Алфред ван Вогт
Битка за вечността (2)

II

— Къде искаш да те откараме? — запита го едно от животните.

Мина минута, докато Модиун проумее, че тъкмо към него се обръщаше човекът-мечка. Отърси се от вцепенението и заяви, че няма представа.

— Тук съм нов! — започна после многословно да им обяснява. — Току-що пристигнах от Африка. Къде бихте ме посъветвали да отида?

Те отново го забравиха и заобсъждаха сериозно поставения проблем. Най-сетне човекът-лисица проговори и в гласа му прозвуча удивление. Явно никога по-рано не им се беше налагало да дискутират подобни въпроси и сега бяха стигнали до нещо твърде оригинално.

— Защо да не го вземем с нас?

Такова бе решението им.

— Така ще можем да му покажем всичко — обади се човекът-хипопотам. — Ще е забавно да наблюдаваме, например, с какъв тип жени би могъл да се сближи!

В съзнанието на Модиун изплува спомена за Судлил.

— Аз си имам жена и тя скоро ще пристигне! — заяви им.

— Толкова по-добре! — изкиска се човекът-ягуар. — Значи ще можем да видим как маймуните правят любов!

Странно изражение се изписа на лицето на Модиун. Почувства се неловко, леко издължените му очички любопитно се разшириха.

— Няма да имаш нищо против, нали?

Модиун не виждаше причина за възражение, но интуитивно предчувстваше, че Судлил може би щеше да се противопостави. Точно преди заминаването му двамата заедно бяха наблюдавали сексуален акт на домашните им животни. Тогава Судлил още не беше напълно израстнала и реакцията й изразяваше чувственото, превъзбудено състояние на нейното тяло… Така или иначе отношението й към всичкото това бе твърде неопределено.

Споменът го накара да се усмихне. Модиун обясни, че понякога самците маймуни не са съгласни друг да ги наблюдава в подобни интимни моменти.

Четирите мъжки индивида се втренчиха в него. В началото с изненада, после с почти всеобщо презрение. Човекът-ягуар изрази учудването им:

— Всемили Боже, нима искаш да кажеш, че вие, маймуните, оставяте на вашите женски да ви диктуват какво да правите?

След което иронично изгледа останалите си спътници.

— Виждам, че трябва да научим нашия приятел как да се държи като мъж!

Беше спокоен и високомерен. Протегна ръка и потупа Модиун по рамото:

— Не се безпокойте, приятелю. Останете с нас и скоро ще ви приведем в нормално състояние.

В този момент четиримата животни най-сетне се представиха. Човекът-ягуар наричаха Дуулдн, човекът-мечка Руузб, човекът-лисица — Неррл, и човекът-хипопотам Иггдооз.

След като се представиха, хората-животни зачакаха. Модиун се разколеба. Много бързо той си спомни какво означаваха тези имена и откъде произлизаха. При идентификацията на животните хората просто им добавяха определено количество букви от азбуката: пет букви за животните от Северна Америка, шест за тези от Южна Америка, седем за Африка и така нататък. Компютрите, които трябваше да кръщават всеки, бяха програмирани така, че да не използват за имената една и съща буква. Поради тази причина нямаше животни с името Ааааа или Ббббб. Но като се изключи това, в останалото им бе дадена пълна свобода да ползват азбуката. В тази лотария с имена на спътниците му им бе провървяло. Имената им, без изключение, бяха произносими.

Това, което обезпокои за момент Модиун, бе, че хората избираха имената си по малко по-различен начин. Така например името му щеше веднага да го квалифицира като човешко същество… за всеки, който знаеше и добре разбираше формулата с даването на имената.

Колебанието му бе кратко. Веднага той забеляза, че ако замени „и“-то в името Модиун с „й“, той би могъл да запази произношението, като заличи човешката си идентичност. А ако добавеше още едно „н“, то щеше да го идентифицира като животно със седем букви, представител на Африка. Поне такава комбинация от букви щеше да представи на компютъра.

Всъщност, това не бе чак толкова важно. В крайна сметка щеше да е нелепо да продължи да се представя за маймуна.

Измененото му име бе прието без никакви въпроси. Така за тях той бе Модиунн… за още няколко часа. Или минути.

След което Дуулдн, човекът-ягуар, му оповести, че с неговите спътници са поели към центъра на града.

— Нали знаете системата за настаняване? — запита го. — Тук е както навсякъде по света.

— Да, знам я — кратко отвърна Модиун.

Ала когато след няколко минути излезе от колата, той разбра, че се е насадил на пачи яйца. Оказа се, че не разбира нищичко от функционирането на тези градове! Той принадлежеше към раса, която бе създала автоматизираните градове и села — накратко всичко на тази планета!

Когато автомобилът замина, Модиун осъзна, че му е необходимо малко време, докато установи, че четиримата му спътници се бяха насочили към движещ се тротоар.

„Естествено!“ — усети се той като се наруга.

В съзнанието му нахлуха старите спомени и градът като че ли стана някак си по-близък. Жилищните зони тук бяха така структурирани, че да приемат новопристигналите в един сектор, множащите се семейства в друг, като най-накрая бе помислено и за човешките същества — за тях имаше построени разкошни апартаменти.

Пътешествието му по движещия се тротоар приключи след половин квартал. Човекът-ягуар протегна ръка, посочи склона и изрече:

— Всяка улица там е свободна. Да се настаним по-напред, а след това ще излезем да хапнем нещо.

Модиун последен от всички се прехвърли от скоростния тротоар към средноскоростен, от него към бавен, докато най-сетне излезе на улицата. Спътниците му вече бяха поели по склона, а той бавно и нерешително ги следваше. Трябваше ли да продължи с лъжите? Бе някак си несериозно. Както и да е. Съвсем скоро с останалите той се озова пред низ от бутони. Натисна необходимите, с които набра своето маймунско име.

После зачака компютърът да отвори вратата.

Компютърът отказа да го пусне.

— Самоличността ви е идентифицирана неправилно! — бе отговорът.

Мина време, в което Модиун не предприе нищо — той просто не реагираше. Дори не се замисли над онова, което бе казала машината. Беше объркан. Чувството бе ново за него, неосъзнато и мозъкът му не разбираше реакциите на тялото.

Странно! Как мислите му можеха до такава степен да се объркат?…

Започна да възвръща реакциите си. Първата му съзнателна реакция бе просто да наблюдава. Пред него до вратата на апартамента се намираше механизмът: бутоните, които бе натиснал, и малката триъгълна металическа решетка под тях, откъдето гласът на компютъра бе произнесъл невероятните слова.

От дясната си страна Модиун забеляза редуващите се една след друга стерилни квартири, такива, каквито бе избрал за свой дом. Всъщност, не бяха точно квартири. Къщите бяха едноетажни и разположени покрай блока като тераси. Пред всяка квартира имаше по няколко стъпала, а стълбището водеше към малко предверие, и, както той предположи, макар да не можа ясно да види как е по другите врати, на всяка една от тях имаше бутони с букви и домофонна система, скрита зад решетка.

В известен смисъл този свят бе еднообразен… Но как иначе можеха да обезпечат с жилища милиони? Действително, ако неговите прадеди бяха избрали такава безразлична позиция на търпимост спрямо хората-животни, каквато бе и неговата понастоящем, напълно възможно бе тогава грижите им да са били насочени не толкова към красотата и естетиката, а най-вече към практичната полза на нещата.

И тъй като чистотата беше полезна, те бяха предвидили за всяко обиталище и за самия град автоматични системи за почистване. Ето как пластмасовите стени и врати, неръждаемите стоманени решетки — всичко блестеше от чистота. Стълбищата също изглеждаха наскоро измити и грижливо изтъркани, а долу на тротоара не се виждаше никакво петънце.

Модиун продължаваше все така разсеяно да оглежда подробностите на заобикалящия го свят, когато изведнъж осъзна какво му беше подействало така подтискащо.

Отказът.

Бяха го отхвърлили.

През целия му живот за няколкостотин години никой никога не бе постъпвал по този начин с него. Това бе удар за мозъка му, пред който никога не бяха съществували други прегради, освен философията за суетата и безполезността на битието и особено за суетата и безполезността на усилията. Действително, нищо не си заслужаваше труда да бъде направено. Да, тялото изпитваше чувства, но мозъкът не. Човешката природа бе такава, че човек можеше да усеща какви чувства изпитва тялото му. И като следваха своята съдба, човешките същества можеха да избират или да игнорират усещанията на своето тяло.

Ала от няколко мига той не можеше да стори дори и това. Когато Модиун проумя тази невероятна истина — източник на дълбоката му тревога, — той започна да разбира, че тялото му изпитва остро раздразнение.

Мисленото осъзнаване на физическото чувство беше като сигнал. Мозъкът на Модиун мигновено се върна към нормалното си състояние: отдели се от тялото. Модиун се успокои, но прояви любопитство.

— Какъв е проблемът? — запита. — Името ми има необходимата дължина и правилен код на маймуна от Африка. Защо съм отхвърлен? Кое го прави неприемливо?

— Личността, която понастоящем носи името Модиунн, сега се намира и живее в Африка, зарегистрирана на определен адрес.

Раздразнението на Модиун нарасна. Тялото му, както изглежда, все по-малко се поддаваше на контрол. Измина минута и едва после Модиун разбра коя бе причината, създала подобно безпокойство в тялото. Преди време компютрите можеха да бъдат програмирани по такъв начин, че да отчитат и реагират на такива детайли. Ала явно не бяха го сторили, защото нито едно човешко същество никога не бе дръзвало да се занимава с отделни животни — хората не се интересуваха къде се намират животните, нито дори какво става с тях.

Ето защо Модиун произнесе със заплашителен глас:

— Откога даден компютър се занимава с местонахождението на дадено животно?

— Всъщност вие ме питате дали имам право да ви откажа достъп и да не ви пусна да влезете? — запита го компютърът.

— Съмнявам се и затова те питам откъде знаеш къде в момента се намира някой си друг Модиунн? Искам да разбера кой те е свързал с друг компютър в Южна Африка? — отвърна му с въпрос Модиун от висотата и положението на човешко същество.

Машината му отвърна, че вече от 3453 години, 11 часа, 27 минути и 10 секунди е свързана с всички компютъри на планетата. Докато компютърът му отговаряше, Модиун заключи, че машината просто е програмирана да отговаря на подобни въпроси.

Отвори уста, за да продължи да разпитва, когато изведнъж осъзна как тялото му изпитва болезнено усещане. Разбра, че през цялото време бе нервничил, а това стягаше вътрешностите му. Не знаеше точно от колко време хората се намираха отвъд бариерата, но в края на краищата той принадлежеше към третото поколение. С помощта на информационните центрове в мозъка се досети, че компютрите са били препрограмирани след изолирането на хората.

Кой ли можеше да го е направил?

Модиун опита още веднъж.

— Значи отказваш да ми отвориш вратата?

— Принуден съм да го направя! — бе отговорът. — Аз съм автомат, вие не отговаряте на изискванията и не можете да влезете!

Заявлението на компютъра за нещастие напомни на Модиун за ограниченията на механичните устройства. Проблемът всъщност не беше в машината, а в това кой и как бе променил принципа на нейната работа.

„Да видим дали ще мога да убедя някого от другите да се пренесе в по-голям апартамент и да заживее с мен?“ — реши той.

Забеляза обаче, че хората-животни, с които се бе запознал, бяха изчезнали в малките си къщурки. После си спомни, че Руузб, човекът-мечка, се бе настанил в апартамента отляво. Модиун се отправи натам и почука, все едно на вратата липсваха каквито и да е звънци и бутони.

Изчака един миг. После отвътре се разнесе шляпане на боси крака. Вратата се отвори и на прага се появи едрият мъжага-мечок. Приветливо се усмихна на Модиун.

— Хей — изрече му той, — много бързо се оправи! Влизай, след минутка ще съм готов!

Модиун боязливо прекрачи прага. Страхуваше се, че и тук компютърът на вратата ще откаже да го пропусне. Ала домофонната система зад решетката мълчеше, разговорът му с Руузб не задейства механизма. Явно присъствието на Модиун не му влияеше, при положение че стопанинът на дома си бе вкъщи.

„Значи се активира само при натискане на бутоните?“ — заключи Модиун с облекчение.

Смяташе да предложи на човека-мечка да се засели с него в друг апартамент. Но като че ли сега това май повече не бе необходимо. Модиун не знаеше точно кога и какво щеше да му се наложи да прави. Едно бе пределно ясно — нещо тук, в този свят, не беше така, както трябваше да бъде.

Ала продължаваше да вярва, че културата на животните е останала непроменена, същата, както преди, и едва ли можеше да му поднесе изненади. Сърдечното посрещане и поканата на Руузб му дадоха още мъничко време да обмисли положението и нещата.

„Ще го помоля да се преместим заедно в друг апартамент… малко по-късно!“ — реши той.