Майкъл Крайтън
Жертвата (16)

Шести ден, 14:52

Пръв излязох навън и примижах от ярката слънчева светлина. Въпреки че наближаваше три, слънцето прежуряше. Горещ вятър развя панталона и ризата ми. Доближих микрофона до устните си.

— Чуваш ли ме, Боби?

— Да, Джак.

— Имаш ли картина?

— Да.

Чарли Дейвънпорт излезе навън и се засмя.

— Знаеш ли, Рики, ти наистина си тъпак. Знаеш ли го?

— Спести си остроумията — разнесе се в слушалките ми гласът на Рики. — Знаеш, че не обичам комплиментите. Просто свършете работата.

Към нас се присъедини Мей. На рамото й висеше раница.

— За изотопите — поясни тя.

— Тежки ли са?

— Контейнерите са тежки.

После излезе Дейвид Брукс, плътно следван от Роузи. Когато стъпи на пясъка, тя сбърчи лице.

— Господи, колко е горещо!

— Е, пустините обикновено са горещи — обади се Чарли.

— Стига с тия тъпотии, Чарли.

— Е, с какъвто се събереш… — Той се оригна.

Напрегнато обхождах с поглед хоризонта, ала не забелязах нищо. Колите бяха паркирани под навес на петдесетина метра от нас. Той свършваше с квадратна бяла бетонна сграда с тесни прозорци. Това бе складът. Запътихме се натам.

— Там има ли климатик? — попита Роузи.

— Да — отвърна Мей. — Обаче пак е горещо. Лоша е изолацията.

— Не е ли херметизирано? — учудих се аз.

— Не съвсем.

— Това означава „не“ — засмя се Дейвънпорт, после заговори по микрофона си: — Как е вятърът, Боби?

— Трийсет и три километра в час — отвърна Боби Лембек. — Хубав силен вятър.

— А кога ще утихне? По залез ли?

— Сигурно. Още три часа.

— Предостатъчно време — казах аз.

Забелязах, че Дейвид Брукс мълчи и мрачно се влачи към сградата. Роузи го следваше по петите.

— Обаче казва ли ти някой? — продължи Дейвънпорт. — Може да ни видят сметката. Всеки момент. — И пак се изхили.

— Защо не вземеш да млъкнеш, Чарли? — рече Рики.

— А ти защо не дойдеш да ме принудиш, бате? — отвърна Чарли. — Какво ти става, да не би вените ти да са се задръстили с курешки?

— Не се разсейвай, Чарли — предупредих го аз.

— Не се разсейвам, адски съм съсредоточен.

Вятърът навяваше пясък и образуваше кафеникава пушилка ниско над земята. Мей, която вървеше до мен, погледна настрани и каза:

— Трябва да видя заека. Вие вървете в склада, ако искате.

И зави надясно. Последвах я. Другите също. Изглежда, никой нямаше желание да се отделя от останалите. Вятърът продължаваше да е силен.

— Защо искаш да видиш заека, Мей?

— За да проверя нещо. — Тя си слагаше ръкавици в движение.

Радиостанцията изпращя.

— Някой ще ми обясни ли какво става, по дяволите? — обади се Рики.

— Отиваме да видим заека — отвърна Чарли.

— Защо?

— Мей иска да го види.

— Нали вече го видя. Вижте, навън сте уязвими. На ваше място не бих се мотал така.

— Никой не се мотае, Рики.

Вече виждах заека, отчасти скрит от навяващия пясък. Скоро всички се струпахме над трупчето. Вятърът го бе преобърнал по хълбок. Мей приклекна, обърна го по гръб и го разтвори.

— Божичко! — ахна Роузи.

Сепнах се. Разкритата плът вече не беше гладка и розова, а някак груба и на няколко места изглеждаше като остъргана. И бе покрита с нещо млечнобяло.

— Прилича на потопен в киселина — отбеляза Чарли.

— Да — мрачно потвърди Мей.

Погледнах си часовника. Всичко това беше станало за два часа.

— Какво е станало?

Тя извади лупа и се наведе над животното.

— Заекът е полуизяден.

— Изяден ли? От какво?

— От бактериите.

— Чакай малко — рече Чарли Дейвънпорт. — Да не мислиш, че са го изяли тета-де? Да не мислиш, че са го изяли Ешерихия коли?

— Скоро ще разберем — отвърна Мей, бръкна в чантичката си и извади няколко стъклени епруветки със стерилни тампони.

— Но той е мъртъв от съвсем скоро.

— Достатъчно е — каза Мей. — Освен това високата температура ускорява растежа. — Тя взе посевките и ги прибра в епруветките.

— Значи тета-де се размножава изключително агресивно.

— При бактериите е така, ако им осигуриш хранителен източник. В тази си фаза на растеж те се удвояват на две-три минути. И според мен тук става точно това.

— Но ако си права, това означава, че роякът… — започнах аз.

— Не знам какво означава, Джак — побърза да ме прекъсне Мей, погледна ме и леко поклати глава. Разбрах я: „Не сега“.

— Мей — рече Чарли Дейвънпорт. — Да не искаш да кажеш, че рояците са убили заека, за да го изядат? За да отгледат още коли? И да създадат нови нанорояци?

— Не съм казала такова нещо, Чарли. — Говореше спокойно, почти успокоително.

— Обаче си го мислиш. Мислиш, че рояците поглъщат тъкан от бозайник, за да се възпроизвеждат…

— Да. Точно така мисля, Чарли. — Мей грижливо прибра епруветките и се изправи. — Но сега взех посевки. Ще ги анализираме и ще видим какво става.

— Басирам се, че ако се върнем тук след час, бялата материя ще е изчезнала и трупът ще е почернял. Нови черни наночастици. И накрая ще са достатъчно за нов рояк.

Тя кимна.

— Да. И аз така смятам.

— И затова ли изчезнаха всички диви животни наоколо? — попита Дейвид Брукс.

— Да. — Мей отметна един кичур от челото си. — Така е от известно време.

Последва мълчание. Всички стояхме около заешкото трупче с гръб към вятъра. Бактериите поглъщаха тялото толкова бързо, че все едно го виждах със собствените си очи.

— Трябва да се избавим от тия гадни рояци — рече Чарли.

Всички се обърнахме и тръгнахме към навеса. Мълчахме.

Нямаше какво да кажем.

Докато се отдалечавахме, няколко птички, които подскачаха под кактусите хола, внезапно изхвърчаха във въздуха и закръжиха над нас.

— Няма диви животни, обаче има птици — казах на Мей.

— Така изглежда.

Ятото изви и кацна на стотина метра.

— Може би са прекалено малки, за да привлекат рояците — предположи тя. — Нямат достатъчно месо.

— Възможно е. — Според мен отговорът бе друг. Но естествено, трябваше да проверя кода.

Влязох на сянка под гофрирания навес и минах покрай редицата автомобили. Вратата на склада беше облепена с предупредителни знаци — за ядрена радиация, биологична опасност, микровълни, експлозиви, лазерна радиация.

— Виждаш защо държим тия гадости навън — каза Чарли.

Когато стигнах до вратата, чух гласа на Винс.

— Джак, търсят те по телефона. Ще те свържа. — Мобифонът ми иззвъня. Сигурно се обаждаше Джулия. Отворих го.

— Ало?

— Татко. — Беше Ерик. С оня особен глас, който показваше, че е разстроен.

Въздъхнах.

— Да, Ерик?

— Кога се връщаш?

— Не съм сигурен, сине.

— Ще се прибереш ли за вечеря?

— Боя се, че не. Защо? Какъв е проблемът?

— Тя е истински гъз.

— Ерик, просто ми обясни какъв е проблемът…

— Леля Елън винаги я защитава. Не е честно.

— В момента съм зает, Ерик, затова просто ми кажи…

— Защо? Какво правиш?

— Просто ми кажи какво се е случило.

— Не е важно — намуси се той. — Щом няма да се прибираш, няма значение. Между другото, къде си? В пустинята ли?

— Да. Откъде знаеш?

— Приказвах с мама. Леля Елън ни накара да отидем в болницата при нея. Не е честно. Не исках да ходя. Тя обаче ме накара.

— Аха. Как е мама?

— Изписват я.

— Приключили ли са с изследванията?

— Лекарите искали да остане — отвърна Ерик. — Обаче тя иска да си тръгне. Ръката й е гипсирана. Казва, че иначе била наред. Татко? Защо винаги трябва да правя каквото ми каже леля Елън? Не е честно.

— Дай да поговоря с Елън.

— Няма я. Заведе Никол да й купи нова рокля за пиесата.

— Кой е при теб вкъщи?

— Мария.

— Добре. Написа ли си домашното?

— Още не.

— Ами тогава побързай. Искам да си готов с домашното до вечеря. — Удивих се как тая реплика сама се изплъзна от родителската ми уста.

Вече бях стигнал до вратата на склада. Плъзнах поглед по предупредителните знаци. Няколко от тях не ми бяха познати — с форма на диамант, образувани от четири различно оцветени вписани квадрата, всеки с номер. Мей отключи и влезе.

— Татко? — Ерик се разплака. — Кога ще се прибереш?

— Не знам — отвърнах аз. — Надявам се утре.

— Добре. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Чух го да подсмърча, после шумно избърса нос в ръкава си. Казах му да ми се обади по-късно, ако иска. Стори ми се поободрен. Сбогувахме се.

Затворих и влязох в склада.

Той беше разделен на две големи помещения с лавици на четирите стени и стелажи в средата. Бетонни стени, бетонен под. Във второто помещение имаше друг изход и гофрирана повдигаща се врата за доставка с камиони. През прозорците проникваше гореща слънчева светлина. Климатичната инсталация шумно пъхтеше, ала както бе казала Мей, пак беше задушно. Затворих вратата и разгледах изолацията. Обикновени дунапренови ленти. Складът определено не бе херметизиран.

Минах между лавиците, отрупани с кутии резервни части за производствената апаратура и лабораториите. Във второто помещение имаше по-тривиални неща: почистващи препарати, тоалетна хартия, сапун, кутии с мюсли и два хладилника с храна.

Обърнах се към Мей.

— Къде са изотопите?

— Тук. — Тя ме заведе при един стоманен капак в бетонния под. Щеше да прилича на вградена кофа за боклук, ако ги нямаше светодиода и клавиатурата в средата. Мей приклекна и бързо набра някакъв код.

Капакът със съскане се повдигна.

Видях стълба, която водеше надолу към кръгло стоманено помещение. Изотопите се съхраняваха в метални контейнери с различна големина. Очевидно Мей ги познаваше, защото каза:

— Имаме селен сто седемдесет и две. Ще го използваме ли?

— Естествено.

Тя заслиза по стълбата.

— Ще престанеш ли, мама му стара? — Дейвид Брукс отскочи от Чарли Дейвънпорт, който държеше голяма пръскачка за почистване на прозорци и я изпробваше върху него. — Дай ми я! — Дейвид дръпна пръскачката.

— Май ще свърши работа — невъзмутимо заяви Чарли. — Обаче ни трябва дистанционно управление.

— Какво ще кажете за това? — попита Роузи от първото помещение. Държеше лъскав цилиндър, от който висяха кабели. — Струва ми се, че е реле.

— Да — потвърди Дейвид. — Но се съмнявам, че може да упражни достатъчно сила, за да задейства пръскачката. Трябва ни нещо по-голямо.

— И не забравяй, че ни трябва дистанционно управление — напомни му Чарли. — Освен ако не искаш лично да напръскаш оная гадинка.

Мей се появи от подземното помещение с тежка метална тръба в ръце. Отиде при мивката и взе бутилка с жълта течност. Сложи си дебели гумирани ръкавици и започна да смесва изотопа с течността. Гайгеровият брояч над мивката звънеше.

В слушалките ми се разнесе гласът на Рики.

— Не забравяте ли нещо? Даже да имате дистанционно, как ще накарате облака да се приближи до него? Защото според мен роякът няма да стои мирно, докато го пръскате.

— Ще измислим как да ги привлечем — отвърнах аз.

— Как например?

— Привлече ги заекът.

— Нямаме зайци на разположение.

— Знаеш ли, Рики, ти си голям песимист — каза Чарли.

— Просто ви излагам фактите.

— Благодаря, че ги сподели с нас.

Също като Мей, Чарли разбираше, че Рики измисля проблем след проблем. Като че ли искаше да запази рояците живи. Което беше абсурдно. Само че той се държеше точно така.

Искаше ми се да кажа на Чарли нещо за Рики, но по радиостанцията щяха да го чуят всички. Недостатъкът на съвременните комуникации: всеки може да те слуша.

— Ей — обади се Боби Лембек. — Как върви?

— Нормално. Защо?

— Вятърът отслабва.

— Колко е в момента? — попитах го.

— Двайсет и седем километра в час. Беше трийсет и три.

— Още е силен. Няма проблем.

— Знам. Само ви съобщавам.

— Какво е това? — попита от съседното помещение Роузи. Държеше пластмасова табла с големи колкото палец метални тръбички.

— Внимавай — предупреди я Дейвид. — Сигурно са останали от строежа. Използват ги за заваряване.

— Защо да внимавам?

— Защото съдържат алуминий и железен окис — поясни Дейвид. — При горене сместа развива адски висока температура — три хиляди градуса — и пламъкът й е толкова ярък, че не можеш да го гледаш директно. Разтопява стомана.

— Колко имаме? — попитах Роузи. — Защото довечера може да ги използваме.

— Четири кутии. — Тя извади една тръбичка от кутията. — И как се възпламеняват?

— Внимавай, Роузи. Това е магнезиева обвивка. Всеки нормален топлинен източник може да я възпламени.

— Даже кибрит ли?

— Ако искаш да си изгубиш ръката. По-добре е да се използва нещо като фитил.

— Ще потърся — отвърна тя и изчезна в стаята.

Гайгеровият брояч продължаваше да пращи. Обърнах се към мивката. Мей бе завъртяла капачката на изотопния контейнер и наливаше от жълтата течност в пръскачката.

— Ей! — Отново Боби Лембек. — Засичам известна нестабилност. Вятърът отслабва до двайсет и два километра в час.

— Добре — казах аз. — Не е нужно да ни информираш за всяка дребна промяна, Боби.

— Засичам известна нестабилност, това е.

— Засега сме добре, Боби.

Мей и без това щеше да се бави още няколко минути. Отидох при компютърния терминал и го включих. Екранът просветна — появи се меню с опции.

— Рики, мога ли да повикам кода на рояка на този монитор? — попитах аз.

— Кода ли? — сепна се той. — Защо ти е кодът?

— Искам да видя какво сте направили.

— Защо?

— За Бога, Рики, може ли да го видя?

— Естествено, че можеш. Всички поправки на кода са в директорията „код“. Влиза се с парола.

Започнах да пиша. Открих директорията. Но не можах да вляза в нея.

— И паролата е?…

— Паролата е „лангтън“, с малки букви.

— Ясно.

Въведох паролата. Влязох в директорията и пред мен се отвори списък с промени на програмата, всяка с големина и дата на файла. Документите бяха големи, което означаваше, че всичко това са програми за други аспекти на груповия механизъм. Тъй като кодът на самите частици беше малък — само няколко реда, може би осем-десет килобайта, не повече.

— Рики.

— Да, Джак.

— Къде е кодът на частиците?

— Там няма ли го?

— По дяволите, Рики, стига си ме мотал.

— Джак, аз не се занимавам с архивирането…

— Това са работни файлове, Рики, не са архиви — прекъснах го. — Кажи ми къде е.

Кратко мълчание.

— Трябва да има поддиректория, озаглавена „CDN“.

Потърсих.

— Виждам я.

В директорията открих списък с файлове, всички съвсем малки. Датите на промените започваха преди около месец и половина. През последните четиринайсет дни нямаше нищо ново.

— Рики. От две седмици не сте променяли кода, така ли?

— Да, горе-долу толкова.

Кликнах върху последния документ.

— Имате ли резюмета? — Когато бяха работили под мое ръководство, винаги бях настоявал да пишат резюмета на програмната структура — на естествен език. Те се преглеждат по-бързо от документацията в самия код. И програмистите често решават логически проблеми, когато трябва да ги опишат накратко.

— Трябва да са там — отвърна Рики.

Набързо прегледах резюмето и обърнах внимание на направените промени. После преминах към същинския код. Само че него го нямаше. Всичко, свързано с поведението на частиците, имаше препратка към друг код.

— Рики, къде е кодът за поведението на частиците?

— Би трябвало да е там.

— Обаче го няма.

— Не знам. Може да е транслируем.

— Тогава няма да ми свърши никаква работа, нали? — Транслируемият не може да се чете. — Искам да видя тоя проклет модул, Рики. Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Просто трябва да го потърся.

— Добре.

— Ще го потърся, когато се върнеш.

Хвърлих поглед към Мей.

— Преглеждала ли си кода?

Тя поклати глава. Изражението й като че ли показваше, че това никога няма да стане, че Рики ще си измисля нови оправдания. Не разбирах защо. В края на краищата нали бях дошъл да ги съветвам за кода. Това беше специалността ми.

В съседното помещение Роузи и Дейвид ровеха по лавиците — търсеха радиорелета. Безуспешно. В отсрещния край на стаята Чарли Дейвънпорт шумно се изпърдя и извика:

— Готово!

— Господи, Чарли! — изпъшка Роузи.

— Човек не бива да задържа нищо в себе си — отвърна той. — Защото се разболява.

— Само че аз ще се разболея от теб — заяви Роузи.

— Извинявай. — Чарли протегна ръка и й показа лъскаво метално устройство. — В такъв случай предполагам, че не искаш този дистанционно управляем клапан.

— Какво? — рязко се обърна тя.

— Майтапиш ли се? — рече Дейвид и се приближи да погледне. — Това ще ни свърши идеална работа.

— Ако не го прецакаш.

Отидоха с клапана при мивката. Мей все още наливаше жълтата течност.

— Оставете ме да свърша — каза тя.

— Ще светя ли на тъмно? — ухили й се Чарли.

— Само пръдните ти — подметна Роузи.

— Ей, те и без това си светят. Особено когато ги подпалиш.

— Господи, Чарли!

— Пръдните са метан, нали знаеш. Горят с яркосин пламък. — И се засмя.

— Радвам се, че харесваш чувството си за хумор — рече Роузи. — Защото си единственият.

— Леле-леле — притисна ръце към гърдите си Чарли. — Умирам, направо умирам.

— Не събуждай у нас напразни надежди.

Радиостанцията изпращя.

— Ей! — Пак беше Боби Лембек. — Вятърът току-що отслабна на единайсет километра в час.

— Добре. — Обърнах се към другите. — Да приключваме.

— Чакаме Мей — отвърна Дейвид. — После ще монтирам този клапан.

— По-добре да го монтираме в лабораторията.

— Просто исках да съм сигурен…

— В лабораторията — отсякох аз. — Събирайте си багажа.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Вятърът все още огъваше клоните на хвоща, но над земята вече не се вдигаше пясък.

— Вдигайте си чукалата, Джак — разнесе се гласът на Рики.

— Вече го правим.

— Няма смисъл да тръгваме, докато не намерим клапан, който да става на тази пръскачка… — сериозно започна Дейвид Брукс.

— Според мен по-добре да побързаме — прекъсна го Мей. — Независимо дали сме готови.

— Каква полза? — не отстъпваше Дейвид.

— Тръгваме — наредих аз. — Млъквайте и да тръгваме.

— Седем километра и продължава да спада — съобщи по радиостанцията Боби.

— Да вървим — казах аз и започнах да ги избутвам към вратата.

— Не! — обади се Рики.

— Какво?

— Вече не можете да излезете.

— Защо?

— Защото е късно. Те дойдоха.