Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Речен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fabulous Riverboat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Филип Xосе Фармър. Приказният кораб

Втори роман от епоса за Речния свят

Американска, I издание

 

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Христо Пощаков

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Рисунка на първа корица: Момчил Митев

Географска карта: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Антоанета Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 18

Издателство „Аргус“, София, 1994

Печат: ДФ „Балкан прес“, 1994

ISBN 954-570-011-4

 

Съдържание:

Суперкапитан на светове — предговор от Александър Карапанчев

Приказният кораб

Как един писател открива герои — Филип X. Фармър за себе си

История

  1. — Добавяне

27

В главата на Сам сякаш проникна студена игла:

— Етичният? Непознатият?

— Правилно. Той ми каза, че си го нарекъл Тайнствения непознат.

— Значи наистина си предал Илуд Хакинг?

— Току-що произнесената от мен малка реч беше за общо ползване — кимна Файърбрас. — Да, аз предадох Хакинг, щом настояваш да употребим тази дума. Но се смятам за агент на по-висша власт. Нямам намерение да си блъскам главата за изцяло черни или изцяло бели държави по Реката, когато имам възможност да разкрия как и защо ние, човеците, сме били оставени тук. Искам отговори на всичките си въпроси, както е казал някога Карамазов. Цялата чернобяла неразбория изглежда нищожна на тая планета, колкото и да е била значима на Земята. Хакинг трябва да е усетил какво мисля, въпреки че се опитвах да го прикривам.

Сам дълго не можа да се възстанови от шока. А през това време битката бушуваше из равнината и се обръщаше зле за хората на Соул Сити. Макар че един техен воин струваше по три жертви на нашествениците, бившите завоеватели бяха изтласкани назад за половин час. Клемънс реши, че е настъпил моментът да действат, и те се затичаха в тръс към заграждението, където се намираха затворниците от Пароландо. Лотар изстреля две ракети по портата и преди да се разнесе димът, петнадесетте нахлуха през разбитите крила. Сирано и Джонстън Дробчето почти сами свършиха работата по избиването на стражите. Французинът изглеждаше като демон с рапира, подобна на мълния, а Джонстън повали четирима с хвърлени томахавки и други трима — с ножове. Желязната му пета натроши два крака и един гръден кош. Насочиха затворниците към оръжейната, където още имаше запаси от лъкове, стрели и саби.

Сам изпрати няколко мъже на север и на юг, за да минат през стените и да направят опит да се свържат с избягалите там жители на Пароландо. После поведе отряда обратно към хълмовете. Щяха да разположат лагера си до язовирната стена, докато разберат накъде клони битката. Писателят нямаше и най-смътна идея какво би трябвало да предприемат. Каза на Сирано, че се налага да свири по слух, като потисна напиращата реплика за музикалната му глухота.

Впоследствие Клемънс благодари на Бога, че не се настаниха върху самия бент. Вместо това той седна на някакво хълмче вляво над стената и се взря надолу. Имаше добър изглед към склоновете и равнината, където все още избухваха ракети, но не толкова многобройни като в началото. Звездната светлина блещукаше по водата на голямото езеро зад бетонния вал и сякаш в целия свят бе настъпил покой.

Изведнъж Джонстън скочи и кресна:

— Я вижте там! Ей там, бе! Отгоре на бента!

Три тъмни фигурки изплуваха и се покатериха върху стената. Сам заръча на хората си да се дръпнат зад дебелия ствол на желязното дърво. Джо Милър и Джонстън заловиха враговете, когато те хукнаха стремглаво към брега. Единият от тях се опита да намушка Джо, който го стисна за шията и кръвта шурна от разкъсаните вени и артерии. Другите бяха повалени. Щом дойдоха на себе си, вече нямаше нужда да казват на Сам какво са направили. Досети се, че е станало по заповед на крал Джон.

Земята се разтърси под краката им, листата на желязното дърво затрополяха като чинии в мивка. Бялата стена на язовира литна навън в гигантски облак дим и с грохот, който разпъна тъпанчетата на ушите им. Великанските отломъци от бетон хвърчаха през пушека подобно птици над заводски комин. Въртяха се безспирно и се врязваха в почвата преди прииждащата стихия. Езерото вече не беше мирното и безмълвно блещукащо обещание за един чудесен свят. То сякаш се хвърли напред. Ревът, който бясно заля каньона, прокопан от хората на Сам с цената на толкова пот и време, отново ги оглуши.

Стотици хиляди тонове вода се мятаха сред пръстените стени и откъсваха солидни парчета от тях. Внезапното отдръпване на нивото повлече големи земни маси от бреговете на езерото, така че наблюдателите припряно се покатериха по-нагоре. Високото хиляда фута желязно Дърво се наклони, изведнъж загубило част от основата си. Сякаш падаше много дълго, експлозиите на разкъсващите се грамадни корени, свистенето на въздуха в листата и увитите по клоните лиани ужасяваха човешките същества. Мислеха, че са достатъчно отдалечени, но макар и колосалният ствол да рухваше в обратната посока, се оказаха застрашени от изригващите му коренища.

Дървото се блъсна с трясък в отсрещната страна, изтръгна надвисналата пръст и продължи надолу в изпразващия се язовир. Напълно се отдели от брега и се плъзна с короната напред по водата, която се въртеше буйно, пое го като клечка за зъби и го отнесе половин миля по каньона, преди то да се заклещи в склоновете му.

Когато налетя в равнината, стихията се издигаше най-малко на стотина фута. Челото й сигурно носеше плетеница от полуизраснали дървета, бамбук, колиби, хора и отломки. Светкавично измина миля и половина, разля се насред полето и потече досущ като по канали край циклопските стени, изградени по волята на Сам за защита на фабриките и доковете, ала оказали се безполезни при двете нападения.

Всичко се поемаше и отнасяше в Реката. Зидовете се сгърчваха, сякаш бяха построени от бисквити. Гигантският кораб се надигна като играчка, запокитена в океанския прибой. Отплава наклонен, после изчезна в мрак и вълнение. Сам се хвърли на земята и вкопчи пръсти в почвата. Приказният уникат беше погубен! Всичко бе погубено — фабрики, рудници, амфибии, самолети, ковачници, оръжейни. Мечтата му бе съсипана, голямата сияйна скъпоценност на неговата мечта се пръсна.

Тревата се завираше студена и мокра в лицето му. Пръстите му сякаш потънаха в плътта на земята, за да не се освободят никога. Обаче великанската длан на Джо го вдигна и го сложи да седне като кукла. Чудовищното космато тяло на титантропа се притисна в Клемънс, за да го стопли. И грозното лице с надвисналите очни дъги и нелепо дългия нос застана срещу него.

— Вшичко жамина! Ишуше! Каква гледка! Нищо не оштана, Шам!

Равнината беше погребана под завихрени и мятащи се вълни, но след четвърт час водите се оттекоха. Край Пароландо Реката придоби нормалния си вид, ама надолу по течението сигурно бе набъбнала.

Внушителните сгради и корабът заедно със скелето изчезнаха. Също и отдалечените на една миля масивни стени. Тук-там имаше езерца, където преди се намираха рудниците и подземията на фабриките. Неимоверната тежест на потопа бе засмукала част от равнината при разкопките. Но тревата се коренеше толкова надълбоко, беше толкова жилава и плътно преплетена, че дори остъргването й от стотиците хиляди тонове вода не бе в състояние да я изскубне от почвата. А каменните и пръстените стени по брега бяха пометени подобно купчинки пясък.

Небето избледня, звездният мрак вече клонеше към сиво. Нямаше я огромната флота на нашествениците, запратена някъде далече по Реката или потопена и натрошена. Само парчета или разполовени корпуси се j носеха с дъното нагоре. Двете армии в равнината и матросите бяха мъртви, смазани от водната тежест, удавени, стрити или изстискани като паста за зъби.

Но Пароландо се простираше на десет мили по Реката, докато езерото в последна сметка се разбушува върху ивица, широка едва две мили. Основните поразии бяха причинени в средата на държавата, където всичко беше отнесено в коридор от половин миля. По краищата му хората се издавиха, а зданията бяха срутени или само наводнени за кратко.

С утрото дойдоха хиляда мъже, преминали през стените на север откъм Земята на Чернски.

Предвождаше ги крал Джон.

Сам събра съмишлениците си в боен строй с Джо Милър в центъра, обаче Джон закуцука напред и вдигна ръка в знак на мирните си намерения. Сам беше принуден да преговаря. Дори след като монархът обясни какво бе направил, той очакваше да бъде убит. Но по-късно осъзна, че Безземни имаше нужда от него, Файърбрас и компания, ако искаше корабът наново да бъде построен. А и сигурно изпитваше извратено удоволствие да остави американеца жив, за да се чуди в коя ли нощ ще усети кинжала.

Както се оказа, не всичко трябваше да започне от нулата. Намериха кораба почти непокътнат, заседнал на хълм оттатък Реката. Отдръпващата се вода го бе положила меко, като котешка лапа. Не беше лесна задача да върнат обратно грамадния корпус, но това им отне значително по-малко време, отколкото да изработят друг.

Джон неведнъж му обясняваше кроежите си, ала хитроумието и двойно кръстосаната двойна игра бяха толкова сложни, че Сам така и не си представи цялата картина. Кралят сключил споразумение да предаде Сам, като му било съвсем ясно, че Хакинг също ще го предаде. Джон щял да се разочарова, ако черният Илуд не бе се опитал да го намушка в гърба. Би загубил всичката си вяра в човешката природа.

Безземни се договорил с Иеясу, че ще му помогне да нахлуе след нападението на войските от Соул Сити. Японецът харесал идеята Хакинг да бъде отслабен при превземането на Пароландо. В последния момент Джон сключил сделка и с Публий Крас, Тай Фънг и Чернски — те трябвало да му съдействат в прочистването на страната от силите на Иеясу, които щели да бъдат разбити от водата на взривения язовир.

Кралят изпратил трима мъже да разрушат бента, когато най-много нападатели и бранители се събрали между допълнителните стени, послужили като насочващ канал. А още преди това да се случи, той избягал с лодката си, прикрит в мъглата.

— Значи не си бил в двореца, когато започнаха да го обстрелват с оръдието? — попита Сам.

— Не — отвърна Джон с усмивката си на котарак. — Бях на няколко мили северно оттук, на път да се срещна с Иеясу. Самюъл, ти никога не си имал особено добро мнение за мен, но сега би трябвало да коленичиш и от благодарност да ми целунеш ръка. Без мен щеше да загубиш безкрайно много.

— Ако ми беше казал, че Хакинг се готви да нападне, можех наистина да запазя всичко — отговори Сам. — Щяхме да устроим клопка на черньото.

Слънцето се показа и огря червеникавата коса на Джон и странните му бледосини очи.

— Е, да, ама Иеясу пак щеше да си остане ужасен проблем. Сега го няма и едва ли нещо ще ни спре да властваме над всички земи, които са ни нужни, с боксита и платината на Соул Сити и иридия и волфрама на Селинуйо. Предполагам, че не възразяваш срещу покоряването на споменатите две държави?

Времето след тези събития беше богато на успехи. Плениха Илуд Хакинг, а Гуенафра оцеля. През битката и двамата били сред силите, изтикани към хълмовете на запад. Синьоро се готвил да поведе атака надолу към полето, когато краят на водната маса залял отряда му. Младата жена за малко не се удавила, но избягала. Потопът запратил Хакинг в ствола на дърво. Счупил си краката и едната ръка, имал и вътрешни кръвоизливи.

Съконсулите припряно се запътиха към вожда на Соул Сити, легнал омаломощен на сянка. Гуенафра се разплака, щом ги видя, прегърна Сам и Лотар. Като че остана в обятията на Сам доста по-дълго, отколкото при другия, но това не беше кой знае каква изненада след бурните й скандали с немеца през последните месеци.

Джон искаше да довърши Хакинг с някои изтънчени мъчения, за предпочитане — незабавно след закуската. Клемънс рязко възрази. Знаеше, че кралят може да направи каквото пожелае, защото хората му значително превъзхождаха по численост неговите. Независимо от това в този миг Сам забрави за всякаква предпазливост. И Джон отстъпи. Нуждаеше се от писателя и вярната му дружина.

— Ти си имаше мечта, белокожи Сам — със слаб глас заговори Хакинг. — Е, имах си и аз. Земя, на която братята и сестрите да безделничат и да задоволяват своите желания. Където всички да сме черни. Ти изобщо не знаеш какво означава това. Никакви бели дяволи, никакви бели погледи. Само черни братя по душа. По-близо до рая не можеш да стигнеш в този адски свят. Нямаше да ни се разминат тревогите, защото такова място не съществува, но поне белите хора да не ни безпокоят. Всичко щеше да си е наше. Ама на, не било писано.

— Мечтата ти можеше да се сбъдне — каза Сам. — Да беше почакал. След построяването на кораба щяхме да оставим желязото на всеки, който успее да го изрови. И тогава…

Лицето на Хакинг се разкриви. Пот покри абаносовата му кожа, чертите се стегнаха от болка.

— Човече, ти трябва съвсем да си изкукал! Да не мислиш, че ти вярвах на приказките как си щял да отплаваш в търсене на Великия граал? Бях сигурен, че ще използваш големия кораб, за да покориш нас, черните, и пак да ни оковеш. Подхожда на такъв белоснежко от стария Юг…

Той притвори клепачи. Клемънс рече:

— Грешиш! Ако ме познаваше, ако си беше направил труда да ме опознаеш, вместо да ме напъхваш в твоите шаблони…

Хакинг отново отвори очи.

— Не би излъгал една чернилка и на смъртното легло, а? Чуй ме! Онзи нацист Гьоринг направо ме потресе. Не съм им казвал да го изтезават, само да го убият, но нали ти е ясно що за фанатици са арабите. Както и да е, Гьоринг ми изпрати вест. „Поздравявам те и се прощавам с тебе, братко по душа“ или нещо такова. „Прощавам ти, защото не разбираш какво вършиш“. Ама това не е ли пълна щуротия? Послание на любов от един проклет нацист! Но да знаеш — променил се е! Може пък да е прав. Може всички те от Втората възможност да са прави. Кой да ти каже? Сигурно е тъпо да ни съживят, да ни върнат младостта само за да могат някои да удрят, а други да ги боли. Тъпо е, как мислиш?

Взря се в американеца, после промълви:

— Застреляй ме, става ли? Отърви ме от болките. Наистина се мъча.

Лотар пристъпи до Сам.

— Аз ще го направя с удоволствие след онова, което причини на Гуенафра.

Опря цевта на големия пистолет в главата на Хакинг. Синьоро се ухили болезнено.

— Насилие заради принципа, мамка му! На Земята се заклех да не стигам дотам, обаче тази жена просто събуди дявола у мене! А и какво толкова? Ами всички черни робини, дето ги насилвахте вие, белите, дявол да го вземе?

Сам си тръгна и пистолетът гръмна. Подскочи, но продължи да върви. Лотар стори най-голямото добро на Илуд Хакинг. Утре той щеше да се изправи някъде далече по бреговете на Реката. Може би някой ден отново щяха да се срещнат с Клемънс, който обаче нямаше желание това да стане.

Вмирисаният на барут фон Рихтхофен го настигна.

— Да го бях оставил да се мъчи. Ама е трудно да се откажеш от старите си навици. Исках да го убия и го направих. А онзи черен хитрец все ми се усмихваше. Пръснах му усмивката.

— Не говори повече — отвърна писателят. — Достатъчно ми се гади. Май ще зарежа всичко и ще се захвана със спокойната работа на мисионер. Сами страданията на вярващите във Втората възможност имаха някакъв смисъл до днес.

— Ще ти мине — кимна Лотар и се оказа прав.

Но дотогава трябваше да изтече доста вода. Земята отново заприлича на изровено от снаряди бойно поле, усмърдяна от изпарения и потъмняла от пушеци. Ала големият речен кораб беше готов. Вече нямаше какво да работят по него, оставаше да го изпитат в действие. Дори последният щрих — името, бе изписан с едри черни букви върху белия корпус. От двете страни, десет фута над ватерлинията, се четеше: НЕ СЕ НАЕМА.

— Какво означава това, Сам? — питаха го мнозина.

— Точно каквото гласи, за разлика от повечето писани или изречени думи — казваше Сам. — Никой не може да наеме кораба. Той е свободен и екипажът му е съставен от хора със свободни души. Никому не принадлежат.

— А защо неговият катер се нарича „Не лепете реклами“?

— Хрумна ми насън — отговаряше американецът. — Някой се опитваше да сложи, афиш на катера и аз му обясних, че това не е търговски съд. „Ти за какъв ме смяташ, за рекламен агент на П. Т. Барнъм ли?“ — казах му.

Имаше и друго в съня, той го сподели само с Джо.

— Но човекът, който лепеше онези крещящи плакати, известяващи за спускането на вода на най-хубавия речен кораб и за най-великото речно шоу, бях аз! Бях и двамата в съня си!

— Шам, туй не го шхващам — измърмори Джо.

Клемънс се отказа да му обяснява.