Алфред ван Вогт
Битка за вечността (9)

IX

До вратата седеше мъж, за дрехите му бе прикрепена табелка с надпис: „СЕКРЕТАР ПО ПРИЗОВКИТЕ“. Човекът-хиена огледа призовката на Модиун и просто каза:

— Влизайте, господине.

Модиун влезе в голяма зала и веднага объркано се огледа. Точно срещу него имаше дълга скамейка. Зад прозрачните гишета малко по-нататък се виждаха дузина жени-хиени. А пред всяко гише се извиваше опашка от хора-животни. Опашките варираха — от шест до дванайсет човека.

Нямаше никакви видими признаци това да е съдебна зала. Модиун отново излезе в коридора, огледа и другите врати. Пристъпи бавно към най-близките. Мисълта, че може би на призовката му е написан неправилен номер, изчезна. И тук нямаше никакъв помен от съдебна зала.

Той отново бавно се върна към голямата зала, отново показа призовката на „Секретаря по призовките“, който, както изглежда, го беше забравил, и отново го пуснаха да влезе. Този път вече Модиун се приближи към човек-хиена в униформа, стоящ встрани. На неговата табелка беше написано: „Съдебен пристав“. За пореден път призовката се оказа средство за общуване между двамата. Служителят я погледна, прочете я, съдържанието изглежда го задоволи. После безразлично изрече:

— Гише номер 8.

Модиун отиде и се нареди най-отзад. Опашката тук бе най-малката — само пет човека. Модиун се оказа шестият.

Едва застанал отзад, той забеляза, че първият на опашката бе човек-тигър, на когото през гишето подаваха някакъв лист. Човекът-тигър го прочете внимателно. После се наклони и каза нещо в гишето. Модиун не чу думите, но не можеше да се излъже в чувството, които те изразяваха — ярост. Отговорът на жената-хиена бе удивително кратък и ясен. Тя вежливо отвърна:

— Съжалявам, но не съм аз тази, която пише законите.

Човекът-тигър бавно се изправи. Ядосан остана няколко мига така, не повече от десетина секунди, след което стисна зъби и пое към вратата.

Мъжът-плъх пред Модиун поклати глава и прошепна:

— Присъдата явно е била твърде сурова!

Модиун бе заинтригуван:

— Въпросът е какво ли е било престъплението?

Събеседникът му заклати глава:

— Написано е в призовката му. — После допълни: — Сигурно е набил някого. Наказанията за подобни дела са строги.

— Хм… — измърмори Модиун. Беше му станало интересно и любопитно. — А вие какво сте направили?

Човекът-плъх се поколеба, след което отвърна:

— Откраднах.

— Кражба? — Модиун не можеше да повярва. — Кражба в свят, в който всичко може да се получи свободно?

Той бе искрено удивен. Едва след това, когато изрази мисълта си, неволно му хрумна, че думите му са могли да наранят човека-плъх.

Действително, първата реакция на човека-плъх бе да отговори язвително:

— Боже мили, та това не е чак толкова страшно!

Той се отпусна и като че ли разбра, поне донякъде, защо Модиун толкова се беше учудил. После продължи с по-непринуден тон:

— Трудно е да си го представите, но аз започнах да забелязвам някои неща. Двамата с теб… — той неочаквано се възмути. — Двамата с теб можем да ползваме тези обществени автомобили по главните пътища. Ала ако поискаме да стигнем до някоя второстепенна уличка, трябва да слезем от колата и да вземем движещия се тротоар или просто да тръгнем пеша.

— Какво толкова лошо има в това? — запита Модиун с неутрален глас. — Когато тези подробности са били обсъждани, всичко е изглеждало напълно нормално и справедливо. На никого не му се налага да върви повече от сто метра!

Изпитото мише лице пред него се свъси, проникновена усмивчица се изписа.

— Когато забелязах, че хората-хиени имат специални автомобили и могат с тях да отиват до второстепенни улички, реших, че аз като всички останали също имам право на такъв достъп. Тогава взех един автомобил и с него се прибрах у дома. Затова съм тука!

Докато разговаряха, опашката се придвижи напред. Модиун се взря в лицето на човека, на когото бяха връчили присъдата и който в момента си заминаваше. Лицето му не изразяваше абсолютно нищо, напомняше смътно на крокодил или в крайна сметка на влечуго — беше съвсем безизразно. Модиун не успя нищо да открие в изражението му. Отново се обърна към човека-плъх.

— Как ви заловиха?

— Частните автомобили са свързани със специален компютър — бе възмутеният му отговор. — Той изпрати по следите ми патрул. Връчиха ми призовка и ме извикаха днес да си получа наказанието… И ето ме сега тук — да ме осъдят!

— Процедурата не ми прилича много на съд — отбеляза Модиун, когато третият човек от опашката получи картичка, на която присъдата му предварително бе напечатана. Той я прочете, разтревожено се изкашля и разкри заешките си зъби, след което подскочи към вратата.

Значението на думите на Модиун явно не стигна до съзнанието на човека-плъх.

— Съдът си е съд! — отвърна той с отегчение.

Модиун не смяташе, че прилича на съд.

— На нас двамата просто не ни е провървяло — човекът-плъх сви рамене. — Затова сме сега в съда.

Четвъртият се отдалечи от гишето. Мъжът-плъх набързо изрече:

— По добре да се обърна към гишето. Трябва да изразяваме уважение. Иначе маниерите ни могат да бъдат изтълкувани като неуважение към съда.

— Как се казваш? — запита Модиун.

Името на човека-плъх бе Банлт, живееше в Халий, имаше жена и три деца. Банлт пожела да разбере защо Модиун се интересува.

— В света — обясни ми Модиун, — в който всичко е идеално, с изключение на това, че на хората им се налага да извървят стотина метра пеша, ти си извършил кражба. Ще ми се да разбера каква е твоята философия.

Банлт не отговори. Получаваше своето съдебно решение. Прочете го, лицето му придоби напрегнато, недоверчиво изражение. Отдалечи се, напълно зашеметен. Модиун поиска да го догони, но бе дошъл неговият ред. Пъхна своята призовка под решетката и с жив интерес впери очи в жената-хиена, която на една машина отдясно набираше числата, напечатани на призовката. От машината се появи лист.

Модиун го пое и с огромен интерес го зачете:

„Наказание: двадесет дена под домашен арест. Можете да излизате навън три пъти на ден, за да се храните, като за всяко хранене не трябва да ползвате повече от един час!“

Модиун бе изумен. Обърна се и се наклони към жената-хиена:

— Струва ми се, че в моето наказание няма никаква логика. Обвинен съм в това, че съм заел квартирата нелегално. Сега съм наказан да търпя домашен арест в същата тази квартира. Явно излиза, че пребиваванетоми там вече няма да се счита за нелегално? Има ли някого тук, с когото мога да обсъдя тези нелепости?

— Ако обичате, напуснете опашката. Обърнете се към съдебния пристав за всякака информация!

Докато получаваше своята „присъда“ Модиун с крайчеца на окото бе наблюдавал излизането на Банлт, краткия въпрос, който той бе задал на секретаря по призовките. Модиун се изправи се и забърза към изхода. Излезе в коридора, загледа минувачите, като се опита да намери човека-плъх.

Не го откри.

„За съжаление Банлт най-вероятно е тичал и напълно е забравил моя въпрос! Колко жалко!“

Модиун поклати глава, както понякога бе виждал да прави Руузб. Обърна се и понечи отново да влезе в съдебната зала. Входът му бе преграден от съдебния пристав.

— За да влезете в съдебната зала трябва да имате призовка, господине! — вежливо го спря човекът-хиена.

Модиун му обясни какво се бе случило, показа му листа с наказанието. Пазачът, защото тъкмо такава роля изпълняваше в този момент, на свой ред поклати глава.

— Съжалявам, господине, но не са ми дали нареждане да пропускам когото и да било без призовка!

— Добре-е-е, добре, така да бъде! — отвърна Модиун. Отстъпи крачка назад. Огледа създанието, което му препречваше входа и си помисли:

„В крайна сметка целият съд тук е жива пародия. Би било смешно да се безпокоя и разпитвам за ирационалността на един аспект, когато цялата процедура е несправедлива!“

Ала го вълнуваха още някои подробности. Зададе въпроса си на глас:

— Можете ли да ми кажете какви наказания се налагат тук? Например на онзи човек-плъх, който излезе преди мен? Какво наказание е могъл да получи за деянието, което е извършил — кражба на автомобил?

Пазачът се изправи пред него в цял ръст.

— Господине — каза му, — онези от нас, които сега имат властта да отсъждат, са имали още навремето така също и добрината да преценят всяко наказание да се съобщава единствено на подсъдимия.

Модиун запротестира:

— Не виждам каква е ползата от такава тайна, при положение, че човек може несправедливо да е наказан!

Пазачът оставаше спокоен и невъзмутим.

— Ако обичате, отдръпнете се! Пречите на съда да работи!

Беше истина, защото точно в този момент друг човек-животно с призовка в ръка приближаваше. Модиун отстъпи, постоя още няколко мига в нерешителност, след което се отправи към асансьорите.

Беше влязъл в съда, сега трябваше да изтърпява своето „наказание“. Поне до пристигането на Судлил.