Серия
Алиса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alice in Wonderland, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 66 гласа)

ВТОРА ГЛАВА
ВАДАТА НА СЪЛЗИТЕ

„Стъранно, колоко стъранно! — извика Алиса. (Тя се смая, като разбра, че не може вече да произнася думите правилно.) — Сега ставам дълга като грамаден далекоглед!“

— Сбогом, мои нозе! (Тя каза това, защото като погледна нозете си, те едвам се виждаха; толкова се бяха удължили!) — О, мои клети крачка, кой ще ви туря чорапите и обува обущата сега, милички? Уверена съм, че аз вече няма да мога. Ще бъда толкова далече от вас! Трябва сами да си помогнете, както можете…

„Но аз трябва да бъда добра с тях — си помисли Алиса, — инак те ще се откажат да вървят. А!… ето какво: всяка Коледа ще им подарявам нови обуща.“ И тя почна да обмисля как ще нареди това. „Носач ще трябва да ги занесе. Колко смешно — да пращаш подарък на краката си! Колко чудновата ще бъде бележката, която ще дам на носача:

До господин Десния крак на Алиса

На килима пред огнището

Близо до решетката

(От неговата Алиса)

Боже мой, какви глупости бъбря!“ Тъкмо тогава главата й се удари о свода на залата. Всъщност сега тя беше висока не по-малко от три метра. Начаса взе малкия златен ключ и се затича към вратата на градината.

Горката Алиса! Можеше само да легне на едната си страна и тъй да гледа с едно око в градината. Да мине през вратата сега като че беше още по-безнадеждно и отпреди. Тя седна на пода и почна пак да плаче.

„Не те ли е срам — си рече Алиса, — голямо момиче като тебе (сега с право се наричаше голяма) да плаче така! Спри веднага, ти казвам!“

Но тя не спираше да плаче; ронеше кофи сълзи; край нея се образува цяла вада, около десет сантиметра дълбока, простираше се до половината зала.

След малко Алиса чу ситни стъпки в далечината и бърже изтри очите си, за да види кой иде. Белия Заек се връщаше великолепно нагизден, с бели ръкавици от ярешка кожа в едната ръка и с голямо ветрило в другата.

Той се приближаваше бързо и мърмореше:

— О, херцогинята, херцогинята! О, как ли беснее, ако съм я накарал да чака!

Алиса беше толкоз отчаяна, че бе готова да иска помощ от всекиго. Тъй че когато Заека се приближи до нея, тя почна с нисък, плах глас:

— Ако обичате, господине…

Заека здравата се сепна, изпусна белите ярешки ръкавици и ветрилото и с всичка сила побягна в тъмнината.

Алиса вдигна ветрилото и ръкавиците и тъй като в залата беше много задушно, тя почна да си вее с ветрилото и да си говори:

— Боже, боже! Колко чудно е всичко днес! А всичко беше тъй обикновено! Дали не ме е сменил някой през нощта? Чакай да помисля: бях ли същата, когато станах тая сутрин? Струва ми се… като че ли се чувствах някак особено. Но ако не съм същата: коя съм, тогава? Ах, ето голямата загадка!

Тя си припомни всички деца на нейна възраст, които познаваше, за да види дали е могла да бъде заменена с някое от тях.

— Бездруго не съм Ада — каза тя, — защото косата й е дълга и къдрава, а моята — не е. Бездруго не съм и Мейбъл, защото аз зная толкова много, а тя — о, тя знае толкова малко… Освен това тя си е тя, а пък аз съм си аз и ох, как е объркано всичко! Ще се опитам да видя дали зная всички неща, които някога знаех. Чакай да видя: четири по пет прави дванайсет, четири по шест прави тринайсет и четири по седем — ах, боже, ако карам така, никога няма да стигна до двайсет! Но таблицата за умножение не е толкоз важна. Да опитам география. Лондон е столица на Париж, Париж е столица на Рим, Рим — не, това бездруго е грешка! Навярно съм заменена с Мейбъл! Ще се опитам да кажа наизуст „Как е лъснал малкият ни…“

Тя скръсти ръце на полата си, сякаш разказваше урок, и почна да повтаря стихотворението, но гласът й звучеше хрипливо и странно. Думите като че ли не бяха същите, не бяха както друг път:

Как е лъснал малкият ни крокодил

дългата си писана опашка!

Сред водите бавни на реката Нил —

всяка люспа, сякаш златна чашка!

Вижте само как е хубав, как е мил:

най-любовно кани той с усмивки

и завчас е вече хищно уловил

всички малки и големи рибки!

— Уверена съм, че това не са точните думи — каза горката Алиса и очите й се напълниха със сълзи. — Бездруго аз съм Мейбъл. Сега ще трябва да живея в малката й нечиста къща, да нямам никакви играчки и — о, винаги да имам толкова много уроци! Не, решено е! Ако аз съм сега Мейбъл, ще остана тука. Напразно ще провират глава, напразно ще викат:

— Върни се горе, мила!

Аз само ще погледна нагоре и ще кажа:

— Коя съм тогава? Кажете ми най-напред това и ако ми харесва да бъда тоя човек, ще се върна. Ако ли не, ще остана тук долу, докато стана някой друг.

— Е-е-е-х — извика Алиса и нови сълзи замъглиха изведнъж погледа й, — как искам някой да промъкне глава тука! Уморих се вече да бъда тъй сама!

Като каза това, тя погледна ръцете си и се учуди: видя, че неусетно е надянала едната от малките бели ярешки ръкавици на Заека. „Как може да съм направила това? — помисли тя. — Навярно пак ставам малка.“

Тя стана и отиде до масата, за да се премери; откри, че сега е около две стъпки висока и че продължава бърже да намалява. Скоро разбра, че това се дължи на ветрилото, което държеше, и веднага го захвърли — тъкмо навреме, преди да изчезне.

— За малко, избавих се! — каза Алиса, доста изплашена от внезапната промяна, но много радостна, че изобщо още съществува. — А сега към градината!

Тя се понесе с всичка сила към малката врата.

Но уви: малката врата беше пак затворена, а малкият златен ключ, както по-рано, беше на стъклената маса.

„Сега е още по-лошо — мислеше горкото дете. — Никога по-рано не съм била толкова малка, никога! Това просто е ужасно!“

Като каза тия думи, кракът й се подхлъзна и в миг, пляс! — тя затъна до брадичка в солената вода. Първата й мисъл бе, че е паднала някак в морето. Но скоро разбра, че се намира във вадата сълзи, които бе изплакала, когато беше три метра висока.

— Да не бях плакала толкова! — каза Алиса, като плуваше наоколо и гледаше как да излезе от водата. — Ще бъда наказана сега, мисля, с това, че ще се удавя в своите сълзи! Няма съмнение, ще бъде доста странно. Но днес всичко е странно!

Тъкмо тогава се чу да пляска нещо във водата, недалече от Алиса, и тя заплува нататък, за да види какво е. Помисли първо, че е морски кон или хипопотам. Но после си спомни колко малка бе сега и не след дълго откри, че беше мишка — като нея и тя се бе подхлъзнала.

„Има ли смисъл — помисли Алиса — да заговоря сега на тая мишка? Всичко е тъй необикновено тук долу, че не е чудно и тя да говори. Както и да е, защо да не опитам?“

Почна:

— О, Мишко, знаеш ли как може да се излезе от тая вада? Уморих се да плувам напосоки. О, Мишко!

Алиса мислеше, че тъй трябва да се говори на мишка. Никога по-рано не бе разговаряла с мишка, но помнеше добре, че бе виждала в Латинската граматика на по-големия си брат:

Една Мишка На една Мишка На една Мишка Една Мишка О, Мишко!

Мишката я гледаше изпитателно (на Алиса се стори, че й намига с очичките си), ала не казваше нищо.

„Може би не разбира нашия език — си помисли Алиса. — Трябва да е някоя френска мишка, преселила се у нас, когато Уилям Завоевателя завладял страната ни.“ (Макар да бе силна по история, Алиса нямаше много ясна представа за времето, през което известни исторически събития са се развивали.)

И тя каза:

— Оu est ma chatte? (Де е моята котка?)

Първото изречение в нейната френска читанка.

Мишката скочи нагоре извън водата, цяла разтреперана от ужас.

— О, извинявай! — извика бърже Алиса, уплашена да не би да е наскърбила чувствата на клетото животно. — Съвсем забравих, че не обичаш котки.

— Не обичам котки! — извика Мишката с дрезгав, развълнуван глас. — Щеше ли ти да обичаш котки, да беше на мое място?

— Имаш право, може би, не — каза Алиса с успокояващ глас. — Недей се сърди… И все пак много бих да ти покажа нашата котка Дайна. Вярвам, че ще почнеш да харесваш котките, само ако я видиш.

„Тя е тъй мила и тиха — продължи Алиса да говори току-речи на себе си, като плуваше лениво наоколо из вадата. — Седи и преде край огъня тъй приятно, ближе лапите си, мие муцунката си — като я прегърнеш и приспиш, толкоз е мека! А каква е славна мишеловка!“

— О, извинявай! — извика пак Алиса, като видя Мишката цяла настръхнала; тя се боеше да не я е наистина обидила. — Няма вече да говорим за нея, щом не искаш.

— Ние, как не! — извика Мишката, разтреперана до крайчеца на опашката си. — Като че ли и аз бих желала да разговарям за такъв предмет! Нашето семейство винаги е мразило котките. Мръсни, долни, груби същества! Името им дори не ща да чуя!

— Няма навярно! — увери я Алиса, която гледаше по-скоро да смени разговора. — Ами… ти… ти… обичаш ли… обичаш ли кучета?

Мишката не отговори нищо, тъй че Алиса с увлечение продължи:

— Има едно толкоз хубавичко кученце до нашата къща! Само да го видиш! Има светли очи и — ах, такива дълги, къдрави кафяви косми! Когато хвърлиш нещо, то бърже ти го донася и стои на два крака, когато се моли за вечеря, и много още работи… дори половината от тях не мога да си припомня! Господарят му е чифликчия, знаеш, и той казва: толкова е полезно, че струва сто лири! Той казва: убивало всички плъхове и…

„О боже!… Пак я обидих!“ — извика Алиса със съжаление, защото видя, че Мишката се отдалечи с най-голяма бързина; развълнувала се беше цялата вада.

— Мила Мишко! — извика Алиса нежно след нея. — Върни се, няма вече да говорим за котки… нито за кучета, щом не ги обичаш.

Като чу това, Мишката се обърна и бавно заплува назад. Муцуната й беше съвсем бледа („От вълнение“ — помисли Алиса), когато каза с нисък, треперещ глас:

— Да идем на брега. Ще ти разправя тогаз своята история и ти ще разбереш защо мразя котки и кучета.

Бе крайно време да изплуват на суша: вадата гъмжеше от птици и животни, паднали в нея. Имаше една Патица и една птица Додо, един Райски Папагал и едно Орле, и някои други чудновати същества. Алиса водеше. Скоро цялата дружина изплува на брега.