Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 8

1

На този свят има родители — хора, на които им се раждат чудовища — вярвам в това. Едни могат да се видят: клети и страшни, с грамадни глави и малки телца; някои се раждат без ръце, без нозе, някои — с по три ръце, други с опашки или с уста, поставени на най-различни места. Мислело се е, че това става случайно и че никой не е виновен. А навремето се е смятало, че те са видимото наказание за скрити грехове.

Щом има такива физически уроди, не може ли да се допусне, че ще се раждат и умствени, психически страшилища? В лице и тяло може да са съвършени, но ако един ненормален ген или деформирана яйцеклетка могат да произведат физически изрод, не е ли възможно същият процес да доведе и до една деформирана душа?

В по-голяма или по-малка степен чудовищата са отклонения от общоприетата норма. Както едно дете може да се роди без ръка, така може да се роди и без човещина или без никакви наченки на съвест. Човекът, който губи ръката си при нещастен случай, води страхотна борба, додето се нагоди към недъга, докато роденият без ръце страда само заради хората, които го намират по-особен. Тъй като никога не е имал ръце, те не му липсват. Понякога, докато сме малки, въобразяваме си какво би било да имахме криле, но няма никакви основания да подозираме, че птиците изпитват същите усещания. Не, за урода уродливо е нормалното, понеже всеки е нормален за себе си. Сигурно още по-объркано е това за духовните чудовища — видимо те с нищо не се отличават от останалите. За човек, роден без съвест, душевната болка навярно изглежда смешна. За престъпника честността е глупост. Не бива да забравяме, че чудовището е само едно отклонение и че за чудовището нормалното е чудовищно.

Убеден съм, че Кати Еймс си е била родена, или по-точно е била лишена от склонностите, които след това да я водят и тласкат през целия й живот. Изглежда, някой маховик й е бил с по-голяма или по-малка тежест, та колелата й не се въртяха в пълно сцепление. Още от самото си рождение не беше като другите хора. И точно както сакатият ще се приучи да използва своя недъг, за да бъде по-сръчен и от здравия в една ограничена област, така и Кати, с помощта на своите отлики, пораждаше мъчителни и смайващи смутове в своя свят.

Имало е време, когато за момичета като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молитви, да прогонят от нея злите духове, и ако заклинанията не помогнат, биха я изгорили на клада като вещица за доброто на паството. На вещиците едно никой не би простил: заложбата им да всяват суматоха у хората, да им размътват главите, да ги притесняват и да им внушават завист.

От пръв поглед, сякаш природата бе замаскирала вълчата си яма, Кати олицетворяваше самата невинност. Имаше разкошна златиста коса, широко поставени лешникови очи и клепачи, които отпускаше така, че й придаваха сънна тайнственост. Носът й бе изтънчен и прав, скулите й — високи, изтеглени встрани и събиращи се в малка брадичка, от което лицето й добиваше сърцевиден овал. Добре оформена, с очертани устни, устата й беше необикновено малка, от ония, на които казват „розови пъпки“. Имаше много малки уши без месеста част, така прилепнали до главата, че дори когато сресваше косите си нагоре, те оставаха почти незабелязани.

Кати си остана с детска фигура дори когато израсна, нежна, с тънки ръце и съвсем мънички длани. Гърдите й не се развиха особено. Преди пубертета зърната им бяха дори хлътнали, та майка й трябваше да ги разтрива — беше десетгодишна, защото взеха да я болят. Имаше тяло на момче — теснобедра и с прави крака, с тънки, но не кокалести глезени. Стъпалата й бяха малки и закръглени, с твърдо месесто ходило, напомнящо копито. Беше хубаво дете и стана хубава жена. Гласът й бе дрезгаво-мек и можеше така сладостно да прозвучи, че ставаше неустоим. Но, изглежда, в гърлото й трептеше стоманена струна, защото, стига да пожелае, гласът й почваше да стърже като пила.

Още от дете у нея имаше нещо, което караше хората, като я погледнат, да извърнат поглед, сетне отново да я погледнат, смутени от някаква необикновеност. През очите й надничаше нещо, което при втори поглед винаги изчезваше. Движенията й бяха нечути, говореше малко, но влезеше ли някъде, всички се обръщаха да я видят. Поставяше хората в някакво неудобно положение, но от това те не се чувстваха отблъснати. Мъже и жени я наблюдаваха, искаха да са по-близо до нея, мъчеха се да открият от какво идва смущението, което тя сееше така умело. И понеже тези неща всякога са си били така, самата Кати не виждаше нищо странно.

Отличаваше се от другите деца в редица отношения, но едно я отделяше особено ярко. Повечето деца ненавиждат разликата. Те искат да изглеждат, да говорят, да се обличат и да постъпват досущ като всички останали. Ако, да кажем, модата налага една абсурдна дреха, за детето е жива мъка и болка да не го облекат в подобна безсмислица. Ако се приемеха гердани от свински пържоли, колко нещастно би било онова дете, което не може да си сложи свински пържоли! Това робуване на общото обикновено засяга всяка игра, всяка обществена или друга постъпка. Това е защитната окраска, която децата приемат заради своята безопасност.

У Кати тези неща липсваха. Тя никога не се съобразяваше с мода или поведение. Обличаше каквото си поиска. И като последица, много често останалите деца й подражаваха. Колкото тя растеше, групата, стадото, а това означава всяка сбирщина от деца, почна да долавя онова, което усещаха и възрастните — че у Кати има нещо нередно. Скоро стана така, че с нея не дружеше повече от едно дете наведнъж. Останалите момчета и момичета почнаха да я отбягват, като че тя носеше някаква безименна опасност.

Кати беше лъжкиня, но не лъжеше тъй, както лъжат повечето деца. Нейното не беше фантасмагории, когато, за да изглежда по-истинско, измисленото се разказва тъкмо като истинско. Това е чисто и просто нормално отклонение от видимата действителност. И аз мисля, че разликата между една лъжа и един разказ е в това, че разказът прибягва до украшенията и наподобяването на истината, за да задържи интереса както на слушателя, така и на разказвача. Разказаната история не носи нито печалба, нито загуба. Лъжата обаче е средство и за печалба, и за измъкване. Предполагам, че ако строго се придържаме към подобно определение, тогава ще трябва да смятаме писателя за лъжец, особено ако се е замогнал финансово.

Лъжите на Кати не бяха невинни. Предназначени бяха или да избегне някое наказание, или да се отърве от работа, или от отговорност, целта им беше личната изгода. Повечето лъжци се издават — едно, защото забравят какво са казали, и друго, защото лъжата им внезапно се изпречва пред неопровержимата истина. Но Кати не забравяше лъжите си, изработила си беше най-успешния способ да лъже. Придържаше се колкото е възможно по-близо до истината, тъй че всеки можеше да се заблуди. Бе научила още две средства — или да изпъстря лъжите си с истини, или да изрича истината тъй, сякаш е лъжа. Обвинят ли някого в лъжа, а се окаже, че е казал истината, остава му един аванс, който дълго време ще прикрива още редица неистини.

Тъй като Кати беше единствено дете, майка й не разполагаше в семейството с противоположност за сравнение. И смяташе, че всички деца са като нейното. А тъй като всички родители се тревожат, беше убедена, че и нейните приятелки имат същите грижи. Баща й не беше толкова самоуверен. Притежаваше малка работилница за щавене на кожи в едно масачузетско градче, от която, ако се стараеше повече, би могъл да си подсигурява приличен и удобен живот. Мистър Еймс имаше случаи да среща и други деца, когато пътуваше далеч от дома си, та затуй се досещаше, че Кати не е като останалите. Тези неща повече се чувстват, човек няма как да ги разнищи. Беше неспокоен заради дъщеря си, но не би могъл да обясни защо.

Почти няма човек на света, който да не храни апетити, да няма подбуди, стимулиращи вълнения, островчета на самолюбие и склонности, прикътани току под повърхността. Хората обикновено или обуздават своите страсти, или им се отдават скришно. Кати не само познаваше тези желания у другите, но и умееше да извлича от тях лична полза. Много е възможно да не вярваше в други стремления у човека, тъй като едновременно биваше свръхестествено предпазлива в едни посоки и съвършено сляпа в други.

Още много млада, Кати научи, че полът, с присъщите му копнения и мъка, ревност и забрани, е най-смущаващият порив у хората. В ония дни това наистина бе смущаващо, много повече от сега, защото по тия въпроси тогава не смееха да говорят. Всеки таеше своя малък ад в себе си, а пред хората се правеше, че той не съществува, но затънеше ли в него, ставаше безпомощен. Кати узна, че като направлява и използва тази страна от човешката природа, ще може да се сдобие и да упражнява власт над едва ли не всекиго. Защото тя беше едновременно и оръжие, и заплаха. На нея никой не можеше да се противопостави. И тъй като Кати, изглежда, нито веднъж не изпадна в сляпа безпомощност, по всяка вероятност тя самата твърде слабо се е поддавала на пола; и наистина, презираше ония, които му слугуват. Ако се замисли човек от определена страна, имала е право. А каква свобода биха могли да притежават мъжете и жените, ако не бяха постоянно лъгани, измамвани, поробвани и тероризирани от телесната си страст! Единствен недостатък на такава свобода е, че без нея човек би изгубил всичко човешко и би се превърнал в чудовище.

На десет години Кати вече знаеше нещичко за силата на плътта и хладнокръвно започна своите опити. Обмисляше всичко трезво; предвиждайки затрудненията, тя се подготвяше за тях. Игрите на мъж и жена сред децата датират открай време. Предполагам, всеки, който не е ненормален, се е срещал с малки момиченца в някое скрито зашумено място, в оборските ясли, под някоя върба, във водостока под някое шосе или най-малкото е мечтал за това. Почти всички родители рано или късно се сблъскват с този въпрос и стига да си спомнят собственото си детство, децата им са значи с късмет. Но през детството на Кати не беше така лесно. Отричайки това у себе си, родителите се ужасяваха да го открият у децата си.

2

В една пролетна утрин, когато, обсипана с късно изпаряваща се роса, младата трева се изправяше на слънцето, а топликът попиваше в земята и надигаше жълтите глухарчета, майката на Кати привърши простирането на изпраните дрехи. Еймсови живееха на края на града, зад къщата им имаше обор, сайвант за колите, зеленчукова градина и ограден двор за два коня. Мисис Еймс си припомни, че бе видяла Кати да отива към обора. Извика я, но когато никой не й отвърна, помисли, че сигурно се е заблудила. Готвеше се вече да свърне към къщи, когато откъм сайванта дочу кикот.

— Кати! — повика я тя.

Отговор не дойде. Обзе я тревога. Напрегна се да си спомни как бе прозвучал този кикот. Това не беше гласът на Кати. Кати не се кикотеше.

Никой не може да каже как и защо ужасът обхваща един родител. Разбира се, много пъти се страхуваш, без да има никаква причина. И това най-често се случва на родители с едно дете, на които им минават най-черни мисли, че ще го изгубят.

Мисис Еймс спря и се ослуша. Чу тихи потайни гласове и безшумно се приближи до сайванта. Двойната врата беше затворена. Гласовете идваха отвътре, но тя не различи гласа на Кати. Пристъпи чевръсто, дръпна вратите и яркото слънце нахлу в сайванта. Гледката я накара да застине с отворена уста. Кати лежеше на земята с вдигнати поли, гола до кръста, а край нея коленичеха две момчета по на около четиринайсет. От блясъка на внезапната светлина замръзнаха и те. Очите на Кати се изпразниха от ужас. Мисис Еймс познаваше момчетата, познаваше и родителите им.

Изведнъж едното от тях подскочи, втурна се покрай мисис Еймс и изтича зад ъгъла на къщата. Другото заотстъпва безпомощно, сетне изкрещя и търти през вратата. Мисис Еймс посегна след него, но пръстите се плъзнаха по якето му и то изчезна. Вън откънтяха бягащите му стъпки.

Мисис Еймс понечи да каже нещо, гласът й излезе като квакащ шепот:

— Ставай!

Кати обърна към нея празни очи, но не мръдна. Тогава майка й видя, че китките и са вързани с дебело въже. Изпищя, хвърли се долу и зачовърка възлите. После отнесе Кати в къщата и я сложи на леглото.

След като прегледа Кати, домашният лекар установи, че липсват признаци за изнасилване.

— Благодарете на Бога, че сте отишла навреме — няколко пъти повтори той.

Дълго време Кати не проговори. Шок — реши докторът. Но и когато най-после Кати излезе от шока, пак отказа да говори. Почнеха ли да я разпитват, очите й се разширяваха, бялото опасваше ирисите й, спираше да диша, тялото й се вдървяваше и страните се зачервяваха от стаения дъх.

На срещата с родителите на момчетата присъства и доктор Уилямс. Мистър Еймс мълча през цялото време, държейки въжето, с което бяха вързани китките на Кати. В очите му се четеше объркване. Някои неща не разбираше, но не отвори дума за тях.

Мисис Еймс изпадна в постоянна налудничавост. Тя бе присъствала. Бе видяла. Беше главният свидетел. От тази налудничавост надничаше някакъв садистичен демон. Тя искаше кръв. И като настояваше за възмездие, тя сякаш изпитваше удоволствие. Градът и околността трябваше да бъдат под закрила: на тази основа поставяше всичко. Слава Богу, беше отишла навреме. Ами ако следващия път не успееше? Как щяха да се почувстват другите майки? А Кати беше само десетгодишна.

По онова време наказанията бяха много по-сурови от днес. Човек твърдо вярваше, че бичът насажда добродетели. Най-напред поотделно, а след това и заедно момчетата ядоха такъв камшичен пердах, че им се отвориха живи рани.

Тяхното престъпление беше достатъчно осъдително, но лъжите се оказаха зло, което и бичът не би могъл да изкорени. В началото тяхната самозащита беше направо смехотворна. Цялата работа — казваха те — била измислена от Кати, а те двамата й дали по пет цента. Не били й вързали ръцете. Спомнят си, че тя си играела с въжето. Първа мисис Еймс го поде, а сетне отекна и целият град: „Искат да кажат, че сама си е вързала ръцете? Едно десетгодишно дете!“ Ако момчетата си бяха признали престъплението, може би щяха да си спестят част от наказанието. Но тяхното отричане доведе до изтезаващия гняв не само на бащите им, които ги пребиха с камшиците, но и на цялата община. Със съгласието на родителите им момчетата бяха пратени в изправителен дом.

— Все това я преследва — разказваше мисис Еймс на съседките си. — Сигурно би се пооправила, само да можеше да си го издума. Но попитам ли я, всичко сякаш наново се връща и пак изпада в шок.

Еймсови повече не й споменаха нищо. Въпросът бе приключен. Съвсем скоро мистър Еймс забрави своите упорити съмнения. Би се чувствал ужасно, ако двете момчета стоят в поправителен дом за нещо, което не са извършили.

Когато Кати напълно се оправи от сътресението, момчетата и момичетата я наблюдаваха от разстояние, но, очаровани от нея, постепенно взеха да пристъпват по-наблизо. При нея не се случиха момичешките разочарования, нещо обикновено за дванайсет-тринайсетгодишните. Момчетата нямаха никакво намерение да си спечелват подигравките на своите приятели и затова след училище никой не я изпращаше до вкъщи. Но и момчета, и момичета еднакво попадаха под силното й влияние. Останеше ли някое момче насаме с нея, усещаше как го тегли някаква сила, неразбираема и непреодолима. Тя беше нежна, много приятна, говореше тихо. Ходеше сама на дълги разходки и рядко се случваше някое момче да не й се изтъпани от храсталака, срещайки я уж случайно. Навсякъде се шептяха разни неща, но никой не знаеше какво прави Кати. Каквото и да се случеше, тръгваше неясна мълва, което от своя страна бе необичайно за една възраст, когато всеки има много тайни, но нито една от тях не остава задълго скрита, за да събуди съмнения.

Кати свикна едва-едва да се усмихва, то бе по-скоро намек за усмивка. Поглеждаше настрани и надолу, което трябваше да подскаже на самотното момче, че тя крие тайни, които би могла да сподели.

В мислите на баща й се въртеше още един въпрос, но той го зарови надълбоко, долавяйки, че не е честно да се пита за това. Кати притежаваше забележителния късмет да намира разни предмети — кога златен амулет, кога пари, сребърно кръстче с червени камъчета, които се оказваха рубини, копринена чантичка, — много неща намираше тя, но когато баща й даде обява в седмичния „Куриер“ за намереното кръстче, никой не си го потърси. Мистър Еймс, Уилям Еймс, бащата на Кати, беше прикрит човек. Рядко споделяше какво му минава през ума. Досега не бе посмял да се разкрие пред погледа на своите съседи. И огненото езиче на подозрението запази за себе си. Колко по-добре би било, ако не знаеше нищо, по-безопасно, по-мъдро и далеч по-удобно. Колкото до майка й, тя бе така омотана и уплетена в пашкул от прозрачни полулъжи, забулени истини и предположения — всичките посадени от Кати, че дори да се изправеше пред една истина, не би я разпознала.

3

Кати се разхубавяваше с всеки ден. Нежната, цъфтяща кожа, златистите коси, раздалечените, скромни и все пак обещаващи очи, малката, сочна уста привличаха и задържаха хорското внимание. Основното осмокласно училище завърши с толкова добри бележки, че родителите й я записаха в малката местна гимназия, макар по онова време да беше необичайно за момиче да продължава образованието си. Кати обаче заяви, че иска да стане учителка, което очарова майка й и баща й, тъй като тази бе едничката достойна професия за момиче от добро, но несъстоятелно семейство. Чест за родителите биваше дъщеря, която е станала учителка.

На четиринайсетгодишна възраст Кати влезе в гимназията. Вкъщи винаги я бяха смятали за безценна, но навлизайки в чудесата на алгебрата и латинския, тя се издигна в облаците, където родителите й не можеха да я последват. Бяха я изгубили. Струваше им се, че е повишена в по-горна класа.

Учителят по латински език беше блед, напрегнат младеж, пропаднал в духовната семинария, но добил достатъчно знания, за да преподава неизбежната граматика, Цезар и Цицерон. Беше смирен млад човек, който таеше тлеещите въглени на неуспеха в гърдите си и дълбоко в себе си вярваше, че лично Бог го е отхвърлил, при това с основание. След време забелязаха, че у Джеймс Гру нещо пламна, че в погледа му избликна сила. Нито веднъж не го видяха заедно с Кати и за връзка помежду им никой не намекна. Джеймс Гру възмъжа. Стъпваше решително и си тананикаше. Написа толкова убедителни писма, че управата на духовната семинария погледна благосклонно на молбата му отново да бъде приет.

И тогава огънят погасна. Раменете му, дотогава прави и широки, мрачно се свиха. Очите му станаха трескави, ръцете му затрепераха. Нощно време го виждаха коленичил в църквата да мълви беззвучни молитви. Изостави училището и прати вест, че е болен — тогава се разбра, че се шляел сам-самин из хълмовете край града. Късно една нощ той потропа на Еймсовата врата. Мистър Еймс възнегодува, че го вдигат от леглото, запали свещ, метна върху нощницата едно палто и отиде да отвори. Пред него застана един див, обезумял Джеймс Гру с блестящи очи и трепереща снага.

— Трябва да говоря с вас — дрезгаво рече той на мистър Еймс.

— Полунощ минава — строго отговори мистър Еймс.

— Трябва да говорим насаме. Облечете нещо и елате навън. Нещо трябва да ви кажа.

— Млади човече, вие сте май пиян или болен. Приберете се да поспите, полунощ минава.

— Не мога да чакам. Трябва да ви говоря.

— Елате утре сутринта в кожарницата — рече мистър Еймс и като затвори решително вратата пред олюляващия се посетител, спря отвътре и се ослуша. Гласът отвън се завайка отново:

— Не мога да чакам! Не мога да чакам! Не мога… — След което нозете му бавно се смъкнаха по, стъпалата.

Мистър Еймс прикри блясъка на свещта с длан и се върна в леглото. Стори му се, че вратата на Кати безшумно се затваря, но може би го заблуди подскачащият пламък на свещта, тъй като завесата сякаш също се помести.

— Кой беше, за Бога? — попита го жена му, когато си лягаше.

Мистър Еймс не си даде сметка защо отговори така, навярно да избегне по-нататъшни разисквания:

— Пиян — каза той, — сбъркал къщата.

— Не знам какво става с тоя свят — рече мисис Еймс. Като угасна светлинката, легна си в тъмното, но зеленикавият кръг от пламъчето на свещта продължи да трепти в очите му и в тази несигурна и пулсираща рамка той видя безумните умолителни очи на Джеймс Гру. Дълго време не можа да заспи.

На утрото плъпна мълва, тук-там поизопачена и допълнена, но до следобеда историята се изясни. Клисарят бе намерил Джеймс Гру проснат на пода пред олтара с простреляно чело. До него се търкаляла пушката, а до нея пръчката, с която е натиснал спусъка. Недалеч, също на пода, имало и свещ, взета от олтара. Една от другите три свещи още горяла, а останалите две изобщо не били запалвани. Една върху друга намерили две книги — църковните химни и молитвеника. Както се досещаше клисарят, Джеймс Гру вероятно е подпрял пушката на книгите, за да насочи дулото към слепоочието си, а ритването след изстрела бе отхвърлило пушката от книгите. Доста хора си спомниха, че рано сутринта, още преди съмнало, са дочули гърмежа. Джеймс Гру не бе оставил никакво писмо и никой не съумя да обясни защо може да го е направил.

Първата мисъл на мистър Еймс бе да посети следователя и да разкаже за среднощното посещение. Сетне си каза, че от това няма да има никаква полза. Да знаеше нещо, как да е. Но той не знаеше абсолютно нищо. В стомаха му се надигна неприятно усещане. Все си повтаряше, че грешката не е негова. „Как можех да го предотвратя? Та аз дори не зная какво искаше от мен.“ Но се чувстваше виновен и потиснат. На вечеря жена му заговори за самоубийството и на него му се отяде. Кати мълчеше, впрочем както обикновено. Хранеше се на малки, скромни залчета и често вдигаше салфетката да обърсва уста. Мисис Еймс разказваше в подробности как намерили трупа и пушката.

— За едно нещо — рече тя — исках да попитам. Да не би този пиян, дето снощи е идвал тук… не може ли това да е бил младият Гру?

— Не — веднага каза той.

— Сигурен ли си? Може да не си го познал в тъмното.

— Нали бях със свещта — рязко рече той. — Нямаше нищо общо, беше с голяма брада.

— Няма защо да ми се сопваш — каза тя. — Просто се питах.

Кати обърса уста и оставяйки салфетката на масата, се усмихна. Мисис Еймс се обърна към дъщеря си:

— Ти си го виждала всеки ден в училище. Да ти се е сторил напоследък угнетен? Да си забелязала нещо, което…

Кати погледна в чинията си и вдигна очи.

— Струваше ми се, че е болен. Да, не изглеждаше добре. Днес всички в училище обсъждаха и някой, не помня кой, подхвърли, че мистър Гру имал някакви неприятности в Бостън. Но не чух какви неприятности. Той на всички се харесваше. — И кокетно обърса уста.

Така именно постъпваше Кати. До вечерта на другия ден целият град знаеше, че Джеймс Гру е имал някакви неприятности в Бостън и, естествено, никой не би си въобразил, че тази история е съчинена от Кати. Дори мисис Еймс забрави къде я беше чула.

4

Малко след като навърши шестнайсет, Кати се промени. Една сутрин тя изобщо не стана от леглото, за да отиде на училище. Майка й я свари в постелята, вторачила се в тавана.

— Побързай, ще закъснееш! Наближава девет.

— Няма да ходя. — Гласът й беше напълно безизразен.

— Лошо ли ти е?

— Не.

— Тогава бързай! Хайде, ставай!

— Няма да ходя.

— Значи си болна. Досега не си отсъствала.

— Няма да ходя на училище — спокойно рече Кати. — Повече няма да стъпя.

Майка й зяпна.

— Какво значи това?

— Никога повече — каза Кати, продължавайки да се блещи в тавана.

— Добре, да видим какво ще каже баща ти! Толкова труд и разноски и когато ти остават две години, докато се дипломираш! — После се приближи и каза тихо: — Да не мислиш да се омъжваш?

— Не.

— Какво криеш там? Каква е тази книга?

— Ето я, не я крия.

— О! „Алиса в Страната на чудесата“. Голяма си за нея.

— Мога да стана толкова малка — отвърна Кати, — че да не можеш да ме видиш.

— Какви ги дрънкаш?

— И никой да не може да ме намери.

— Стига шеги! — ядоса се майка й. — Не разбирам какви си ги намислила. Как смята да постъпи госпожицата на прищевките?

— Още не знам — рече Кати. — Смятам да замина.

— Добре, госпожице на прищевките, полежи си, пък като се върне баща ти, сигурно ще има какво да ти каже.

Кати бавно извърна глава и погледна майка си. Очите й бяха безизразни и студени. Мисис Еймс неочаквано се уплаши от дъщеря си. Излезе безшумно и затвори вратата. В кухнята седна, сбра длани в скута си и се загледа през прозореца към овехтяващия сайвант за коли. Дъщеря й се беше отчуждила. Както повечето родители рано или късно тя почувства, че губи контрол, че юздите за направляването на Кати вече се изплъзват от пръстите й. Не си даваше сметка, че всъщност никога не е имала власт над нея. Кати всякога я беше използвала за свои облаги. Миг по-късно мисис Еймс наложи бонето си и пое за кожарницата. Реши да разговаря с мъжа си по-далеч от къщи.

Кати се надигна без звук от леглото чак следобед и дълго време стоя пред огледалото.

Същата вечер, отвратен от това, което трябваше да извърши, мистър Еймс държа лекция на дъщеря си. Спомена за нейната обвързаност, за нейните задължения и за вродената обич към родителите. Към края на своята реч той осъзна, че тя не го слуша. Побесня и почна да я заплашва. Заговори за властта, която Бог е дал на родителите над децата, и как тази власт е узаконена от държавата. Сега вече успя да привлече вниманието й. Погледна го право в очите, усмихна се едва, но не мигна. Накрая трябваше да отмести поглед, а това още повече го разяри. Заповяда й да спре своите глупости. И заобиколно я заплаши, че ако не му се подчини, ще играе камшикът.

Приключи с нотка на слабост:

— Искам да ми обещаеш, че утре ще отидеш на училище и ще престанеш да вършиш безобразия.

— Добре — каза тя. Устицата й се бе изпънала, на лицето си нямаше никакъв израз.

По-късно същата нощ мистър Еймс каза на жена си с увереност, която не изпитваше:

— Виждаш ли, малко строгост и готово. Може би сме я държали твърде хлабаво. А тя не е лошо момиче, просто е позабравила кой командва тука. От малко строгост никой не е пострадал. — И как му се искаше да е поне толкова самоуверен, колкото бяха думите му!

На сутринта нея вече я нямаше. Липсваха пътната й кошница и най-хубавите й дрехи. Леглото бе грижливо оправено, а стаята — напълно безлична, нищо не подсказваше, че тук е расло момиче. Никакви картини, никакви сувенири, нищо от обикновения безпорядък на растежа. Кати никога не бе играла с кукли. И в стаята не бе оставила никакъв отпечатък.

Мистър Еймс бе по свой начин разсъдлив човек. Нахлупи си бомбето и бързо се отправи към гарата. Чиновникът беше сигурен: Кати бе заминала с първия влак. Купила си билет за Бостън. С негова помощ мистър Еймс съчини телеграма до полицията в Бостън, купи си билет за отиване и връщане и хвана влака в десет без десет. Много оправен мъж беше той, особено в критични положения.

Тази нощ мисис Еймс седя в кухнята, затворила вратата, тебеширенобяла, стиснала ръба на масата да не й треперят ръцете. Звуците, най-напред ударите, а след това и писъците, достигаха до нея съвсем ясно, въпреки затворената врата.

Мистър Еймс биеше лошо, защото никога не беше го правил. Замахна към краката на Кати с камшика си, но тя остана безмълвна и втренчи в него спокойните си студени очи, а това го вбеси. Първите удари бяха опипващи и плахи, но когато тя не издаде и глас, започна да я налага по бедрата и раменете. Камшикът плющеше и режеше. В гнева си на няколко пъти не я улучи, а приближеше ли се повечко, камшикът се увиваше около тялото й.

Но Кати схващаше бързо. Разбра го и се научи и щом откри това, започна да крещи, да се гърчи, да плаче и да се моли и със задоволство установи, че ударите веднага станаха по-леки.

Мистър Еймс се ужаси от шума и болката, които причиняваше, и спря. Кати падна на леглото разхълцана. Ако баща й я беше погледнал, щеше да види, че в очите й няма сълзи, а е изопнала шия и от стиснатите челюсти са се издули възли под слепоочията й.

— Втори път ще правиш ли така? — попита я той.

— Не, не! Прости ми! — рече тя и се обърна на леглото, за да скрие от него студенината на лицето си.

— Гледай да запомниш коя си! И не забравяй аз кой съм!

Гласът на Кати секна, сетне сухо изхлипа:

— Няма да забравя.

В кухнята мисис Еймс чупеше ръце. Мъжът й докосна рамото й с пръсти.

— Не исках — рече той, — но трябваше. Мисля, че е за нейно добро. Изглежда ми съвсем променена. Навярно не сме извили клончето, додето е било зелено. И сме й спестявали боя. Може и ние да сме виновни. — Беше сигурен, че макар жена му да бе настоявала за този бой, макар насила да го бе накарала да напердаши Кати, сега тя го мрази, че я бе послушал. И го налегна отчаяние. Без съмнение, тъкмо от това Кати бе имала нужда. Както казваше мистър Еймс, „тя сякаш разцъфна“. Винаги сговорчива, сега тя стана и по-внимателна. Неделите минаваха, а тя помагаше на майка си в кухнята и дори предлагаше да свърши повече работа, отколкото бе необходимо. Захвана се да плете на майка си шал, разточително начинание, което би отнело месеци. Мисис Еймс се хвалеше на съседките: „Само какво чувство за цвят има. Ръждиво и жълто! Оплете вече три квадрата.“ За баща си Кати винаги имаше готова усмивка. Прибереше ли се вечер, окачаше му шапката и нагласяше стола му под лампата така, че с леснина да чете. Промени се и в училище. Винаги добра ученичка, сега почна да крои планове за бъдещето. Отиде при директора да се осведоми не може ли една година по-рано да се яви на изпити за учителска диплома. Директорът отгърна досието й и реши, че спокойно може да опита, разчитайки на успех. И посети мистър Еймс в кожарската работилница да обсъдят въпроса.

— Не ни е казвала — с гордост рече мистър Еймс.

— Жалко, май не трябваше да ви съобщавам. Дано не съм провалил изненадата!

Мистър и мисис Еймс сметнаха, че са изпаднали в някакъв магически сън, който изведнъж е решил всичките им проблеми.

И го отдаваха на онази несъзнателна мъдрост, която осенява единствено родителите.

— Не съм виждал в живота си човек така да се промени — каза мистър Еймс.

— Та тя винаги си е била добро дете — отвърна жена му.

— И забелязваш ли колко се е разхубавила? Че тя е направо красавица. Какъв цвят има само на бузите!

— Не ми се струва, че дълго ще учителства с тази външност — каза мистър Еймс.

Наистина Кати цъфтеше. Подготвяйки се за изпитите, детинската усмивка не слизаше от устните й. Време й оставаше за всичко. Почисти избата и натъпка хартия между камъните на основите, да не духа. Кухненската врата скърцаше, тя смаза пантите, после и ключалката, която превърташе трудно, и понеже така и така бе извадила тенекията с масло, намаза и пантите на входната врата. Пое като свое задължение да пълни лампите с газ и да им поддържа шишетата чисти. Топеше ги направо в петрол и за целта в мазето постави цял варел.

— Човек трябва да види, за да повярва — казваше баща й.

Но така беше не само вкъщи. Тя се пребори със смрадта в кожарската работилница и почна да посещава баща си. Току-що навършила шестнайсетте, за него тя все още си беше малка. И затова се удивляваше на въпросите й от професионално естество.

— Тя е по-умна от редица мъже, да не им казвам имената — споделяше той със своя помощник. — Един ден току-виж поела работата!

Кати се интересуваше не само от обработката на кожите, но и от търговската страна. И баща й обясняваше заеми, изплащания, цени и заплати. Показа й как се отваря касата и остана много доволен, когато след първия опит тя запомни комбинацията на ключалката.

— Ето как виждам аз цялата работа — каза той на жена си, — у всеки от нас има по нещичко от Сатаната. Не бих искал детето ми да няма известна практичност. Това според мене си е направо нещо като енергия. И ако смогнеш да я хванеш и да я подчиниш, защо да не я насочиш в правилната посока?

Кати изкърпи всичките си дрехи и си подреди нещата. Един майски ден се върна от училище и от вратата се хвана за куките. Майка й се беше облякла за излизане.

— Имам едно ходене до църковния клуб — каза й тя.

— Нали другата седмица ще разпродаваме торти, пък аз съм председателка. Баща ти викаше: ако искаш да прескочиш до банката, да изтеглиш парите за надниците и да му ги занесеш в кожарницата. Понеже отивам сега за тортите, аз няма да мога.

— Защо да не отида — рече Кати.

— Парите са приготвени в един плик, само да ги вземеш — каза мисис Еймс и побърза да излезе.

Кати заработи живо, но без да бърза. Навлече една стара престилка да не си изцапа дрехите. В избата намери буркан от желе с капачка и го отнесе в сайванта, където прибираха сечивата. В кокошарника хвана една ярка, сложи я на дръвника и отсече главата й. После подложи под трепкащата шия буркана и той се напълни с кръв. Потръпващата ярка занесе на торището и дълбоко я зарови. Като се върна в кухнята, свали престилката, пъхна я в печката и разрови въглените, додето пламъците подхванаха плата. Изми си ръцете, огледа си обувките и чорапите и обърса едно по-тъмно петно от дясната си обувка. След това се погледна в огледалото. Страните й светеха от свежест, очите искряха, устата й се изви в детинската си усмивчица. Излизайки, скри буркана под най-ниското кухненско стъпало. От излизането на майка й не бяха минали и десет минути.

Леко, сякаш танцува, Кати обиколи къщата и се озова на улицата. Дърветата вече се разлистваха, а в тревата жълтееха първите глухарчета. Кати се отправи безгрижно към центъра на града, където се намираше банката. Беше толкова свежа и приветлива, че минувачите се извръщаха да я изгледат.

Пожарът избухна в три през нощта. Надигна се, пламна, изрева, пропадна и се сгромоляса още преди да го забележат. Когато доброволците, теглейки помпата си, дотичаха, оказа се, че не им е останало нищо друго, освен да мокрят покривите на съседните постройки, за да не се подпалят и те.

Къщата на семейство Еймс бе изгоряла като барут. Пожарникарите и обичайната публика, която пожарите привличат, се заоглеждаха в осветените от огъня лица да зърнат мистър и мисис Еймс и дъщеря им. И внезапно всички установиха, че ги няма. Хората заковаха погледи в огромната огнена купчина, представяйки си, че са в нея заедно с децата си; във всяко гърло се качи по едно разтуптяно сърце. Доброволците се захванаха да заливат жаравата с вода, сякаш след толкова време е възможно да се спаси някакъв телесен остатък от семейството. По града тръгна ужасяващата вест, че цялото семейство Еймс е изгоряло.

На утрото градът плътно наобиколи димящите черни останки. Предните засенчваха лица против горещината. Доброволците продължаваха да пръскат, та да охладят овъглената бъркотия. Към пладне следователят успя да хвърли няколко мокри дъски и от тях да разрови с железен лост подгизналите вече купища въглени. От мистър и мисис Еймс бе останало толкова, колкото да се установи със сигурност, че труповете са два. Непосредствените им съседи посочиха приблизителното място, където се е намирала стаята на Кати, но при все че следователят и неколцина помагачи разринаха останките с градинско гребло, не можаха да открият ни зъб, ни кост.

В това време началникът на доброволната пожарникарска бригада бе намерил топките и бравата на кухненската врата. Разгледа озадачено почернелия метал, но не разбра какво точно го бе озадачило. Взе от следователя греблото и се зае трескаво с работа. Почна да рови на мястото, където е била входната врата, и най-сетне попадна и на нейната ключалка, изкривена и полустопена. Около него се събраха зяпачи, които настоятелно го заразпитваха:

— Какво търсиш бе, Джордж?

— Джордж, какво откри?

Накрая се приближи и следователят:

— Джордж, какво имаш предвид?

— В бравите няма ключове — неловко отвърна началникът.

— Сигурно са изпаднали.

— Как?

— Стопили са се.

— Но бравите не са!

— Сигурно Бил Еймс ги е извадил.

— От вътрешната страна ли? — Той вдигна трофеите си.

Щръкнаха езиците и на двете брави.

Тъй като къщата на собственика бе изгоряла и доколкото се виждаше, собственикът бе изгорял с нея, работниците от кожарската работилница от уважение не отидоха на работа. Събраха се около опожарената къща и от кумова срама предложиха да помогнат кой с каквото може, ала по-скоро се пречкаха. Едва следобед Джоъл Робинсън, помощникът на мистър Еймс, отиде до кожарницата. Завари там касата отворена, а документацията разхвърляна по пода. Счупеният прозорец показваше откъде се е промъкнал крадецът.

Сега цялата история доби друг оттенък. Значи не можеше да става дума за нещастен случай. Възбудата и съчувствието бяха заместени от страх, а с него се промъкна и близнакът му, гневът. Тълпата започна да се пръска.

Но не й се наложи да отиде далеч. В сайванта за коли се намери онова, което се нарича „следи от борба“ — в случая един счупен сандък, разбит фенер от кабриолет, драскотини от нокти в прахоляка и разпиляна слама. Наблюдаващите може би нямаше да видят в това следи от борба, ако по земята не изобилстваха локви кръв. Полицаят пое нещата в свои ръце. Това беше негова област. Избута и подкара всички да напуснат сайванта.

— Или искате да заличите всички улики? — развика се той. — Хайде, всеки да застане отвънка!

След това се разтършува из помещението, взе нещо, в един ъгъл намери друго. И се изправи на вратата с находките си в ръце окървавена синя панделка за коса и кръстче с червени камъчета.

— Някой да познава тия неща?

В един малък град, където всеки познава всекиго, е почти възможно да повярваш, че някой твой познат може да извърши убийство. Ето защо, ако уликите не водят неопровержимо в определена посока, всеки допуска, че се отнася до някакъв мрачен другоселец, някакъв странник от външен свят, в който стават такива неща. Тогава се нападат скитническите сборища, довеждат празноскитащите, изпитателно преглеждат регистрацията на хотелите и всеки, който е непознат, машинално става заподозрян. Не забравяйте, че беше май, скитниците отскоро бяха плъпнали по пътищата, защото затоплянето им позволяваше да разпъват одеялата си до всеки поток. Бяха тръгнали и циганите — само на пет мили бе спрял цял катун. И какво претърсване падна при тия клети създания!

На мили наоколо претърсиха няма ли някъде новоразровена пръст, изгребаха всички подозрителни водоеми да дирят тялото на Кати. „Колко хубавичка беше“ — казваше всеки и с това си обясняваше, че вижда причина да са я отвлекли. Накрая доведоха някакъв заекващ и космат полуумен и го подложиха на разпит. Беше чудесен кандидат за бесилката, тъй като не само нямаше никакво алиби, ами не можеше и да си спомни какво изобщо е вършил през живота си. Неговият хилав мозък подуши, че тези, които го разпитваха, искат нещо от него, и тъй като беше дружелюбно създание, помъчи се да им го даде. При всеки нагласен, подвеждащ въпрос той с радост влизаше в капана и умираше от щастие, че полицаят изглежда доволен. Постара се мъжки да угоди на тези превъзхождащи го личности. В него имаше нещо много мило. Едничката беда на самопризнанието му беше, че си призна твърде много в твърде много направления. Трябваше също непрекъснато да му напомнят онова, което се предполагаше, че е извършил. И когато строгите и ужасени съдебни заседатели го намериха за виновен, той наистина се разтопи — почувства, че най-сетне го смятат за нещо.

Имало е и все още има хора, съдии, чиято преданост към закона и неговото предназначение да сее справедливост напомня по същността си любовта към жена. Такъв човек председателстваше следствието преди процеса, човек толкова добър и чист, че самото му съществуване правеше порока невъзможен. Без внушенията, които обичайно се отправят към подсъдимата скамейка, самопризнанието представляваше чиста глупост. Съдията лично го разпита и установи, че заподозреният се старае да следва тези внушения, но просто не може да си спомни нито какво е направил, нито кого е убил, а още по-малко — защо. Въздъхвайки уморено, съдията му направи знак да напусне съдебната зала и повика с пръст шерифа.

— Виж какво, Майк — рече той, — не бива да постъпваш така. Ако този нещастник беше просто малко по-умен, би могъл да го докараш до бесилката.

— Но нали си призна! — Бидейки човек съвестен, шерифът се почувства засегнат.

— Той ще си признае и това, че се е изкачил по златни стъпала и е прерязал гърлото на свети Петър с топка за кегелбан — каза съдията. — По-внимателно, Майк! Законът е създаден да спасява, а не да унищожава.

При всички подобни местни трагедии времето е като мокра четка върху акварел. Острите контури се размиват, страданието се стапя, багрите се размесват и от многото отделни мазки се получава едно плътно сиво петно. Само след месец вече не бе така належащо непременно някой да бъде обесен. След два месеца едва ли не всекиму стана ясно, че срещу никого не е имало истински улики. Ако не беше убийството на Кати, пожарът и кражбата можеха да бъдат просто едно съвпадение. Тогава хората проумяха, че без трупа на Кати не може да се докаже нищо, въпреки предположението, че е мъртва.

От Кати остана само един сладостен дъх.