Волтер
Наивникът (13) (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Ingénu, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2008)
Сканиране и разпознаване
Sociosasho (9 август 2006 г.)

Издание:

Волтер. Философски новели

Френска. Второ издание

Превел от френски: Боян Атанасов

Редактор: Георги Куфов

Художник: Симеон Младенов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Букова, Стефка Добрева

Дадена за набор декември 1982 г. Подписана за печат април 1983 г. Излязла от печат юни 1983 г.

Печатни коли 32. Издателски коли 26,88. УИК 27,24.

Цена 3,16 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

ISBN 9536622611

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XIII
КРАСИВАТА СЕНТ ИВ ВЪВ ВЕРСАЙ

Докато нашият страдалец повече се просвещаваше, отколкото се утешаваше, докато неговите дарби, тъй дълго задушавани, се развиваха с такава бързина и мощ, докато, усъвършенствайки непрекъснато природните си заложби, той си отмъщаваше за ударите на съдбата, какво ставаше през това време с господин абата, с добрата му сестра и с красивата госпожица дьо Сент Ив? През първия месец се безпокояха, на третия месец бяха смазани от скръб; лъжливи предположения, неоснователни страхове ги тормозеха непрекъснато; след шест месеца вече го считаха за мъртъв. Най-после господин и госпожица дьо Керкабон научиха от едно старо писмо, което един гвардеец беше писал в Бретан, че един младеж, подобен на Наивника, пристигнал една вечер във Версай, но бил отвлечен същата нощ и оттогава вече никой нищо не бил чул за него.

— Уви — каза госпожица дьо Керкабон, — нашият племенник сигурно е извършил някоя глупост и е попаднал в тежка беда. Млад е, долнобретонец е и не може да знае как човек трябва да се държи в двореца. Мили братко, никога не съм виждала нито Версай, нито Париж. Ето един добър случай да направим едно пътуване. Може би ще намерим нашия беден племенник, сина на брат ни; наш дълг е да му помогнем. Кой знае дали най-после няма да успеем да го направим поддякон, когато прекипи младежката му буйност? Той беше много надарен за наука. Спомняте ли си как разсъждаваше върху Стария и Новия завет? Ние носим отговорност за душата му, ние го накарахме да се покръсти. Скъпата му любима Сент Ив прекарва дните си в плач. Наистина трябва да отидем в Париж. Ако се е скрил в някой от онези гадни бордеи, за които толкова са ми разказвали, ще го измъкнем оттам.

Игуменът бе трогнат от думите на сестра си. Той отиде в Сен Мало да говори с владиката, който беше кръстил хурона, и поиска от него съвет и покровителство. Висшият духовник одобри предстоящото пътуване. Той даде на игумена препоръчителни писма до отец дьо Ла Шез, изповедник на краля, който имаше най-висшия сан в кралството, до парижкия владика Арле и до владиката на Мо Босюе.

Най-после братът и сестрата тръгнаха на път. Но когато пристигнаха в Париж, те се почувстваха объркани, сякаш бяха попаднали в огромен лабиринт без изход и нямаха нишка, по която да се върнат назад.

Състоянието им бе скромно, а всеки ден трябваше да наемат кола, за да търсят племенника си, когото не можеха да открият никъде.

Игуменът се представи пред преподобния отец дьо Ла Шез, но той се беше затворил с госпожица дьо Трон и не можеше да приема никакви игумени. След това отидоха да потропат на вратата на владиката; висшият духовник се бе затворил с красивата мадам дьо Ледигиер, за да разисква с нея по черковни въпроси. След това игуменът отиде във вилата на владиката на Мо — той пък изследваше заедно с госпожица дьо Молеон мистичната любов на мадам Гийон. Въпреки това той успя най-после да говори с двамата висши духовници и двамата му заявиха, че не могат да се занимаят с неговия племенник, тъй като той не е поддякон.

Най-после той посети йезуита, който го прие с отворени обятия, увери го, че винаги е хранил особено уважение към него, макар че никога не го е виждал. Кълнеше се, че Орденът винаги е бил привързан към долнобретонците.

— Но — каза той — да не би вашият племенник да има нещастието да бъде хугенот?

— Разбира се, че не, преподобни отче.

— Да не би да е янсенист?

— Мога да уверя, ваше преподобие, че той съвсем отскоро стана християнин, преди единадесет месеца го кръстихме.

— Виж, това е много добре, много добре, ще се погрижим за него. Големи ли са вашите църковни доходи?

— О, дребна работа, а и моят племенник ми струва много.

— Има ли янсенисти във вашия край? Пазете се много, драги господин игумене, те са по-опасни от хугенотите и от безбожниците.

— Нямаме такива хора, преподобни отче. В „Света Богородица от планината“ ние дори не знаем какво нещо е янсенизмът.

— Толкова по-добре. Хайде, идете си спокойно, няма нещо, което да не направя за вас.

Той го отпрати най-сърдечно и никога вече не помислила молбата му.

Времето течеше, игуменът и добрата му сестра започнаха да се отчайват.

Междувременно проклетият съдия настояваше да ожени своя тъпак за красивата Сент Ив, която бяха извадили от манастира нарочно за тази цел. Тя продължаваше да обича скъпия си кръщелник така силно, както мразеше жениха, когото й предлагаха. Оскърблението, което й бяха нанесли, като я бяха затворили в манастир, усилваше страстта й. Заповедта да се омъжи за сина на съдията само наливаше масло в огъня. Мъка, нежност и отвращение вълнуваха душата й. Както е известно, любовта на едно младо момиче е много по-изобретателна, отколкото роднинските чувства на един стар игумен и на една леля, вече минала четиридесет и пет години. Освен това в манастира тя бе научила доста неща от романите, които четеше скришом.

Красивата Сент Ив си спомняше за писмото, което някакъв гвардеец беше пратил в Долен Бретан и за което говореше цялата провинция. Тя реши да отиде сама да събере сведения във Версай и ако любимият й е в затвора, както казваха, да се хвърли в краката на всички министри, да издейства правосъдие и да иска справедливост за него. Някакъв странен глас й шепнеше тайно, че в двореца не отказват нищо на хубавите момичета. Но тя не знаеше на каква цена се получава това благоволение.

Взела веднъж решение, тя намери утеха в това, успокои се и вече не отблъскваше своя глупав жених. Тя посреща любезно омразния си бъдещ свекър, умилква се на брат си и изпълва с радост цялата къща. След това в деня, определен за брачната церемония, тръгва скришом в четири часа сутринта, като взема със себе си дребните сватбени подаръци и всичко, което може да носи със себе си. Така добре бе подготвила всичко, че когато към пладне влязоха в стаята й, тя беше вече на десет левги от градчето. Всички бяха страшно изненадани и ужасени. Разпитващият съдия зададе него ден повече въпроси, отколкото задаваше за цяла седмица. Бъдещият съпруг оглупя още повече. Разгневеният абат дьо Сент Ив реши да преследва сестра си. Съдията и синът му поискаха да тръгнат с него. И така съдбата отведе в Париж почти цялата околия.

Красивата Сент Ив не се и съмняваше, че ще тръгнат да я гонят. Тя беше на кон, умело разпитваше коларите на пощенските коли дали не са видели един дебел абат, един огромен съдия и един млад тъпак да препускат по пътя за Париж. Когато на третия ден научи, че са вече наблизо, тя пое по един околен път и съумя да пристигне благополучно във Версай, докато преследвачите й напразно я търсеха в Париж.

Но как да постъпи във Версай? Млада, хубава, никому неизвестна, изложена на всякакви опасности, без близък, който да я посъветва или подкрепи, как да се осмели да потърси кралския гвардеец? Тя реши да се обърне към един дребен йезуит; имаше разни йезуити за хора с различно обществено положение. „Както Господ е определил различна храна за различните видове животни — казваха те, — така е дал и на краля изповедник, когото всички службогонци наричат глаза на галиканската черква. След това идват изповедниците на принцесите. Министрите обаче нямат изповедници — те не са толкова глупави. Има йезуити за простолюдието, има и за слугините, чрез които те научават тайните на господарките им, а това не е маловажна работа.“ Красивата Сент Ив се обърна към един от последните, който се наричаше отец Тут-а-Тус. Тя се изповяда при него, разказа му приключенията си, обясни му положението си и опасностите, които я заплашваха и настоятелно го помоли да я настани в дома на някоя добра и набожна жена, която да я пази от изкушения.

Отец Тут-а-Тус я представи на съпругата на един виночерпец в двореца, която беше една от най-доверените му измежду жените, които се изповядваха при него. Щом отиде в дома й, госпожица дьо Сент Ив се постара да спечели доверието и приятелството на тази жена, осведоми се за бретонеца-гвардеец и помоли да му кажат да дойде при нея. Щом научи от гвардееца че любимият й е бил отвлечен, след като е говорил с един първи секретар, тя изтича направо при този секретар. При вида на тази хубава жена той се смекчи, защото трябва да се съгласим, че Господ е създал жените единствено за да укротяват мъжете. Разнеженият писарушка й призна всичко.

— Вашият любим е затворен в Бастилията от близо една година и ако вие не му помогнете, може би ще остане там до края на живота си.

Нежната Сент Ив припадна. Когато тя дойде на себе си, писарушката й каза:

— Аз нямам достатъчно влияние, за да правя добро, всичко, което моята власт ми позволява, е да върша понякога зло. Повярвайте ми, идете при господин дьо Сен Пуанж, който върши и добро, и зло. Той е братовчед и любимец на негово превъзходителство господин дьо Лувоа. Този министър има две души: едната е господин дьо Сен Пуанж, другата е госпожа Дюфреноа. Но сега тя не е във Версай; остава ви само да смекчите покровителя, който ви посочвам.

В душата на красивата Сент Ив слаба радост се бореше със страшна мъка и искрица надежда с ужасни опасения. Преследвана от брат си, обожаваща любимия си, ту бършейки очи, ту отново проливайки сълзи, разтреперана и отпаднала, после наново събрала смелост, тя бързо изтича при господин дьо Сен Пуанж.