Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 22

1

Адам Траск се затвори в себе си. Недовършената къща на Санчес остана да зее към дъждовете и ветрищата, дъските по новонакования под се изметнаха и набъбнаха от влага. Проектираната зеленчукова градина се отдаде на буйството на плевелите. Адам бе сякаш обвит в някаква лепкава ципа, която забавяше движенията и задържаше мисълта му. На света гледаше като през мътна вода. От време на време съзнанието му се силеше да изплува и достигнеше ли светлината, разсъдъкът го заболяваше и той отново се отдръпваше в своята сивота. Знаеше, че близнаците съществуват, само защото ги чуваше да се смеят или да плачат, но към тях изпитваше единствено далечно омерзение. За Адам те символизираха неговата загуба. Съседите влизаха с колите си в долинката му и тъй като всеки от тях бе познал както гнева, така и скръбта, помагаха му. Но бяха безсилни да се преборят с облака, надвиснал отгоре му. Адам с нищо не им се противеше. Той просто не ги виждаше и като мина още време, съседите престанаха да се движат по пътя под дъбовете.

В началото Ли гледаше да събуди живота у Адам, но Ли си имаше и друга работа. Готвеше, переше, къпеше близнаците, хранеше ги. Старателен и настойчив, обикна двете момченца, говореше им на кантонски и всъщност първите думи, които различаваха и се мъчеха да повтарят, бяха китайски.

На два пъти Самуел Хамилтън понечваше да изтласка Адам от неговото вцепенение. Накрая Лайза го сгълча:

— Не искам да ходиш там. Връщаш се друг човек. Самуел — каза му тя, — не можеш да го промениш. Той тебе променя. Като те погледна, все едно че него виждам.

— А ти помислила ли си за двете момчета? — попита я.

— За твоето собствено семейство съм помислила — сопна му се тя. — Или искаш да ни наложиш траур за дни напред?

— Ясно, майко — каза той, но се натъжи; такъв беше Самуел — и личната си работа не можеше да гледа, ако знае, че друг някой страда. И съвсем не му беше лесно да остави Адам, потънал в своето усамотение.

Адам му беше платил за труда, платил му беше дори за частите на вятърните двигатели, но самите двигатели не пожела. Самуел продаде съоръженията и прати на Адам парите. Но отговор не получи. Усети, че го е яд на Адам Траск. Взе да му се струва, че Адам намира някакво удоволствие в своята печал. Но време за размишления не оставаше. Джо бе отишъл да учи в колежа, основан от Леланд Станфорд[1] и построен от него в имението му близо до Пало Алто. Том тревожеше баща си, все повече се задълбочаваше в книгите. Добре гледаше и другата си работа, но Самуел разбираше, че Том не живее с пълно сърце. Уил и Джордж напредваха в търговията, а Джо пишеше писма в римувани стихове и в рамките на здравословното отправяше хитроумни нападки срещу редица общоприети истини.

Самуел писа на Джо:

„Щеше да ме разочароваш, ако не беше станал безбожник — бях радостен да прочета, че на тази възраст и с този ум си възприел агностицизма тъй, както човек приема парчето баница на пълен стомах. Ще те помоля обаче от дъното на цялата си разбираща душа: не се старай да покръстваш майка си в друга вяра. Последното ти писмо тя посрещна единствено като знак, че не си добре. Майка ти не вярва, че съществуват многобройни злини, които да не могат да се изцелят посредством един хубав силен бульон. Тя отдава смелия ти поход срещу устоите на нашата цивилизация на стомашни смущения. И това я тревожи. Нейната вяра е като планина, а ти, сине мой, още нямаш дори лопата.“

Лайза старееше. Самуел виждаше това на лицето й, макар сам да не се чувстваше стар, нищо че брадата му беше побеляла. Затова пък Лайза живееше със старото време и това доказваше всичко.

Бе време, когато тя гледаше на неговите кроежи и пророчества като на невъздържани детински крясъци. Сега беше на мнение, че са недостойни за един възрастен мъж. В ранчото бяха останали само тримата — Лайза, Том и Самуел. Юна се бе омъжила за другоземец и сега живееше далеч. Деси въртеше шивашкото си ателие в Салинас. Олив се омъжи за младия си приятел, а Моли, също омъжена, живееше, представете си, в апартамент в Сан Франциско. В спалнята й ухаеше на парфюми, пред камината бе просната кожа от бяла мечка, а с кафето си след вечеря Моли пушеше цигара със златен мундщук марка „Вайълет-Майло“.

Един ден, като вдигаше бала сено, Самуел си изкълчи кръста и от това го заболя повече душата, отколкото гърбът, тъй като не можеше да си представи един живот, в който Сам Хамилтън да е лишен от възможността да вдигне една бала сено. Почувства се така оскърбен от този свой кръст, сякаш някое от децата му се е показало безчестно.

В Кинг Сити доктор Тилсън го прегледа основно. С течение на годините свръхнапрегната работа докторът бе станал още по-взискателен.

— Изкълчил си кръста.

— Изкълчих го — рече Самуел.

— И биеш толкова път, за да ми кажеш, че си изкълчил кръста си, пък аз да ти взема два долара?

— Ето ти ги двата долара.

— Искаш също да знаеш как да се лекуваш, нали?

— Точно така.

— Повече не се пресилвай. А сега си вземи парите. Уж не си глупав, Самуел, но се вдетиняваш.

— Но ме боли.

— Разбира се, че боли. Иначе как щеше да познаеш, че кръстът ти е изкълчен?

— Добър човек си ти — засмя се Самуел, — тази добрина струва повече от два долара. Задръж ги.

Лекарят внимателно го изгледа.

— Надявам се, че казваш истината, Самуел. Ще задържа парите.

Самуел отиде да се види и с Уил в новия му приветлив магазин. Едва позна сина си — Уил бе почнал да пълнее и да преуспява, носеше сако и жилетка, а на малкия пръст — златен пръстен.

— Приготвил съм за мама едно пакетче — каза Уил. — Разни консерви от Франция. Гъби, пастет от черен дроб и сардини, ама толкова малки сардини, че с просто око не се виждат.

— Тя ще ги изпрати на Джо — рече Самуел.

— Накарай я да си хапне, не можеш ли?

— Не мога — каза баща му. — Но с радост ще ги изпрати на Джо.

В този момент в магазина влезе Ли. Очите му светнаха.

— Здлавейте, мистъл! — поздрави той.

— Здрасти, Ли! Как са момчетата?

— Момчета много добле.

— Ли, тъкмо отивам да изпия една бира отсреща. Ела и ти, много ще се радвам.

Ли и Самуел седнаха в кръчмата на малка кръгла маса и Самуел зарисува по избеленото дърво разни фигурки с влагата от бирената си чаша.

— Исках да дойда и да ви видя какво правите с Адам, но си рекох, че с нищо не мога да ви бъда от полза.

— Но нямаше да причините и никаква вреда. Все мислех, че ще го преодолее. Но продължава да се движи като сянка.

— Не мина ли повече от година? — попита Самуел.

— Три месеца отгоре.

— Хубаво, с какво мога да помогна според тебе?

— Не знам — рече Ли. — Но ако предизвикате някое ново сътресение… Друго нищо не помага.

— Не ме бива по сътресенията. Може да стане така, че аз да се потреса. Кажи, впрочем, какви имена даде той на близнаците?

— Нямат никакви имена.

— Шегуваш се, Ли!

— Аз не се шегувам.

— А той как ги нарича?

— Нарича ги „ония“.

— А когато говори с тях?

— Когато говори с тях, казва им „ти“ или „вие“.

— Що за глупост! — ядоса се Самуел. — Що за бунак е този човек?

— Все мислех да намина и да ви кажа. Като мъртъв е, освен ако не го събудите.

— Ще дойда — каза Самуел, — и камшика ще донеса. Нямали имена! Дяволски си прав, Ли, трябва да дойда.

— Кога?

— Утре.

— Ще заколя кокошка — рече Ли. — Близнаците тце ви харесат, мистър Хамилтън. Великолепни момчета. Но на мистър Траск няма да казвам, че ще дойдете.

2

С голямо притеснение Самуел съобщи на жена си, че желае да посети ранчото на Траск. Смяташе, че тя ще иззида яки стени от възражения, а той, за един от малкото пъти в живота си, няма да се подчини на волята й, колкото и безспорни да са нейните доводи. При мисълта, че може да не се подчини на жена си, в стомаха му нещо се сви. Изложи целта си тъй, като че се изповядва. Докато говореше, Лайза покри уста с ръце и сърцето му примря. Вече млъкнал, тя продължи да го гледа — със студенина, помисли той. Накрая Лайза продума:

— Самуел, надяваш ли се да трогнеш този човек от камък?

— Не зная, майко. — Той не бе очаквал това. — Не зная.

— И мислиш, че тъкмо сега е извънредно важно на тия дечица да се дадат имена?

— Да, така ми се струва — сломено рече той.

— Самуел, а помисли ли защо искаш да отидеш? Не е ли това естественото и неизлечимо твое желание навсякъде да си напъхваш носа? Или черната ти неспособност да си гледаш своята работа?

— Виж какво, Лайза. Твърде добре си познавам недостатъците. Но си казах, че тук думата е за нещо повече.

— Дано да е нещо повече — отвърна тя. — Този човек и досега не е осъзнал, че има живи синове. Ей така ги е отрязал от себе си.

— И на мен така ми изглежда, Лайза.

— Ами ако ти каже да си гледаш работата? Тогаз какво?

— Тогаз… и аз не знам.

Челюстта й се затвори и зъбите й тракнаха.

— Ако не дадеш на тези момчета имена, да знаеш, че в този дом за теб няма да се намери нито едно топло местенце! Да не си посмял да ми се връщаш и да хленчиш, че не те е послушал! Стане ли така, ще отида аз!

— Ще го накарам да ми захапе ръкава! — закани се Самуел.

— Това ти няма да направиш! Познавам те, Самуел, твоята свирепост бързо минава. Ще му наговориш разни захаросани думи, а после ще ми се домъкнеш и ще ме молиш да забравя, че някога си ходил там.

— Главата му ще пръсна! — изрева Самуел. Тръшна вратата на спалнята, а Лайза се усмихна към дъските.

Скоро след това се показа с черния си костюм и с блестящата колосана риза. Наведе се напред и Лайза привърза тънката му черна вратовръзка. Бялата брада бе така сресана, че светеше.

— Не е зле да прокараш една четка и по черните си обуща — посъветва го тя.

Докато мажеше с черна вакса износените си обуща, Самуел извърна глава и я попита:

— А може ли да взема Библията? Най-хубавите имена се намират в Библията.

— Не ми се ще много да излиза от къщата — кисело рече тя. — Ако закъснееш на връщане, аз какво ще си чета? В нея сме вписали имената на децата ни. — Забеляза, че лицето му посърна. Влезе в спалнята и се върна оттам с една малка Библия, оръфана и омачкана, с корици, подвързани и подлепени в кафява бакалска хартия. — Вземи тази — каза тя.

— Но тя е на майка ти.

— Тя няма да има нищо против. С изключение на едно име всички останали имат вече по две дати.

— Ще я запъна да не се повреди — обеща Самуел.

— Майка ми обаче — остро каза Лайза — ще има едно нещо против и то е същото, което имам и аз: ти си вечно недоволен от Писанието такова, каквото е. Все го ровиш и все не му хващаш вяра, все го обръщаш напред-назад като енот на мокър камък, а това ме дразни.

— Защото се мъча да го проумея, майко.

— Какво има тук да се проумява? Чети, и толкоз. Всичко е написано черно на бяло. Кой ти иска да го проумяваш? Ако е искал Господ да го проумееш, щял е да ти го вкара в главата или пък да го напише по друг начин.

— Но, майко…

— Самуел, ти си най-свадливият човек, който е живял на този свят.

— Да, майко.

— Няма защо непрекъснато да се съгласяваш! Мирише ми на неискреност. Казвай каквото мислиш! — Изгледа тъмната му фигура, отдалечаваща се в колата. — Чудо съпруг — гласно си каза тя, — ама заядлив.

А Самуел се чудеше и маеше: „Тъкмо си мисля, че я познавам, и вземе, та направи нещо такова!“

3

Последната половин миля, като кривна от Долината на Салинас и пое по неравния път сред големите дъбове, Самуел се помъчи да си изтъче такова покривало от свирепост, с което да прикрие своята обърканост. Повтаряше си героични слова…

Адам се оказа още по-мършав, отколкото го помнеше Самуел. Погледът му бе мътен, сякаш очите не му служеха за гледане. Докато схване, че пред него е застанал Самуел, мина време, след което устата му изписаха гримаса на неудоволствие.

— Чувствам се засрамен — поде Самуел, — дето съм дошъл непоканен.

— Какво искаш? — рече Адам. — Не ти ли платих?

— Да ми платиш? Да, плати ми. Да, за Бога, плати, но ще ти кажа, че плати повече, отколкото струваше направеното от мен.

— Какво? Накъде биеш?

Гневът на Самуел почна да расте и дори да пуска листа.

— Представи си един човек, който цял живот се е противопоставял на заплащането. И как, след като цял живот съм се старал да установя колко струвам, как можа ти, печални човече, да ме впишеш в някакви тефтери?

— Ще платя! — възкликна Адам. — Казвам ти, ще платя. Колко? Плащам!

— Ти си плати, но не на мен.

— Защо си дошъл тогава? Върви си!

— По-рано ме канеше.

— Но сега не съм те поканил.

Самуел сложи ръце на кръста си и се наведе.

— Виж какво ще ти кажа, съвсем кротко. Снощи, в тази жестока и люта нощ, проблесна светла мисъл и мракът стана по-благ с приближаването на деня. Тази мисъл, както казват по-великите от нас, ме държа, откак изгря Вечерницата до последната звезда на Голямата мечка в ранния светлик. И реших да се самопоканя.

— Не си добре дошъл.

— Бе ми подсказано — рече Самуел, — че в един изключителен миг на възторг от твоите слабини са се пръкнали близнаци.

— Какво ти влиза това в работата?

При тази грубост очите на Самуел се озариха от особена радост. Забеляза, че в къщата се мярка Ли и наднича към него.

— В името на Божията благодат, не ме предизвиквай! Аз съм човек, който вярва, че моето потомство ще живее в мир.

— Не те разбирам.

— А и как би могъл? Адам Траск, едно псе вълча порода с две кутрета, едно недорасло петле, дало бащинство, като оплодило едно яйце! Мръсна буца кал! — Страните на Адам се помрачиха и като че за първи път очите му прогледнаха. Самуел с радост усети, че в стомаха му се надига палеща ярост. — О, приятелю мой — извика той, — отдръпни се от мене! Умолявам те! — В ъглите на устата му се събра слюнка. — Умолявам те! — кресна той. — В името на всичко свято, което още помниш, отдръпни се назад! Усещам как в гушата ми накипява убийство.

— Махай се от дома ми! — каза Адам. — Хайде, пръждосвай се! Държиш се като луд. Да те няма! Този имот е мой, купил съм го.

— Очите си и носа също си купил — присмя му се Самуел. — И своята праведност си купил. И пръста, с който ме пъдиш, и него си купил! Чуй ме, защото след малко ще те убия! Купил си! Купил с част от едно безценно наследство! Помисли, човече, заслужаваш ли децата си?

— Дали ги заслужавам? Та те, ако не се лъжа, са тук. Не те разбирам.

— Пази ме, Боже, Лайза! — изрева Самуел. — Не е така, както мислиш, Адам. Чуй ме, преди палецът ми да е напипал онова фатално място на гърлото ти! Скъпоценните близнаци! Незабелязани, неусетени, които няма кой да ръководи, неоткрити… казвам това смирено, с отпуснати ръце.

— Върви си! — дрезгаво каза Адам. — Ли, донеси ми пушката! Този човек е луд. Ли!

Ръцете на Самуел се намериха върху гърлото на Адам, стегнаха го тъй, че слепоочията му затуптяха, а очите му се наляха с кръв.

— Я се остави с тия меки пръсти! — изръмжа Самуел. — Нито си ги купил тия момчета, нито си ги откраднал, нищо не си разменил срещу тях. Получил си ги по някакво необяснимо и чудесно благоволение свише. — Коравите му палци внезапно пуснаха гърлото на съседа.

Адам остана запъхтян и опипа гърлото си, върху което бяха лежали ръцете на ковача.

— Какво искаш от мен?

— У тебе няма капка любов.

— Имаше. Достатъчно, за да ме убие.

— Никога никому не е достатъчно. Но градина, в която има само камъни, заслужава малко, а не много.

— Стой по-далеч от мен. И аз мога да се бия. Не мисли, че не мога да се защитавам.

— Да, имаш две оръжия, при това без имена.

— Ще се бия с тебе, старче. Я се виж, дъртак!

— Умът ми — рече Самуел — не може да приеме глупака, който вдига камък и цял ден не е сколасал да му даде име, например Питър. А ти? Цяла година живееш и пресушаваш душата си, без дори номера на синовете си да сложиш.

— Това си е моя работа — каза Адам.

Самуел замахна с тежкия си юмрук на труженик и Адам се просна в прахта. Извика му да стане и когато Адам се надигна, удари го повторно. Този път Адам не мръдна, но не изпусна от вкаменения си поглед страховития старец. Жаравата в очите на Самуел погасна и той бавно изрече:

— Синовете ти нямат имена.

— Майка им ги лиши от себе си — отвърна Адам.

— А ти ги лишаваш от баща. Не можеш ли да усетиш как мръзне нощем изоставеното дете? Къде е топлината, къде е птичата песен, кое утро ще бъде добро? Не можеш ли, Адам, поне малко да си припомниш как е било?

— С мен не е било — каза Адам.

— Или си го унищожил. Твоите момчета не са кръстени. — Наведе се, обхвана раменете на Адам и му помогна да се изправи. — Но ние ще им дадем имена. Ще помислим надълго и ще им намерим хубави имена, да не ходят голи. — И изтупа прахоляка от ризата на Адам.

Адам доби отнесен, ала напрегнат израз, сякаш се вслушваше в някаква понесена от вятъра музика, но очите му вече не бяха мъртви като преди малко.

— Мъчно мога да си представя — каза той, — че ще благодаря на човек, който ме е обидил и ме е отупал като черга. Но аз съм благодарен. Оскърбена благодарност, но все пак благодарност.

Самуел се усмихна и бръчици наобиколиха очите му.

— Естествено ли ти се стори? Правилно ли постъпих?

— За какво говориш?

— За това, че донякъде обещах на жена си да го направя. Не й се вярваше, че ще мога. Знаеш, не съм от побойниците. За последен път човешка душа съм пребивал в графство Дери и то беше заради едно момиченце със зачервен нос и заради един учебник.

Адам гледаше Самуел, но в съзнанието си зърна и усети брат си Чарлз, черен и готов да убие, а оттам си спомни за Кати и за това как го гледаше над дулото.

— Страх нямаше — каза Адам, — беше повече изтощение.

— Сигурно не съм бил достатъчно разгневен.

— Самуел, само за едно ще те питам и повече нищо. Чул ли си нещо? Някакви известия за нея, изобщо каквото и да било?

— Нищо не съм чул.

— Това е почти облекчаващо — рече Адам.

— Изпитваш ли омраза?

— Не. Само нещо като присвиване на сърцето. Може би по-късно ще се превърне в омраза. Ти разбираш, между красотата и ужаса нямаше и една крачка. Объркан съм, объркан.

— Някой ден — каза Самуел — ще седнем и всичко ще подредиш на масата, ред по ред, като пасианс. Но сега… сега ти не разполагаш с всички карти.

Иззад навеса се донесе възмутеният крясък на недоволна кокошка, а след това и тъп удар.

— Нещо става при кокошките — сепна се Адам. Надигна се втори крясък.

— Ли е при кокошките — обясни Самуел. — Знаеш ли, ако кокошките имаха държава, църква и история, щяха да тълкуват човешката радост с неразбиране и отвращение. Случи ли му се на човек нещо весело и обнадеждаващо, все някоя кокошка отива стенеща на заколение.

Двамата замлъкнаха — мълчание, което се нарушаваше единствено от малки, престорени любезности: безсмислени въпроси за здравето и времето, чиито отговори никой не чува. И това може би щеше да продължи, додето се скарат отново, ако не беше се намесил Ли. Ли изнесе маса и два стола, които постави един срещу друг. На второто си идване донесе пайнт уиски и две чаши. Сетне домъкна близнаците, по един във всяка ръка, сложи ги на земята до масата и им даде по една пръчка — да размахват и да следят сенките им. Момченцата седнаха тържествени, огледаха се, впериха очички в брадата на Самуел, после подириха Ли. Бяха необичайно облечени — с правите панталони и опашатите сърмени жакети на китайчета. Единият беше тюркоазносин, а другият избелялорозов, с черни опашки и ширити. На главите им се мъдреха кръгли шапчици от черна коприна, на чиито плоски дъна стърчеше по един яркочервен помпон.

— Откъде, за Бога, си намерил тези дрехи, Ли? — попита Самуел.

— Не съм ги намирал — сопна се Ли, — имах си ги. Едничките им други дрехи аз уших сам от корабно платно. На кръщавка момчетата трябва да са облечени добре.

— Но, Ли, ти си изоставил заваления говор!

— Завинаги, надявам се. Е, в Кинг Сити още го брътвя. — Отправи няколко къси напевни срички към момченцата на земята, те се засмяха и поклатиха пръчките във въздуха. — Ще ви налея да пийнете — рече Ли. — Това уиски си беше тука.

— Това уиски си го купил вчера в Кинг Сити — каза Самуел.

Сега, след като Самуел и Адам седнаха на една маса и всички прегради бяха паднали, Самуел се скри зад завеса от притеснение. Не беше лесно да се възстановят неща, които преди това си смачкал с юмруци. Помисли си за себеотрицанието и въздържаността — две добродетели, които омекват, ако няма къде да ги приложиш. Умът му почваше да се присмива над себе си. Седяха двамата и наблюдаваха необикновено ярко облечените братчета. „Понякога — мислеше Самуел — твоят противник може да ти помогне повече от приятеля.“ И вдигна очи към Адам.

— Мъчното е да почнеш — каза той. — Прилича на отлагано писмо, което с всяка минута става все по-непосилно. Не би ли ми подал ръка?

Адам го погледна за миг и после пак свали очи към момченцата на земята.

— В главата ми нещо трещи — рече той, — такива звуци чуваш под вода. Ще трябва да изтръгна себе си от цяла една година.

— Навярно ще ми разкажеш какво е било, тъй по-лесно ще потръгне.

Адам гаврътна питието, наля си още и почна да върти чашата под ъгъл. Кехлибареното уиски се надигаше в единия й край и въздухът се изпълни с неговия пронизващ и стоплящ плодов аромат.

— Мъчително ми е да си спомням — поде той. — Беше не толкова страдание, колкото празнота. Само че и тя ме пробождаше. Казваш, че от колодата ми липсвали някои карти. Същото си мислех и аз. И може би никога няма да ги събера всичките.

— Нея ли имаш предвид? Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.

— Може и така да е. Тя съществува в цялата тази празнота, но аз много неща съм забравил с изключение на последната картина. Тя е като изрисувана с огън.

— Тя стреля в теб, нали, Адам? — Устните на Адам изтъняха, погледът му притъмня. — Няма нужда да ми отговаряш — каза Самуел.

— Не виждам защо не — рече Адам. — Да, тя стреля.

— Имала ли е намерение да те убие?

— За това най-много съм си мислел. Не, смятам, че не е искала да ме убива. Не би ми позволила подобно достойнство. У нея нямаше никаква омраза, поначало никакво чувство. Това съм го научил в армията. Ако искаш да убиеш човека, стреляш в главата, в сърцето или в стомаха. А тя ме улучи именно където е искала. И досега виждам как се измести цевта. Струва ми се, нямаше да имам нищо против, ако бе поискала смъртта ми. Би означавало поне нещо като любов. Но аз й бях досадна пречка, не враг.

— Изглежда, доста си разсъждавал.

— Имах доста време. Искам нещо да те питам. Освен последния ужас нищо друго не помня. Беше ли тя много красива, Самуел?

— За тебе, да, защото сам я беше създал. Според мен ти не виждаше нищо друго освен своето създание.

— Питам се коя беше тя. — Адам сякаш мислеше гласно. — Каква беше… Стигаше ми да не зная.

— А сега искаш ли да знаеш?

Адам сведе очи.

— Не от любопитство. Но бих искал да зная каква кръв тече в синовете ми. Когато пораснат… нали трябва нещо да открия в тях?

— Да, така е. Но отсега те предупреждавам, че не тяхната кръв, а твоето подозрение може да събуди злото у тях. Те ще станат такива, каквито ги направиш.

— Но кръвта им…

— Аз в кръвта много не вярвам — каза Самуел. — Дали човек ще открие в децата си добро или зло, то ще бъде само онова, което сам е посадил у тях, след като се пръкнат от майчината си утроба.

— Да, но от свиня състезателен кон не става.

— Не става, но затова пък можеш да отгледаш бързоходна свиня.

— Едва ли тук някой ще се съгласи с тебе. Мисля, че и мисис Хамилтън не би се съгласила.

— Това е абсолютно вярно. Тя би се възпротивила най-много от всички, ето защо никога не бих й казал нещо подобно. Защо да изсипва отгоре ми мълниите на своето несъгласие? Тя печели всеки спор посредством разпаленост и с убеждението, че разликата в мненията е лично оскърбление. Прекрасна жена е тя, но човек трябва да се научи как да я води… Да поговорим за децата.

— Ще пиеш ли още едно?

— Ще пия, благодаря. Голяма загадка са имената. Тъй и не узнах името ли се оформя от детето, или детето се променя така, че да отговаря на името си. Едно обаче е сигурно: лепнат ли някому прякор, значи му е било дадено неподходящо име. Харесват ли ти обикновените имена Джон, Джеймс, Чарлз?

Загледан в братчетата, при споменаването на това име Адам изведнъж видя от очите на едното момче да наднича брат му. Наведе се.

— Какво има? — попита Самуел.

— Не може да бъде! — извика Адам. — Тия момчета не са еднакви! Не си приличат.

— Естествено, че не си приличат. Не са еднояйчни.

— Ей това тук… това прилича на брат ми. Току-що установих. Интересно, на мен ли прилича другото?

— И двете ти приличат. В едно лице има от всичко, което е било преди тях.

— Сега вече не толкова — каза Адам. — Но за миг ми се стори, че виждам дух.

— Навярно тъкмо това са и духовете — отбеляза Самуел. Ли изнесе чинии и ги постави на масата. — Вие имате ли духове в Китай? — попита Самуел.

— Милиони — отвърна Ли. — От духове повече няма. Според мен в Китай нищо не умира. Пренаселено е там. Тъй или иначе, аз като бях, точно с това впечатление останах.

— Седни, Ли — каза Самуел. — Мъчим се да измислим имена.

— Сега задушавам кокошките. Скоро ще е готово.

Адам отмести поглед от близнаците и когато се обърна, очите му се бяха стоплили и омекнали.

— Няма ли да пийнеш, Ли?

— Аз си пийвам в кухнята китайска ракия — каза Ли и влезе в къщата.

Самуел се наведе, вдигна едно от момченцата и го сложи в скута си.

— Да вземем това например — рече той. — Трябва да видим дали с нещо не подсказват как да ги кръстим.

Адам взе другото и несръчно го закрепи на коляното си.

— Твърде много си приличат — каза той, — но не и ако се вгледаш отблизо. Този е с по-закръглени очи от другия.

— Да — добави Самуел. — И главичката му е по-кръгла, и ушите му са по-големи. Докато другият напомня повече на… на куршум. Тоя сигурно ще израсте, но не много. А тоя ще бъде по-тъмен, и в косата, и в кожата. Този, вярвам, ще стане хитрец, а хитростта ограничава ума. Хитростта само те напътства какво да не правиш, ако не е много уместно. А виж как се държи тоя! Много по-напреднал от другия, по-развит. Не е ли странно колко различни могат да бъдат, когато ги загледаш по-внимателно?

Изразът на Адам се променяше, ставаше все по-открит. Вдигна си пръста и детето се надигна да го хване, при което едва не се изтърси от скута му.

— Хей! — извика Адам. — По-полека! Да не искаш да паднеш, а?

— Ще бъде грешка, ако им дадем имена заради някакви качества, които си мислим, че притежават — каза Самуел.

— Може и да сбъркаме, сериозно да сбъркаме. По-добре да им поставим по-далечна цел, в която да се мерят, име, за което трябва да бъдат достойни. Човекът, на когото аз съм кръстен[2], бил ясно повикан от самия Господ Бог и аз затова цял живот се ослушвам. Веднъж-дваж ми се стори, че някой споменава името ми, но не беше ясно, не беше никак ясно.

Като придържаше детето за ръчичката, Адам се наведе над масата и напълни с уиски двете чаши.

— Благодаря ти, че дойде, Самуел — рече той. — Благодаря ти и за това, че ме удари… То не е много редно да се каже, ама…

— И за мен не беше редно да го направя. Лайза никога няма да повярва, затуй няма и да й казвам. Човек се наскърбява повече, ако не повярват на истината, а на лъжата, която изрича. Голяма смелост се изисква да поддържаш една истина, неприемлива за света. Това се наказва и обикновено наказанието е разпъване на кръст. Липсва ми такава смелост.

— Питал съм се — каза Адам — защо човек с твоите познания се е захванал да обработва едно безплодно място в планината.

— Именно защото нямам смелост — отвърна Самуел.

— За нищо не бих могъл да поема отговорността. И щом Господ не ме е повикал по име, трябвало е аз да го повикам. Но и това не сторих. Ето, в това е разликата между величието и посредствеността. Не е несрещана болест. Но е чудесно, когато посредственият човек разбере, че да си велик, значи да си най-самотният на света.

— Бих казал, че величието има различни степени — подхвърли Адам.

— Не мисля така — рече Самуел. — Все едно да кажеш, че има малка големина. Не. Аз съм на мнение, че домогнеш ли се до такава отговорност, в избора си оставаш сам със своето величие. При единия случай се радваш на топлинка, на другарство и на разбирателство, а при другия — на вледеняващо, самотно величие. Още тук трябва да избираш. Доволен съм, че за себе си избрах посредствеността, но нима мога да кажа каква щеше да ми бъде наградата, ако бях избрал другото? И от децата ми никое няма да стигне до величието, с изключение, може би, на Том. Точно сега се измъчва да направи избора си. Страшно мъчително е да гледаш отстрани. Някъде дълбоко в себе си очаквам от него да приеме. Но не е ли странно това? Баща, който иска синът му да бъде осъден на величие! Какво самолюбие!

— Не било лесна работа да измислиш име, уверих се — засмя се Адам.

— А ти какво очакваше?

— Не знаех, че може да бъде толкова приятно.

Ли донесе блюдо задушено кокоше месо, купа с димящи варени картофи и дълбок съд със салата от цвекло, всичко поставено на дъска за сладкиши.

— Не знам добре ли е станало — каза той. — Кокошките бяха малко старички, а ярки нямаме. Тази година пилетата ги издавиха невестулките.

— Сядай и ти — рече Самуел.

— Чакайте да си изпия ракийцата — отвърна Ли. В негово отсъствие Адам каза:

— Не мога да си обясня. По-рано говореше другояче.

— Сега ти има доверие — каза Самуел. — Той има дарбата да бъде докрай верен, без да се надява на каквато и да е отплата. Като човек е може би много по-добър, отколкото можем да мечтаем за себе си.

Като се върна, Ли приседна в другия край на масата.

— Оставете децата на земята — рече той. Щом ги оставиха, близнаците почнаха да протестират, но Ли им каза нещо остро на кантонски диалект и те се умълчаха. Мъжете се хранеха мълчаливо, както повечето селски хора. Внезапно Ли се надигна, втурна се в къщата и се върна с дамаджана червено вино.

— Забравих го — рече той. — Бях го намерил в къщата.

Адам се засмя.

— Помня, че тук пих вино, преди да купя земята. Навярно съм я купил заради виното. Кокошката е добра, Ли. Имам чувството, че от дълго време не съм усещал вкуса на храната.

— Оправяш се — отбеляза Самуел. — Някои хора мислят, че ако оздравеят, ще затъмнят славата на своето страдание. Но компресът на времето не признава никаква слава. Всеки оздравява, само трябва да изчака.

4

Ли разчисти масата и даде на момченцата по една изчистена кокоша кълка. Седнали в тържествени пози, те държаха своите мазни жезълчета и се редуваха ту да ги разглеждат, ту да ги смучат. Виното и чашите останаха на масата.

— Сега най-добре да изберем имената — рече Самуел. — Усещам как Лайза отдалеч ми дърпа поводите.

— Не ми идва на ума как да ги кръстим — каза Адам.

— Нямаш ли в семейството някое име, някоя примамка за богат роднина, някаква семейна гордост, достойна за увековечаване?

— Не. Искам, доколкото е възможно, да почнат всичко отначало.

Самуел сви пръсти и се чукна по челото.

— Какъв срам! — извика той. — Колко лошо, че не могат да имат имената, които им се полагат!

— Какво искаш да кажеш?

— Нали казваш „отначало“? Снощи си мислех… Не ти ли е хрумвало ти как се казваш?

— Аз ли?

— Ти я! И твоите първородни — Каин и Авел!

— О, не! — възкликна Адам. — Това не бива!

— Знам, че не бива. Все едно изкушаваме съдбата, каквато и да е тя. Но не е ли удивително, че Каин е може би най-познатото име по цял свят, а доколкото зная, носил го е само един човек?

— Вероятно затова името никога не загубвало своя смисъл — обади се Ли.

Адам се загледа в мастиленочервеното вино в чашата си.

— Само като го чуя, и ме побиват тръпки — рече той.

— Откакто свят светува — почна Самуел, — в душите ни витаят и ни преследват две предания. Носим ги навсякъде като невидими опашки. Преданието за първородния грях и преданието за Каин и Авел. Но аз не ги разбирам — нито едното, нито другото. Изобщо не ги разбирам, но ги чувствам. Лайза много ми се сърди. Казва, че нямало защо да ги проумявам. Според нея излишно е да се мъчиш да доказваш нещо, което е истина. Може би е права. Може би наистина е права. Ли, Лайза ми докладва, че си бил презвитерианец. Ти разбираш ли Райската градина и Каин и Авел?

— Тя смяташе, че трябва да съм нещо, а пък аз преди много време съм посещавал неделно училище в Сан Франциско. Хората са доволни, когато си нещо, за предпочитане — каквито са те.

— Той те попита дали ги разбираш — намеси се Адам.

— Струва ми се, разбирам грехопадението, защото донякъде мога да го усетя и в себе си. Но братоубийството — не. А може пък и да съм забравил някои подробности.

— Повечето хора не обръщат внимание на подробностите — каза Самуел. — А мен тъкмо те ме поразяват. Авел не е имал деца. — Погледна небето. — Господи, как минава денят! Досущ като един живот, толкова бързо, когато нехаеш за него, и толкова бавно, когато го наблюдаваш. Не! — отсече той. — Аз изпитвам радост. И съм си дал обещание да не приемам радостта за грях. Доставя ми удоволствие да се ровя в нещата. Какво е удоволствието да преместиш камък, ако не погледнеш под него? А това, че никога няма да видя обратната страна на Луната, ме изпълва с черно разочарование.

— Аз нямам Библия — рече Адам. — Семейната остана в Кънектикът.

— Аз имам — каза Ли, — ще я донеса.

— Няма нужда — спря го Самуел. — Лайза ми позволи да взема Библията на майка й. В джоба ми е. — Измъкна пакетчето и разгъна оръфаната книга. — Тази сякаш е била драна и дъвкана. Интересно, какви ли страдания е побрала! Дай ми една употребявана Библия и мисля, ще мога всичко да ти разкажа за нейния собственик по местата, омърляни от търсещите му пръсти. Докато Лайза я цапа равномерно. Ето, най-вехтата от всички истории! Ако с нещо ни смущава, трябва да търсим този смут у нас самите.

— Не съм я чувал от дете — каза Адам.

— Тогава може би си мислиш, че е дълга и широка, но тя е много кратка — рече Самуел. — Ще ви я прочета и сетне ще се върнем отначало. Дай ми малко вино, гърлото ми пресъхна за вино. Ето тук, една толкова кратичка история, която е оставила толкова дълбока рана! — И наведе очи. — Я вижте! — извика.

Децата са заспали на земята.

— Ще ги покрия — каза Ли и стана.

— Пръстта е топла — рече Самуел. — Слушайте сега: „И Адам позна жена си Ева и тя зачена и като роди Каин, каза: «Родих мъжка рожба от Бога.»“ — Адам бе почнал нещо да говори, Самуел го погледна и той млъкна, скривайки очи с ръка. Самуел продължи да чете: — „И тогава тя роди брат му Авел. И Авел стана пастир, а Каин почна да обработва земята. И като мина време, отиде Каин и принесе на Господа дар от земните плодове. И Авел също принесе първородните на стадото си и от тлъстината им. И погледна Бог благосклонно на Авел и на даровете му, а Каин и неговите дарове пренебрегна.“

— Ето тук — обади се Ли. — Впрочем продължавайте нататък. После ще се върнем.

— „И се разгневи Каин и лицето му помръкна. И рече Бог Каину: «Защо си разгневен и защо помръкна лицето ти? Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.» Тогава рече Каин на брата си Авел да излязат на полето и като излязоха на полето, Каин се хвърли на брата си и го уби. И Бог попита Каин: «Къде е Авел, твоят брат?» А оня му отвърна: «Не зная. Да не съм аз пастир на брата си?» И му рече Бог: «Какво направи? Гласът на братовата ти кръв вопие към мен от земята. И ти ще бъдеш прокълнат от тази земя, която раззина паст да попие братовата ти кръв, проляна от твоята ръка. И когато обработваш земята, тя отсега нататък няма да ражда нищо, а ти ще бъдеш бездомен и ще станеш скитник.» А Каин рече на Бога: «Това наказание е по-тежко, отколкото мога да понеса. Виж, ти днес ме изгонваш от лицето на земята и от своето лице. И аз ще стана беглец и скитник по земята и всеки, който ме срещне, ще ме убие.» А Господ Бог му рече: «Ако някой посегне да убие Каин, за отмъщение ще бъдат взети седем живота.» И тогава Бог постави на Каина знак, та да не го убие, който го срещне. И Каин се отдалечи от божието присъствие и заживя в земята Нод на изток от Рая.“[3] — Самуел затвори откъснатата корица на книгата, почти отегчен. — Толкова! Шестнайсет стиха, не са повече. Господи, бях забравил колко е страшно, няма ни една нотка на упование. Сигурно Лайза е права. Няма нищо за разбиране.

Адам въздъхна дълбоко.

— Безутешна история, нали?

Ли напълни една чаша от своето камениново шише с тъмна гъста напитка, изгълта я и разтвори уста, повторно да усети вкуса й върху задната половина на езика си.

— Никоя история не може да бъде силна и трайна, ако не долавяме в сърцата си, че е истинска и вярна за нас. Какъв огромен товар от вина носят хората!

— А ти се мъчиш да поемеш целия! — обърна се Самуел към Адам.

— Аз също — каза Ли. — Всеки постъпва така. Гледаме да си напълним ръцете с вина, сякаш е нещо безценно. Изглежда, го правим доброволно.

— Аз от това се чувствам по-добре — намеси се Адам, — а не по-зле.

— По-точно? — попита Самуел.

— Всяко момче си въобразява, че то е изнамерило греха. За добродетелите си мислим, че ги научаваме, понеже за тях слушаме непрекъснато. А грехът е по природа в нас.

— Разбирам. Но с какво може да ни успокои тази история?

— С това — заговори възбудено Адам, — че ние сме произлезли от нея. Тя е като наш баща. Част от вината ни попива в нашето потомство. Нима сме имали друг избор? Ние сме деца на бащите си, което означава, че не сме първите. Все пак е извинение, а в този свят липсват достатъчно извинения.

— При това не са убедителни — допълни Ли. — Иначе отдавна сме щели да ликвидираме вината си и светът нямаше да е пълен с отчаяни и наказани хора.

— Не ви ли хрумва обаче някаква друга рамка за тази картина? — попита Самуел. — С извинение или без извинение, ние принадлежим на рода си и носим вината.

— Помня, че бях малко оскърбен от Бога — каза Адам.

— Каин и Авел са му дали, каквото са имали, а той приел Авел и отблъснал Каин. Винаги съм смятал, че това е било несправедливо, и никога не можах да го проумея. А вие?

— Може би разсъждаваме от различни гледища — рече Ли.

— Доколкото си спомням, тази история е била съчинена от и за един скотовъдски народ. Те не са били земеделци. Няма ли тогава богът на овчарите да сметне тлъстото агне за по-драгоценно, отколкото снопа пшеница? Жертвоприношението трябва да бъде от най-доброто и най-скъпото.

— Да, това го разбирам — рече Самуел. — Но, Ли, нека те предупредя: не довеждай източното си мислене до вниманието на Лайза.

— Добре — оживено се намеси Адам, — но защо Господ е осъдил Каин? Несправедливо е!

— Голямо предимство е да се вслушваш в точните слова — каза Самуел. — Бог не е осъдил Каин. Дори той може да има предпочитания, нали? Да предположим, че Господ е обичал повече агнешко, отколкото зеленчуци. Аз например съм същият. И може би Каин му е донесъл връзка моркови. А Бог рекъл: „Това не обичам. Опитай пак. Донеси ми нещо, което обичам, и ще те туря наравно с брат ти.“ Но Каин се ядосал, оскърбили му чувствата. А оскърбят ли някому чувствата, иде му да замахне по нещо, и Авел се случил жертва на гнева му.

— Свети Павел казва на евреите, че Авел е бил с вяра[4] — обади се Ли.

— В „Битието“ за това не се говори — отвърна Самуел, — имал ли е вяра, нямал ли е. Намеква се само за нрава на Каин.

— А какво казва мисис Хамилтън за парадоксите в Библията? — полюбопитства Ли.

— Нищо не казва, защото не признава, че ги има.

— Но…

— Млък! Иди да я питаш. И ще се върнеш по-стар, но не и по-малко объркан.

— Вие двамата сте изучавали всичко това — прекъсна ги Адам. — На мен само ми е минало през кожата и почти нищо не е останало. Значи Каин е бил прогонен заради убийството, така ли?

— Точно така, заради убийството.

— И Бог го е жигосал?

— Не чу ли? Върху Каин бил поставен печат не за да го унищожи, а да го спаси. Както и проклятието към всеки, който би вдигнал ръка да го убие. Било е предпазващ знак.

— Не мога да се отърва от чувството — каза Адам, — че Каин е опрал пешкира.

— Може и така да е — рече Самуел, — но Каин е живял и деца е народил, а Авел е останал да живее само в приказката. Ние сме потомци на Каин. И не е ли странно, че ние тук, трима възрастни мъже, толкова хиляди години след това сме седнали да обсъждаме това престъпление, сякаш е станало вчера в Кинг Сити и още не са изправили убиеца пред съда?

Едно от близначетата се пробуди, прозя се, погледна Ли и отново заспа.

— Нали помните, мистър Хамилтън — каза Ли, — бях ви доверил, че се опитвам да превеждам старокитайска поезия на английски? Не, не се безпокойте, няма сега да ви чета. Но като се занимавам с това, установявам как някои древни неща изглеждат нови и ясни като днешното утро. Попитах се защо. Разбира се, хората се интересуват само от себе си. Ако една история не се отнася до слушателя, той няма и да я чуе. Та оттук изведох и правилото: голяма и трайна е онази история, която се отнася до всички, инак би се изгубила. Чуждото и необяснимото са безинтересни, само дълбоко личното и познатото…

— Отнеси сега това към историята за Каин и Авел — рече Самуел.

— Аз не съм убил брат си — каза Адам и тозчас млъкна. Мисълта му препусна назад във времето.

— Струва ми се, аз мога да го отнеса — отговори Ли. — Според мен това е най-известната история на света, понеже засяга всеки човек. Тя е, мисля, история, символична за човешката душа. Не ми се сърдете, ако не съм ясен, просто налучквам какво искам да кажа. За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината — такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина. Почакайте! Значението на тази древна и ужасна история според мен е в това, че тя представлява една схема на душата — на онази скрита, отхвърлена, виновна душа. Мистър Траск, казахте, че не сте убил брат си, и после нещо си припомнихте. Не желая да знам какво е то, но нима не е свързано с Каин и Авел? А вие, мистър Хамилтън, какво мислите за моя източен брътвеж? Знаете, че съм толкова от Изтока, колкото и вие.

Самуел бе опрял лакти на масата и закрил очи, подпираше чело с ръце.

— Искам да помисля — рече той, — проклет да си, искам да помисля! Когато остана сам, ще трябва всичко това да разнищя и хубаво да видя. Ти комай събори един мой свят. И сега не зная какво да издигна на негово място.

— Не може ли светът да бъде изграден около една всеприета истина? — попита го Ли. — Не могат ли да се изкоренят някои безумия и страдания, щом причините са известни?

— Не знам, дявол да те вземе. Ти смути моята красива вселена. Започна една спорна игра и я превърна в становище. Остави ме на мира, трябва да си помисля! Пусна ми една муха в мозъка и тя сега снася там яйцата си. Питам се какво ли ще каже Том по тоя въпрос. Сигурно ще го скъта в шепите на мисълта си и бавно ще го върти в мозъка си като мръвка на шиш. Адам, я ела на този свят! Стига толкова ровичкане в спомени!

Адам се сепна и дълбоко си пое дъх.

— Не е ли това много просто? — попита той. — Винаги ме е било страх от простите неща.

— Съвсем не е просто — рече Ли, — а отчайващо сложно. Но накрая винаги става ясно като бял ден.

— Скоро няма да има бял ден — каза Самуел. — Седим, а в туй време вечерта дошла. Уж дойдох да кръстим децата, а те и досега са без имена. Стигнахме до задънена улица. За теб, Ли, ще е най-добре да не набъркваш сложните си разсъждения в каноните на установената религия, че току-виж забили гвоздеи в ръцете и краката на някой китаец! Църквата обича усложненията, но само своите собствени. Аз трябва да си тръгвам за вкъщи.

— Дай няколко имена — отчаяно се примоли Адам.

— От Библията ли?

— Откъдето и да е.

— Чакай тогава. От всичкия народ, който е потеглил от Египет, само двама са стигнали до Обетованата земя. Не искаш ли техните имена? Като символ.

— Кои бяха те?

— Кейлъб и Джошуа.[5]

— Джошуа е бил войник, пълководец. Не обичам генерали.

— Добре, но Кейлъб е бил нещо като капитан.

— Значи не е генерал. Мен Кейлъб ми харесва… Кейлъб Траск…

Едното от децата се пробуди и тозчас заскимтя.

— Ти го повика по име! — рече Самуел. — Джошуа не ти допада, но Кейлъб сам се обади. Умник! По-тъмният! Виж, и другият се е събудил. Аз например винаги съм харесвал името Арон, само че той не успял да стигне Обетованата земя. — Почти радостно, разплака се и второто близначе.

— По-добре не може да бъде — каза Адам. Изведнъж Самуел се разсмя.

— За две минути — каза той — и след цял водопад от думи. Кейлъб и Арон, сега вече вие сте хора, членове на човешкото братство и вече имате право на проклятие.

Ли взе близнаците в ръце.

— Запомнихте ли ги? — попита той.

— Разбира се — рече Адам, — този е Кейлъб, а този Арон.

В припадащия здрач Ли понесе разплаканите момченца към къщата.

— Вчера не можех да ги различавам — каза Адам. — Арон и Кейлъб.

— Благодари се на добрия Бог, че търпеливата ни мисъл даде плод — поде Самуел. — Лайза щеше да предпочете Джошуа. Тя много обича да чете за срутените стени на Йерихон. Но и Арон й харесва, тъй че, надявам се, всичко е наред. Отивам да впрегна.

Адам го придружи до навеса.

— Радвам се, че дойде — каза той. — Камък ми падна.

Самуел напъха юздечката в съпротивляващата се уста на Славословие, наниза челния ремък и пристегна подпругата.

— Дано сега се сетиш за градината на равното. Просто я виждам, както я беше замислил.

Адам не избърза да отговори.

— Струва ми се — рече накрая, — че у мен вече няма сили за това. Не мога да усетя дали ме тегли, или не. Колкото да живея, пари имам достатъчно. На мен лично не ми трябваше никаква градина, сега кому да я показвам?

Самуел се извърна към него с насълзени очи.

— Не мисли, че някога ще ти мине! — проплака той. — Хич не се и надявай! По-добър ли си от другите мъже? Казвам ти, додето ти не умреш, нищо друго няма да умре. — Постоя запъхтян още миг, сетне се метна на кабриолета, шибна Славословие и без да се сбогува, потегли с присвити рамене.

Бележки

[1] Леланд Станфорд — просветен деец, основава учебното си заведение в 1885 г. в Пало Алто, днес известния Станфордски университет, в който известно време е учил и Дж. Стайнбек. — Б.пр.

[2] Думата е за Самуил (Шмуел), библейския пророк и съдия, обещан от майка си Ханна на Бога, в чието детство Господ му се явява насън и го повиква на име (1 Книга на Самуил, гл. 3); Шмуел — име господне (староевр.). — Б.пр.

[3] Битие, гл. 4, ст. 1 — 16. Основната библейска мисъл, върху която е изграден сюжетът на романа. В староиврит Нод („земята Нод“) означава „скиталчество“. — Б.пр.

[4] Нов завет, Послание на апостол Павел към евреите, гл. 11, ст. 4: „С вяра Авел принесе Богу по-добра жертва…“ — Б.пр.

[5] Кейлъб и Джошуа — английското произношение на Халев и Исус Навин; последният наследява Мойсей и отвежда евреите в Ханаан, превзема град Ерихон — „Числа“, гл. 13 и 14. — Б.пр.