Майкъл Крайтън
Жертвата (19)

Шести ден, 15:22

Вятърът духаше силно. Нямаше следа от рояците и стигнах до навеса без проблеми. Не носех слушалки, така че си спестих коментарите на Рики.

Задната врата на ландкрузъра беше отворена. Открих Чарли неподвижно легнал по гръб. В първия момент не забелязах, че все още диша, макар и плитко. С усилие успях да го вдигна да седне. Той ме погледна с мътни очи. Устните му бяха сини, кожата му бе тебеширеносива. По бузата му се стече сълза. Устата му се раздвижи.

— Не говори — казах аз. — Пази си силите. — С пъшкане го издърпах до ръба на седалката и провесих краката му през вратата. Чарли беше едър мъж, над метър и осемдесет и поне с десет килограма по-тежък от мен. Знаех, че няма да успея да го занеса в сградата. Но зад задната седалка на тойотата видях дебели гуми на мотор. Това можеше да свърши работа.

— Чуваш ли ме, Чарли?

Едва забележимо кимване.

— Можеш ли да се изправиш?

Нищо. Никаква реакция. Не ме гледаше — очите му блуждаеха в празното пространство.

— Можеш ли да се изправиш, Чарли?

Той повторно кимна, изпъна тяло и се изхлузи от седалката. За миг остана изправен с треперещи крака, после се стовари отгоре ми и едва не ме събори.

— Добре, Чарли. — Настаних го пак в колата. — Просто седи спокойно.

Пуснах го и той остана седнал. Продължаваше да зяпа в пространството.

— Ей сега идвам.

Заобиколих отзад и отворих багажника. Моторът на Дейвид, идеално почистен след последното му използване. Типично в неговия стил. Винаги беше страшно спретнат и организиран.

Измъкнах мотора и го оставих на земята. Нямаше ключ. Върнах се отпред и отворих предната дясна врата. Предните седалки бяха безупречно чисти. На таблото бе залепен бележник, имаше поставка за мобифон и на кукичка висяха телефонни слушалки. Отворих жабката и видях същия педантичен ред. Регистрационни документи в плик, отдолу пластмасова кутия с балсам за устни, книжни кърпички, лейкопласт. Нямаше ключове. После забелязах, че между седалките има място за компактдискплейър, а отдолу — заключено отделение. Сигурно се отключваше с ключа на колата.

Ударих отделението с ръка и чух металическо тракане. Можеше да е ключ. Например ключ за мотор. Така или иначе, нещо метално.

Къде бяха ключовете на Дейвид? Зачудих се дали Винс ги е взел при пристигането му, както бе постъпил с моите. В такъв случай ключовете бяха в лабораторията. Това не ми вършеше работа.

Вдигнах поглед към сградата. Дали трябваше да се върна и да ги взема? И тогава забелязах, че вятърът отслабва. Над земята все още се носеха облачета пясък, ала скоростта на вятъра определено беше намаляла.

Страхотно. Само това ми трябваше.

Пришпорен от обстоятелствата, реших да се откажа от мотора и неговия липсващ ключ. В склада можеше да има нещо, с помощта на което да замъкна Чарли в лабораторията. Не си спомнях нищо, но все пак отидох в сградата да проверя. Влязох предпазливо, защото чух някакво тропане. Оказа се отсрещната врата — вятърът я блъскаше. Трупът на Роузи лежеше до вратата и с отварянето и затварянето на вратата ту се осветяваше, ту потъваше в сянка. Кожата й беше покрита със същото млечнобяло вещество като заека. Ала не отидох да го разгледам. Припряно затършувах по лавиците, отворих килера, надзърнах зад струпаните кашони. Намерих домакинска количка от дъски с малки колела, които нямаше да вървят по пясъка.

Излязох навън под гофрирания покрив и забързах към тойотата. Не ми оставаше нищо друго, освен да се опитам да пренеса Чарли до лабораторната сграда. Може би щях да успея, ако той носеше част от тежестта си. Може би вече се чувстваше по-добре. Може да бе възвърнал силите си.

Но само един поглед към лицето му ми беше достатъчен, за да разбера, че не е. Дори изглеждаше още по-слаб.

— Мама му стара, Чарли, какво да правя с теб?

Никакъв отговор.

— Не мога да те нося. И Дейвид не е оставил никакви ключове в колата си, така че нямаме късмет…

Млъкнах.

Дейвид бе инженер, той винаги мислеше за извънредни ситуации като например да заключи колата си и ключовете да останат вътре. Сигурно имаше някъде скрит ключ. Може би в някоя от ония магнитни кутии за ключове. Понечих да легна по гръб, за да потърся под автомобила, но се сетих, че Дейвид никога не би изцапал дрехите си, за да вземе ключа. Щеше да го скрие находчиво, но на леснодостъпно място.

Като имах предвид това, прокарах пръсти от вътрешната страна на предната броня. Нищо. Заобиколих отзад и повторих същата процедура. Нищо. Опипах под стъпалата от двете страни на ландкрузъра. Нищо. Нито магнитна кутия, нито ключ. Не можех да повярвам, затова легнах и потърсих под колата скоба или кукичка.

Нямаше.

Озадачено поклатих глава. Скривалището трябваше да е стоманено заради магнитната кутия. И да е защитено от стихиите. Затова почти всички криеха ключовете си под бронята.

Дейвид не го беше направил.

Къде другаде можеше да е скрил ключа?

Отново обиколих тойотата, като оглеждах гладкия метал. Прокарах пръсти по предната решетка и под регистрационния номер.

Нямаше ключ.

Започнах да се потя. Не само от напрежение: определено усещах отслабването на вятъра. Върнах се при Чарли, който все още седеше на страничното стъпало.

— Как си, Чарли?

Той не отговори, само леко сви рамене. Взех му слушалките и си ги сложих. Чух пращене и гласове; бяха Рики и Боби — май спореха. Придърпах микрофона към устните си.

— Момчета? Обадете се.

Мълчание. Боби, изненадано:

— Джак?

— Аз съм…

— Джак, не можеш да останеш там. През последните няколко минути вятърът отслабва. В момента е едва деветнайсет километра в час.

— Ясно.

— Трябва да се върнеш, Джак.

— Още не мога.

— Рояците са активни под тринайсет километра в час.

— Ясно.

Рики:

— Какво все повтаряш „ясно“? Господи, Джак, идваш ли, или не?

— Не мога да нося Чарли.

— Ти го знаеше и когато излезе.

— Да бе.

— Джак! Какво правиш, по дяволите?

Видеокамерата в ъгъла на навеса избръмча. Погледнах над покрива на колата и видях, че обективът се завърта към мен. Ландкрузърът бе голям автомобил и почти ме скриваше от камерата. А ски багажникът я правеше още по-висока. Смътно се зачудих защо Дейвид има ски багажник — той не беше скиор, винаги бе мразил студа. Багажникът сигурно вървеше с тойотата и…

Изругах. Беше очевидно.

Не бях търсил само на едно място. Скочих на страничното стъпало и погледнах върху покрива. Прокарах пръсти по капака на багажника и по успоредните лайсни отгоре. Докоснах черна лепенка, залепена върху черния багажник. Дръпнах я и в ръката ми остана сребърен ключ.

— Джак? Седемнайсет километра в час.

— Ясно.

Слязох на земята и седнах зад волана. Пъхнах ключа в ключалката на кутията и го завъртях. Капакът й се отвори. Вътре открих жълто ключе.

— Какво правиш, Джак?

Припряно се върнах зад тойотата. Вкарах жълтото ключе в ключалката на мотора. Яхнах го и запалих. Ревът му отекна под гофрирания навес.

— Джак?

Избутах мотора до Чарли. Нямаше да е лесно. Моторът нямаше стойка. Доближих го колкото може повече и се опитах да го подпирам, за да позволя на Чарли да се прехвърли отгоре му, докато аз го държа изправен. За щастие той като че ли отгатна намерението ми и с мъка се настани зад мен. Казах му да се хване за кръста ми.

Боби Лембек:

— Джак? Появиха се.

— Къде?

— Откъм южната страна. Приближават се към теб.

— Ясно.

Форсирах двигателя и затворих задната врата. И останах на мястото си.

— Джак?

Рики:

— Какво му става? Той разбира каква е опасността.

Боби:

— Знам.

— Просто виси там.

Чарли ме бе прегърнал през кръста. Главата му беше отпусната на рамото ми. Чувах накъсаното му дишане.

— Дръж се здраво, Чарли — казах му.

Той кимна.

Рики:

— Джак? Какво правиш?

После Чарли прошепна в ухото ми:

— Скапан идиот.

— Да — казах аз.

Зачаках. Вече виждах рояците, в момента се появяваха иззад сградата. Този път бяха девет и се приближаваха право към мен във V-образно формирование. Тяхното групово поведение.

Девет рояка! Скоро щяха да са трийсет, после двеста.

Боби:

— Виждаш ли ги, Джак?

— Виждам ги. — Естествено, че ги виждах.

И естествено, бяха се променили. Сега бяха по-плътни, стълбовете бяха по-материални. Тия рояци вече не тежаха кило и половина. Като че ли по-скоро бяха по пет-десет кила. Може би дори повече. Може би петнайсет. Сега притежаваха истинска тежест и бяха напълно материални.

Чаках. Не мърдах от мястото си. Някаква безпристрастна част от разума ми се чудеше какво ще направи формированието, когато стигне до мен. Дали щяха да ме обкръжат? Дали някои рояци щяха да останат на разстояние и да чакат? Как възприемаха шумния мотор?

Когато се приближиха, те се строиха в редица, после във формата на обърнато „V“. Чувах глухото вибриращо бръмчене. Рояците бяха много повече и звукът съответно беше много по-висок.

Вихрещите се стълбове стигнаха на двайсетина метра от мен, после на десет. Дали се движеха по-бързо, или си въобразявах? Изчаках, докато почти стигнаха пред лицето ми, дадох газ и се понесох напред. Пресякох водещия рояк, за миг потънах в мрак и полетях към вратата на електростанцията. Не смеех да се озърна назад. Дивото ми препускане продължи само секунди. Когато стигнах до сградата, пуснах мотора, прехвърлих ръката на Чарли през рамото си и с мъка направих последните една-две крачки до вратата.

Рояците бяха на петдесетина метра от нас. Успях да натисна бравата, да провра крак в пролуката и да избутам вратата с коляно. В последния момент изгубих равновесие и двамата с Чарли се строполихме на бетона. Вратата се затвори и силно ни удари по краката, които все още стърчаха навън. Усетих остра болка в глезените — ала което бе по-лошо, вратата продължаваше да е открехната. През отвора виждах приближаващите се рояци.

Вмъкнах неподвижното тяло на Чарли в помещението. Вратата се затвори, ала знаех, че е противопожарна и не е херметизирана. Наночастиците можеха да проникнат вътре. Трябваше да влезем в херметичната камера. Нямаше да сме в безопасност, докато първата стъклена врата не се плъзнеше зад нас.

Като пъшках и се потях, довлякох Чарли в камерата. Опрях гърба му на страничните дюзи, така че краката му да не пречат на вратата. И тъй като в камерата можеше да остане само един човек, трябваше да се отдръпна. Зачаках вратата да се затвори.

Ала тя не се затваряше.

Потърсих с поглед някакъв бутон на страничната стена, но не забелязах нищо. В камерата светеше, следователно имаше електричество. Но вратата не се затваряше.

Знаех, че рояците се приближават.

От отсрещната страна на камерата дотичаха Боби Лембек и Мей. Размахваха ръце — явно ми даваха знак да вляза в камерата.

— Мислех, че може да поеме само по един човек — казах по радиостанцията.

Те нямаха слушалки и не ме чуваха. Отчаяно продължаваха да жестикулират — влизай, влизай.

Въпросително вдигнах два пръста.

Те поклатиха глави. Изглежда, ми даваха знак, че не разбирам.

В краката си видях наночастиците, които нахлуваха в помещението като черна пара. Влизаха през пролуките на противопожарната врата. Оставаха ми пет-десет секунди.

Влязох в камерата. Боби и Мей кимаха одобрително. Ала вратата не се затвори. Двамата започнаха да правят други жестове, сякаш повдигаха нещо.

— Искате да вдигна Чарли ли?

Поклатих глава. Чарли седеше на пода. Преддверието се пълнеше с черни частици, които започваха да образуват сивкава мъгла. Тя влизаше и в камерата. Усетих парене по кожата си.

Погледнах Боби и Мей от отсрещната страна на стъклото. Те виждаха какво става и знаеха, че остават само секунди. Пак ми правеха знаци: вдигни Чарли. Наведох се и пъхнах ръце под мишниците му. Опитах се да го изправя, но не успях.

— За Бога, Чарли, помогни ми! — Изпъшках и пак опитах. Той раздвижи крака и се оттласна с ръце. Повдигнах го на пет сантиметра от пода. После тялото му пак се смъкна долу. — Хайде, Чарли, още веднъж. — Напрегнах всички сили и този път той успя да се надигне. Останахме в някаква безумна любовна прегръдка. Чарли хриптеше. Погледнах стъклената врата.

Не се затваряше.

Междувременно въздухът почерняваше. Погледнах Мей и Боби, които отчаяно ми показваха два пръста. Не разбирах.

— Да, двама сме. — Какво й ставаше на тая тъпа врата? Накрая Мей се преви надве и с по един пръст на всяка ръка посочи към двете си обувки. Устните й произнесоха: „Две обувки“. Накрая посочи Чарли.

— Да, имаме по две обувки. Той стои на две обувки.

Мей поклати глава. Вдигна четири пръста.

— На четири обувки ли?

Паренето по кожата ми се усилваше, не можех да се съсредоточа. Мислите ми се движеха мудно. Какво искаше да каже тя с тия четири обувки?

В камерата започваше да става тъмно. Почти не виждах Боби и Мей. Те правеха някакви други жестове, ала аз не ги разбирах. Оставах без сили, нищо не ме интересуваше.

Две обувки, четири обувки.

И тогава разбрах. Обърнах гръб към Чарли, облегнах се на него и казах:

— Прегърни ме през врата. — Той се подчини. Хванах го за краката и го вдигнах от пода.

Вратата мигновено изсъска и се затвори.

Това беше!

Въздушните струи се включиха. Въздухът бързо се проясни. Напрягах се да държа Чарли, докато не видях, че втората врата се отваря. Мей и Боби се хвърлиха в камерата.

Свлякох се на пода. Чарли се строполи отгоре ми. Струва ми се, че Боби го повдигна от мен. Не съм сигурен. От този момент нататък не помня почти нищо.