Волтер
Наивникът (18) (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА XVIII
ТЯ ОСВОБОЖДАВА СВОЯ ЛЮБИМ И ЕДИН ЯНСЕНИСТ

Призори тя полетя към Париж, носейки със себе си заповедта на министъра. Мъчно е да се предаде какво ставаше в сърцето й през време на това пътуване. Представете си една добродетелна и благородна душа, унижена от своето безчестие, опиянена от нежност, разкъсвана от угризения, загдето е изневерила на любимия си, и изпълнена с желание да освободи човека, когото обожава. Огорченията й, борбата й, успехите й изпълваха всичките й мисли. Тя не беше вече простодушното момиче с ограничени от провинциалното възпитание идеи. Любовта и нещастията бяха закалили характера й. И у нея чувството се бе така развило, както разумът се бе развил у нещастния й любим. Момичетата по-лесно се научават да чувстват, отколкото момчетата — да разсъждават. Нейното приключение беше по-поучително от четири години, прекарани в манастир.

Облеклото й беше крайно скромно. Тя гледаше с ужас на накитите, с които се бе явила пред своя зловещ благодетел, остави на приятелката си диамантените обици, без дори да ги погледне. Смутена и възторжена, обожаваща Наивника и мразеща себе си, тя най-после пристигна пред вратата на онзи страшен замък, дворец на мъст, където често наред с злодея чезне и невинният.

Когато трябваше да слезе от каляската, силите й я напуснаха. Хванаха я под ръка и тя влезе в тъмницата с разтуптяно сърце, влажни очи и ужасено лице. Представиха я на управителя. Тя се опита да заговори, но гласът й секна. Показа заповедта и едва изрече няколко думи. Управителят обичаше младия затворник и се зарадва на освобождението му. Неговото сърце не бе закоравяло като сърцата на някои негови събратя — почтени тъмничари, мислещи само за заплатата, която им се дава, за да пазят затворниците; защото тези хора дължат своите доходи на жертвите си и живеят от чуждото нещастие, като тайно изпитват някаква зловеща радост от сълзите на клетниците.

Той заповядва да доведат затворника в неговия кабинет. Двамата влюбени се виждат и двамата изгубват съзнание. Красивата Сент Ив остана дълго неподвижна и безжизнена, хуронът обаче скоро се съвзе.

— Очевидно това е госпожа съпругата ви — му рече управителят. — Не бяхте ми казали, че сте женен. Съобщават ми, че дължите освобождението си на нейните благородни старания.

— О, аз не съм достойна да бъда негова съпруга — каза красивата Сент Ив с разтреперан глас и отново й прилоша.

Когато се свести, все още разтреперана, тя му подаде грамотата за наградата и писменото обещание за назначение във войската. Не по-малко учуден, отколкото развълнуван, Наивникът се събуждаше от един сън, за да се озове в друг.

— Защо ме бяха затворили тук? Как можахте да ме измъкнете от тъмницата? Къде са онези чудовища, които ме хвърлиха в тази дупка? Вие сте божество, което слиза от небето, за да ми помогне.

Красивата Сент Ив свеждаше поглед, гледаше любимия си, червеше се и в следния миг извръщаше пълните си със сълзи очи. Най-после тя му разказа всичко, което знаеше, всичко, което бе изстрадала, освен онова, което би искала да скрие завинаги и което всеки по-обигран и запознат с дворцовите обичаи човек от Наивника лесно би отгатнал.

— Възможно ли е един негодник като този съдия да има власт да ми отнеме свободата? О, виждам, че и хората са като най-мръсните животни — всички могат да ти сторят зло. Но възможно ли е един калугер, един йезуит, изповедник на краля, да е допринесъл за моето нещастие толкова, колкото и този съдия, без аз да мога да си представя под какъв предлог ме преследва този гаден мошеник? Дали не ме е изкарал янсенист? И най-после, как си спомнихте за мен? Аз не заслужавах вашите грижи, тогава не бях нищо повече от един дивак. Как! Вие сте могла да предприемете това пътуване до Версай без чужда помощ, без да има кой да ви посъветва! Явила сте се там и сте разбила моите окови! Значи, красотата и добродетелта притежават непобедим чар, който разбива железни врати и смекчава каменни сърца!

При думата „добродетел“ от гърдите на красивата Сент Ив се изтръгнаха ридания. Тя не знаеше каква добродетел се крие в прегрешението, за което се упрекваше.

— Ангел мой — продължи нейният любим, — вие, която разбихте моите вериги, щом сте имала достатъчно влияние (нещо, което още не мога да разбера), за да издействате справедливост за мен, поискайте справедливост и за този старец, който ме научи да мисля, както вие ме научихте да обичам. Злочестината ни свърза и аз го обичам като баща, не мога да живея нито без вас, нито без него.

— Да поискам от същия човек, който…

— Да, аз искам да ви дължа всичко. Искам да дължа всичко само на вас. Пишете на този могъщ покровител, обсипете ме с вашите благодеяния, довършете това, което сте започнала, довършете вашите чудеса.

Тя чувстваше, че трябва да изпълни всичко, което искаше любимият й. Опита се да пише, но ръката й не се подчиняваше. Три пъти започва наново писмото си и три пъти го скъса. Тя най-после написа молбата си и двамата влюбени излязоха, след като разцелуваха стария мъченик на Божието благоволение.

Щастливата и отчаяна Сент Ив знаеше в коя къща бе отседнал брат й; те отидоха там и любимият й нае един апартамент в същата къща.

Едва що бяха пристигнали там, и тя получи заповедта за освобождаването на стария Гордън, която нейният покровител й изпращаше, придружена с покана за среща на следния ден. Така нейното безчестие беше цената за всяка благородна и честна постъпка, която тя предприемаше. Девойката гледаше с отвращение на този обичай да се търгува с нещастието и щастието на хората. Даде на любимия си заповедта за освобождение и отказа да отиде на срещата с един благодетел, когото не би могла вече да погледне, без да умре от мъка и срам. Наивникът се отдели от нея само защото трябваше да освободи приятеля си и той полетя към затвора. Изпълни този свой дълг, като разсъждаваше за странните събития на този свят и се възхищаваше от храбрата добродетел на едно момиче, на което двама нещастници дължаха повече от живота си.