Волтер
Наивникът (10) (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА X
НАИВНИКЪТ Е ЗАТВОРЕН В БАСТИЛИЯТА С ЕДИН ЯНСЕНИСТ

Господин Гордън беше бодър и спокоен старец, който знаеше две велики неща: да понася неволи и да утешава нещастните. Той се приближи с открито и състрадателно изражение до новия си другар, прегърна го и му каза:

— Който и да сте вие, който идвате да споделите моята гробница, бъдете сигурен, че аз винаги съм готов да забравя собствената ся съдба, за да облекча вашите страдания, докато сме погребани в тази адска бездна. Нека се преклоним пред Провидението, което ни е довело тук, нека страдаме тихо и не губим надежда.

Тези думи подействаха на душата на Наивника като английските капки, които съживяват умиращия и го карат да отвори учудените си очи. След първите поздравления Гордън, без да настоява да чуе причината за нещастието на новия си другар, успя чрез благите си думи, чрез интереса, който проявяват двама нещастници един към друг, да му вдъхне желание да излее сърцето си и да се освободи от бремето, което го подтискаше, но Наивникът не можеше да отгатне повода за своето нещастие, струваше му се, че това е последица без причина и добрият Гордън беше така учуден, както и самият той.

— Сигурно Бог ви е предопределил за велики дела — каза янсенистът на хурона, — щом ви е отвел от езерото Онтарио чак в Англия и оттам във Франция, щом по Негова воля сте кръстен в Долен Бретан и ви е пратил тук за спасението на душата ви.

— Ей Богу, струва ми се, че само дяволът е виновен за моята съдба — отвърна Наивника. — Моите американски съотечественици никога не биха се отнесли към мен така варварски, както се отнесоха тук, те нямат и представа за подобно нещо. Наричат ги „диваци“, те са груби, но честни хора, а хората в тази страна са изтънчени мошеници. В същност аз съм много изненадан: излиза, че съм дошъл от един друг свят, за да бъда затворен в този свят тук с четири резета заедно с един свещеник. Мисля си за невероятния брой хора, които напускат едното полукълбо и отиват в другото, за да бъдат убити там или за да претърпят корабокрушение и да бъдат изядени от рибите; не виждам какви доброжелателни намерения може да има Господ спрямо всички тези хора.

Донесоха им вечеря и им я подадоха през прозорчето на вратата. Разговорът се въртеше около Провидението, „подпечатаните писма“^[1], изкуството да устоиш на превратностите на съдбата, които дебнат всички хора.

— От две години съм тук — каза старецът — без друга утеха освен самия себе си и книгите, но нито за миг не съм бил в лошо настроение.

— О, господин Гордън — извика Наивника, — значи, не обичате кръстницата си? Ако познавахте като мен госпожица дьо Сент Ив, щяхте да бъдете съвсем отчаян. — При тези думи той не можа да задържи сълзите си и след като си поплака, се почувства по-малко подтиснат. — Но защо сълзите ме облекчават? — запита той. — Струва ми се, че би трябвало да имат обратното действие.

— Всичко е физика у нас, синко — каза добрият старец. — Всяка секреция облекчава тялото и всичко, което го облекчава, облекчава и душата; ние сме машините на Провидението.

Наивникът, който, както вече няколко пъти казахме, бе надарен по природа с остър ум, потъна в дълбоки разсъждения върху тази мисъл, чието семе сякаш бе носил в себе си. След това запита своя другар защо неговата машина от две години е зад четири резета.

— По Божие благоволение — отвърна Гордън. — Минавам за янсенист. Познавах Арно^[2] и Никол^[3]. Йезуитите ни преследваха. Ние вярваме, че папата е само един владика като всички други владици и затова отец дьо Ла Шез получи от краля, който се изповядва пред него, заповед да ми отнеме, без каквато и да било съдебна формалност, най-ценното благо за хората — свободата.

— Виж какво странно нещо! — каза Наивникът. — Всички нещастници, които съм срещал, са нещастни само заради папата. Колкото до вашето Божие благоволение, признавам, че не разбирам нищо от него. Но считам за голяма Божия милост, че в нещастието ми праща човек като вас, който влива в сърцето ми утеха, каквато смятах, че никой не може да ми даде.

С всеки изминал ден разговорът ставаше по-интересен и по-поучителен. Душите на двамата затворници се привързваха една към друга. Старецът знаеше много, а младежът искаше да научи много. След един месец той вече изучаваше геометрия и поглъщаше всичко, което Гордън му преподаваше. Янсенистът го накара да прочете физиката на Рос, която беше още на мода, и хуронът има достатъчно здрав разум, за да разбере, че тя е пълна с неясни неща.

После той прочете първия том на „Търсене на истината“^[4]. Тази нова светлина го просвети.

— Как — каза той, — нашето въображение и нашите сетива ни мамят до такава степен? Как, предметите не създават нашите представи и ние не можем да си ги изработим сами?

Когато прочете втория том, хуронът не беше вече толкова доволен, той заключи, че е по-лесно да се руши, отколкото да се гради.

Учуден, че един млад невежа може да направи това разсъждение, до каквото могат да достигнат само образовани умове, неговият другар по съдба си състави много високо мнение за умствените способности на хурона и се привърза още повече към него.

— Вашият Малбранш — каза му един ден Наивникът, — изглежда, е написал половината от книгата си с разума си, а другата половина — с въображението и предразсъдъците си.

Няколко дни по-късно Гордън го запита:

— Какво мислите за душата, за начина, по който получаваме нашите понятия, какво мислите за нашата воля, за Божието благоволение, за свободната воля?

— Нищо — отвърна му Наивникът. — Ако мисля нещо, то е, че ние сме под властта на Вечното същество, както звездите и стихиите, че то върши всичко в нас, че ние сме колелца в огромната машина, чиято душа е то, че то действа чрез общи закони, а не чрез отделни схващания. Само това ми се вижда понятно, всичко останало е за мен мрачна бездна.

— Но тогава, синко, ще излезе, че Бог е създал греха.

— Но, отче, и според вашето Божие благоволение излиза, че Бог е създал греха, защото сигурно всички онези, на които е отказано това благоволение, ще съгрешават; а който ни предава на злото, не е ли той творецът на злото?

Тази наивност много смущаваше добрия човечец. Той чувстваше, че прави напразни усилия да се измъкне от това тресавище и изсипваше такъв поток от думи в духа на томисткото схващане за физическото предопределение на човешкото поведение, които всъщност нямаха никакъв смисъл, че накрая на Наивникът му дожаля за стария човек. Този въпрос беше очевидно свързан с произхода на доброто и злото и затова бедният Гордън трябваше да направи преглед на цялата кутия на Пандора^[5], да разкаже за яйцето на Орозмад^[6], пронизано от Ариман, за враждата между Тифон^[7] и Озирис и най-после за първородния грях. Двамата препускаха в тази тъмна нощ, без да могат да се срещнат. Но тези романтични разходки на душата отвличаха вниманието им и те не мислеха за нещастието си; по някаква странна магия безбройните нещастия по света ги караха да чувстват по-слабо собствената си мъка и те не смееха да се оплакват, след като знаеха, че всички хора страдат.

Но в покоя на нощта образът на красивата Сент Ив заличаваше в ума на младежа всички идеи за метафизика и нравственост. Той се събуждаше с мокри очи и старият янсенист забравяше своето учение за Божието благоволение и абата на Сен Сиран^[8] и Янсен^[9], за да утеши един младеж, който според него вършеше смъртен грях.

След като четяха и разсъждаваха, те започваха отново да говорят за приключенията си, и след като говореха така без полза, започваха да четат ту заедно, ту поотделно. Умът на младежа укрепваше все повече и повече. Ако не го разсейваше мисълта за госпожица дьо Сент Ив, той щеше да отиде много далеч в математиката.

Младежът се зае да чете история и тя го натъжи. Светът му се стори прекалено зъл и прекалено нещастен. И действително историята е само картина на престъпления и нещастия. Безбройните мирни, невинни човешки същества не се явяват в тази огромна сцена, където единствените действащи лица са честолюбиви и извратени личности. Изглежда, че подобно на театралната трагедия, която не буди интерес, ако не е оживена от бурни страсти, историята описва само злодеянията и големите бедствия. И Клио, като Мелпомена, трябва да държи кама.

Макар че историята на Франция е изпълнена с ужаси, както историята на всички други страни, тя все пак му се стори така отвратителна в началото си, тъй суха в средата и тъй дребнава в края, дори по времето на Анри IV, винаги тъй бедна на велики паметни дела, тъй чужда на прекрасните открития, които са прославили други народи, че той трябваше да се бори със скуката, за да прочете докрай всички тези подробности на мрачни бедствия, събрани в едно ъгълче на света.

И Гордън мислеше като него. И двамата се усмихваха съжалително, когато се говореше за независимите владетели на Фезензак, Фезанзаге и Астарак^[10]. Да се изучава тяхната история, би имало смисъл само за техните наследници, ако са оставили наследници. Когато четеше за славните векове на Римската република, той престана да се интересува за известно време от историята на другите народи. Величието на Рим, победител на света и законодател на народите, изпълваше цялата му душа. Той се възхищаваше от този народ, който седемстотин години е бил воден от възторга пред свободата и славата.

Така минаваха дните, седмиците, месеците. Ако не беше влюбен, Наивникът би се смятал за щастлив в този дом на отчаянието.

Поради добрия си нрав той с умиление си спомняше за игумена на „Света Богородица от планината“ и за чувствителната госпожица дьо Керкабон. „Какво ще си помислят — повтаряше той често, — като не чуят нищо за мен? Ще ме сметнат за неблагодарник.“ Тази мисъл го измъчваше и му беше повече жал за тези, които го обичаха, отколкото за самия него.