Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ани (2004)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

???Липсват бележки под линия???

 

Издание:

ЖЕРТВАТА. 2002. Изд. Бард, София. Превод: Крум Бъчваров [Prey Michael CRICHTON / (2002)]. Формат: 20 см. Страници: 400. ISBN: 954-585-397-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Пети ден, 21:10

Кабриото на Джулия бе излязло от пътя на осем километра от къщи. И беше паднало на дъното на стръмно дере, дълбоко петнайсет метра, прорязвайки пътека в храсталаците от пелин и хвойна. Сигурно се бе търкаляло, защото сега лежеше под ъгъл с колелата нагоре. Виждах само шасито. Слънцето почти беше залязло и в дерето цареше мрак. На пътя блестяха червените светлини на три линейки. Спасителните екипи вече се спускаха по въжета долу. Донесоха портативни прожектори, които окъпаха останките от колата в остра синя светлина. Навсякъде пращяха радиостанции.

Стоях на шосето до един полицай. Вече бях помолил да сляза долу и ми бяха отказали. Трябвало да остана на пътя. Когато чух радиостанциите, попитах:

— Тя ранена ли е? Жена ми ранена ли е?

— След малко ще разберем — спокойно отвърна полицаят.

— Ами мъжът?

— Един момент. — Явно имаше слушалка в каската си, защото тихо заговори. Като че ли използваше много кодове. Чух „промяна на четиристотин и две със седемстотин трийсет и девет“.

Стоях на ръба и се взирах долу. Навсякъде около беемве-то имаше хора, неколцина бяха скрити зад преобърнатото купе. Сякаш изтече цяла вечност.

— Жена ви е в безсъзнание, но е била с предпазния си колан и е останала в колата — каза полицаят накрая. — Смятат, че е добре. Няма наранявания на гръбначния стълб, но изглежда си е счупила ръката.

— Но е добре, така ли?

— Така смятат. — Той се заслуша. Чух го да казва: — Тук е съпругът, затова предлагам осемдесет и седем. — После се обърна към мен. — Да. Свестява се. В болницата ще я изследват за вътрешни кръвоизливи. И ръката й е счупена. Но казват, че била добре. Сега я качват на носилката.

— Слава Богу.

Полицаят кимна.

— Този участък от пътя е много опасен.

— Случвало ли се е преди?

Той кимна.

— През няколко месеца. Другите обикновено не са такива късметлии.

Отворих мобифона си, обадих се на Елън и й казах да обясни на децата, че няма за какво да се тревожат и че мама ще се оправи.

— Особено на Никол — подчертах аз.

— Ще се погрижа за това — обеща сестра ми.

Затворих и пак се обърнах към полицая.

— Ами мъжът?

— Жена ви е била сама в колата.

— Не — възразих аз, — с нея имаше мъж.

Той се свърза със спасителите.

— Казват, че нямало следи от друг пътник.

— Може да е изхвърчал от колата.

— В момента питат жена ви. — Той се заслуша. — Казва, че пътувала сама.

— Шегувате се — промълвих аз.

Полицаят сви рамене.

— Така казва тя. — На светлината на проблясващите червени буркани на линейките не можех да разчета изражението му. Ала гласът му ясно загатваше: поредният съпруг, който не познава собствената си жена. Извърнах се и погледнах от ръба на пътя.

Една от спасителните коли бе опънала стоманен ръкав с макара над пропастта. Спуснаха въже. Видях спасителите, които пазеха равновесие на стръмния склон, докато закачваха носилката за въжето. Не различавах ясно Джулия, която бе покрита със сребристо одеяло. Започнаха да я издигат и тя потъна в мрака извън конуса синя светлина.

— Питат за наркотици и лекарства — каза полицаят. — Жена ви взима ли наркотици или лекарства?

— Поне аз не знам.

— Ами алкохол? Пие ли?

— Пи вино на вечеря. Една-две чаши.

Полицаят се обърна и тихо съобщи отговора ми. Чух го да казва:

— Точно така.

Докато се издигаше във въздуха, носилката бавно се въртеше. Един от спасителите, който се катереше по склона, протегна ръка и я спря.

Не видях ясно Джулия, докато не стигна до равнището на пътя. Спасителите откачиха носилката от въжето. Тя бе подута — лявата й скула и челото над лявото й око бяха лилави. Дишаше накъсано. Тръгнах до носилката и Джулия ме видя.

— Джак — каза тя и се опита да се усмихне.

— Спокойно — отвърнах аз.

Джулия се прокашля.

— Джак. Беше нещастен случай.

Санитарите заобиколиха мотоциклета на полицая. Трябваше да внимавам къде ходя.

— Разбира се.

— Не е каквото си мислиш, Джак.

— А какво, Джулия? — Тя като че ли бълнуваше. Гласът й утихваше и се усилваше.

— Знам какво си мислиш. — Джулия ме хвана за ръка. — Обещай ми, че няма да се замесваш в това, Джак.

Не отговорих. Просто вървях до нея. Тя ме стисна още по-силно.

— Обещай ми, че няма да се забъркваш.

— Обещавам.

Джулия пусна ръката ми.

— Това няма нищо общо с нашето семейство. Децата ще са добре. И ти ще си добре. Само стой настрана, нали?

— Добре — казах, за да я успокоя.

— Джак?

— Да, скъпа, тук съм.

Наближавахме първата линейка. Вратите бяха отворени.

— Роднина ли сте й? — попита ме един от спасителите.

— Аз съм мъжът й.

— Искате ли да дойдете?

— Да.

— Качвайте се.

Качих се в линейката пръв, после вкараха носилката. Един от спасителите скочи след нея и затръшна вратата. Потеглихме по пътя с надута сирена.

Двамата санитари ме избутаха настрани. Единият водеше записки, другият й постави втори венозен източник. Безпокоеше ги кръвното й налягане, което спадаше. Това бе сериозна причина за тревога. През цялото време не я виждах, но я чувах да шепне.

Опитах се да се приближа, но санитарите не ми позволиха.

— Оставете ни да работим, господине. Жена ви е ранена. Трябва да й помогнем.

През останалата част от пътя седях на тясната седалка, вкопчен в дръжката на стената, докато линейката остро взимаше завоите. Джулия очевидно бълнуваше. Чух я да казва, че „черните облаци вече не са черни“. После поде нещо като лекция за „бунта на подрастващите“. Спомена за Аманда и Ерик, питаше дали са добре. Изглеждаше възбудена. Санитарите се опитваха да я успокоят. И накрая започна да повтаря: „Не съм направила нищо лошо, не исках да направя нищо лошо“.

Бълнуването й ме изпълни със страх.

Прегледът установи, че нараняванията на Джулия може би са по-сериозни, отколкото смятаха отначало. Трябваше да се изключат много неща: евентуална фрактура на таза, хематоми, фрактура на шийните прешлени. Лявата й ръка бе счупена на две места и трябваше да й сложат шина. Лекарите, изглежда, най-много се безпокояха за таза й. Когато я приеха в интензивното отделение, бяха много по-предпазливи.

Ала Джулия беше в съзнание, срещаше погледа ми и от време на време ми се усмихваше. Накрая заспа. Докторите казаха, че нямало какво да правя при тях. През нощта щели да я събуждат през половин час. Щяла да остане в болницата поне три дни, най-вероятно седмица.

Посъветваха ме да си почина. Тръгнах си малко преди полунощ.

Взех такси до мястото на катастрофата, където бях оставил колата си. Нощта бе студена. Полицейските автомобили и линейките ги нямаше. На тяхно място беше дошъл огромен влекач, който качваше смачканото беемве на Джулия в каросерията си. Един мършав мъж пушеше цигара и управляваше крана.

— Няма нищо за гледане — каза ми той. — Всички отидоха в болницата.

Обясних, че това е колата на жена ми.

— Повече няма да може да я кара — заяви мъжът и поиска застраховката ми. Извадих картата от портфейла си и му я подадох. — Чух, че жена ви била добре — рече той.

— Засега.

— Късметлия сте. — Мършавият посочи с палец оттатък пътя. — Ония с вас ли са?

Обърнах се. Видях малък бял бус, без надписи и фирмени емблеми. Само в долната част на предната врата забелязах черен сериен номер. Под него прочетох същото съкращение като на електрическия стабилизатор.

— Не, не са с мен — отвърнах.

— Киснат вече цял час.

Не можех да видя никого в буса — предните стъкла бяха тъмни. Пресякох пътя. Чух тихо пращене на радиостанция.

Когато бях на около три метра, фаровете се включиха, двигателят изрева, бусът профуча покрай мен и се отдалечи по шосето.

Но успях да зърна шофьора. Носеше лъскав костюм като от сребриста пластмаса и тясна качулка от същата материя. Стори ми се, че видях някакъв странен сребрист уред на шията му. Приличаше на противогаз, само че сребрист. Ала не бях сигурен.

Докато бусът се отдалечаваше, забелязах, че на задната броня има два зелени стикера, всеки с главно З. Емблемата на „Займос“. Вниманието ми обаче привлече регистрационният номер. Беше от Невада.

Бусът идваше от фабриката в пустинята.

Намръщих се. Май бе време да посетя фабриката.

Извадих мобифона си и набрах номера на Тим Бъргман. Казах му, че съм обмислил предложението и все пак ще приема консултантското място.

— Страхотно — отвърна той. — Рон много ще се зарадва.

— Добре — казах аз. — Кога започвам?