Филип Хосе Фармър
Приказният кораб (8)

8

Почувства се нищожен, слаб и безпомощен като кутре. Какво би могъл да стори той или всеки друг човек, за да влезе в сражение със същества, притежаващи мощта да извършат подобно чудо?

И все пак трябваше да има обяснение, физическо обяснение. Науката и пълният контрол над огромни сили бяха направили това, нямаше нищо свръхестествено.

Оставаше и утешителната надежда: вероятно едно от незнайните същества беше на страната на човечеството. Защо ли? И в каква мистична битка?

Целият кораб вече се оживи. Кървавата брадва и фон Рихтхофен едновременно се изкачиха на палубата. Кървавата брадва се смръщи, когато видя немеца, защото не му бе разрешил да стои горе. Но гледката на зеленината така го потресе, че забрави да изгони нарушителя.

Слънчевите лъчи огряваха сивите гъби на грааловите камъни. Искряха и по стотици малки дихания, сякаш купчинки от мъгла, които внезапно изникваха по тревата около камъните. Купчинките трептяха като топлинни вълни и изведнъж се сляха в плътни тела. Наоколо лежаха стотици мъже и жени. Бяха голи и до всеки от тях се виждаха струпани кърпи и граал.

— Прехвърляне на едро — промърмори Сам на немеца. — Онези, които са умрели заради изключването на западните граали. Хора откъде ли не. Добре поне, че ще мине време, докато се организират, а и няма да знаят, че тъпчат находище на желязо под краката си.

— Как ще открием метеорита? — попита Лотар фон Рихтхофен. — Сигурно всички следи от него са потулени.

— Ако още си е на мястото — добави Сам и изруга. — Всеки, който би могъл да направи това за една нощ, не би имал проблем да махне дори чудесия с такива размери.

Изпъшка.

— А може да е паднал в средата на Реката и сега да е погребан под хиляда фута вода!

— Приятелю мой, струваш ми се потиснат — каза Лотар. — Недей. Първо, надали са махнати метеорита. И второ — какво от това, ако са? Няма да си по-зле от преди. Пак ти остават виното, жените и песните.

— Не мога да се задоволя с тях. Още повече че не бих приел да сме възродени за нов живот само за да се забавляваме вечно. Такова схващане няма смисъл.

— Защо не? — ухили се Лотар. — Не знаеш мотивите на тези тайнствени същества за създаването на всичко това и за оставянето ни тук. Възможно е да се хранят с чувства.

Догадката се стори интересна на Сам. Почувства как депресията му отчасти се облекчава. Новата идея го въодушеви, макар и сама по себе си също да беше потискаща.

— Искаш да кажеш, че може би сме емоционален добитък? И че нашите пастири вероятно нагъват големи сочни пържоли любов, ребърца надежда, дробчета отчаяние, гърди смях, сърца омраза и момици оргазъм?

— Това е само теория — напомни Лотар. — Но не по-лоша от всяка, която съм чувал, дори по-добра от повечето. Нямам нищо против да се хранят с мен. Всъщност може и да съм един от техните бикове медалисти, така да се каже. И като заговорихме по темата, виж онази красавица. Я ме пуснете да й налетя!

Озарен за кратко, Сам отново потъна в мрачните сенки. Беше възможно немецът да е прав. В такъв случай човешкото същество имаше шанс в борбата с неизвестността не повече, отколкото породиста крава в надхитрянето с господарите си. Но все пак един бик би могъл да си окървави рогата и да убие, преди да го сполети неизбежното поражение.

Обясни положението на Кървавата брадва. Норвежецът, изглежда, беше обзет от съмнения.

— Хм, как да намерим тази паднала звезда? Не можем да разкопаем земята навсякъде, за да я търсим. Знаеш колко жилава е тревата. За изкопаването дори и на малка дупка с каменните ни сечива са нужни дни. А треволякът скоро израства и я запълва.

— Трябва да съществува начин — каза Клемънс. — Само да имахме магнит или някакъв детектор на метали. Обаче нямаме.

Лотар беше зает да маха на величествената блондинка, застанала на брега, но слушаше разговора. Обърна се към тях.

— От въздуха нещата изглеждат различно. Четиридесет поколения селяни могат да разорават земята над древно здание, без да знаят за него. Ала един пилот ще прелети над тази повърхност и веднага ще забележи, че отдолу нещо е погребано. Има различия в цветовете, понякога и в растителността, макар че това тук не важи. Но земята разкрива тайните си на онзи, който лети нависоко. Почвата е на друго равнище над руините.

Сам се оживи.

— Значи твърдиш, че ако направим планер, ти си в състояние да установиш точното място?

— Би било много мило — отвърна Лотар. — Някой ден можем да го сторим, обаче не е необходимо да летим. Трябва просто да се изкачим достатъчно високо по планините, за да имаме добър изглед към полето.

Клемънс изпсува весело.

— Голям късмет имахме, че те прибрахме! Никога не бих се сетил! — намръщи се той. — Само че е възможно и да не успеем в изкачването на нужната височина. Я ги погледни тези планини. Изпънали са се право нагоре, като политик, който отрича, че някога е давал предизборни обещания.

Кървавата брадва попита нетърпеливо за какво разговарят и Сам обясни. Тогава Кървавата брадва каза:

— В края на краищата може и да има някаква полза от този човек. Не е кой знае какъв проблем, поне не непреодолим, стига да намерим достатъчно кремък. Можем да издълбаем стъпала хиляда фута нагоре. Ще ни трябва много време, но си струва труда.

— А ако няма кремък? — попита американецът.

— Ще си проправим пътя с взрив — заяви Кървавата брадва. — Ще приготвим барут.

— За който са ни нужни човешки екскременти, а от тях нямаме недостиг — каза Сам. — Бамбукът и борът ще ни дадат въглен. Ала как ще се справим със сярата? Може да се окаже, че тя липсва на хиляда или повече мили наоколо.

— Знам, че я има в изобилие на седемстотин мили надолу по Реката^[1]. Но всяко нещо по реда си. Първо, да открием метеорита. Второ, щом свършим това, ще отложим всякакво копане, докато построим укрепление, за да го браним. Казвам ти, може и там да сме първите, обаче няма да сме единствените. Вълците вече прииждат и от двете посоки по Реката, вече душат. Ще бъдат доста и ще трябва да се бием, за да задържим желязото. И така — най-напред намираме звездата, после се окопаваме да я пазим.

Сам пак изпсува.

— Може би точно сега я подминаваме!

— Тогава ще спрем тук — рече Кървавата брадва. — Като начало мястото не е по-лошо от другите. А трябва и да закусим.

Три дни по-късно екипажът на „Дрейругр“ установи, че в близката околност няма нито кремък, нито твърд кварц. И да е имало преди, те са били изгорени от удара на метеорита, а пък новата почва заедно с растителността не съдържаше такива минерали.

По хълмовете в планинските подножия понякога можеха да се намерят скали, подходящи за изработка на сечива или оръжия. Или ако в самата планина имаше пукнатини, както се случваше тук-таме, те даваха годен за обработване камък. Но в този район нямаше нищо.

— Изчерпахме късмета си — изпъшка Сам една нощ, докато разговаряше с фон Рихтхофен. — Не разполагаме с никакъв начин да открием метеорита. Даже и да успеем, липсват ни средства да прокопаем земята до него. А ако направим и това, как ще го извадим? Желязно-никеловите породи са доста плътен и твърд материал.

— Бил си най-великият хуморист на света — каза Лотар. — Нима толкова си се променил след възкресението си?

— Това какво общо има? Хумористът е човек с черна душа, дори много черна, ала той превръща своите съсиреци от тъма в светли експлозии. Но когато светлината угасне, чернилката се връща.

Сам се загледа в горящия бамбук. Там се мяркаха свити и смалени лица, после се удължаваха, разпростираха се, излитаха нагоре като искрите, сетне изтъняваха, за да бъдат погълнати от нощта и звездите. Скръбната Ливи се издигна в спирала. Дъщеря му Джийн — лицето й все така студено и неподвижно, както бе положена в ковчега. Ледено в огъня, с притворени клепачи, и то затрептя и отмина нагоре с дима. Баща му в своя ковчег. Брат му Хенри, обгорял и покрит с мехури от избухналия парен котел. После ухилената физиономия на Том Бланкъншип, момчето, послужило за първообраз на Хъкълбери Фин.

У Сам винаги бе живо детето, което искаше да плава безкрайно със сал по Мисисипи и без никакви задължения да преживее много приключения. Сега имаше възможността вечно да се носи на сал. Би могъл да преживее безброй вълнуващи случки, да срещне достатъчно херцози, графове и крале, за да удовлетвори и най-силното си желание. Можеше да мързелува, да лови риба, да дърдори ден и нощ и никога да не работи за прехраната си, като плава по течението хиляда години и прави каквото пожелае.

Проблемът беше, че не можеше да върши точно каквото пожелае. В твърде много земи съществуваше грааловото робство. Зли хора залавяха пленници и лишаваха своите затворници от по-разкошните неща, давани им от техните уреди — пурите, алкохола, дъвката за мечти. Държаха затворника полугладен, само колкото да оцелее, за да използват неговия граал. Връзваха ръцете и краката на нещастниците, като кокошки на път за пазара, та да не посегнат на живота си. И ако някой успееше да се самоубие и биваше пренесен някъде на друго място, отстоящо на хиляди мили от предишното, той можеше да се окаже в лапите на граалови робовладелци.

Отгоре на всичко Сам беше зрял мъж и просто не умееше да изпита щастието на момче, потеглило със сал. Не, ако предприемеше пътешествие по Реката, щеше да се нуждае от защита, удобства, а и от власт — не можеше да отрече подобно желание. Освен това у него живееше и друга силна амбиция — да бъде кормчия на речен кораб. На Земята за малко не бе постигнал туй. Сега щеше да бъде капитан на най-големия, най-бързия, най-мощния речен кораб, съществувал някога, по най-дългата Река в света, пред която Мисури-Мисисипи с безбройните си притоци, Нил, Амазонка, Конго, Об и Жълтата река, опънати една след друга, приличаха на поточе в Озарк. Над водата на неговия кораб ще се издигат шест палуби, ще има две грамадни гребни колела и луксозни каюти за множеството пътници и екипажа, като всички те ще бъдат мъже и жени, прочути в своето време. И той — Самюъл Лангхорн Клемънс, Марк Твен, ще бъде капитан. А корабът няма да спре, докато не стигне до изворите на Реката, където срещу чудовищата, създали това място и пробудили цялото човечество за нови болки, разочарования, отчаяния и скърби, ще потегли експедиция.

Пътешествието би могло да продължи сто години, а може би и два-три века, ала всичко щеше да бъде наред. Този свят не притежаваше много неща, но време имаше предостатъчно.

Сам се сгряваше в сиянието на своите фантазии за могъщия речен кораб. Той господар в рубката, негов старши помощник вероятно мистър Христофор Колумб или мистър Франсис Дрейк, негов капитан на морската пехота… не, не капитан, а майор, само един на борда щеше да носи званието капитан — самият Сам Клемънс… негов майор навярно Александър Велики или Юлий Цезар, или Юлисис С. Грант.

Игличката на хрумнала му мисъл продупчи великолепния балон, понесен по вятъра на мечтата. Онези две копелета от древността, Александър и Цезар, никога не биха се примирили задълго с подчинено положение. От самото начало биха заговорничили, за да превземат капитанския пост на колесния параход. Пък и дали оня велик мъж Ю. С. Грант би приел заповеди от него, Сам Клемънс, обикновен хуморист, писател в свят, където не съществуваха книги?

Сияйният водород на фантазиите излетя със свистене от балона. Сам се прегърби. Отново мислеше за Ливи, толкова наблизо, но открадната му от същото нещо, което направи възможна другата му мечта. Ливи му бе показана за кратко, сякаш от жесток бог, и после пак отнета. А беше ли осъществим неговият втори копнеж? Той дори не можеше да открие огромното находище на желязо, което трябваше да е някъде наоколо.