Алфред ван Вогт
Битка за вечността (20)

XX

Последва човека-хиена по коридора, като не преставаше да си мисли, че на всяка цена трябва да докаже на Нунули нелогичността на този процес.

Докато асансьорът ги изкачваше нагоре и нагоре, на Модиун му хрумна, че животът му страшно ще се усложни, ако се наложи по време на цялото пътешествие да защитава себе си и четиримата хора-животни. А докато преминаваха през едно открито пространство между два от асансьорите, друга мисъл го споходи: „Да се надяваме, че Нунули ще намери приемливо решение!“

Когато и вторият асансьор спря, човекът-хиена внимателно огледа панела за управление. Замига бяла лампичка. Той натисна бутона. Безшумен механизъм отвори вратата и човекът-хиена каза:

— Влезте сам. Разговорът ви е частен.

Когато Модиун пое напред, вратата меко се затвори след него. Не се огледа, но се намираше в квадратна стая, която не бе по-малка от три метра. Стаята се оказа гола, с изключение на някакво подобие на матрак на пода. На него по гръб се бе излегнал Нунули.

Модиун веднага забеляза, че това бе друг Нунули, различен от предните двама, които бе срещнал на Земята. И разбира се — истински. Естествено, на тях им трябваше един такъв индивид тук на кораба, другият бе останал на Земята. В крайна сметка по един на всяко място, където за комитета бе необходимо да се изпълнява ръководна работа.

— Намирате ме в момент, в който си почивам от многобройните задължения — посрещна го изтегнатият на пода извънземен.

Модиун набързо огледа наоколо в търсене на някакъв изход или на нещо подобно. На пръв поглед нищо не откри.

— Това ли е вашата каюта? — запита той.

— Да.

— Значи на борда на този кораб вие живеете тук? — настояваше той.

— Да.

Изпънатата сива кожа по продълговатото лице като че ли мъничко се измени, сякаш чуждоземецът се мъчеше да изрази някаква гримаса, съответстваща на чувствата му. Ала се получи напрежение между мисли и чувства, което бе трудно да оцени. Нунули продължи.

— Може би смятате, че тази каюта е по-аскетична, отколкото онази, която ви предоставих?

— Просто бях заинтригуван от този факт — отвърна Модиун. — Вероятно вашият комитет иска неговите главни представители да не проявяват никакъв интерес към разкоша и към каквито и да е други признаци на властта.

Лицето на съществото, лежащо на матрака, отново се измени. Появи се мимолетно изражение, подобно на онова, което Модиун бе наблюдавал на Земята у лицето на втория Нунули, изражение, което тогава бе възприел за надменна усмивка.

— Ние вече бяхме раса, привикнала към аскетизма, когато комитетът ни избра за тази висока цел! — заяви извънземният. — Всичко, което ни беше необходимо…

Той замълча, после измърмори:

— Всъщност, това не е важно.

— Не ще и съмнение — съгласи се Модиун. — Вашият биологически вид е стигнал до правилния и единствен извод, че всичко в Космоса в крайна сметка се намира в причинно-следствена зависимост. Тъй че кому са нужни материални блага, освен онези, осигуряващи необходимия жизнен минимум? Така ли е? — отново попита.

— Не.

Нунули продължаваше да лежи. След няколко секунди стана ясно, че нямаше никакво намерение да обсъжда този въпрос. Модиун прие отказа му без злоба.

— Отнасям се с уважение към вашата тайна! — каза му просто.

— Естествено — отговори Нунули. — Ние подобрихме човешката раса, за да може тя да проявява именно такова уважение към правата на другите. Забелязахме у нея това качество и го доразвихме с цел да постигнем неуравновесеност. И успяхме. Така че нищо във вашето твърдение не ме изненадва.

Модиун се опита да възрази:

— Имам някакво вътрешно убеждение, че нищо у мен не се явява така изцяло едностранчиво, както вие смятате. Така например, аз съм раздразнен от вашата логика, свързана с процеса над четиримата мои приятели.

— Вие не бихте могли и да се досещате за моята логика! — рязко му беше отвърнато.

— Може би! Но логиката ви е очевидна. Заведохте процес срещу четирима хора-животни от Земята заради помощта, която те ми оказаха да се озова на борда на този кораб.

— В такъв случай кое тук е нелогичното?

— Корабът е бил конструиран на Земята, нали? — запита Модиун.

Нунули доби учудено изражение.

— Да, разбира се. Ние винаги използваме местните заводи и материали когато и където е възможно.

— Вашите работници са били земни животни? — продължаваше да настоява Модиун.

— Естествено, кой друг да бъде? Комитетът настояваше да се използва местна работна сила.

— Тогава — продължи Модиун, — какви могат да бъдат вашите възражения? По правило, аз имам правото да бъда на този кораб.

— Не мога да разбера смисъла на вашите разсъждения! — последва хладният отговор.

Модиун протегна ръка.

— Земята принадлежи на Човека и в по-малка степен на животните, които той е успял да измъкне от тяхното животинско състояние. Затова и корабът, построен на Земята от животни, живеещи на Земята, принадлежи на Човека и в по-малка степен на животните. Аз съм единственият човек на борда, следователно този кораб ми принадлежи.

— Земята е завоювана планета! — отговори Нунули с достойнство. — Затова нищо не й принадлежи, а в това число и на човека!

Модиун упорито поклати глава, почувствал как веждите му се подвигат — реакцията на тялото му го удиви, защото това беше емоционален протест срещу другата гледна точка.

— Аз още не съм се примирил с доминациятата на Нунули — каза той. — Докато съществувам, корабът ми принадлежи. Всичко останало — той замълча за миг, — всичко останало е второстепенно. Обмислям най-доброто решение на тази ситуация. Търся жената, която, както изглежда, е отвлечена от Земята и заведена на друго място. Ако вие можете да ме отведете там, където тя се намира, аз с радост ще напусна този кораб веднага след срещата ми с нея.

— Такова решение е напълно невъзможно! — възрази съществото, лежащо на пода. — Но да се върнем за миг на вашата логика. Погрешността й произлиза оттам, че вие не знаете за другата наша цел, която пряко ви касае. Имате ли представа колко дена изминаха от момента на излитането на този кораб от Земята?

В тона му като че ли прозвуча ликуване.

— Малко повече от една седмица — отговори Модиун. Трябваше да си признае, че бе обезкуражен от въпрос, който като че ли нямаше нищо общо с разговора.

Съществото отново се успокои, сивозелените му очи широко се разтвориха, плътно обтегнатата кожа на лицето едва-едва се отпусна.

— Този кораб — започна съществото, — е изминал приблизително четиристотин светлинни години. На няколко пъти променя курса на полета си и нарочно се отклони от своята цел, за да не може да се определи направлението, откъдето е тръгнал.

Нунули замълча, за да даде възможност на Модиун да осмисли казаното, да реагира. Както и очакваше извънземното, човекът бе разстроен от такава информация.

— Защото, разбира се, не е никак разумно да се дава на потенциалния враг каквото и да е сведение за планетата, откъдето е пристигнал нападащият кораб!

По блясъка в очите на своя събеседник Модиун разбра, че не бе прав. И действително. След минута на очевидно доволство, съществото обясни мотивите на своите действия:

— Безспорно сте прав за планетата, към която отиваме. Но корабът маневрира в Космоса единствено заради вас. За да ви обърка. За да ви убеди, че вие никога няма да се върнете на Земята. Такава е и целта на процеса срещу вашите приятели-животни. Ако се замислите, ще видите, че ние до последния момент отвличахме вниманието ви с организирането на този процес срещу тях, както и с онова, какво можеше да ги очаква… Протакахме във времето, докато корабът не прелетя необходимото разстояние. Естествено, този кораб няма да се върне на земята.

Значи такава бе тяхната стратегия. Целият този план се стори на Модиун някак си безполезен. Но сега вече нямаше никакво съмнение, че логиката на раса като Нунули стигаше винаги до крайности. Те трябваше да изпълнят някаква цел, свързана със Земята. След като бяха унищожили човешките същества отвъд бариерата, след като бяха накарали Судлил и Модиун да напуснат Земята и бьхя успели да ги отдалечат от нея, те вероятно считаха своята мисия за приключена.

Пълната ирационалност на такава една мисия и нейните прикрити цели накараха Модиун да изпита усещането, че не може нищо да отговори на такова безумство. Единственото, на което той се оказа способен, бе да направи логически извод:

— В такъв случай, след като моите приятели са изпълнявали ролята на пешки в разиграваната широкомащабна партия шахмат, надявам се няма да имате нищо против да отмените смъртното им наказание и да проявите капчица милост!

— Нямам никакви възражения — бе мигновеният отговор. — Всъщност, това е и една от причините, поради която ви повиках.

После Нунули продължи с по-официален тон:

— Редддлл, офицерът-хиена, който ви доведе дотук, ще ви придружи до вашата каюта и ще връчи на вашите четирима приятели оправдателния документ.

Съществото продължаваше все така да лежи по гръб в голата стая. Най-сетне се обади в заключение:

— Струва ми се, че за момента бихме могли да приключим нашата среща.

И на Модиуун така му се струваше. Освен едно-две нещица, които все още му се искаше да изясни.

— Приключихте ли с вашите машинации срещу мен? — запита направо той извънземният.

— Какво искате да кажете?

Съществото на пода изглеждаше заинтригувано.

— Схемата беше такава: срещу мен се предприеха някакви действия и аз ги приех. Приех дори и самият Нунули, който предварително бе замислил всичко и продължих моето мирно съществуване. После разкрих, че срещу мен съществува таен заговор. Искам да разбера дали още ще продължава. Имам предвид тайният заговор. Или вашата мисия спрямо Земята и човешките същества е изпълнена?

— Сега вече тя е изпълнена — бе отговорът. — Не виждам как би могло да бъде другояче.

— Точно това ми беше казал и Властелинът Нунули Номер Две — възрази Модиун. — Но думите му се оказаха лъжа. А на мен започна да ми омръзва от всичките тези лъжи и сплетни. Те са в разрез с примитивната истина и логиката на космоса.

— Как може последният представител на една раса да разбира логиката на космоса? — Нунули беше раздразнен. — Оставете ме да помисля…

След кратка пауза той продължи:

— Единствената друга цел, свързана с вас в рамките на нашата мисия, би била да ви убием — вас и жената. Как мислите, може ли да се случи?

— Не мисля, че е възможно! — отвърна Модиун след моментен размисъл. — Не би могло да се случи, ако окажа съпротива!

— Правилно — гласът на Нунули все така беше раздразнен. — Значи, получихте отговора, който търсехте.

На пръв поглед, отговорът наистина изглеждаше задоволителен и правдив. Само че…

— Има още нещо, което е дотолкова важно, че може би ще се видя принуден да изискам от вас отговор.

— Би било непоносимо! — проточи Нунули.

Думите му потресоха човешкото същество — за него бе немислимо да прави каквото и да било, непоносимо за друго живо същество.

Модиун продължи да обмисля проблема. После се обади:

— С известно закъснение, май започнах да разбирам…

Изчака, докато значението на думите проникне в Светаята Светих на мозъка му. А то не се оказваше никак успокояващо, защото двамата със Судлил бяха последните оцелели от човешката раса. Осъзнаването на истината — ако това бе истината, — бе станало твърде късно. Не бе много ясно какво трябваше да прави… но преди всичко разговор с комитета — да, такъв разговор трябваше да има.

И Модиун довърши започнатото.

— … започнах да разбирам, че е може би неблагоразумно една раса да се оставя да бъде усъвършенствана от друга, чиито мотиви могат да бъдат далеч не алтруистични.

Докато говореше, изпита обичайното изменено усещане да се надига у него без думи, някъде от глъбините на нервната му система. Чу се да заявява:

— Въпросът не е изчерпан от моя гледна точка. Това са прости логически заключения с временен характер.

Наложи му се да упражни усилие на съзнанието, за да спре потока от думи. За миг бе изумен от силата на това чувство. Не след дълго се овладя и можа да продължи:

— Всеки път, когато говоря с някой Нунули, наблюдавам реакция на моите думи, която е пълно копие на онова, което ми е казал друг Нунули. Така че се виждам принуден да ви запитам: как мога да определя какво всъщност представляват Нунули и не са ли самите те комитета, който твърдят, че представляват?

Той млъкна.

— Виждате, че трябва да преодолявам моето естествено нежелание да задавам въпроси. Освен ако — той бе изпълнен с надежда, — освен ако вие не ми предложите някакво не така сурово решение.

Безцветните очи на Нунули го наблюдаваха с такава настойчивост, че едва след няколко дълги минути Модиун успя нерешително да добави:

— Защо по собствена добра воля вие не ми разтворите мозъка си, защо не ми покажете достатъчно от историята на Нунули, за да се убедя действително, че не съм бил прав?

Съществото на пода се размърда. Тънките крачка се раздвижиха, ръцете леко се извиха. Вратът се преви назад и съществото се изправи.

— Добре, съгласен съм — каза Нунули. — Отстъпвам пред оказаното ми от вас почти престъпно влияние. Но ви предупреждавам, че комитетът може да бъде наскърбен, а аз не отговарям за неговите евентуални реакции и възможни последствия.