Луис Карол
Алиса в страната на чудесата (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА
ТАНЦЪТ НА МОРСКИТЕ РАЦИ

Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и избърса с лапа очите си. Тя погледна Алиса и се опита да проговори, но хълцане задави гласа й.

— Също като че ли има кокал в гърлото си — рече Грифона и започна да я друса и тупа по гърба.

Най-сетне Лигавата Костенурка се съвзе. Сълзи заливаха страните й, като продължи:

— Може да не си живяла много под морето („Не съм“ — каза Алиса) и никога да не си се запознавала с рак (Алиса поиска да каже: „Веднъж вкусих…“, но бърже се възпря и рече: „Не, никога!“) — тъй че не можеш си представи дори колко хубав и весел е танцът на морските раци!

— Вярно — каза Алиса. — Какъв е тоя танц?

— Ами… ето какъв — рече Грифона: — нареждаш се първо в една редица… на морския бряг…

— Две редици! — извика Лигавата Костенурка. — Тюлени, костенурки и тъй нататък… Сетне, след като изчистиш медузите от пътя си…

— Туй обикновено трае доста време — забеляза Грифона.

— …правиш крачка напред…

— Всеки си има по един рак за другар! — извика Грифона.

— Разбира се — рече Лигавата Костенурка, — правиш две крачки напред, хващате се един за друг…

— …сменяваш рака си и се връщаш обратно по същия път — продължи Грифона.

— Сетне знаеш — продължи Лигавата Костенурка, — хвърляш…

— Раците! — изкрещя Грифона, като скочи във въздуха.

— …колкото може по-надалече в морето…

— Плуваш подир тях! — изрева Грифона.

— Премяташ се веднъж в морето! — извика Лигавата Костенурка, като подскачаше лудо наоколо.

— Пак сменяваш рака си! — изпищя Грифона.

— И се връщаш на брега. Туй е първата стъпка — рече Лигавата Костенурка, като понижи внезапно глас.

И тя, както и Грифона, след като бяха скачали като луди наоколо, пак седнаха, натъжени и тихи, и се вгледаха в Алиса.

— Трябва да е много хубав танц — каза несмело Алиса.

— Искаш ли да го видиш? — рече Лигавата Костенурка.

— Много искам! — отговори Алиса.

— Ела да опитаме първата стъпка! — рече Лигавата Костенурка на Грифона. — Може, знаеш, и без раците. Кой ще пее?

— О, ти пей! — рече Грифона. — Аз съм забравил думите.

И тъй, те важно започнаха да танцуват около Алиса, настъпваха я сегиз-тогиз, когато минаваха много наблизо, и махаха с нокти и лапи, за да спазват такта. В това време Лигавата Костенурка пееше много бавно и тъжно:

„Бързай, че играе цялата редица“ —

на охлюва рече тъй една белица.

„Чуеш, конят морски — ох! — след нас препуска,

моята опашка тъпче все и хруска!

 

Костенурки, раци, трески —

там играят тоя танц.

Щеш ли ти, не щеш ли,

щеш ли да играеш тоя танц?

Щеш, не щеш ли, щеш,

не щеш ли да играеш тоя танц?“

 

Веселба е чудна — стига до небето,

„Щом ни вдигнат — право с раците в морето!“

Охлювът не иска, плахо той изрече:

„Много е далече, много е далече!“

 

Рече: той не може,

той не ще играе тоя танц.

Той не ще, не може,

той не ще играе тоя танц.

Той не може,

не ще може да играе тоя танц.

 

„Щели да ни хвърлят толкова далеко — нищо!“ —

увери го тя и тръгна леко.

„Колкото в морето по-далеч се взираш,

толкоз по-наблизо и брега намираш.

 

Ах, любими, не плаши се,

с мене се хвани на танц!

Щеш ли ти, не щеш ли,

щеш ли да играеш тоя танц!

Щеш, не щеш ли,

щеш, не щеш ли да играеш тоя танц?“

— Благодаря ви, много е забавно да се гледа тоя танц — каза Алиса зарадвана, че най-после се е свършил. — Много ми хареса чудната песен за белицата!

— О, колкото за белицата… — рече Лигавата Костенурка — те… виждала си, разбира се?

— Да — отговори Алиса, — виждала съм, у дома често вечер…

Но тя се сепна навреме и не доизказа думата.

— Щом си ги виждала вечер, може да не знаеш точно какви са? — рече Лигавата Костенурка.

— Мисля, че зная — отговори Алиса замислена. — Месото на тия риби е бяло, отгоре са опържени и опашките им са свити.

— Колкото за опърженото — рече Лигавата Костенурка, — грешиш; опърженото би се измило от водата. Но за опашките им — вярно е, свити са. И причината… (тук Лигавата Костенурка се прозина и затвори очи) — я й разправи за причината и… тъй нататък… — рече тя на Грифона.

— Причината е — рече Грифона, — че искаха да идат с раците на танц. И тъй: хвърлили ги в морето. И тъй: нагълтали се със солена вода. И тъй: сега си свиват опашката. Туй е всичко.

— Благодаря ви — каза Алиса, — много любопитно наистина! Никога не съм знаела толкоз много за белицата.

— Ами за треската какво знаеш? — запита я Грифона.

— Веднъж бях яла много бели черници… — започна Алиса.

— Искаш да кажеш белини — забеляза Грифона.

— Черници! — повтори Алиса.

— Все едно — съгласи се Грифона. — В морето черниците се наричат белици.

— Ядох черници и се разболях — продължи Алиса, — имах бодежи в стомаха и треска…

— Не е вярно, че треската боде! — пресече я Грифона.

— О, че треските бодат — бодат! — отвърна Алиса. — Но аз не искам туй да кажа… аз имах… огница… — се помъчи да му обясни тя.

— О, да! — рече Грифона. — Вярно е, че треските палят огъня.

— Туй си е вярно — повтори Алиса в недоумение, — но в морето… как могат риби…

— Разбира се, че могат! — отсече Грифона доста нетърпеливо. — И най-малката рибка знае това.

— Да бях на мястото на белицата — каза Алиса, която все още мислеше за песента, — щях да кажа на морския кон: „Моля, не ходи подире ни! Не те искаме с нас!“

— Но те са го искали! — рече Лигавата Костенурка, като се сепна.

— Вярно ли? — почуди се Алиса.

— То се знае — отговори Лигавата Костенурка. — Никоя умна речна риба не излиза пешком на разходка по морето.

— Затова, разбра ли?! — добави Грифона натъртено. — А сега да чуем нещо за твоите приключения.

— Мога да ви разправя приключението си, само че ще трябва да почна от тая сутрин — каза Алиса скромно. — Безсмислено е да започна от вчера, защото вчера не бях същата.

— Обясни това — рече Лигавата Костенурка.

— Не, не! Първо приключенията — рече Грифона нетърпеливо. — Обясненията траят винаги страшно дълго!

И тъй, Алиса почна да им разправя за своите приключения от оня миг, когато бе видяла Белия Заек за първи път.

Отначало тя се смути: животните, се доближиха: едното от лявата, другото от дясната й страна и тъй широко отвориха очи и раззинаха уста! Но като продължи, тя малко по малко доби смелост.

Слушателите й запазиха пълно мълчание, докато разправи как бе повторила пред Гъсеницата татко Уилям и как всички думи се бяха изменили. При това Лигавата Костенурка пое дълбоко дъх и рече:

— Много чудно!

— По-чудно не може да бъде! — рече Грифона.

— „Всичките думи бяха се изменили“ — повтори Лигавата Костенурка умислено. — Бих искала да я чуя. Кажи й да почне.

Тя погледна Грифона: сякаш мислеше, че той има някаква власт над Алиса.

— Стани и кажи: „Чух гласа на ленивеца!“ — рече Грифона.

„Тия животни как заповядват само и ме карат да си повтарям уроците! — помисли си Алиса. — Все едно, че съм на училище сега“.

Както и да е, тя стана и започна да повтаря стихотворението. Но в главата й още се играеше танцът на морските раци, тъй че тя едва ли знаеше какво казва. И наистина думите, които изрече, бяха много особени:

„Беше топло лятно пладне: чух гласа на Рака — цял червен като извряка: «Кой ще ме излапа!» После той с носа си — съща волна чучулига — своя пояс и нозете взе завчас да вдига. Знай да кряка, стига само пясък сух да има и хвалбата му тогава е неизразима, няма страх и пред акули със око не мига! Но пред него, щом акула гладна се намери, и гласът му плахо, плахо почва да трепери.“

— Никак не прилича на туй, което аз казвах, когато бях малък — рече Грифона.

— Аз пък, не съм го слушала никога — рече Лигавата Костенурка, — но ми се вижда голяма безсмислица.

Алиса не каза нищо. Тя седеше обхванала лице с ръцете и се чудеше: завинаги ли вече ще си остане всичко тъй чудновато!

— Бих искала да ми се обясни — рече Лигавата Костенурка.

— Тя не може да го обясни — рече бърже Грифона. — Продължавай!

— Но това за нозете? — настояваше Лигавата Костенурка. — Как, знаеш, е могъл да ги вдига с носа си?

— Това е първата стъпка за танц — каза Алиса. Но всичко това бе я страшно объркало и тя много искаше да заговори за друго.

— Продължавай! — повтори Грифона. — Започва: В съседната градина…

Алиса не посмя да не го послуша, макар да бе уверена, че пак всичко ще бъде погрешно. И тя продължи с разтреперан глас:

„В съседната градина аз рекох да намина: там тигър с кукумявка деляха си двамина една прекрасна плячка, като сланина вкусна. И тигърът се хвърли, и вече я не пусна, додето не изяде и сетната трошица. Пред празната паница остана кукумявката, тя ближеше и ножа, и голата лъжица — и все пак му не стига на тигъра гощавката — той чуден пир направи: изяде К…“

— Има ли смисъл да повтаряш всичко това — прекъсна я Лигавата Костенурка, — щом не обясняваш? Никога не съм чувала нищо по-объркано.

— Да, мисля, че е по-добре да спреш — рече Грифона.

Алиса, не ще и дума, само се зарадва.

— Да опитаме ли още една стъпка от танца на морските раци? — продължи Грифона. — Или искаш Лигавата Костенурка да ти изпее някоя друга песен?

— О! Една песен, моля, ако Лигавата Костенурка обича… — отговори Алиса тъй настойчиво, че Грифона някак обиден рече:

— Хм! Няма да се угажда на всекиго. Изпей и супа от костенурка, искаш ли, драга приятелко?

Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и започна да пее с глас, задавян от хълцане:

Супа за вечеря, супа за обяд,

винаги си първа ти на тоя свят!

Супа топла, блажна, мазна и зелена —

супа с Костенурка и вода сварена!

Супа за обяда, супа превъзходна!

Супа за вечеря, супа превъзходна!

Су-у-па превъз-ход-на! Су-у-па превъз-ход-на!

Су-у-па за-а ве-е-че-е-ря,

супа превъзходна, превъзходна!

Супа за вечеря, супа за обяд,

нищо са пред тебе, пуйка, шоколад!

Кой ще иска друго — щом му дадат супа!

Кой не дава всичко за паница супа,

за паница супа, супа превъзходна,

за паница супа, супа превъзходна!

Су-у-па превъз-ход-на! Су-у-па превъз-ход-на!

Су-у-па за-а ве-е-че-е-ря, супа превъзходна, пре-възход-на!

— Още веднъж! — извика Грифона. Току-що Лигавата Костенурка бе започнала да повтаря, чу се вик в далечината: „Делото започва“!

— Ела! — викна Грифона и като улови Алиса за ръката, забърза, без да дочака края на песента.

— Какво дело? — запита Алиса, запъхтяна от тичане.

Но Грифона отговори само:

— Ела!

И затича още по-бързо.

Носени от лекия ветрец, който гонеше и двамата, все по-слабо и по-слабо се чуваха тъжните думи:

Су-у-па за-а ве-е-че-е-ря,

супа превъзходна, превъзходна!