Джон Стайнбек
На изток от Рая (13)

2

Адам Траск бе расъл безцветно, завесите на живота му приличаха на прашни паяжини, а дните му се състояха от бавната процесия на полусъжаления и болнаво недоволство. И ненадейно чрез Кати той бе осенен от тържеството.

Тук няма никакво значение фактът, че бях нарекъл Кати „чудовище“. Ние може би не разбираме Кати, но, от друга страна, сме способни на много неща в различни посоки, на големи добродетели и на големи пороци. Та кой от нас в мислите си не е решавал да се окъпе в черната вода от приказката? Навярно у всекиго от нас има по едно скрито блато, в което се въдят и растат, и укрепват всякакви грозни и долни неща. Ала ние ограждаме тези плаващи твари и рекат ли да изпълзят навън, подхлъзват се и падат назад. Не е ли обаче възможно в мрачните блата на някои хора злото така да се развие, че да се прекачи през оградата и да плъпне на свобода? Няма ли такъв човек да стане за нас чудовище? И не сме ли по някакъв начин сродени с него чрез тези наши скрити води? След като ние сме ги измислили, би било абсурдно да не разбираме еднакво и ангелите, и дяволите.

Каквато и да беше Кати, тя доведе Адам до неговото тържество. Духът му се понесе на воля, освободи се от страховете, горчивините и противните спомени. Тържеството на човека озарява света и го променя тъй, както светещата ракета променя бойното поле. Може би Адам не виждаше Кати изобщо — толкова силно сияйна бе тя в неговите очи. Прогорен в съзнанието му беше един образ на хубост и нежност, едно прелестно и свято момиче, невъобразимо скъпо, чисто и любещо — такава беше Кати за своя съпруг и каквото и да стореше или кажеше тя, нищо не бе в състояние да деформира неговата Кати.

Беше заявила, че не иска да замине за Калифорния, но той не се вслуша, тъй като неговата Кати го хвана за ръката и тръгна първа. Толкова сияйно беше неговото тържество, че той дори не забеляза враждебната болка у брат си, не видя блясъка в очите му. Дяла си от фермата продаде на Чарлз за по-малко, отколкото струваше, и с тези пари и половината от завещанието на баща си най-сетне бе свободен и богат.

Братята се разделиха като чужди, подадоха си ръце на перона и Чарлз изчака потеглянето на влака, след което разтри белега си. Отиде в хотела, изпи набързо четири чаши уиски и се изкачи на горния етаж. Плати на момичето, но нищо не можа да направи. Заплака в ръцете й и накрая тя го изгони. Във фермата се развихри, насили земята, прибавяше нови парцели, сееше и жънеше и разшири нейните граници. Не знаеше почивка и отдих и забогатя без радост, уважаван, но без приятели.

В Ню Йорк Адам спря колкото да си купят с Кати дрехи, след което се качиха на железницата и тя ги пренесе през целия континент. А как стана тъй, че се озоваха в долината Салинас, е много лесно разбираемо.

В ония дни железниците — разрастващи се, конкуриращи се помежду си в борбата си за печалби и влияние — използваха всякакви средства, за да привличат пътници. Железопътните компании печатаха реклами не само по вестниците, а издаваха брошури и афиши, описващи и картинно показващи красотите и богатствата на Запада. И никое от твърденията им не беше пресилено — богатствата бяха наистина неограничени. Южната тихоокеанска железница, оглавявана от неизчерпаемата енергия на Леланд Станфорд, бе започнала вече да господства не само в областта на транспорта, но и в политиката. Нейните линии се удължаваха и навлизаха в долините. Изникваха нови градчета, откриваха се нови гари с нови заселници — компанията трябваше да си създава клиенти, за да съществува.

Дългата долина Салинас бе част от нейната експлоатационна територия. Адам бе виждал и разучавал една великолепна цветна брошура, в която долината се представяше като такъв район, който и небето се опитва безуспешно да наподобява. Прочетеше ли написаното, полудяваше дори онзи, който не е имал никакво желание да се засели в Салинас.

Адам не бързаше да купува земя. Най-напред купи кола и кон и се зае да обикаля, да се запознава с дошлите преди него, да разговаря за почви и води, за климат и реколти, за цени и съоръжения. За него това не бяха празни приказки. Адам бе дошъл тук, за да остане, да вдигне дом, да създаде семейство, а може би и род.

Кръстосваше оживено фермите, вдигаше буци пръст и ги стриваше с пръсти, говореше, кроеше и мечтаеше. Хората от долината го харесаха, радваха се, че е дошъл да живее тук, защото схващаха, че е стабилен човек.

Безпокоеше го само едно — здравето на Кати. Беше неразположена. Придружаваше го с колата при обиколките му, но не отваряше уста. Една сутрин се оплака, че се чувства зле, и остана в стаята си в хотела на Кинг Сити, а съпругът й замина сам. Когато се върна, беше към пет следобед, Адам я свари полумъртва от загуба на кръв. За щастие намери доктор Тилсън на трапезата и го отвлече от печеното телешко. Докторът я прегледа набързо, постави й тампон и се обърна към Адам:

— Хайде да почакате долу, а?

— Добре ли е?

— Да. Веднага ще ви повикам.

Адам потупа Кати по рамото и тя му се усмихна. Доктор Тилсън затвори вратата и се върна до леглото. Лицето му руменееше от яд.

— Защо сте направила това?

Устата на Кати представляваше тъничка стегната черта.

— Знае ли съпругът ви, че сте бременна? — Главата й бавно се поклати встрани. — С какво го направихте? — Тя прикова поглед в него. Той огледа стаята, пристъпи до тоалетната масичка и вдигна от нея кука за плетене. Сетне я разклати пред лицето й. — Старата мръсница, старата престъпница! Глупачка! За малко да се убиете, при това плодът ви е останал. Предполагам, сте глътнала и някакъв боклук, да се отровите, да си напъхате камфор, петрол и червен пипер! Господи, само вие, жените, можете да направите подобни неща! — Очите й бяха студени като стъкло. Той дръпна един стол и седна до нея. — Защо не искате да родите детето? — благодушно я попита. — Имате си добър съпруг. Или не го обичате? Имате ли намерение да ми кажете нещо? Кажете, по дяволите! Не се правете на ненормална! — Устните й не помръднаха, очите й не мигнаха. — Любезна моя — каза той, — не разбирате ли? Нямате право да унищожавате живота. От такова нещо мога да побеснея. Бог ми е свидетел, някои пациенти изпускам, защото не знам достатъчно. Но се мъча, винаги се мъча. И какво? Да видиш едно умишлено убийство! — И продължи да говори, ужасен от болнавото мълчание между изреченията си. Тази жена го озадачаваше. В нея имаше нещо нечовешко. — Познавате ли мисис Лоръл? Жената плаче и гине за дете. Каквото има, каквото може да намери, всичко би дала за едно дете, а вие, вие искате да пронижете вашето с кука за плетене! Добре — извика той, — не желаете да говорите, няма и нужда. Но ще ви кажа. Бебето е живо. Не сте го улучила. И още нещо, вие ще го родите. Знаете ли какво предвижда законът в този щат за аборт? Не ми отговаряйте, а ме изслушайте! Ако това се повтори, ако пометнете това бебе и аз имам основания да подозра, че се касае за нещо незаконно, лично ще ви обвиня, ще свидетелствам против вас и ще гледам да ви накажат! Надявам се, имате достатъчно мозък да ми повярвате, защото не се шегувам.

Кати наплюнчи устни с малкото си заострено езиче. Студенината от очите й се дръпна и на нейно място изгря слаба печал.

— Съжалявам — простена тя, — съжалявам. Само че вие не разбирате.

— Тогава защо не ми обясните? — Гневът му изчезна като мъгла. — Кажете, мила.

— Не ми е лесно. Адам е толкова добър, толкова силен. А аз… аз съм белязана. Епилепсия!

— Не може да бъде! Вие не!

— Не, но дядо ми, баща ми… и брат ми. — Тя закри очи с ръце. — Не можех да поднеса такова нещо на мъжа си.

— Нещастно дете! — възкликна той. — Горката ми тя! Човек не може да бъде сигурен. Много е възможно детето ви да е здраво, повече от възможно! Ще ми обещаете ли повече да не опитвате никакви номера?

— Да.

— Добре тогава. Няма да кажа на мъжа ви какво сте направила. Лежете сега и ме оставете да видя спряло ли е кървенето. — След няколко минути си затвори чантата, а куката пусна в джоба си. — Утре сутринта ще намина пак — рече той.

Като слезе по тесните стъпала в хола, Адам го връхлетя. Доктор Тилсън предотврати пороя от „Как е тя? Добре ли е? От какво е станало? Мога ли да се кача?“

— Браво, браво, горе главата! — И приложи заучения си трик, своята редовна шега: — Жена ви е болна.

— Докторе…

— Едничката хубава болест на света…

— Докторе…

— Жена ви ще си има бебе — отстрани Адам и го остави зяпнал зад себе си. Тримата мъже, насядали около печката, му се ухилиха. Единият сухо отбеляза:

— Да бях аз, какво пък, ще поканя неколцина, да кажем, трима приятели, и ще му пийнем.

Намекът му беше напразен. Адам се втурна непохватно по тесните стъпала.

Адам се спря на имението Бордони, едно ранчо на няколко мили южно от Кинг Сити, почти на еднакво разстояние между Сан Лукас и Кинг Сити. На семейство Бордони бяха останали деветстотин акра от дарението, направено на прадядото на мисис Бордони от испанската корона, първоначално състоящо се от десет хиляди акра. Бордони бяха швейцарци, но мисис Бордони бе дъщеря и наследница на испанско семейство, заселило се в долината на Салинас в много ранни времена. И както ставаше с повечето стари родове, земята постепенно намаляваше. Една част бе изгубена на комар, друга част — отнета заради данъци, известен брой акри биваха откъсвани подобно на купони от талон, за да се купят някои престижни вещи, например кон, диамант или красива жена. Останалите деветстотин акра съставляваха сърцевината на дарението на Санчес, а и най-добрата му част. Простираха се по двата бряга на реката и нагоре, от двете страни, достигаха полите на планината — на това място долината се стеснява, след което отново се разгръща. Старата къща на Санчес се използваше и досега. Построена от кирпич, тя се издигаше на една малка поляна в диплите на планината, в една миниатюрна долинка, напоявана от един безценен и непресъхващ ручей сладка вода. Естествено, той беше причината първите Санчес да изградят къщата си именно тук. Долинката се засенчваше от грамадни вечнозелени дъбове, почвата беше особено богата и нейната зеленина не се срещаше никъде в околността. Стените на невисоката къща бяха дебели метър и нещо, а кръглите покривни греди — привързани с въжета от говежда кожа, които са били намотавани мокри. При изсъхването си кожата се свива и прилепва греда о греда, след което въжето се вкоравява като желязо и е почти вечно. Този строителен метод има само един недостатък. Ако ги оставиш, плъховете могат да прегризат въжетата.

Старата къща изглеждаше като изникнала от земята и беше твърде приветлива. Сега Бордони я бе превърнал в обор. Преселник от Швейцария, той изповядваше националната страст към чистотата. Нямаше вяра на дебелите стени от кал и на известно разстояние бе построил друга къща с дървена конструкция, докато през дълбоко хлътналите прозорци на старата сега надничаха кравите му. Бордони нямаха деца и когато жена му умря в най-хубавите си години, той бе налегнат от самотен копнеж по миналото си в Алпите, искаше да продаде ранчото и да се върне там. Адам Траск отказваше да избързва с покупката, а и Бордони бе поставил доста висока цена, служейки си с типичния способ на продавача, който се прави, че му е все едно дали ще продаде, или не. Бордони знаеше, че Адам ще купи земята му, много преди самият Адам да се реши на това.

Адам имаше намерение да остане там, където заживее, там да растат още неродените му деца. Боеше се да не купи някой имот, а после да види друг, който повече ще му хареса, но през цялото време имението на Санчес го теглеше към себе си. С предстоящото раждане на Кати животът пред него се простираше дълъг и приятен. Но той премина през всички етапи на предпазливостта. Обиколи всеки кът на имението с кола, на кон, пешком. Направи сонда в почвата да види, да пипне и помирише пръстта отдолу. Разпитваше за всяко диво растение по полето, покрай реката и по склоновете. На влажните места коленичеше да изучава следите на дивеча, оставени в калта: кугуар и елен, койот и дива котка, язовец и миеща мечка, невестулка и заек, върху чиито стъпки във всички посоки се кръстосваха следите на яребици. Ходеше сред върбите и ясените, провираше се през плетениците на дивите къпини край реката, потупваше дънерите на вечнозеления и нискостебления дъб, на лавъра, на китрата и шипката.

Бордони го наблюдаваше с присвити очи и обръщаше чашите червено вино, изцедено от гроздето на малкото му, растящо на баира лозе. Приятно му беше да се понапива всеки следобед. И Адам, който никога не беше опитвал вино, взе да го харесва.

Час по час искаше мнението на Кати за мястото. Одобрява ли го? Ще бъде ли щастлива там? И не искаше да чуе нейните уклончиви отговори. Въобразяваше си, че тя напълно споделя неговото въодушевление. В хотела на Кинг Сити разговаряше с мъжете около печката, преглеждаше идващите от Сан Франциско вестници.

— За водата мисля аз — рече той една вечер. — Интересно, колко ли дълбоко трябва да се копае, за да бликне кладенец?

Един от чифликчиите кръстоса джинсови колене.

— Трябва да се видиш със Сам Хамилтън — подхвърли той. — От всички нас той най-много разбира от вода. Магьосник на водата, а и кладенци дълбае. Той ще ти каже. Половината от кладенците в нашия край са негова работа.

Приятелят му се изкиска.

— Сам има законно основание да се интересува от водите. В неговия имот не можа да излезе и една капка.

— Как да го намеря? — запита Адам.

— Ще ти кажа как. И без това отивам при него да ми изкове едни скоби. Ако искаш, ела с мен. Мистър Хамилтън ще ти допадне. Чудесен мъж.

— И нещо като гений на комедията — прибави приятелят му.

3

Луис и Адам Траск потеглиха към ранчото на Хамилтънови с четириколката на Луис Липо. В багажния сандък дрънчаха въпросните железа, а върху тях подскачаше еленов бут, загънат в мокро платно, да не се развали. В ония дни бе нещо обичайно, когато се отправиш някому на гости, да вземеш за подарък значително количество храна, тъй като, ако не искаш да обидиш дома му, трябва и да останеш на вечеря. Защото неколцина гости можеха да нарушат прехраната за цяла седмица, ако не възстановяваха онова, което унищожават. Обикновено стигаше да вземеш един свински бут или една телешка плешка. Луис Липо се погрижи за елена, а пък Адам осигури шише уиски.

— Да те предупредя — каза Луис. — Мистър Хамилтън няма да има нищо против, ала мисис Хамилтън гледа на тия неща с лошо око. На твое място ще скрия шишето под седалката и ще го извадя чак като отидем в ковачницата. Ние все така правим.

— Не дава ли на мъжа си да пие?

— Само колкото едно птиче — обясни Луис. — Нейните разбирания са железни. Скрий бутилката под седалката.

Излязоха от пътя в долината и поеха през голите изровени хълмове по коловоз, издълбан от зимните дъждове. Конете опъваха шии в хамутите, четириколката се друсаше и поклащаше. Годината се бе оказала недобра към планината, още през юни всичко изсъхна и камъните лъснаха сред недораслата изгоряла трева. Дивият овес едва бе стигнал четири-пет пръста над земята, сякаш съзнавайки, че ако час по-скоро не върже семе, едва ли ще може да се самозасее наново.

— Не е много приветливо тъдява — отбеляза Адам.

— Приветливо? Тая земя, мистър Траск, човека съсипва, изяжда го като нищо. Приветливо! Мястото на Хамилтън не е малко, но могат да изпукат от глад, пък и децата много. Не ги храни това ранчо. Затуй се е хванал с други неща, напоследък и синовете почнаха да помагат. Много свястно семейство.

Адам се загледа в тъмната ивица фий, показала се на един завой.

— За какъв дявол тогава се е заселил на такова място?

Както всеки човек, Луис Липо обичаше да обяснява, особено на някой пришълец, стига да не присъства друг местен човек, който би му възразил.

— Ще ти кажа — почна той. — Ето, вземи мене. Баща ми беше италианец. Пристигнал тук след някакви бъркотии, но донесъл малко суха пара. Ранчото ми не е голямо, но е прекрасно. Баща ми го купи, той го избра. И да вземем тебе — не знам какво имаш, няма и да те питам, но казват, че си хвърлил око на имота на стария Санчес, а пък Бордони никога нищо не е харизал ей така. Значи не ти е празен джобът, иначе защо ще се хващаш с него.

— Не съм зле — скромно призна Адам.

— Аз малко отдалече започнах — продължи Луис. — Когато Хамилтънови дойдоха в долината, нямаха и едно цукало. И взеха каквото беше останало, държавна земя, която никой не искаше. Там и в добрите години с двайсет и пет акра дори една крава не можеш изхрани; казват, че в лошите години и койотите бягали, хората се чудят, просто не знаят как живеят Хамилтънови. Но мистър Хамилтън веднага се хвана на работа, та я подкараха някак. Изпървом работеше на други, докато накрая сглоби тая вършачка.

— Изглежда, му е потръгнало. Навсякъде чувам за него.

— Абе потръгна му. Девет деца отгледа. Но се хващам на бас, че и пет пари не е скътал. Та и как да скъта?

Едната страна на четириколката се надигна, претърколи се над голям заоблен камък и се смъкна надолу. Конете тъмнееха от пот, под хамутите се бе образувала пяна.

— Ще ми бъде приятно да си поговорим — рече Адам.

— Една реколта успя той да отгледа — добри деца му се родиха и добре ги възпита. Всички се наредиха освен може би Джо, най-малкия. Разправят, че щели да го пращат в колеж, ама другите са си на място. Хамилтън може да се гордее. Къщата им е хей там, оттатък онова възвишение. Не забравяй да скриеш уискито, че току-виж те направила на нищо!

Сухата пръст пропукваше на слънцето, стържеха щурци.

— Наистина забравена от Бога земя — каза Луис.

— Чак ми става неудобно — рече Адам.

— От какво?

— Дето имам пари и не съм принуден да живея на такова място.

— Аз също, но не ми е неудобно. Дори страшно се радвам.

Когато колата се изкачи на възвишението, Адам съзря малкия грозд от сгради, образуващи живелището на Хамилтънови. Една къща с много пристройки, обор за добитъка, работилница, сайвант за каруци. Суха, изядена от слънцето гледка. Нито едно голямо дърво, само нищожна, ръчно поливана градина.

Луис се обърна към Адам и в гласа му трепна враждебна нотка:

— Длъжен съм веднага да ти кажа две-три неща, мистър Траск. Има хора, като срещнат Самуел Хамилтън за пръв път, и си внушат, че е човек на празните приказки. Защото не говори като другите. Той е ирландец. И постоянно бъка от планове, по сто хрумвания на ден. Вечно е изпълнен с надежди. Исусе, и такъв човек да живее на тази земя! Но запомни това: в работата е без грешка, отличен железар. Някои от проектите му бяха съвсем годни. Чувал съм го да предсказва какво ще стане и наистина става.

Адам се разтревожи от тази загатната заплаха.

— Не съм такъв, че да обиждам някого — каза той и усети, че Луис неочаквано го е взел за чужд и недоброжелателен човек.

— Просто исках да си наясно. Идват хора от Изток и си мислят, че ако човек няма много пари, значи за нищо не го бива.

— Не бих си помислил…

— Мистър Хамилтън може да няма и пет спестени пари, но си е наш и за нас си е добър. Най-свястното семейство, което някога ще видиш. Просто исках да не забравяш това.

Адам бе готов да се защити, но каза:

— Няма да забравя. Добре, че ми напомни.

Луис отново се обърна напред.

— Ето го, виждаш ли, пред работилницата. Сигурно ни е чул.

— С брада ли е? — взирайки се, попита Адам.

— Да, разкошна брада. Много бързо му побелява, доста се е прошарила.

Минаха покрай къщата и забелязаха мисис Хамилтън, която ги гледаше от прозореца, след това заобиколиха към работилницата, където Самуел вече ги чакаше.

Адам видя един едър мъжага с патриаршеска брада, чиято сивееща коса трептеше на вятъра като хвърчилки от магарешки бодил. Над брадата, където слънцето бе обгорило ирландската му кожа, страните розовееха. Носеше чиста синя риза, комбинезон и кожена престилка. Под навитите ръкави се виждаха чисти мускулести ръце и само дланите и пръстите бяха очернени от пещта. Като го огледа набързо, Адам се върна на очите му — светлосиви и преливащи от младежка радост. Бръчките около тях, начертани от смеха, тръгваха във всички посоки като спици.

— Колко се радвам да те видя, Луис — изрече той. — Дори тук, в безгрижието на нашето малко небесно царство, ние пак обичаме да виждаме приятелите си. — И се усмихна на Адам, а Луис каза:

— Водя мистър Адам Траск, запознайте се. Не е тукашен, от Изток е, дошъл да се засели.

— Радвам се — рече Самуел, — но ще се ръкуваме друг път. Не ми се ще да ви цапам ръката с тия ковашки куки.

— Нося няколко железни ленти, мистър Хамилтън, да ми изковеш ъгли, че да стегна гредите; пропадат и ще вземат да се издънят.

— Разбира се, Луис. Слизайте, слизайте. Ще откараме конете на сянка.

— Отзад има един къс еленско, а мистър Траск е донесъл и нещо друго.

Самуел погледна към къщата.

— Това „нещо друго“ ще го извадим, като закараме колата под навеса. — Адам долови песенните трели в речта му, но не можа да открие нито едно произнесено по друг начин слово, с изключение може би на по-изострените „т“-та и по-меките „л“-та. — Луис, няма ли да разпрегнеш? Аз ще внеса месото. Как ще се зарадва Лайза! Много обича еленска супа.

— Има ли някой от младите?

— Няма, никой не остана. Джордж и Уил си бяха дошли за неделята, но снощи заминаха на танци в Дивия кон, в училището „Пийч Трий“. По тъмно ще се върнат накуп. Освен това ни липсва един диван. После ще ви кажа, Лайза им е приготвила отмъщение. Всъщност Том е виновен. После ще ви кажа. — Засмя се и се отправи към къщата с увития еленов бут.

— Ако искате, внесете „другото нещо“ в работилницата, да не го пече слънцето. — Като доближи къщата, чуха го да се провиква:

— Лайза, никога няма да познаеш! Луис Липо е донесъл едно парче еленово месо, от тебе по-голямо!

Луис настани колата под навеса, Адам му помогна да разпрегне, сетне привързаха ремъците и отведоха конете на сянка.

— Искаше да каже да не държим бутилката на слънце — поясни Луис.

— Тя сигурно е светият ужас, а?

— Дребна е като скорец, ама с железни разбирания.

Самуел ги намери в работилницата.

— Лайза ще бъде много доволна, ако останете на вечеря — каза им той.

— Но тя не ни се е надявала — възпротиви се Адам.

— Ш-шт, човече! Сега ще приготви допълнителни кнедли за супата. Такава радост е да ни дойдете на гости. Дай ми желязото, Луис, да видим какво точно ще искаш. — Разпали огън от трески в черния квадрат на огнището, задуха отгоре му с меха, после поднесе парче мокър кокс с пръсти, додето се подхвана и той. — Хайде, Луис — рече той, — духай ми сега с крилото си. Ама по-бавно бе, човек, бавно и равномерно! — И напъха железните ленти в тлеещия кокс. — Не, сър, мистър Траск, Лайза е свикнала да готви за девет гладни деца, тъй че нищо не може да я изненада. — Премести желязото на по-силен огън и се засмя. — Последните думи си ги вземам назад като свещена лъжа — каза той. — Жена ми ръмжи като обли камъни в прибой. А вас двамата искам да предупредя да не споменавате думата „диван“. За Лайза тя носи само яд и мъка.

— Вие споменахте нещо преди — подхвърли Адам.

— Ако познавахте сина ми Том, щяхте по-добре да схванете, мистър Траск. Луис го познава.

— Знам го, разбира се — потвърди Луис.

— Моят Том е дяволско момче — продължи Самуел. — Сипва си в чинията повече, отколкото може да изяде. Винаги засява повече, отколкото може да пожъне. Много удоволствия, много мъки. Има такива хора. Лайза смята, че аз съм такъв. Представа нямам какво ще стане с Том. Или голям човек, или въже. Какво да ви кажа, Хамилтънови са били бесени и по-рано. Някой път ще ви разправя по-подробно.

— За дивана ли? — вежливо подхвърли Адам.

— Точно така. Както казва и Лайза, изразявам се тъй, като че думите са подивели овце. Та задава се значи тази танцова забава в училището „Пийч Трий“ и момчетата, Джордж, Том, Уил и Джо, до един решиха да отидат. И, разбира се, поканиха си и момичета. Джордж, Уил и Джо, нали са бедни и прости момчета, поканиха всеки по една приятелка. Но Том, както обикновено, се хвърлил на по-голяма порция, поканил и двете сестри Уилямс — Джени и Бел. По колко дупки ще искаш за винтовете, Луис?

— По пет — отвърна Луис.

— Хубаво. Трябва да ви кажа, мистър Траск, че моят Том се отличава с целия егоизъм и самолюбие на момче, което си въобразява, че е грозно. Повечето време се носи занемарен като угар, ама дойде ли празненство, накичва се като майско дърво и разцъфтява като пролетна поляна. Само че това му отнема сума време. Нали забелязахте, сайвантът е празен. Джордж, Уил и Джо тръгнаха рано, без да се разкрасяват като Том. Джордж взе кабриолета, Уил се метна на четириколката, а Джо се качи на малката двуколка. — Сините очи на Самуел блестяха от задоволство. — Показва се тогава Том, излъскан като римски император, и какво да види? Едничкото нещо на колела, което беше останало, е талигата за сено, а на нея не можеш да покачиш и една от сестрите Уилямс. За добро или за лошо, Лайза още си доспиваше. Том седна на стъпалата и го измисли. Гледам го, води два коня от навеса, сваля ритлата, а после изнася дивана от вкъщи, едва го влачи, и пристяга краката на рамката с веригата на колесника — прекрасния диван от конски косъм с извита облегалка, за който Лайза умира. Бях й го подарил да се излежава още преди раждането на Джордж. Додето се усетя, Том се излегнал удобно на дивана върху колелата и поел по стръмното да вземе сестрите Уилямс. Като го докара обратно, Господ да ми е на помощ, от изтъркване сигурно ще е изтънял като вафла. — Самуел остави клещите и сложи ръце на хълбоците, та по-добре да се залее от смях. — А на Лайза от носа й серни пламъци излизат! Горкият Том!

— Не искате ли да опитате от „другото нещо“? — засмян го попита Адам.

— Това може — каза Самуел, пое шишето, бързо отпи глътка уиски и го подаде обратно. — Уискебоу, така е на ирландски, уиски, вода на живота. Не е лъжа! — Измъкна зачервените железа от жаравата, отнесе ги до наковалнята, проби дупките, изкова ги с чука под ъгъл в рой разкрачени искри. После натопи съскащото желязо във ведрото, пълно до половина с черна вода.

— Заповядай — рече той и ги метна на пода.

— Благодаря ти — каза Луис. — Колко прави това?

— Удоволствието да те видя.

— Вечно е така — безпомощно отбеляза Луис.

— Как! Когато ти издълбах кладенеца, нали ми плати?

— А, добре че ме подсети! Мистър Траск има намерение да закупи имението на Бордони, старото дарение на Санчес, нали помниш?

— Знам го много добре — каза Самуел. — Чудесно място.

— Та питаше за водата и аз му казах, че от тия неща ти разбираш най-много.

Адам подаде бутилката, Самуел я надигна за една скромна глътка и обърса уста с чистата част от опакото на ръката си.

— Още не съм решил — каза Адам. — Сега само разпитвам.

— Олеле, човече Божи, сега вече загазихте! — викна Самуел.

— Казват, много опасно било да задаваш въпрос на ирландец, защото щял да ти отговори. Надявам се, знаете какво вършите, след като ми давате право да говоря. Две мнения съм чувал: едното казва, че мълчаливецът е мъдрец, а според другото — човек, който не приказва, е човек, който не мисли. Естествено, аз съм за второто, Лайза твърди, че не било вярно. И какво искате да научите?

— Ами например за имота на Бордони. Дълбоко ли трябва да се копае до вода?

— Нужно е да се види на място — на някои места трийсет стъпки, другаде сто и петдесет, а има и такива места, дето трябва да стигнеш едва ли не до центъра на Земята.

— Но вие нали можете?

— Почти навсякъде освен на моето място.

— Разбрах, че тук нямало.

— Разбрал сте? Сигурно и Господ на небето е чул! Всичко бях опищял.

— Край реката там има един парцел от четиристотин акра. Дали ще излезе там вода?

— Трябва да погледна. Малко необикновена е тази долина. Ако имате достатъчно търпение, може би ще успея да ви кажа нещо, защото съм я оглеждал и съм си пъхал жилото в пръстта. Гладният се насища с въображение, това наистина е така.

— Мистър Траск е от Нова Англия — обади се Луис Липо. — Решил е да остане. Но и по-рано е идвал на запад, като военен, с индианците се е бил.

— Сериозно? Значи вие трябва да разказвате, пък аз да ви слушам.

— Не ми се говори за тия неща.

— Защо не? Господ да е на помощ и на семейството ми, и на съседите, ако се бях сражавал с индианци!

— Но аз не исках да се бия с тях, сър. — Това „сър“ се промъкна, без да иска.

— Да, ясно ми е. Положително не е лесно да убиваш хора, които нито познаваш, нито мразиш.

— А може точно това да го прави по-лесно — подхвърли Луис.

— Имаш известно право, Луис. Но в сърцето си някои хора са приятели на целия свят, докато други, които първо себе си мразят, разстилат цялата си омраза наоколо като масло върху резен горещ хляб.

— Я по-добре да поговорим за земята — намеси се Адам с чувство на неудобство: в съзнанието му бе изплувала тъжната картина на камари от трупове.

— Кое време е?

Луис се показа навън и погледна слънцето.

— Десет няма.

— Аз почна ли, спирачка нямам. Синът ми Уил казва, че не мога ли да намеря човешки уши, почвал съм да говоря на дърветата — въздъхна и седна на едно буре от гвоздеи. — Казах, че долината е необикновена, но това е може би защото съм се родил в една много зелена страна. Луис, за теб не е ли необикновена?

— Не, по-далече не съм и ходил.

— Разкопавал съм я колкото искаш — продължи Самуел. — Отдолу нещо е ставало, навярно и сега става. Показва се океанско дъно, а под него съвсем друг свят. Но земеделецът от това няма защо да се стряска. Отгоре почвата е добра, особено по заравнените места. В горната част на долината е по-лека и песъклива, но пък има примес от торната връхна планинска почва, която водите са измивали зимно време. На север долината се разширява, почвата става по-черна, по-тежка и на места по-богата. Уверен съм, че по-рано там е имало блата и от векове коренищата са гниели и са я направили по-черна, наторили са я. Почнеш ли да я обръщаш, показва се и малко мазна глина, тя пък я скрепява. Така е на север, някъде от Гонзалес, чак до устието. Встрани, около Салинас и Бланко, при Кастровил и Мое Ландинг, блата има и досега. И когато един ден и те пресъхнат, това ще бъдат най-богатите земи в този червен край.

— Той винаги предсказва какво щяло да стане един ден — вметна Луис.

— Човешкият ум не може да остане във времето, както остава тялото му.

— Ако река да остана тук, нужно ми е да зная как и какво може да бъде — рече Адам. — Когато се родят, децата ми нали тук ще живеят!

Погледът на Самуел се зарея над главите на приятелите му, отвъд потъмнялото огнище, към златистата слънчева заря.

— Трябва да знаете, че в по-голямата част от долината, някъде дълбоко, другаде току под повърхността, лежи пласт, на който му викат „циментова плоча“. Това е здраво спечена глина, също мазна, на едни места само една стъпка дебел, на други повече. И тая циментова плоча задържа водата. Ако я нямаше, зимните дъждове щяха да се просмукват надълбоко и да овлажняват пръстта, а лете водата наново щеше да достига корените. Но щом пластът над тази почва се напои, излишната вода се стича по наклона или остава на повърхността и предизвиква гниене. Това е едно от най-тежките проклятия над нашата долина.

— Но е чудесно място за живот, нали?

— Да, така е, но човек не го свърта на едно място, като знае, че може да стане и по-заможен. Мислил съм, че ако можеше да се пробият хиляди дупки, през които водата да се просмуква, въпросът би се решил. Опитах с динамит. Пробивам циментовата плоча, пъхам няколко пръчки динамит и взривявам. Пластът се накъсва и водата попива. Но я, за Бога, си помислете какво количество динамит се иска! Четох, че един швед, същият, дето е изобретил динамита, създал нов, по-силен и по-сигурен експлозив. Може би там е решението.

— Все разсъждава как да промени нещата — полуподигравателно, но и полувъзхитен отбеляза Луис. — Никога не се примирява с даденото положение.

Самуел му се усмихна.

— Казват, че едно време хората живеели по дърветата. И някому хич не е допаднал някой висок клон, иначе и до ден днешен нозете ти нямаше да знаят какво е равната земя. — И отново се засмя. — Мога да си представя как съм седнал на бунището и създавам в мислите си един свят, досущ както Господ е създал този. Но Господ е видял своя свят, а аз никога няма да видя своя освен по този начин. Един ден тази долина ще цъфти от огромни богатства. Тя е в състояние да храни целия свят и може би така ще стане. И тогава тук ще живеят хиляди и хиляди щастливи хора… — Сякаш облак помрачи очите му, чертите му потънаха в печал и той замлъкна.

— Според вас излиза, че е добре човек да се установи тук — каза Адам. — При такова бъдеще къде другаде бих могъл да отгледам децата си?

— Едно не разбирам — продължи Самуел. — Над тази долина лежи някаква чернилка. Не мога да схвана каква е, но я чувствам. Понякога, в ослепително белия ден, усещам как тя закрива слънцето и го изстисква като сюнгер от всичката му светлина. — Гласът му се надигна. — В тази долина има някаква черна сила. Не знам… не знам. Като че тук витае някакъв стар призрак, измъкнал се от мъртвия подземен океан, за да размътва въздуха със злочестини. Потаен като скрита мъка. Не го зная какво е, но го виждам, долавям го в тукашните хора.

Адам потръпна.

— Щях да забравя, че обещах рано да се върна. Кати, жена ми, нали е бременна…

— Но Лайза се е приготвила.

— Ще разбере, като й обясните за какво става дума. Жена ми не се чувства добре. И благодаря, дето ми казахте за водата.

— Потиснаха ли ви моите брътвежи?

— Не, не, съвсем не. Първо дете е на Кати, самотно й е.

Адам се бори с мислите си цяла нощ, а на другата сутрин впрегна и след едно ръкостискане с Бордони имението Санчес стана негово.