Алфред ван Вогт
Битка за вечността (23)

XXIII

По молба на Нунули, Властелинът на кораба, Модиун остана в своята каюта. При така стеклите се обстоятелства, подчертало бе съществото, това бе най-малкото, което той можеше да направи. Съветът на извънземното се стори разумен на Модиун. В крайна сметка, тук той беше неканен гостенин, затова трябваше да се показва и безпокои останалите колкото е възможно по-малко.

Нунули отклони рязко молбата му и не му позволи да наблюдава кацането по видеоустройството в каютата. Модиун отбеляза, че непосредствено след отказа тялото му изпита досада. Всъщност, той действително нямаше за какво да се забърква в неща, които пряко не го засягаха. От друга страна пък бе очевидно, че подобна инвазия щеше да се окаже скучна с безчислените си еднообразни действия.

Модиун не се постара да си представи какво ставаше отвън. Континентите на непознатата планета, които бегло бе забелязал в по-ранните стадии на приближаването на кораба, бяха с такива размери, от които ставаше ясно, че на планетата има достатъчно много обитатели, което пък му даваше основания да предполага, че съществата щяха да окажат съпротива на приложения срещу тях метод на завладяване.

Така той продължи обичайните процедури, които изискваше от него порасналото му тяло. Наближи време за лягане и той хапна набързо. После, когато се отпусна в очакване тялото да изпълни необходимите биологически функции, той си позволи да послуша протяжна животинска музика. Странно: циркулацията на кръвта му се усили, ударите на сърцето му зачестиха, очите му заблестяха. Музиката продължаваше да бъде за Модиун източник за обучение на неговите емоции, едно възможно обяснение за поведението на човека преди.

„Ние наистина сме произлезли от същества от съвсем примитивен тип!“ — хрумна му. И го достраша, като си помисли, че Нунули са открили именно този примитивен човек и безпогрешно са разбрали неговата уязвимост. Което, разбира се, нищо не означаваше. В края на краищата онова, което те смятаха, че са постигнали, и това, което действително бяха постигнали, бяха съвършено различни неща.

Размишлявайки над тези въпроси, той приключи с тоалета, съблече се и си легна.

Един час измина, после го събуди чукане по вратата.

„Някой почука — сепна се той. — Нима звънецът е развален?“

Но запали лампата и стана.

— Кой е?

— Аз съм, Нунули, Властелинът на кораба. Искам да поговорим!

— Защо не дойдете утре сутринта? — запита Модиун.

— Онова, което трябва да ви кажа, не търпи отлагане!

Интелектът на Модиун веднага влезе в противоречие с вродената му вежливост. Разумът му казваше „не“. А истината се заключаваше в това, че дори никога повече да нямаше разговор с Нунули, Модиун нищо нямаше да загуби. Ала разбира се, нямаше и да спечели. Работата бе там, че Модиун винаги действаше в противовес с разума. Така стана и сега.

— Гол съм — каза той. — Мога ли да се облека, преди да отворя!

— Не е необходимо. Аз винаги съм гол, както знаете. Прав сте, тялото ви е безобразно, но ще мога да го понеса.

„Виж го ти, кой от двамата е безобразен?“ — помисли си Модиун, като тръгна да отворя вратата. Нунули се промъкна в каютата му като влечуго. Отправи се към кревата и се отпусна отгоре му.

— Възникна малък проблем! — заяви той. — Помислих си дали не бихте пожелали да го обсъдим заедно?

— Какъв е проблемът? — запита Модиун. Не беше подготвен да дава обещания.

Нунули се приповдигна в леглото.

— Може би ще се наложи да се облечете и да дойдете с мен!

— Трябва ли да се обличам или не трябва? Решавайте още сега! — остече Модиун.

— Облечете се. Темперетурата отвън е много ниска. Струва ми се, че най-вероятно сме се приземили откъм ледената страна на планетата.

Докато се обличаше, Модиун се сепна от мисълта, че във всеки случай, би било неразумно да напуска кораба под какъвто и да е предлог.

— В крайна сметка — подчерта той, — намирам се на кораба без ваше разрешение. Не съм сигурен дали като сляза, няма да издадете заповед корабът да отлети към друг сектор в космоса и аз да бъда изооставен тук. Дори не знам къде е това „тук“.

— Мислех си, че не ви интересува мястото, където се намирате! — последва резкият отговор.

— Тялото ми отдавна е изморено от всичките тези похвати — каза Модиун. — Твърде малко ме интересуват машинациите, които вие не преставате да кроите.

Нунули изглежда се примири с възражението на човешкото същество. Кротко му призна:

— Долу се води битка, която губим. Бих искал да ви помоля да използвате някоя от вашите системи за въздействие, за да спасите нашата армия!

Модиун бе изумен от идеята на своя събеседник. Опита се да го убеди, че техниките на въздействие са строго ограничени, а в сложни ситуации като тази — въобще неприложими.

— Те позволяват — обясни му, — ограничено управление на елементарни сили в ограничено пространство. Ако искате да ме убиете, вие несъмнено можете да го направите. Но ще трябва да се подготвите за ответния сблъсък със силите, които сте разкрепостили. По такъв начин работят моите системи за въздействие.

Ако можеше да се каже, че гъмжащата маса, подобни на червеи, пипалца, и гладкото като стъкло лице успяваха да приемат отсъстващо изражение, то тъкмо по този начин Нунули реагира на неговото обяснение. В крайна сметка извънземното го запита:

— По какъв начин бихте отблъснали неприятелската атака срещу кораба?

— Бих върнал обратно на борда хората и бих отлетял — просто отговори Модиун.

— Виждате ли — довери му другият, — това е проблем, с какъвто никога досега не съм се сблъсквал. Трябва да призная, че съм затруднен и объркан. Как е възможно по време на предишните ми посешения така неадекватно да съм оценил Ганианците? Мога да се закълна, че никаква сложна техника нямаше да ни е необходима, че ние просто можехме да дойдем с енергетичните ни пробойни машини и да унищожим всичко по пътя си. Това винаги е бил най-простият метод на завоевание! — обясни Нунули. — Всичко приключва за два-три мига. След което назначаваме правителство, подчинено нам, и чакаме инструкциите на комитета.

Той поклати глава.

— Но не така се получи на вашата Земя, нали помните? Там ни се противопостави атомна цивилизация и ние трябваше да прибегнем към метод, изискващ стотици години.

Той неочаквано си спомни за целта на своето посещение.

— Ситуацията сега е много сериозна. Даже вие самият може би в най-скоро време ще бъдете обезпокоен от енергийните заряди на Ганианците, ако не ни помогнете!

Гласът му звучеше сериозно и убедително.

— Какво точно се е случило? — запита Модиун.

След известна пауза, Нунули откровено му разказа:

— Армадата от нашите бойни торпильори е спряна, а значителна част от силите на Ганайците — равняваща се, най-вероятно, на две дивизии, — са завладели цялата задна секция на кораба, включително и големия парк. Направили са го по начин, който ми е непонятен… Техническите ми съветници също не могат да си го обяснят.

— Вероятно — предположи Модиун, — бих могъл да ви помогна. Да отидем тогава в задната секция на кораба да проверим какво става. Предполагам сега, при стечението на тези обстоятелства, вече сте се отказали от атаката?

— Да, разбира се.

Съществото изглеждаше объркано.

— Преди всичко обаче трябва да освободим и върнем нашите наземни сили. Отвън, на повърхността има коло двеста хиляди човека.

Модиун бе впечатлен.

— Естествено, много са. А и моите четирима приятели сигурно са сред тях. Бяха ми споменали, че жребият ги е определил.

— Не знам нищо за такива подробности! — побърза да се измъкне Нунули.

Модиун, който вече бе хванал дръжката на вратата, се обърна и намръщено изгледа извънземното.

— Начинът, по който ми го казвате — бавно произнесе той, — ми дава повод да изпитвам съмнения относно вашата система с тегленето на жребий. Навярно и тя е така честна, както и обсъждането посоката на този кораб?

Модиун свъси вежди.

— Сигурно моите приятели са избрани умишлено, вероятно нарочно са получили най-опасните задачи с надеждата да ги ранят или да бъдат убити?

— Не, не е така, кълна се! — Нунули започна да губи търпение. — Каква ще е ползата?

После се развълнува, отчаян млъкна.

— Ако вашите приятели са там, долу, то колкото по-бързо вие се намесите, толкова по-добре! Искам да ви уверя, че навън е истински кошмар. Нещо трябва да се направи. В противен случай нашите войски ще бъдат пометени!

— Дори не си и представям какво може да се направи! — отвърна Модиун. — Но тъй като целта е да се прекрати атаката, елате да видим!

При тези думи той отвори вратата и излезе в коридора. Нунули веднага го последва.