Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fabulous Riverboat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Филип Xосе Фармър. Приказният кораб

Втори роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Христо Пощаков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Момчил Митев

Географска карта: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Антоанета Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, 1994

ISBN 954-570-011-4

 

Съдържание:

Суперкапитан на светове — предговор от Александър Карапанчев

Приказният кораб

Как един писател открива герои — Филип X. Фармър за себе си

История

  1. — Добавяне

9

— Сам, виждаш ми се уморен и блед — каза Лотар.

Клемънс се изправи.

— Ще си лягам.

— Какво, ще разочароваш онази венецианска красавица от седемнадесети век, която цяла вечер те гледа влюбено?

— Ти се погрижи за нея — отвърна Сам и се отдалечи.

През последните няколко часа имаше моменти, когато се изкушаваше да отведе жената в своята колиба, особено отначало, след като уискито от граала го сгря, ала вече му беше безразлично. Освен това знаеше, че ако заведе в леглото си Анджела Санджеоти, чувството му за вина ще се върне. През двадесетте години, прекарани тук с жени, които бяха негови партньорки, често страдаше от угризения. А сега, колкото и да беше странно, би се усетил виновен не само заради Ливи, но и заради Темах, неговата индонезийска приятелка през последните пет години.

— Нелепо е! — казваше си безброй пъти. — Няма разумна причина да се чувствам виновен пред Ливи. Толкова дълго сме били разделени, че вече сме непознати. След Деня на Възкресението твърде много се е случило и на двама ни.

Логиката не му влияеше, той страдаше. И защо не? Разсъдливостта нямаше нищо общо с истинската логика. Човекът е ирационално животно, действащо в пълно съответствие с вродения си темперамент и със стимулите, а към тях той е особено чувствителен.

„Защо се измъчвам заради неща, за които не трябва да се обвинявам, щом не мога да овладея реакцията си?

Защото в природата ми е заложено да страдам за онова, за което не съм виновен. Аз съм двойно прокълнат. Първият атом, помръднал на предисторическата Земя, за да се блъсне в друг, е предизвикал верига от събития, довели неизбежно и механично до моето попадане тук — тръгнал през мрака по странна планета, през тълпа от младежи на почтена възраст, събрани отвсякъде и от всяко време, към бамбукова колиба, където ме очакват самотата, угризенията и самообвиненията, ненужни според разума, ала въпреки това неизбежни.

Бих могъл да се самоубия, само че тук самоубийството е безполезно. След едно денонощие се събуждаш на друго място, но пак си същият човек, който е скочил в Реката. И знаеш, че още един скок няма да реши нищо, а вероятно ще те направи дори по-нещастен.“

— Безмилостни копелета с каменни сърца! — възмути се той и размаха юмрук, после печално се засмя и добави: — Но Те могат да устоят на своето безсърдечие и жестокост не повече, отколкото аз да се преборя с това, което съм. Всички сме заедно в кюпа.

Обаче тази мисъл не отслаби желанието му да си отмъсти. Щеше да захапе ръката, която му бе дала вечен живот.

Бамбуковата му колиба беше разположена сред хълмовете в планинското подножие. Макар и най-обикновена, тя представляваше истински лукс в подобна местност, където каменните сечива за построяването й бяха рядкост. Току-що възкресените трябваше да се задоволят с набързо стъкмен подслон — събрани бамбукови пръти, завързани на върха и отстрани с въжета от трева и покрити с грамадните като слонски уши листа на железните дървета. Сред петстотинте разновидности бамбук в долината някои можеха да бъдат разцепени и превърнати в ножове, но те бързо се затъпяваха.

* * *

Сам влезе в колибата, легна на нара и се зави с няколко големи кърпи. Слабите отзвуци на далечно веселие не му даваха мира. Повъртя се и не издържа на изкушението да сложи в устата си дъвката за мечти. Въздействието й нямаше как да се предвиди — екстаз, ярки и многоцветни-променливи форми, чувството, че всичко в света е наред, желанието за секс или бездънен мрак, откъдето изскачаха чудовища, обвиняващи призраци от мъртвата Земя и адски пламъци, край които безлики дяволи се присмиваха на писъците.

Клемънс сдъвка парчето, преглътна слюнката и веднага разбра, че е сгрешил, но вече бе късно. Продължи да дъвче, докато видя пред себе си времето, когато беше момче и се удави, всъщност за малко да се удави, ако не го бяха измъкнали от водата. „Тогава умрях за първи път — помисли той. — Не, умрях, когато се родих. Странно, мама никога не ми е разказвала за това.“

Можеше да види майка си просната в леглото, с разрошена коса и бледа кожа, с полупритворени очи и увиснала челюст. Докато пушеше своята пура, лекарят се занимаваше с бебето — с него, Сам. С ъгъла на устата си казваше на баща му:

— Като го гледам, едва ли си струваше да го спасявам.

Баща му отвърна:

— Нима разполагахте с избор между спасяването на това и Джейн?

Лекарят имаше сплъстена яркочервена коса, гъсти увиснали червени мустаци и бледосини очи. Лицето му беше особено и грубо.

— Аз погребвам грешките си. Прекалено много се тревожите. Ще съхраня вашето парче месо, макар че всъщност не си струва, ще отърва и нея.

Той го пови и го остави на леглото, после седна и се зае да дращи в малка черна книжка. Бащата на Сам се обади:

— Трябва ли да пишете в момент като този?

— Да, трябва, макар че бих написал повече, ако не приказвах толкова. Това е дневник, в който отбелязвам всички души, които съм извадил на бял свят. Възнамерявам някой ден да съставя обемиста история на тези бебета, да разбера дачи някое поне нещо е постигнало. Ако даря един гений, дори само един в нашата долина на скръбта, ще смятам живота си за смислен. Иначе съм си губил времето да израждам хиляди идиоти, лицемери, завистници и други подобни на тази тъжна земя.

Малкият Сам запищя и лекарят каза:

— Изглежда, че е погубена душа, още преди да е умрял, нали? И като че ли е стоварил върху крехките си раменца вината за всичките грехове на света.

— Вие сте странен човек — отвърна бащата. — Мисля, че сте зъл. И определено нямате страх от Бога.

— Да, отдавам почит на Княза на Тъмата — потвърди лекарят.

Въздухът в стаята бе пренаситен от миризмата на кръв, от спиртния дъх, пурата и потта на госта.

— Как ще го наречете? Самюъл? И аз така се казвам! Означава „име Божие“. Майтап. Двама Самюъловци, а? Болнаво малко дяволче, не вярвам да оживее. Ако пък оживее, ще му се иска да не е ставало.

Баща му изрева:

— Вън от моя дом, сатанинско изчадие! Що за човек си ти? Вън! Ще повикам друг лекар! Даже никой няма да узнае, че ти си израждал жена ми, или си имат нещо общо с това, или дори си стъпвал тука. Ще почистя тая къща от гадната ти воня.

 

Олюлявайки се, лекарят нахвърля мръсните си инструменти в чантата и рязко я затвори.

— О’кей. Обаче ти ме забави по пътя ми през това жалко селце, населено със задници. Запътил съм се към по-големи и по-хубави неща, провинциални ми приятелю. Само заради мекото си сърце те съжалих, защото шарлатаните, обслужващи тази кална дупка, не бяха тук. Оставих удобствата на кръчмата, за да дойда и да спася едно новородено, което по-добре да беше мъртво, несравнимо по-добре. Макар и да не знам защо, но това ми напомня, че трябва да ме възнаградиш за услугата.

— Би следвало да те изритам от къщата и да ти платя само с проклятия! — възкликна бащата на Сам. — Ала човек трябва да плаща дълговете си независимо от обстоятелствата. Ето ти твоите трийсет сребърника.

— Повече ми приличат на хартия — отбеляза лекарят. — Ами можеш да извикаш местния раздавач на хапчета, глупости и смърт, но само запомни, че именно доктор Екс измъкна твоите жена и дете от челюстите на смъртта. Екс, неизвестният, вечният пътник, тайнственият непознат, дяволът, посветил се да поддържа живота на другите нещастни дяволи, посветил се също и на демоничното уиски, тъй като не понася ром.

— Вън! Вън! — кресна старият Клемънс. — Вън, преди да съм те убил!

— Няма благодарност на тази земя — изфъфли доктор Екс. — От нищото идвам, вървя през свят, населен със задници, и към нищото отивам. Екс е равно на нищо.

Запотен, с отворени и застинали очи като очите на някой каменен Аполон, Сам наблюдаваше драмата. Сцената и актьорите бяха затворени в кълбо от бледожълта светлина, през която подобно на светкавици плъзваха червени жилки, после избледняваха. Лекарят се извърна веднъж, преди да излезе от къщата във Флорида, щата Мисури, на 30 ноември 1835 година. Извади пурата от устата си, за да се ухили подигравателно, показвайки жълти ченета с два ненормално бели и дълги кучешки зъба.

Сцената изчезна като прекъснат филм. През вратата, която беше врата на родния му дом, а сега стана врата на неговата бамбукова колиба, влезе друга фигура. За миг силуетът се очерта в ярката звездна светлина, сетне се плъзна към сенките. Сам затвори очи и се напрегна да посрещне следващото страшно преживяване. Изпъшка, искаше му се да не бе използвал дъвката за мечти. Но все пак знаеше, че под ужаса се проточваше нишката на удоволствието. Той едновременно мразеше това и му се наслаждаваше. Драмата на неговото раждане бе измислица, създадена от самия него като обяснение, че е такъв, какъвто е. Ала каква беше тази сенчеста фигура, движеща се безшумно и целенасочено като смъртта? От коя мрачна дупка в съзнанието му се измъкна подобна твар?

— Сам Клемънс! — прозвуча баритонов глас. — Не изпадай в паника! Не съм тук, за да ти навредя! Идвам да ти помогна!

— И какво ще искаш като отплата за помощта?

Мъжът се засмя и каза:

— Хора като тебе ми харесват. Добър избор направих.

— Тоест аз те избрах да ме избереш — отвърна Сам.

 

За няколко секунди настъпи мълчание, после мъжът отново заговори:

— Ясно. Мислиш, че съм още една фантазия, предизвикана от дъвката. Не съм. Пипни ме.

— Че защо? — попита американецът. — Като предизвикана от дъвката фантазия знаеш, че можеш да бъдеш и усещан, както виждан и чуван. Казвай каква работа имаш насам.

— Цялата ли? Това би ни отнело прекалено много време, а аз не смея да се задържам дълго при теб. В този район има и други, които биха могли да ме забележат. Последното би било твърде лошо за мен, защото те са настроени доста подозрително. Знаят, че сред тях действа предател, но нямат и най-смътната идея кой може да бъде.

— Други? Те? — повтори Сам.

— Те… ние, Етичните… в момента провеждаме изследвания на място — каза фигурата. — Това е уникално положение, за първи път на планетата е събрана напълно нехомогенна смес от човешки същества. Дава ни се рядка възможност за проучвания и ние записваме всичко. Тук съм като главен администратор, понеже съм един от Дванадесетте.

— Когато се събудя, ще трябва ла те поразнищя.

— Ти си буден и аз съществувам. Аз съм обективна действителност. И ти повтарям, че разполагам с ограничено време.

Сам се надигна да седне, обаче беше бутнат назад от ръка, която някак си му предаде усещането за голяма мощ — и мускулна, и психическа.

— Ти си един от Тях! — прошепна. — Един от Тях! Отказа се от идеята да сграбчи мъжа и да извика за помощ.

От тях, но не и с тях. Аз съм с вас, човеците, и ще се погрижа моите хора да не завършат мръснишкия си проект. Имам план, ала той ще изисква много време, много търпение, бавно и предпазливо осъществяване по околни пътища. Досега се свързах с трима човеци, ти си четвъртият. Те знаят за части от плана, но не всичко. Ако някой от тях бъде разкрит и разпитан, ще може да каже на Етичните съвсем малко. Замисълът трябва да се разкрива полека и нещата да изглеждат като поредица от случайности. Също както и метеоритът трябва да изглежда случаен.

 

Сам бе направил движение да седне, но се усети, преди ръката да го докосне.

— Значи не беше случаен?

— Не беше. От известно време зная за твоята мечта да построиш речен кораб и да стигнеш края на Реката, което би било невъзможно без наличие на желязо. Затова така отклоних метеорита, че планетата да го издърпа от орбитата му и да се удари близо до вас. Не прекалено близо, разбира се, иначе щеше да умреш и да бъдеш прехвърлен далече от този район. Има предпазни системи, които предотвратяват падането на такива космически тела в долината, обаче аз успях да ги изключа точно за времето, необходимо на метеора да проникне. За нещастие пазителите стигнаха до системата за отблъскване почти навреме. Когато тя се включи отново, въздействието й отклони пришълеца от курса, който бях планирал. Вследствие на това ние… искам да кажа ти, едва не беше убит. Просто извадихме късмет, че не се случи. Така открих, че онова, което наричате шанс, е на моя страна.

— Значи падащата звезда?…

— Беше една съзнателно съборена звезда. Да.

Сам си каза: „Щом знае толкова за мен, трябва да е някой от екипажа на «Дрейругр». Освен, ако може да става невидим. Не е невъзможно. Онзи яйцеобразен кораб в небето също беше невидим, зърнах го само защото по някаква причина се откри за съвсем малко. Може би мълнията е объркала работата на апарата, правещ го незрим. После — какви ги мисля аз? Това е просто нова фантазия от дъвката на мечтите.“

Мъжът каза:

— Един от техните агенти е наблизо! Слушай ме внимателно! Метеоритът не беше махнат, защото нямахме време. Поне такова бе моето решение. Скрит е под равнината и хълмовете на десетина мили оттук. Отидете на десет граалови камъка нагоре по Реката. Ще се озовете в периметъра на първоначалния кратер, където в земята са заровени няколко големи къса и множество по-малки парчета. Започнете да копаете, останалото зависи от вас. Ще ви помагам, когато мога, но не бива да правя нищо, биещо на очи.

Сърцето на Сам пулсираше толкова тежко, че той долавяше гласа си приглушено.

— Защо искаш да построя кораб?

— Ще научиш, щом му дойде времето. Засега се радвай, че ти дадох онова, от което се нуждаеш. Чуй ме! Само на пет мили по-нагоре, под планините, близо до основата им има огромен залеж от боксит. До него се намира малко ядро от платина, а още на две мили нататък — живачен сулфид.

— Боксит? Платина!

— Ама че глупак!

Чуваше се тежко дишане. Сам почти усещаше със слуха си борбата на мъжа да овладее своята погнуса и ярост. Но той продължи спокойно:

— Ще ви трябват боксит, за да получите алуминий, и платина като катализатор за многото неща, които ще има във вашия кораб. Нямам време за обяснения. В околността живеят няколко инженери, те ще ти обяснят какво да правиш с минералите. Трябва да си вървя. Той наближава! Просто върши каквото ти казах. И… о, да, на тридесет мили нагоре по течението ще намериш и кремък!

— Но… — започна Сам.

Силуетът на мъжа се очерта за миг и изчезна. Клемънс се изправи несигурно и тръгна към вратата. По бреговете още горяха огньове, пред тях подскачаха дребни фигурки. Непознатия го нямаше. Сам заобиколи колибата, ала и там не видя никого. Вдигна очи към небето, бледо от газовите облаци и ярките точки на бели, сини, червени и жълти звезди. Надяваше се да зърне апарат, преминаващ от видимост в невидимост. Но нямаше нищо.