Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prey, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 74 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Ани (2004)
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
???Липсват бележки под линия???
Издание:
ЖЕРТВАТА. 2002. Изд. Бард, София. Превод: Крум Бъчваров [Prey Michael CRICHTON / (2002)]. Формат: 20 см. Страници: 400. ISBN: 954-585-397-2.
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне
Шести ден, 11:42
Ето как с пръскаща се от болка глава се озовах на телефона. Набрах номера на болницата в Сан Хосе.
— Джулия Форман, моля — казах на телефонистката.
— Тя е в интензивното.
— Да, знам.
— Съжалявам, но директните разговори не са позволени.
— Тогава стаята на сестрите.
— Моля, изчакайте.
Зачаках. Никой не отговаряше. Отново минах през централата и накрая се свързах със стаята на сестрите в интензивното отделение. Сестрата ми съобщи, че Джулия била на рентген и че не знаела кога ще се върне. Казах, че жена ми вече трябва да се е върнала. Сестрата доста сприхаво заяви, че в момента гледала леглото на Джулия и нея определено я нямало.
Отговорих, че ще се обадя пак.
Затворих и се обърнах към Дейвид.
— Каква е ролята на Джулия в тая история?
— Тя ни помагаше, Джак.
— Естествено. Но как точно?
— Отначало се опитваше да го примами. Роякът трябваше да е близо до сградата, за да го контролираме с радиосигнал. И Джулия ни помагаше.
— Как?
— Забавляваше го.
— Какво?
— Предполагам, че може да се нарече така. Скоро стана ясно, че роякът притежава рудиментарен интелект. На Джулия й хрумна идеята да се отнасяме с него като с дете. Тя излизаше навън с пъстри кубчета и играчки. Неща, които се харесват на децата. И роякът като че ли реагираше. Това много я вълнуваше.
— Значи по онова време роякът е бил безопасен, така ли?
— Да, абсолютно безопасен. Просто облак от частици. — Дейвид сви рамене. — Така или иначе, след първия ден тя реши да предприеме нова стъпка и да го изпита официално. Нали разбираш, като детски психолог.
— Искаш да кажеш, да започне да го учи.
— Не. Нейната идея беше да го изпита.
— Роякът е разпределен интелект, Дейвид. Той е мрежа, по дяволите! Учи се от твоите действия. Да го изпитваш означава да го учиш. Какво точно правеше с него Джулия?
— Играеше нещо като игри. Поставяше три цветни кубчета на земята, две сини и едно жълто, за да види дали ще избере жълтото. После продължи с квадрати и триъгълници. Такива неща.
— Но, Дейвид, всички сте знаели, че роякът е беглец, че еволюира извън лабораторията. Никой ли не се сети просто да го унищожи?
— Естествено, всички искахме. Джулия не ни позволи.
— Защо?
— Искаше да го запази жив.
— И никой ли не й възрази?
— Тя е вицепрезидент на компанията, Джак. Повтаряше ни, че роякът бил щастлива случайност, че сме се натъкнали на нещо адски голямо, че това можело да спаси компанията и не бивало да го унищожаваме. Не знам, но наистина се беше увлякла. Искам да кажа, че се гордееше с него. Като че ли беше нейно изобретение. Според собствените й думи, искала само да го „обуздае“.
— Да. Ясно. Кога го каза?
— Вчера, Джак. — Дейвид сви рамене. — Нали знаеш, тя си тръгна вчера следобед.
Трябваше ми известно време, за да разбера, че е прав. От катастрофата бе изтекъл само един ден. И през това време рояците бяха еволюирали невероятно много.
— Колко рояка имаше вчера?
— Три. Но видяхме само два. Предполагам, че единият се е крил. — Той поклати глава. — Нали разбираш, един от рояците й беше станал нещо като любимец. Той беше по-малък от другите. Чакаше я да излезе навън и винаги я следваше по петите. Понякога се въртеше около нея, сякаш се радваше, че я вижда. Тя му говореше като на куче…
Притиснах с пръсти пулсиращите си слепоочия.
— Значи му говореше — повторих. Господи. — Само не ми казвай, че рояците имат и аудиосензори.
— Нямат.
— В такъв случай говоренето е било излишно.
— Според нас облакът е бил съвсем близо до нея и дъхът й е въздействал върху някои частици. Ритмично.
— И целият облак е представлявал гигантско тъпанче, така ли?
— В известен смисъл, да.
— И тъй като е мрежа, той се е учил.
— Да.
Въздъхнах.
— Да не искаш да кажеш, че й е отговарял?
— Не, обаче започна да издава странни звуци.
Кимнах. Бях чул тия странни звуци.
— Как го прави?
— Не сме сигурни. Боби смята, че частиците пулсират в координиран фронт и генерират звукова вълна. Нещо като високоговорител.
Трябваше да е нещо подобно. Въпреки че изглеждаше малко вероятно. Роякът представляваше облак от миниатюрни прашинки. Те не притежаваха нужната маса и енергия, за да генерират звукова вълна.
Хрумна ми нещо.
— Дейвид, вчера Джулия беше ли навън при рояците?
— Да, сутринта. Нямаше проблеми. След няколко часа, когато тя си тръгна, рояците убиха змията.
— Преди това убивали ли са нещо?
— Може би един койот преди няколко дни. Не съм сигурен.
— Значи е възможно змията да не е била първа, така ли?
— Да.
— И днес убиха заек.
— Да. Вече се развиват бързо.
— Благодаря ти, Джулия — въздъхнах.
Бях сигурен, че ускореното развитие на рояците, което наблюдавахме, е резултат от натрупан опит. Това е типично за разпределените системи — и всъщност изобщо за еволюцията, която може да се разглежда като своего рода трупане на опит. Във всеки случай системите започват с продължителен период на по-бавно усвояване, след което постепенно набират скорост.
Абсолютно същото се наблюдава в живота на земята. Първите форми на живот се появяват преди четири милиарда години като едноклетъчни същества. През следващите два милиарда години не се променя нищо. След това клетките придобиват ядра. Започват да набират темпо. Само след неколкостотин милиона години се раждат многоклетъчни организми. След още двеста милиона вече има големи растения и животни, сложно устроени същества, динозаври. Преди четири милиона години — изправените маймуни. Преди два милиона — първите човешки предци. Преди трийсет и пет хиляди — пещерните изображения.
Ускорението е неимоверно. Ако събереш цялата история на земята в едно денонощие, многоклетъчните организми са се появили през последните дванайсет часа, динозаврите — през последния час, първите хора — през последните четирийсет секунди и съвременният човек — преди по-малко от секунда.
Примитивните клетки са направили първата стъпка към сложното устройство — ядрото — за два милиарда години. Ала многоклетъчните животни са еволюирали едва за двеста милиона години — една десета от това време. И от маймуните с груби костени оръдия до съвременния човек с неговото генетично инженерство са изтекли само четири милиона години. Това се казва ускорение.
Същото се наблюдаваше в поведението на разпределените агентни системи. Агентите имаха нужда от много време, за да „положат основите“ и да направят първите крачки, но след това напредваха все по-бързо. Основите не можеха да се прескочат, също както човек не може да прескочи детството. Трябва да свършиш подготвителната работа.
Ала в същото време не може да се избегне и ускорението. В известен смисъл то е заложено в системата.
Обучението прави напредъка по-ефективен и аз бях убеден, че „изпитанията“ на Джулия са важен фактор в поведението на рояка. Дори само като беше общувала с него, тя бе оказала селективен натиск върху един организъм със спонтанно поведение, което не можеше да се предвиди. Постъпката й беше много глупава.
Така че роякът — който вече бързо се развиваше — в бъдеще щеше да еволюира още по-бързо. И тъй като бе изкуствен организъм, той не еволюираше с биологична скорост. Всичко ставаше за броени часове.
С всеки изминал час унищожаването на рояците щеше да става по-трудно.
— Добре — казах на Дейвид, — щом рояците се връщат, трябва да се подготвим. — Изправих се и като потръпнах от пронизалата ме болка в главата, тръгнах към вратата.
— Какво си намислил? — попита той.
— Какво според теб? Трябва да убием тия неща. Да ги изтрием от лицето на земята. При това веднага.
— Нямам нищо против. Обаче ми се струва, че на Рики няма да му хареса.
— Защо?
Той сви рамене.
— Просто няма.
Мълчаливо зачаках.
Дейвид явно се чувстваше все по-неловко.
— Проблемът е, че двамата с Джулия са, хм, на едно мнение по този въпрос.
— На едно мнение?
— Да. Мислят еднакво.
— Какво искаш да кажеш, Дейвид?
— Нищо. Вече ти казах. Смятат, че рояците трябва да бъдат запазени. Според мен Рики ще ти се противопостави.
Трябваше пак да поговоря с Мей. Заварих я в биологичната лаборатория, наведена над компютърния монитор. На екрана се виждаха бели бактерии в тъмночервена среда.
— Мей, приказвахме с Дейвид и… хм, Мей? Проблем ли имаш? — Тя съсредоточено се взираше в екрана.
— Да. Проблем със суровината.
— Какъв?
— Последното поколение тета-де не се развива нормално. — Мей посочи образа в горния ъгъл на екрана, където се виждаха бактерии, растящи на правилни бели кръгове. — Ето така трябва да изглеждат нормалните. Но тук… — Тя повика друг образ в средата на дисплея. Кръглите форми изглеждаха като наядени от молци и деформирани. — Това не е нормален растеж. Мисля, че са контаминирани с бактериофаги.
— Искаш да кажеш, с вирус. — Бактериофагите са вируси, които нападат бактериите.
— Да. Колите са податливи на множество бактериофаги. Разбира се, Те-четири е най-разпространеният, но тета-де са създадени устойчиви на този вирус. Затова подозирам, че става въпрос за нови бактериофаги.
— Нови ли? Искаш да кажеш новоеволюирали, така ли?
— Да. Навярно са мутирали от съществуващ вирус, който някак е заобиколил генетично заложената резистентност.
— Честно казано, прекратяването на производството може би ще е най-разумната стъпка в момента.
— Сигурно ще се наложи. Ще опитам да го изолирам, обаче изглежда агресивен. Може да не успея да се избавя от него, без да почистя котела. И да започна с нов материал. На Рики няма да му хареса.
— Съобщи ли му?
— Още не. — Тя поклати глава. — Точно сега едва ли има нужда от нова лоша новина. А и освен това… — Мей смутено замълча.
— Какво освен това?
— Рики е заложил много в успеха на компанията. Онзи ден Боби го чул да приказва по телефона за акциите си. Изглеждал разтревожен. Мисля, че смята „Займос“ за последния си голям шанс за печалба. Тук е от пет години. Ако и това не се получи, ще е прекалено възрастен, за да започне отначало в друга компания. Има жена и дете, не може да рискува още пет години чакане. Затова прави всичко възможно, за да реализира проекта. Работи по цели нощи. Спи най-много по три-четири часа. Честно казано, опасявам се, че това се отразява на преценката му.
— Сигурно — отвърнах аз. — Напрежението трябва да е ужасно.
— Безсънието го изнервя — продължи Мей. — Просто не съм сигурна какво ще направи или как ще реагира. Понякога имам чувството, че изобщо не иска да се избави от рояците. А може да го е страх.
— Възможно е.
— Така или иначе, той е изнервен. Затова, ако съм на твое място, ще внимавам, когато се заема с тях. Защото точно това си намислил, нали? Да ги унищожиш.
— Да — потвърдих аз. — Точно това съм намислил.