Серия
Алиса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alice in Wonderland, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 66 гласа)

ОСМА ГЛАВА
ЦАРИЦАТА И НЕЙНОТО ИГРИЩЕ

Високо розово стъбло се издигаше до входа на градината. Розите, които растяха по него, бяха бели, ала наоколо стояха трима градинари, които усърдно ги мажеха с червено.

Алиса намери това за много чудно и се приближи, за да ги погледа. Тя чу как един от тях каза:

— Внимавай, Пет! Не ме пръскай така!

— Не съм крив — каза Пет намръщено. — Седем ме бутна!

Седем погледна и каза:

— Много хубаво правиш, Пет! Набеждаваш винаги другите!

— Ти по-добре да мълчиш! — отвърна Пет. — Не чух ли вчера Царицата — казваше, че заслужаваш да бъдеш обезглавен!

— Защо? — попита оня, който пръв се беше обадил.

— Не е твоя работа, Две! — каза Седем.

— Негова работа е! — каза Пет. — И аз ще му кажа защо: защото беше занесъл на готвачката луковици от лалета вместо лук.

Седем запокити четката си и тъкмо почна да се защищава:

— Всичко друго на света бих приел, но не и… — съгледа Алиса, която стоеше и ги наблюдаваше.

Той се спря. Другите също се огледаха. И всички се поклониха дълбоко.

— Можете ли да ми кажете — попита Алиса свенливо — защо боядисвате тия рози?

Пет и Седем не казаха нищо, а погледнаха Две. Две започна с нисък глас:

— Ами… всъщност виждате ли… госпожице, туй трябваше да бъде стъбло с червени рози, а погрешно сме посадили бяло розово стъбло. Царицата, ако узнае за това, ще заповяда да ни обезглавят. Тъй че, виждате, госпожице, гледаме с всички сили, преди да дойде, да…

Но тука Пет, който безпокойно гледаше навътре в градината, извика:

— Царицата! Царицата!

И тримата градинари мигом се хвърлиха по очи на земята.

Чу се шум от много стъпки. Алиса се обърна, любопитна да види Царицата.

Първом идеха десет войника, носеха чукове; всички бяха като тримата градинари: продълговати и плоски, ръцете и нозете им — на ъглите. После десет придворни; те бяха украсени от горе до долу с безценни камъни и вървяха двама по двама, както войниците. След тях идеха царските деца; и те бяха десет на брой и ръка в ръка, радостно подскачаха на двойки; цели украсени със сърца. Тях пък ги следваха гостите, мнозинството бяха царе и царици, и между тях Алиса позна Белия Заек. Той говореше бързо и неспокойно, усмихваше се на всичко, което му се кажеше, и мина без да я забележи. Подир него вървеше Момчето Сърце, което носеше царската корона на пурпурно възглавие от кадифе. И най-сетне, на края на това великолепно шествие, вървяха Царят и Царицата на сърцата.

Алиса се двоумеше дали не трябва да легне по очи на земята както тримата градинари. Но тя не бе чувала никога, че трябва да се прави така, когато минава шествие.

„За какво ли пък тогава е това шествие — си помисли тя, — ако хората трябва да лягат по земята, тъй че да не могат да го видят?“

И тъй, Алиса остана да чака на мястото си. Когато шествието стигна пред нея, всички се спряха и я изгледаха, а Царицата строго попита:

— Коя е тая?

Тя зададе тоя въпрос на Момчето Сърце, което в отговор само се поклони и усмихна.

— Глупак! — каза Царицата, като отметна глава нетърпеливо и се обърна към Алиса:

— Как се казваш, мое дете?

— Името ми е Алиса, ако благоволите, ваше величество — отговори Алиса много учтиво и добави само на себе си: „Че те всички приличат на карти за игра — и нищо друго! Защо да се боя от тях?“

— А кои са тия? — попита Царицата и посочи тримата градинари, които бяха налягали около розовото стъбло. Тя зададе тоя въпрос, както виждате, защото гърбовете им бяха като на всички други, тъй че не можеше да познае дали са градинари, войници или придворни, или пък нейни деца.

— Откъде да зная? — каза Алиса, учудена от смелостта си. — Не ми е работа.

Царицата почервеня от яд, изгледа я за миг и като див звяр изкрещя:

— Отсечете й главата! Отсечете…

— Глупости! — прекъсна я Алиса силно и решително.

Царицата млъкна.

Царят сложи ръка на рамото й и рече кротко:

— Помислете, скъпа, тя е дете!

Царицата сърдито се отдръпна и каза на Момчето Сърце.

— Обърни ги!

Момчето стори това много предпазливо, с крака си.

— Станете! — извика Царицата пискливо.

И тримата градинари завчас скочиха на крака и почнаха да се кланят на Царя и на Царицата, на царските деца и на другите.

— Оставете това! — изписка Царицата. — Зашеметявате ме!

И като се извърна към розовото стъбло, продължи:

— Какво правехте тука?

— Ако благоволите, ваше величество… — каза Две много боязливо, като клекна на едно коляно — опитвахме се да…

— Виждам! — прекъсна го Царицата, която бе успяла вече да разгледа розите. — Отсечете им главите!

И шествието продължи нататък. Тримата войници останаха назад, за да обезглавят нещастните градинари, които се затичаха за помощ към Алиса.

— Нищо няма да ви направят! — каза Алиса и ги скри в една голяма саксия, която бе до нея. Тримата войници подириха насам-натам и спокойно се присъединиха към другите.

— Отсякохте ли им главите? — извика Царицата.

— Отсякохме ги, както благоволихте, ваше величество! — извикаха войниците дружно.

— Добре! — извика Царицата. — Знаеш ли да играеш на крокет?

Войниците мълчаха и гледаха Алиса, тъй като явно въпросът бе отправен към нея.

— Да! — извика Алиса.

— Ела тогаз! — изрева Царицата.

Алиса се присъедини към шествието, изпълнена с любопитство към всичко, което щеше да се случи с нея.

— А… хм… много хубаво е времето днес! — каза един боязлив глас до нея.

Тя вървеше до Белия Заек, който я гледаше страхливо.

— Много хубаво време — каза Алиса. — Къде е Херцогинята?

— Шт! Шт! — пошушна бърже Заека. Той безпокойно се озърна над рамото си, надигна се, доближи се до ухото и й прошепна:

— Тя е осъдена на смърт.

— За какво? — попита Алиса.

— „За съжаление!“ ли каза? — попита Заека.

— О, не — отговори Алиса. — Мисля, че никак не е за съжаление. Казах: „За какво?“

— Тя издърпа ушите на Царицата… — започна Заека.

Алиса прихна да се смее.

— О, шт! — пошепна Заека уплашено. — Може да те чуе! Знаеш, Херцогинята закъсня много и Царицата каза…

— Всички по местата си! — извика Царицата с глас, приличен на рев.

Всички се разтичаха насам-натам, като се препъваха едни други. Но след малко се настаниха по местата си и играта почна.

На Алиса се стори, че никога по-рано не е виждала такова необикновено игрище за крокет. Цялото бе само трапчинки и издатини. Всяка топка бе жив таралеж, всеки чук — живо фламинго. За обръчи служеха войниците, които трябваше да се превиват на две и да стоят на ръце и на крака.

Отначало на Алиса се видя много мъчно да се справи с фламингото. Тя успя да вземе тялото му доста удобно под мишницата си, но току-речи, винаги, когато искаше да изправи шията му и да удари с главата му таралежа, то извиваше глава и я поглеждаше с такъв озадачен поглед, че тя прихваше да се смее. А когато бутваше главата му надолу и поискваше да почне отново, таралежът с нечувана дързост се разпущаше и се отдалечаваше. Освен това обикновено се намираше някоя трапчинка или издатина между нея и мястото, дето искаше да запрати топката, и тъй като превитите войници непрестанно се местеха из игрището, Алиса скоро заключи, че играта наистина е мъчна.

Всички играеха едновременно, без да чакат ред; през цялото време се караха и биеха за топките. Не след дълго Царицата се разяри. Тя обикаляше, удряше с крак и викаше, току-речи, всяка минута: „Отсечете му главата!“ или „Отсечете й главата!“

Алиса започна да се безпокои. Тя не беше се скарала още с Царицата, но знаеше, че всеки миг това може да се случи.

„А тогаз — помисли тя, — какво ще стане с мене? Страшно много обичат да обезглавяват хората тук. Чудя се, че има още живи.“

Тя си мислеше как да избяга, без да я видят, когато забеляза една странна поява във въздуха. Първо се замисли, но след като се взря добре, можа да различи една усмивка и си рече:

„Червения Котак. Сега ще има поне с кого да си приказвам.“

Алиса почака, докато се явят очите, и тогаз кимна:

„Няма смисъл да му говоря — си помисли тя, — докато не се появят ушите му или поне едно от тях.“

След миг пялата глава се появи и тогава Алиса пусна фламингото на земята и почна да разправя за хода на играта, много радостна, че има кой да я слуша. Котакът изглежда мислеше, че е достатъчно само да покаже главата си. Другата част от тялото му не се появи.

— Не играят правилно — започна да се оплаква Алиса. — И толкова се карат, че не може да се чуе какво казват… изглежда нямат никакви правила. Или ако имат, не ги спазват. И не можеш си представи колко е объркващо, когато всички неща на игрището са живи! Например обръчът, през който трябва да мине топката ми, отива чак на другия край на игрището! Трябваше сега да ударя таралежа на Царицата, но той избяга, като видя, че моят иде!

— Харесва ли ти се Царицата? — попита тихо Котака.

— Никак — каза Алиса, — тя е тъй… — Тъкмо тогава тя забеляза, че Царицата е близо зад нея и слуша, тъй че продължи: — …ловка, че е невъзможно друг да спечели играта.

Царицата се усмихна и отмина.

— С кого говориш? — попита Царя, като се приближи към Алиса, загледан е голямо любопитство в главата на Котака.

— С един мой приятел, с един Червен Котак — отговори Алиса. — Благоволете, ваше величество, да ви го представя.

— Никак не ми се харесва — каза Царя, — но ако иска, може да ми целуне ръка.

— По-добре не — забеляза Котака.

— Не ставай толкова лош — каза Царя. — Не ме гледай така!

Той застана зад Алиса, като каза това.

— Котките могат да гледат царе — каза Алиса. — Чела съм го някъде — не мога да си спомня в коя книга.

— Не е важно, трябва да се махне — каза Царя много настойчиво и повика Царицата, която минаваше наблизо. — Мила, заповядайте да махнат тоя котак.

Царицата знаеше само един начин, за да премахва мъчнотиите, големи и малки.

— Отсечете му главата! — извика тя, без дори да го погледне.

— Аз сам ще доведа палача — каза Царя услужливо и бърже се отдалечи.

Алиса искаше да иде и види как върви играта, когато чу гласа на Царицата да пищи гневно. Тя беше чула как наказа трима играчи със смърт, само защото сбъркали реда си, и се боеше и за себе си, тъй като в безредицата мъчно можеше да различи кога й е редът. И тръгна да дири своя таралеж.

Таралежът се бе впуснал в борба с друг таралеж и Алиса намери за удобно да удари единия с другия. Единствена пречка беше нейното фламинго; избягало бе на другия край на градината, дето Алиса можа да го види, докато то се мъчеше несръчно да кацне на някое дърво.

Додето улови фламингото и го донесе, борбата беше свършила, и двата таралежа бяха изчезнали.

„Не е много важно — помисли Алиса, — тъй като сега всички обръчи са махнати оттук.“

Тя мушна фламингото под мишницата си, за да не би да избяга пак, и се върна да поговори с приятеля си.

Като стигна до Червения Котак, Алиса се учуди на голямата тълпа, която се беше събрала около него. Палача, Царя, и Царицата се бяха впуснали в някаква разправия и говореха едновременно; всички други мълчаха и изглеждаха много смутени. Щом се появи Алиса, и тримата я замолиха да разреши въпроса; повториха й всеки своите основания. Но тъй като говореха едновременно, тя не можа да разбере какво точно искат да кажат.

Палача казваше, че не може да се отсече глава, щом няма тяло, от което да се отсече; че никога по-рано не му е била възлагана такава задача и че той няма на стари години да почне да се учи.

Царя казваше, че всяко нещо, което има глава, може да се обезглави, и че не бива да се говорят такива безсмислици.

Царицата казваше, че ако нищо не се направи още тая секунда, ще заповяда да обезглавят всички наоколо. (Тая последна бележка бе накарала събраните да се загрижат и замислят.)

На Алиса и хрумна да каже само това:

— Той принадлежи на Херцогинята. По-добре питайте нея.

— Тя е в затвора — каза Царицата на Палача. — Доведи я тука!

Палача полетя като стрела.

Главата на Котака започна да изчезва, щом Палача си отиде, и докато се върне с Херцогинята, съвсем се изгуби.

Царя и Палача се втурнаха лудо да я дирят на всички посоки, а останалите почнаха пак да играят.