръжие и когато Афли започна да обсебва вниманието му.

— И все пак, ще да е нещо подобно, иначе този Визуализатор…

Булниена се надигна и се изправи до прозореца. Не искаше той да прави тези прибързани заключения, още повече, че щяха да са верни.

Започна внимателно.

— Визуализатор не се е раждал най-малко от хиляда лета. Твърде е рядка дарбата, и неясна. В повечето случаи адептите дори не могат да разберат за способностите си, преди да полудеят от виденията и магическите формулировки, които започват да изпълват съзнанието им денем и нощем. Неспособността да се въдвори дори минимален самоконтрол е пагубна. А начини си има. Колкото и малко да са били откритите таланти, то знанията за същността на тези способности са солидни и повече от достатъчни. По-тревожен е фактът, че хората сякаш не знаят кого да потърсят, а е повече от известно, че именно орденът на Триомените е този, който изпълнява лунните ритуали в цяла Лирика.

— Това е глупаво суеверие, Булниена, свързано с „легендите“, че момчетата с дарбата на лунни жреци, т.е Визуализаторите, се преследват от ордена ви, за да бъдат дарени със смъртно възмездие. Приказки, с които се плашат непослушните момченца, когато майките им се надяват да не повтарят белите си. Но в тях не се влага повече вяра, отколкото в „Чернин да те погледне дано“ или „Триоменка да си вземеш дано“.

Булниена изсумтя неодобрително, сякаш се бе изложил по непоправим начин с някоя ругатня, или че смисълът на последното беше казано точно за нея.

Той се усети.

— Прости ми. Несъборазителен съм — рече Иолдинан, когато тя впи в него острия си, бистър поглед.

— Разкажи ми за Големите лицевини. — Рязка смяна на темата. Побърза да се върне към същината на разгвора им.

Той помръкна. Върна се назад, до времето през което… Спомни си плавно случилото се. Сънищата…

„Бях на петнадесет, когато се разболях тежко. В гората на замъка има езеро от зеленоизворна вода. Край него винаги е по-студено, дори и през лятото. А когато през зимата водата замръзваше, всички ходеха там, за да се полюбуват на ледените шипове от странни сини водорасли, които обрамчваха брега. Отидохме да се пързаляме една ранна утрин преди да се отправим към тренировъчната площадка. Дори накарахме Селк, ковача, да ни направи специални остриета за ботушите, с които по-лесно да се плъзгаме по леда. За мене и за още двама приятели, луди като мен. Но те скоро се умориха и ме оставиха. Този ден просто не можех да се наситя на чувството, което предизвикваше леденият вятър, въртящ леките снежинки. Изведнъж ми се стори, че небето се появи пред мен и се разгърна, ако това въобще е възможно. Загубих равновесие. И после нищо.

Събудих се в стаята си. Виждах край мен хора, но не ги познавах. Единственият, който не се бе променил бе Молианис. Тогава той бе на единадесет. Държеше ръката ми. Усмихна се.

— Спокойно, Дин. Те нищо не могат да ти направят.

— Мол, помогни ми да ги подредим. — Една жена се появи над главата на брат ми. — Не им давай да се месят. Няма да могат да го изчислят. Тринадесетте…

— Молианис, остави брат си. По-добре е да излезеш.

— Но, мамо, той не може да ги завърти в правилната фаза, ако аз не остана да…

— Какви ги говориш, момче? — Силен мъжки глас.

— Може би и той почва да се разболява, Длириък. Мол, излез оттук. Иолдинан е много болен. — Някой хвана Мол и го дръпна от леглото ми. Повлякоха го към вратата. Той се развика.

— Не правете това! Не можете да ме отделите от него точно сега. Спри, татко!

Поисках да стана, но ръцете на жената ме притиснаха обратно. Държеше главата ми.

— Оставете го тук, не го отвеждайте! — Втренчих се в нея и прошепнах: — Коя сте вие? Махнете си ръцете от мене. — Зрението ми се замъгли за момент, но не отклоних поглед. — А, ти ли си, Дориа? Как смяташ да ме отделиш от него, а? Ние сме неразделни. И аз ще ти трябвам, но аз не смятам да ти се дам така лесно. Не и като умра. — Усмихнах се, а жената се разплака. После ми се стори, че не е Дориа, но последвалата болка не ми даде време да се замисля.

До момента, в който се събудих нямаше нищо друго освен страдание, а може би и нещо, което бе повече от това, което си спомням след болестта. Съвзех се бързо. Никой не пожела да ми каже какво точно се е случило, освен, че съм бил на смъртно легло, заради треската. И единственото, което си мислех бе нещо, което не ме изненада в първия миг, в който го казах: «Как може да сте вярвали, че ще умра, когато нищо още не сме сторили?» После разбрах, че Молианис е бил затворен през цялото време на боледуването ми, и дори си мислели, че в резултат на страданията ми той е полудял, защото непрекъснато бълнувал неразбираеми неща и крещял, че всички са се побъркали, задето ни разделяли с «жалките си материални прегради». Това било достатъчно, за да извади мама от равновесие, но пристъпите му просто секнали, когато съм дошъл в съзнание.

Премълчаваха неща, които ги плашеха. Не казваха нищо за онова, което се е случило, докато не съм бил на себе си. Но на мен не ми бе нужно да зная.

Беше късен следобед. Впрочем слънцето едва сега се скри зад високите бойници на крепостната стена. Аз въртях меча в градината сред разлистените ябълкови дръвчета заедно с моя учител, който вече не бе такъв, защото нямаше на какво повече да ме научи. Забавлявахме се, като се гонехме из овошките чак до централните шадравани, чиито пъстри обитатели смущавахме с цопането ни направо през водата, която услужливите статуи изливаха върху главите ни. Беше много топло. Нещо ми подсказа, че ще застудее и спрях под арката на пясъчния часовник, за да погледна небето. Беше тихо и безоблачно. Почувствах лека умора и двамата с Ледин се разделихме с типичния ни боен поздрав. Имах няколко драскотини и оставих лечителката ни да ми натрие сол на главата, заради евентуалните белези по лицето ми, които тя винаги лекуваше чудесно. Днес Молианис навършваше шестнадесет. Сутринта му подарих един двубой, в който той показа напредъка си. После с много смях се отправи към покоите си, подгонен от трите ни братовчедки, които открито изразяваха симпатиите си към него.

Срещнах Афлидела, която тъкмо извеждаше коня си през задната врата на конюшните по посока на гората. Обичаше да ходи на лов следобед, макар че този път просто искаше да се спаси от мама и настояванията й да облече рокля.

Тя спря, когато ме видя да идвам и повдигна вежди. Изчака ме да се приближа. Беше леко облечена.

— Видях Ледин, докато се прибираше и бях почти сигурна, че ще те видя. Хайде с мен.

Поклатих глава.

— Молианис ще празнува, забрави ли?

Тя се усмихна криво.

— Не можах. Цял ден ме преследват прислужнички с рокли в ръце. Познай кого търсеха.

Огледах я. Тя се усмихна и протегна ръка към меча на колана ми.

— Така ще ти е студено — казах й. Пак това чувство.

Тя ме придърпа и ме притисна силно.

— Нещо друго? — Пламъчетата в очите й се събудиха.

Прегърна ме и ме целуна. Аз се забравих и почти я повалих на пода. Шепотът й ме подлудяваше. Изведнъж се изви вятър. Лек като милувка, почти недоловим. Разтреперах се от студа, беше ужасяващ. Откъснах се от нея.

— Не излизай никъде, Афли!

Тя ме огледа и хвана поводите.

— Не тази вечер, Иолдин.

Сграбчих я.

— Чуй ме! Тази вечер нещо ще се случи. Ще настъпи лудост. И студ. Не отивай!

Сестра ми изглеждаше съвсем сериозна. Тя ми вярваше, макар че това, което казах не беше съвсем разумно. През цялото време, докато бях боледувал преди пет години, тя бе стояла до мен. Знаеше, че трябва да ми вярва.

— Добре.

Затичах се към покоите си и качвайки се по стълбите разбрах, че Молианис е болен. Майка ми беше пребледняла от уплаха и се втренчи в мен, когато се изправих до леглото му.

— Няма да те познае, Дин. Не знам какво му стана. Изведнъж извика, че е много студено и припадна. Нищо му нямаше преди малко. А сега…

Надвесих се над него. Той ме погледна. Беше трескав.

— Погледни ги! — Говореше тихо, но съсредоточено. — Ако сега не дойде краят, ще минат много зими, преди отново да се подредят така.

— Седемстотин деведесет и пет по трите константи. — Не знам откъде ми хрумна.

Стори ми се, че погледна някъде по-напред и след малко кимна, но поклати глава, сякаш нещо друго бе видял.

— Скоро. По-близо до нас. Те нищо не разбират. Ще се появи друга.

Бях изпаднал в някакъв унес и отговорих без да мисля.

— Ще ни трябва и онзи, другият. Ох, Туромея, потоците ще се оплетат, дори сега, когато са така отделени…

— Тя знае за нас, Дин. Но ние можем да го направим и без нея… Вярвай ми, Дин, тя ще ме вземе. Аз няма да мога да я отблъсна, тя ще ми дари живот… Дориа или богинята… не мога да разбера…

— Можем да го направим, ще ги накараме да спрат, Мол! Мол!

Той клатеше глава в посока към вратата.

— Те идват! Пак ще ни отделят…

Баща ми влезе и погледна към Молианис, после към мен.

— Нещо става навън. Излезе вятър…

— Длириък, Молианис не е добре.

Аз се сринах на колене. Болеше. Мама се озова до мен и ми помогна да се изправя.

— Махни го оттук. Няма да го понеса пак. — Баща ми ме поведе навън. Не можех да се съпротивлявам, но не можех да повярвам, че ще трябва да го изживея.

— Не го правете, стига… моля…

Чувах виковете на Молианис през затворената врата. Не можех да разбера нищо от чуждия език, на който ми говореше татко. Сгърчих се в ръцете му, бях болен, умирах.

Стените на спалнята ми изглеждаха странни и прозрачни. Ефирни. Нежни, пластични. Не можех да спра да крещя, сякаш някой искаше да отнеме съществото ми без да усетя, но болката бе зашеметяваща. Изправих се с мъка и отворих прозореца за въздух. Нахлу вятърът и се опита да ме повлече навън, за да мога да ги видя. Слънцето залезе в същия миг и на небето остана величествената броеница на Тринадесетте луни, разпрострели се в идеално права линия. Нямаше нито една звезда в припадащия здрач. На всяка природна светлинка бе забранено да отнема дори частица от ярката светлина на нощните светила. Надвесих се през перваза и се оставих на притеглянето. О, ако бях морската шир, щях да се плъзна по цялата земна твърд и отново да се върна в коритото си, прекосил континентите, а после щях да подиря небесата!

Тринадесетте луни на Лирика бяха почти еднакви по големина, но сега бяха подредени в съвършената редица, от най-голямата към най-малката. Бяха пълни. Главата ми се замая, гадеше ми се. Край мен се втурнаха формули и знаци, символи, звуци, лица. Шепот. Женски силуети, усмивки на Тринадесет богини. Подреждах символите пред погледа им, и те най-сетне кимнаха одобрително. Туромея също бе там. Те всички се усмихваха. Колко красива бе тя, като богиня…

Угаснаха, взор и полъх се стопиха. Останаха само вълците да вият в нощта, която нямаше да е нощ, а беззвезден ден. Ден на страдание и лудост. Ръцете на Афлидела ме обгърнаха и ме върнаха от небитието. Натам се бях запътил, към Туромея, за да ме поеме в обятията си. Страдание. Много страдах в този момент и плаках от болката, която се бе върнала, стократно усилена. Тя остана да лежи с мен на пода до сутринта, докато не бях освободен да се предам на треската, от която страдаше Молианис. След това се разболях безпаметно за втори и последен път в живота си.“

Иолдинан остана да лежи, притворил очи. Беше смъртно уморен, но не му оставаше нищо друго, освен да стои спокоен и да чака. Така ръката не го пронизваше. "Защо ме накара да направя това? Не исках… Колко неща не съм забравил… Няма и да мога… Когато всичко си отиде, ще остане само тази преданост към… "

— Какво ще значи „последен път“ в живота ти?

Той завъртя глава към нея. Беше тъмно в стаята, но я видя. Беше прегърнала коленете си и седеше под прозореца. Неподвижно.

Иолдинан се усмихна и поклати глава.

— Разбираш ме. Няма друг път, но и този ми е достатъчен. Трябва да го последвам, Булниена.

Младата жрица притихна. Мислеше за Големите лицевини.

— Значи те са пробудили дарбата ви. Тази сила е могла да ви убие. И двамата. В онзи момент сте видели какво трябва да направите, за да се изпълни пророчеството за Големия господар. Но сте имали нужда от Визуализатор. Защо?

— Щеше да е много лесно да обърнем реда на лунната редица, за да се подреди точно в съчетанието, необходимо да се отворят Портите към константата Минало. Но не видях първия символ на луната, която да води редицата. Без него не може да се осъществи пространствената ориентация. Липсваше структурата на ключа. Затова е нужен Визуализаторът. Той може да види символа с дарбата си, а ние със силата си ще разместим луните.

Тя най-после стана и изтупа уморено гънките на полите си.

— Замислял ли си се какво ще се случи, когато Тринадесетте селени бъдат изместени от природната си позиция? Да предизвикаш отново Големите лицевини? Или по-страшен катаклизъм?

Младият мъж кимна.

— Ще е нужен само миг за съвпадането, след което те отново ще заемат прежните си положения. Дориа знае, че ще се отзова. Знаеш ли защо? Ще има пълно многолуние. След седем дни. Не може да не се възползваме от съвпадането.

— Как ще стигнеш до върха на планината за седем дни?

— По пътя на Тукадур, разбира се. Никога не бихме успели ако се заемем с плетенето на петизмерна матрична спирала. Би било губене на време и сили да пътуваме в реалното време. Ще влезем в Съкровените пътища. И ще се озовем направо вътре в цитаделата на Дориа.

Тя се отправи към вратата. Силуетът й се открои като нежна сянка, хваната и запечатана от Мутинси, деветото светило.

— Може би ще се откажеш от живота си, щом зърнеш висините на покровителката си.

— Знам.

— И Молианис също. — Той не я прекъсна. — Аз съм Триомен, Благословена лунна хвалителка. Ще дойда с теб. — Той мълчеше.

Тя кимна решително и открехна леко крилото. Излезе, но преди да го затвори отново подаде глава.

— Откъде разбра всичко това? Как си спомни нощта? Аз не помня нищо.

Иолдинан остана неподвижен, но тя долови колебанието му.

— Сънувах го снощи. Молианис бе там. Дориа също. Всичко се върна и дойде на мястото си.

Булниена не каза нищо. Вратата се хлопна с тихо скърцане.