Робърт Чарлз Уилсън
Хронолитите (6)

6.

Във великата и неувяхваща традиция на федералната бюрокрация трябваше да чакам три седмици, през които не се случваше нищо. Шефовете на Чопра ме настаниха в един мотел и сякаш ме забравиха. Обажданията ми до Сю бяха пренасочвани до непознат служител на име Морис Торанс, който ми повтаряше, че трябва да бъда търпелив. Безплатен румсървис, само дето и това омръзва накрая. Не исках да напускам апартамента си в Минеаполис, докато нямам нещо сигурно, и всеки ден, прекаран в Мериленд, ми носеше загуби.

Без никакво съмнения терминалът на мотела се подслушваше, вероятно от ФБР. Но аз не вършех нищо встрани от очакванията им — събирах данни за Куин и преглеждах внимателно публикациите на Сю.

Три от тях, две в „Нейчър“ и една в „Сайънс“, привлякоха вниманието ми. И трите бяха посветени на теми, по които не бях специалист, и имаха съвсем далечна връзка с хронолитите: „За хипотетичното съществуване на тау-обединяваща енергия“, „Не-адронични^[1] материални структури“ и „Гравитационни и темпорални обвързващи сили“. Доколкото можах да схвана от текста, Сю предлагаше някои интересни решения на фундаментални физични проблеми. Стилът, който бе използвала в статиите, говореше за една непозната за мен Сю — едновременно съсредоточена и потайна.

Известно време мислех и за самата нея. За тези, които я познавахме на времето, тя беше нещо повече от преподавател. Никога не бе обръщала особено внимание на собствения си живот. Родена в Мадрас, бе емигрирала заедно с родителите си на тригодишна възраст. Беше живяла доста изолирано по време на детството си, разделяйки вниманието си между училището и разнообразните й интелектуални интереси. Никога не бе обсъждала с родителите си, описвани от нея като „консервативни и донякъде религиозни“, своите различни сексуални вкусове. Дори да носеше някаква стара болка в себе си, очевидно я прикриваше добре.

Ако изобщо имаше източник на радост в живота й, това несъмнено бе работата — работеше с ентусиазъм, който без никакво съмнение бе напълно искрен. Удоволствието, което черпеше от нея, бе като екстаза, който получава монахът от страстните си молитви.

Със сигурност Сю бе интересна и дълбока личност. Но аз познавах само онова, което тя показваше на повърхността. „Хипотетичното съществуване на тау-обединяваща енергия“. Какво ли означаваше?

Означаваше, че се опитва да надзърне в тайните на строежа на вселената. Че се чувства у дома сред фундаменталните познания.

 

 

Бях самотен, но твърде потиснат, за да направя нещо по въпроса, и се забавлявах единствено като наблюдавах колите на паркинга, опитвайки се да открия дали в някоя от тях не се спотайва наблюдателна група на ФБР.

Ала когато най-сетне се сблъсках с ФБР, нямаше нищо потайно в срещата. Морис Торанс ми позвъни, за да ме информира, че имам уговорена среща в сградата на Федералното бюро в централната част на града и че трябва да съм готов да ми вземат кръвни проби и да бъда подложен на изследване с полиграф^[2]. Че тези неща са задължителни, в случай че съм съгласен да приема предложението на Чопра. Изглежда правителството, или поне Федералното бюро, се отнасяше съвсем сериозно към значението на изследванията й.

Но дори Морис не беше наясно с всичко, което ме очакваше в сградата на ФБР. Не само, че ми взеха кръв, но ми направиха рентгеново изследване и скенер на главата. Трябваше да дам проби от урина, фекалии и косми. Взеха ми пръстови отпечатъци, подписах съгласие за ДНК експертиза и бях отведен в стаята с полиграфа.

През часовете, след като Морис Торанс бе споменал думата „полиграф“, в главата ми се въртеше само едно име: Хич Палей.

Проблемът бе, че знаех за Хич неща, заради които той можеше да попадне в затвора, стига, разбира се, да не беше вече там. Хич никога не е бил сред най-близките ми приятели и не бях сигурен до каква степен му дължа лоялност след толкова години. Въпреки това бях решил, че по-скоро ще откажа работата на Сю, отколкото да изложа на риск свободата му. Хич беше престъпник и хвърлянето му в затвора може би щеше да е справедлив акт спрямо обществото, но лично аз не виждах никаква справедливост в това да се затваря човек само защото е продавал марихуана на неудачници, които иначе щяха да инвестират скромните си финанси във водка, кока или метамфетамини.

Вярно, че Хич не изпитваше скрупули заради това, което вършеше. Но аз щях да изпитвам, ако се наложеше да го предам.

Операторът на полиграфа ми заприлича по-скоро на шарлатанин, отколкото на доктор, въпреки бялата престилка и важния вид. Неизбежният Морис Торанс се присъедини, за да присъства на изследването. Морис бе типичният служител в представите ми, с олисяла глава и натежало тяло. Но ръкостискането му бе здраво и поне не проявяваше открита враждебност.

Оставих на оператора да нагласи датчиците по тялото ми и отговорих на встъпителните въпроси, без да се запъвам. Оттук нататък Морис пое диалога и започна да ме прекарва, стъпка по стъпка, през първоначалната ми среща с Чъмфонския хронолит, като прекъсваше само когато операторът добавяше бележки към милиметровата хартия, която апаратът бълваше (антикварна машина, вероятно конструирана и произведена някъде към края на двайсети век). Разказах цялата история чистосърдечно, но внимателно и не се подвоумих да спомена името на Хич Палей, като дори добавих, че държи магазинче за стръв, което всъщност бе легалното му занимание.

Когато стигнах до прибирането ни в банкокския затвор, Морис ме попита:

— Претърсиха ли ви за наркотици?

— Претърсиха ме повече от веднъж. Но дали за наркотици, не зная.

— Имахте ли у себе си тогава наркотици или други забранени вещества?

— Не.

— Пренасяли ли сте забранени вещества през националната или щатските граници?

— Не.

— Известен ли бяхте за появата на хронолита, преди да го видите? Имахте ли някакви предварителни сведения относно събитието?

— Не.

— Значи за вас беше изненада?

— Да.

— Познато ли ви е името Куин?

— Само от новините.

— Виждали ли сте образа, изваян върху последващите паметници?

— Да.

— Познато ли ви е лицето? Разпознавате ли го?

— Не.

Морис кимна, после разговаря известно време насаме с оператора. След няколко минути ме освободиха от датчиците.

Морис ме изпрати до изхода.

— Минах ли? — попитах.

Той се усмихна.

— Не и ако ставаше въпрос за моята служба. Но на ваше място не бих се притеснявал.

 

 

Сю ми позвъни на сутринта и ми каза да се явя на работа.

По причини, известни вероятно на ограничен кръг посветени, федералното правителство бе настанило тукашния клон на Отдела за изследване на хронолитите в една постройка на промишленото предградие. Двуетажна сграда, състояща се от множество кабинети и просторна библиотека, нищо повече. Всъщност, действителната работа по изследванията се вършеше в университети и федерални лаборатории, както ми обясни Сю. Тук тя управляваше „мислещ танк“ — съветническо-консултантско бюро, което даваше насоките за изследванията. От Сю се искаше да очертава тенденциите и да открива най-перспективните идеи. Над нея стояха служители от Федералното бюро и конгресмени. Сю представляваше най-висшия ешелон в Отдела за изследване на хронолити, поне що се отнасяше до научната му част.

Запитах се как някой, толкова запален по научни изследвания, каквато бе Сю, би се съгласил да заеме управленски пост. Спрях да се чудя, когато тя отвори вратата на кабинета си и ме покани вътре. Освен бюро, в просторната стая имаше няколко шкафа, натъпкани с материали, а по монитора й бяха налепени изрезки от вестници и разпечатки на материали от интернет. Всички стени бяха покрити със снимки.

— Добре дошъл в sanctum sanctorum — рече Сю усмихнато.

Фотографии на хронолити.

Имаше ги навсякъде, от професионални портрети до туристически снимки и загадъчни сателитни изображения със странно променени цветове. Тук беше Чъмфонският монолит, с подробности, които никога не бях виждал, и отделни снимки на надписа, на които се различаваше и най-малкият детайл. Тук беше и Банкок, първото изображение на самия Куин. (Вероятно не съвсем точно пресъздадено, според мнозина експерти. Чертите бяха твърде общи, сякаш някой бе помолил създателя да представи типично изображение на „световен водач“.)

Тук бяха Пьонгианг и Хо Ши Мин. Тайпей, Макао и Сапоро, а също хронолитът от Кантонското плато, който се издигаше над останките на разрушени силози. Тук беше Ичанг, както преди, така и след ядрения удар, самият паметник оставаше непроменен, но коритото на Жълтата река приличаше на прекъсната артерия след разрушаването на язовирната стена.

Тук, фотографирано от орбита, бе кафявото течение на нахлуващата в морето замърсена река.

И над всичко това невъзмутимо спокойното лице на Куин, вперил поглед в безкрая от височината на своя трон.

Сю ме наблюдаваше, докато разглеждах снимките.

— Пълна противоположност на идеята за паметник, нали? Би трябвало паметниците да са посланици към бъдещето — мъртвите говорят на своите потомци.

— „Вижте делата ми, о, могъщи и отчаяни.“

— Именно. Но хронолитите обърнаха всичко наопаки. Не „аз бях тук“, а по-скоро „аз идвам“. „Аз съм бъдещето, независимо дали ви харесва.“

— Вижте делата ми и треперете.

— Възхитително и отвратително, нали?

— И ти ли смяташ така?

— Ще ти призная, Скоти, че има моменти, в които направо ми взема ума.

— На мен също. — Да не говорим за жена ми и дъщеря ми — хронолитът ми бе отнел и тях.

Бях малко объркан да видя собствената си мания по хронолитите представена върху стените в кабинета на Сю Чопра. Сякаш току-що бях открил, че двамата с нея делим общ дихателен орган. Но това бе причината да се съгласи да постъпи на тази служба — сега имаше възможност за достъп до всякаква информация за хронолитите. Ако бе останала в някоя лаборатория, щеше да разполага с ограничени средства и без поглед върху развитието на нещата. И все още имаше възможност да работи над фундаменталните си изследвания — дори по-ефективно, след като на бюрото й всекидневно се поставяха материали, свързани с всички секретни научни изследвания.

— Ето това е, Скоти.

— Добре, покажи ми къде ще работя.

Тя ме отведе до малък кабинет, оборудван с бюро и терминал. Терминалът на свой ред бе свързан чрез секретен достъп с квантово-органична работна станция — неимоверна сила в сравнение с компютъра ми в „Кемпиън-Милър“.

На дървен стол в ъгъла на кабинета седеше Морис Торанс и четеше последното издание на „Голф“.

— И той ли върви с комплекта? — попитах.

— Ще се постесниш заради него. Морис трябва да е близо до мен.

— Приятел ли ти е?

— Морис е моят телохранител, освен други неща.

Морис се усмихна и остави списанието. Почеса се по главата, несръчен жест, който вероятно целеше да покаже очертаващия се под сакото му кобур.

— Аз съм почти безвреден — рече той.

Здрависахме се, този път малко по-сърдечно, отколкото когато ме водеше за уринна проба.

— Засега — поде Сю — ще искам от теб само да се запознаеш работата тук. Няма да те пришпорвам както на предишната ти служба, така че си води бележки. В края на седмицата ще обсъдим как да продължим.

През първия ден се занимавах с това. Но не се интересувах от данните и заключенията на Сю, а по-скоро от методите на работа, формулировките, с чиято помощ проблемите се трансформираха в логически задачи, които после подлежаха на анализ и обработка. Някои от програмите, инсталирани от Сю, се оказаха ужасно допотопни и бавни и даваха само далечно приближение, груба и примитивна оценка на събитията.

По някое време Морис приключи с разглеждането на „Голф“ и донесе обяд от закусвалнята малко по-надолу по пътя, заедно с екземпляр от „Летящият риболовец“, с което да разсее следобедната скука. Сю се появяваше от време на време, за да ни огрее с щастливата си усмивка: ние бяхме нейната буферна зона, изолиращият слой между света и загадката на Куин.

 

 

Едва докато карах към къщи — поредния нает апартамент в моя живот, все още полупразен, — си дадох сметка колко внезапно и необратимо се бе променил животът ми.

Може би беше заради напрежението от трафика или заради гледката на палатковите селища и изоставените ръждясали автомобили край пътя, а нищо чудно да бе и заради перспективата да прекарам един самотен уикенд. Въздържанието никога не се е радвало на популярност сред обществото, но стоицизмът се смяташе за достойнство, а ключът към него бе тъкмо въздържанието, твърдият отказ да се капитулира дори пред най-ужасяващата истина. Напоследък можех да се похваля със завиден стоицизъм. Но когато смених лентите, за да задмина една цистерна, отзад ме притисна жълт ван, а камионът започна бавно да се измества към мен, и усетих, че лицето ми се облива в хладна пот. Намирах се в сляпата зона на шофьора на камиона, още няколко секунди и сблъсъкът ни щеше да е неизбежен. На всичко отгоре ванът зад мен отказваше да намали и за няколко мига ме завладя неудържима паника.

После шофьорът на цистерната ме забеляза в страничното огледало, изправи волана и ме пропусна да мина.

Ванът профуча покрай мен, сякаш нищо не се е случило.

Продължих да стискам кормилото с лепкави пръсти, загледан право напред в сивкавия път — напълно изгубен, някъде по средата между забравата и забвението.

 

 

Седмица по-късно пристигнаха първите добри новини: обади се Джанис, за да ми съобщи, че Кати ще получи ново ухо.

— Нарича се мастоидно-кохлеарна протеза — обясни ми тя. — Това е нова методика, но доста успешна, особено при случаи като нашия, когато глухотата е вторична.

— Могат ли да го направят?

— Казват, че успеваемостта е почти сто процента.

— Опасно ли е?

— Не особено. Но все пак става с операция. Ще лежи в болница поне седмица.

— Кога?

— Записана е за след шест месеца.

— С какво ще платиш?

— Уит има солидна застраховка. Неговата фирма е готова да поеме част от разходите. Аз също ще помогна, с каквото мога, а останалото Уит възнамерява да плати от джоба си. Това може да означава втора ипотека на къщата. Но също и че Катлин ще има нормално детство.

— И аз искам да помогна.

— Скоти, знаеш, че не си кой знае колко богат в момента.

— Имам пари в банката.

— Благодаря ти за предложението. Но, честно казано, Уит ще се чувства по-спокоен, ако се справи сам с това.

Кати бе привикнала със загубата на слуха. Ако не обръщате внимание на леко наклонената й глава и начина, по който понякога се мръщи, когато разговорът стане твърде тих, няма да забележите, че има недъг. Ала постоянно й се напомняше, че е различна — в клас винаги я слагаха на първия чин, много учители й говореха бавно, оформяйки думите с уста, сякаш е глухоням урод. Беше несръчна в училищните игри, защото можеха лесно да я изненадат откъм гърба. Всичко това, плюс вродената й срамежливост, я бе направило неуверена, потисната, самовглъбена.

Но ето че предстоеше промяна. Стореното можеше да бъде поправено благодарение на напредъка на биомеханичните приложения. И също така на Уитман Делахънт. Дори и помощта му да бе донякъде подхранвана от собствения му егоизъм… какво пък, майната му за това.

Катлин отново щеше да е здрава. По-важно от това нямаше.

— Въпреки всичко искам да участвам, Джанис. Това е нещо, което дължа на Катлин отдавна.

— Ни най-малко, Скоти. Проблемът с ухото изобщо не е по твоя вина.

— Искам да й помогна, Джанис.

— Какво пък, щом настояваш, Уит сигурно ще се съгласи да поемеш малка част.

Добре, че бях пестелив през последните пет години. „Малката част“ се оказа половината от цената на операцията.

 

 

— И така, Скоти — рече ми Сю Чопра, — готов ли си за пътешествие?

Вече й бях казал за операцията на Катлин. Осведомих я и че искам да съм при дъщеря ми, когато се възстановява — и че последното не подлежи на обсъждане.

— Че това може да продължи половин година — възрази тя. — Да не мислиш, че разполагаме с толкова много време?

Седяхме в просторното кафене, четирима на масата край прозореца, от който се виждаше шосето. Аз, Сю, Морис Торанс и един млад мъж на име Реймънд Мозли.

Рей Мозли беше физик, специализант в Масачузетския технически университет, който работеше със Сю върху някои електронни изобретения. Двайсет и пет годишен, с добре очертано шкембенце, чорлав и с ум като наточен бръснач. Избягваше ме няколко седмици, най-вече защото бях непозната физиономия, но постепенно ме прие, когато осъзна, че не съм му съперник за привързаността на Сю Чопра.

Сю, разбира се, бе с близо петнайсетина години по-възрастна от него, а и сексуалните й вкусове не бяха насочени към мъже, още по-малко към млади физици със занемарена външност, които смятаха, че задушевен разговор на тема мю-мезонни взаимодействия може да се възприеме като покана за интимна близост. Сю му бе обяснила всичко това няколко пъти и Рей привидно бе приел обяснението. Но все още я обстрелваше с влажни погледи от другата страна на масата и се съобразяваше с мнението й с верността на любовник.

— Удивително е — поде Сю — колко малко сме научили в действителност за хронолитите през годините след Чъмфон. Всичко, което можем, е да ги характеризираме до известна степен. Знаем например, че не могат да бъдат съборени, колкото и да копаем основите, защото поддържат фиксирана дистанция от земния център на гравитация и постоянна ориентация — дори ако това означава да увиснат насред въздуха. Знаем, че са инертни, че притежават известен индекс на рефракция, че са по-скоро излети, отколкото изваяни, и така нататък. Но нищо от това не ни помага да разберем същността им. Ние възприемаме хронолитите по начина, по който средновековен теолог би възприел автомобила. Той е тежък, тапицерията се загрява от пряка слънчева светлина, едни детайли са остри, други — гладки. Някои от тези детайли могат да бъдат важни, повечето вероятно не са, но не можеш да ги сортираш, без да притежаваш обединяваща теория. А точно тя ни липсва.

Ние кимахме с мъдър вид, както правехме обикновено, когато Сю разсъждаваше на глас.

— Но някои детайли са по-интересни от другите — продължи тя. — Например: разполагаме с данни, че съществува постепенно, стъпаловидно нарастване на фоновата радиация в околностите седмици преди появата на хронолита. Не опасна, но доловима при измерване. Китайците направиха известни проучвания по въпроса, преди да престанат да споделят информация с нас. Японците също извадиха късмет. Те имат радиационни монитори за рутинни наблюдения на техния термоядрен реактор „Сапоро-Техникс“. В Токио са се опитвали да установят причината за нарастването на радиационния фон дни преди появата на хронолита. Веднага след изникването му радиацията рязко се върнала към нормалното си ниво.

— Което означава — прекъсна я Рей Мозли, сякаш, за да обясни на бавноразвиващите се, — че макар да не можем да предотвратим появата на хронолитите, разполагаме с относително сигурно средство за предсказване.

— Да, бихме могли да предупредим поне хората — съгласи се Сю.

— Това звучи доста обещаващо — рекох. — Ако знаеш къде да търсиш.

— Така е — призна Сю. — В което е и проблемът. Но на доста места съществува постоянна апаратура за проследяване на фонова радиация. Вашингтон уговори с повечето приятелски държави да бъдат монтирани такива устройства около всички големи градове. Ако не друго, поне ще евакуираме хората от района на бедствие.

— Докато ние — добави Рей — ще бързаме тъкмо нататък.

Сю го погледна строго, сякаш си бе позволил да навлезе в нейната област.

— Няма ли да е опасно за нас? — попитах.

— Така е, но помисли за другите възможности — директен запис от мястото на събитието, измерване на множество показатели… подобна информация ще е безценна.

— От безопасно разстояние… надявам се — вметна Морис Торанс.

— Бихме могли да сведем до минимум заплахата.

— Май говорим за нещо, което ще се случи скоро? — попитах.

— След броени дни, Скоти — погледна ме Сю. — Дори може би по-скоро. Зная, че съобщението ти идва в последния момент. Вече сме поставили наблюдателни постове и сме пратили там наши специалисти. Всички признаци говорят за масивна поява след около петнайсет дни. Обявата за евакуация ще излезе във вестниците тази вечер.

— И накъде ще пътуваме?

— Ерусалим — отвърна Сю.

 

 

Даде ми един ден да си събера багажа и да сложа нещата си в ред.

Вместо това се качих на колата.