Майкъл Крайтън
Сфера (53)

5 ЧАСА И 35 МИНУТИ

Свит в мрака, заслушан в тревожния сигнал на датчика и съскането на изтичащия въздух. Налягането спадаше драстично, ушите му пукаха, сякаш излиташе със самолет.

Направи нещо, повтаряше си той с нарастваща паника.

Но нямаше какво да се направи. Беше затворен в горната каюта на цилиндър Г. Нямаше изход навън. Бет контролираше всички прибори в станцията. Изключила бе токозахранването в неговата каюта, след това топлината и накрая подаването на въздух. Норман беше в капан.

Налягането продължи да спада и херметично затворените стъкленици с морски образци започнаха да избухват една след друга, обсипвайки каютата със стъклени шрапнели. Норман се сви под одеялата, усещайки сипещите се върху него парчета. Все по-трудно му беше да диша. В началото си помисли, че е от напрежението, но после си спомни за разредения въздух. Скоро щеше да изгуби съзнание.

Направи нещо.

Дишаше болезнено, на пресекулки.

Направи нещо.

Но единственото, за което можеше да мисли, беше затрудненото дишане. Имаше нужда от повече въздух, от кислород. Изведнъж се сети за аптечката на стената. Дали нямаше и бутилка с кислород? Не беше сигурен. Вече не си спомняше… В мига, когато се изправи, избухна поредната стъкленица и той отскочи назад.

Гърдите го боляха, задъхваше се. Пред очите му се въртяха черни кръгове.

Пое пипнешком в мрака, покрай стената. Пръстите му опряха в някакъв цилиндър. Кислород? Не, твърде широк е, вероятно това е пожарогасителят. Къде е проклетата аптечка? Ръцете му продължиха да опипват стената. Къде?

Докосна някаква метална кутия. Дръпна вратичката и бръкна вътре.

Нови кръгове пред очите. Не му оставаше много време.

Пръстите му опипаха стъклени шишета, ампули, превързочни пакети. Кислородна бутилка нямаше. Проклятие! Шишетата се разлетяха по пода, последвани от нещо масивно и тежко. Наведе се, опипа наоколо, едно остро стъкло се заби в пръста му, но Норман не обърна внимание на болката. Ръката му стисна хладния метален цилиндър. Бутилката беше миниатюрна, не по-голяма от дланта му. В единия край завършваше с клапа…

Това беше контейнер със спрей. Норман го захвърли гневно. Кислород. Нуждаеше се от кислород!

До койката, припомни си той. Нямаше ли резервни бутилки с кислород до койките във всяка каюта? Приведе се към леглото на Бет, опипа стената, в близост до възглавницата. Не може да няма кислород някъде тук. Виеше му се свят. Вече не можеше да разсъждава ясно.

Кислород нямаше.

Естествено, досети се Норман. Тази койка не е била предназначена за спане, едва ли ще монтират тук кислородна бутилка. По дяволите всичко!

И в този миг ръката му докосна прикрепения за стената метален цилиндър. В горния край имаше нещо меко. Меко…

Кислородна маска.

Норман побърза да притисне маската до лицето си. Опипа бутилката и завъртя крана. Разнесе се пронизително съскане, студеният кислород го блъсна в устата. Почти изведнъж главата му се проясни. Кислород! Какво по-хубаво от него!

Норман опипа бутилката, опитвайки се да прецени размерите й. Бутилката беше предназначена за спешни случаи, едва ли съдържаше повече от няколкостотин милилитра. За колко време ще стигне? Не много, рече си той. Може би няколко минути. Решението беше временно.

Направи нещо.

Нищо не му идваше на ум. Положението изглеждаше напълно безизходно. Беше затворен в каютата.

И тогава си спомни един от своите преподаватели, дебелия стар доктор Темкин.

„Нито едно положение не е напълно безизходно — обичаше да повтаря той. — Винаги може да се направи нещо. Винаги.“

Не винаги, рече си Норман. Ето сега например. Пък и Темкин имаше пред вид лечението на пациентите, а не бягството от някое затворено помещение. Що се отнася до последния случай Темкин нямаше никакъв опит. Нито пък Норман.

От кислорода главата му се завъртя. Или може би запасите се изчерпваха? Пред очите му се изнизаха старите му преподаватели. Това било значи, да видиш в предсмъртния миг целия си живот, мислеше Норман. Ето я мисис Джеферсън, дето все го убеждаваше да зареже психологията и да стане адвокат. Старият Джо Лампър, който повтаряше през смях: „Всичко опира до половото влечение. Повярвайте ми. Секса е в основата на всичко“. А ето и доктор Стейн, с неговите любими съвети: „Няма такова понятие като противопоставящ се пациент. Покажете ми някой противопоставящ се пациент и аз ще ви посоча един противопоставящ се психотерапевт. Щом нямате никакъв прогрес при директния подход към пациента, в такъв случай опитайте нещо друго, каквото и да е. Важното е да се опитвате.“

Направи нещо. Стейн беше защитник на налудничавите идеи. Не успееш ли отначало с пациента, опитай нещо смахнато. Облечи се като клоун, сритай го отзад, напръскай го с воден пистолет, направи каквото ти хрумне, но направи нещо.

Лесно ни е било тогава, помисли си Норман. Да можеше да види как Стейн би се справил сега с неговото положение. Какво ли щеше да предприеме напереният доктор Стейн?

Отвори вратата. Не мога, заключена е.

Говори с нея. Не мога, не иска да ме чуе.

Включи кислорода. Не мога, да контролира системите.

Потърси помощ вътре в стаята. Не мога, тук нищо не би могло да ми помогне.

Тогава излез. Не мога, защото…

Чакай, чакай. Това не беше съвсем вярно. Можеше да излезе навън, ако разбие илюминатора, или отвори люка на тавана. Но къде ще иде? Не разполага с водолазен костюм. Водата е ледено студена. Само след няколко секунди ще умре от преохлаждане. Значи навън го чака сигурна смърт. А още преди каютата да се изпълни с вода тялото му ще замръзне. И тук изхода е същия.

В мислите си видя Стейн да вдига въпросително вежди и да се усмихва с познатата, загадъчна усмивка. И какво от това? Така или иначе ще умреш. Какво имаш да губиш?

Планът постепенно започна да се оформя в главата му. Ако отвори люка на покрива би могъл да излезе от станцията. Попадне ли веднъж отвън, ще се прокрадне до цилиндър А и ще проникне през шлюза. Там ще си постави костюма и всичко ще бъде наред.

Ако успее да стигне до шлюза. Колко ли време ще му отнеме това? Трийсет секунди? Минута? Може ли да задържи дъха си толкова дълго? Би ли могъл да издържи на студа?

Така или иначе ще умреш.

Глупак, рече си гневно той, та нали в ръката си държиш кислородна бутилка. Ако не се мотаеш, ще имаш достатъчно за да стигнеш до там. Тръгвай веднага.

Не, обади се друг глас в него, има и още нещо, нещо което забравям…

Тръгвай!

Без повече колебания, Норман се изкатери по стълбата, до люка на тавана. Задържа дъх, напрегна мускули и завъртя ръчката. Люкът се открехна.

— Норман, Норман, какво правиш? Норман! — чу той вика на Бет и в същия миг всичко се изгуби под рева на могъщия потоп, който се изливаше върху него, изпълвайки стаята.

Едва в мига, когато се озова отвън, Норман осъзна грешката си. Нуждаеше се от тежести. Тялото му, изпълнено с въздух, теглеше към повърхността. Пое последен дъх, захвърли бутилката и отчаяно се вкопчи в студените тръби по външната повърхност на станцията. Знаеше, че изплъзне ли пръсти, нищо няма да спре изплуването му на повърхността. А там тялото му ще гръмне като балон.

Сграбчил тръбите, той се притегли надолу и затърси следващата ръкохватка. Беше нещо като изкачване на стръмна планина, само че наопаки, защото изпуснеше ли се, щеше да падне нагоре и да умре. Пръстите му бяха изтръпнали и безчувствени. Тялото му се беше сковано от студ, движенията му бяха забавени. Дробовете му горяха.

Оставаше му още съвсем малко.

Стигна до дъното, плъзна се под цилиндър Г, изтегли се нагоре и се огледа за входа на шлюза. Не се виждаше! Входният люк беше изчезнал! И тогава видя, че се намира под цилиндър Б. Премести се под А и напипа люка. Люкът на входния шлюз беше затворен. Дръпна ръчката. Не поддаваше и сантиметър. Натисна с всичка сила, но ръчката не помръдваше.

Беше заключен навън.

Завладя го страх. Тялото му се беше вцепенило от студа, знаеше, че след няколко секунди ще изгуби съзнание. Трябва да отвори този проклет люк. Заблъска металния капак с юмруци, натисна отново ръчката, но единственото, което чувстваше, бяха изтръпналите му пръсти.

И тогава ръчката се завъртя. Люкът се отвори. Може би е натиснал някой скрит авариен бутон или…

Той се показа над водата, пое въздух и отново потъна. Подаде се повторно, но не успя да се задържи на входа на цилиндъра. Тялото му беше изтръпнало, мускулите отказваха да се подчинят.

Трябва да го направиш, повтаряше си Норман. Ще успееш. Пръстите му се забиха в гладката метална повърхност, плъзнаха се и се вкопчиха отново. Само едно дръпване, молеше се той. Едно едничко. Притегли тялото си над ръба, отпусна гърди, после бавно се завъртя. Нищо не чувстваше, освен вледеняващ студ. Помъчи се да вдигне крака, но се подхлъзна и падна обратно във водата.

НЕ!

Изтегли се отново, с последни сили — над ръба, притиснат към пода, а сетне се завъртя, вдигна единия крак, запази равновесие, премести го, беше напълно безчувствен, и в следващия миг тялото му се претърколи на пода, далеч от леденостудената вода.

Целият трепереше. Опита се да се изправи, но падна. Тялото му се тресеше така неудържимо, че не можеше да запази равновесие.

В другия край на шлюзовото отделение висеше неговия водолазен костюм. Виждаше съвсем ясно надписа „Норман“ върху шлема. Запълзя натам като трепереше ужасно. Опита се да се изправи, но не успя. Обувките бяха точно пред него. Протегна ръка, но пръстите му отказваха да се подчинят. Хрумна му да захапе костюма и да се притегли нагоре, но зъбите му тракаха неудържимо.

Говорителите в каютата изпращяха.

— Норман! Знам какво си намислил!

След минутка Бет ще бъде тук. Трябва незабавно да облече костюма. Отново протегна ръце, но треперенето не беше намаляло. Зърна една металическа карабина, която се полюшваше на колана на костюма. Вкопчи пръсти в нея, стисна я, колкото можеше и я дръпна. Успя да се изправи, напъха единия крак в костюма, сетне втория.

— Норман!

Протегна ръка към шлема. Дръпна го от куката, неволно го блъсна в стената, успя да запази равновесие и го постави. Завъртя металната халка и чу познатото щракване на ключалката.

Въпреки всичко продължаваше да му е студено. Защо не се затопляше костюма? Захранването, спомни си той. Превключвателът е отзад, в раницата. Норман опря гръб в раницата, пъхна ръце в презрамките и се залюля под тежестта на бутилките. Сега да пъхне шланга… протегна ръка назад… опипа го… стисна го здраво и го закачи за клапата на костюма…

Клапата изщрака.

Перката се завъртя с тихо бръмчене.

Остра болка прониза цялото му тяло. Електрическите нагреватели се затопляха и измръзналата му кожа реагираше болезнено. Имаше чувството, че го пробождат хиляди карфици. Бет продължаваше да говори — чуваше я в шлемофоните — но не можеше да различи отделните думи. Отпусна се тромаво на пода и задиша тежко.

Но вече беше изпълнен с увереност, че ще се справи. Мислите му се проясняваха, треперенето също отслабваше. Беше измръзнал, но не до степен, да бъде засегната централната нервна система. Възстановяваше се и то бързо.

Шлемофоните изпукаха.

— Няма да ти позволя да ме спипаш, Норман!

Изправи се бавно, вдигна колана с тежестите и закопча катарамата.

— Норман!

Не отговори. Чувстваше се съвсем затоплен.

— Норман! Заобиколена съм от експлозиви! Ако посмееш да ме доближиш, ще те взривя на парченца! Ще умреш, Норман! Никога няма да ме спипаш!

Но Норман нямаше никакво намерение да се приближава към Бет. Планът му бе съвсем различен. Подаде въздух от бутилките и налягането в костюма постепенно се изравни.

Стъпи на ръба и се спусна във водата.