Робърт Чарлз Уилсън
Хронолитите (19)

19.

През изминалите седем години бях разказвал доста на Ашли за Сю Чопра и нейните приятели. Това съвсем не означаваше, че Аш се зарадва, когато се прибра и завари двамата главни герои на канапето във всекидневната.

След Портильо си дадох ясна сметка, че трябва да избирам между живота с Ашли и работата за Сю. Чопра упорстваше във вярата си, че настъплението на хронолитите може да бъде спряно, стига да разполагаме с необходимата техника и да разбираме достатъчно добре процеса. Лично аз се съмнявах. Да вземем например термина „хронолит“ — грозна и претенциозна дума, измислена от никому неизвестен журналист малко след Чъмфон, дума, която никога не съм харесвал, но която бях започнал да уважавам заради точния й смисъл. Хронос — време, и литос — камък. Не е ли това същината на въпроса? Време, втвърдено като камък. Зона на абсолютна определеност, заобиколена с пяна от мимолетност (какъвто е човешкият живот например), която деформира околния свят, за да го нагоди към своите контури.

Лично аз не желаех да бъда деформиран. Животът, който исках с Ашли, бе същият, от който хронолитите ме бяха лишили. Двамата с Аш се бяхме върнали от Тусон, за да си ближем раните и да черпим един от друг силата, от която се нуждаехме. След като напуснах Сю, вече не можех да осигуря на Ашли комфорта, който бих искал, но ако бях останал там, щях само да потъвам все по-дълбоко в тау-турбуленцията, която ми отнемаше и малкото свобода.

Истината е, че не бяхме губили напълно връзка. Сю ми се обаждаше от време на време за съвет, макар че нямаше много неща, които бих могъл да сторя без достъп до нейните защитени със специални кодове програми. Като че ли ми звънеше най-вече, за да ме държи в течение, да споделя с мен оптимистичните и песимистичните си настроения или да си побъбрим. Струва ми се, че черпеше косвено удоволствие от живота, който си бях уредил — сякаш беше кой знае каква екзотика и нямаше милиони други семейства като нашето, опитващи се да преживеят в тези сурови времена. Във всеки случай никога не съм очаквал да се появи на прага на дома ми, особено по този тайнствен начин.

Аш бе разменяла по някоя и друга дума със Сю, но двете никога не се бяха срещали, а Рей й бе напълно непознат. Представих ги, малко по-официално, отколкото ми се искаше, сетне Ашли отиде в кухнята да „направи кафе“, тоест да успокои тревогата си от неочакваната им поява.

Рей повтори отново, че посещението им е съвсем неофициално. Сю все още поддържала своята мрежа от връзки с останалите изследователи на хронолити и сега пътували на запад, за да се срещнат с някои от тях. Широкопръстата ръка на федералното финансиране отново се бе протегнала към нея, въпреки че все още разполагаше с неколцина противници в Конгреса. В последно време, обясни тя, работата й била под постоянно прикритие, най-вече от други агенции и служби, заради бюрократични войни и съперничества, които не разбирала. Пристигнали в Минеаполис със съвсем конкретна задача, а при мен дошли на приятелско посещение.

— Трябваше да ми се обадите.

— Прав си, Скоти, но никога не знаеш кой те подслушва. Между скритите копърхед в Конгреса и лудите по улиците… — тя сви рамене. — Ако е неудобно, ще се преместим в някоя хотелска стая.

— Оставате тук — заявих. — Просто се чудех.

Не се съмнявах, че зад визитата им се крие повече от приятелска загриженост. Но нито тя, нито Рей споделиха подробности, а аз, поне засега, не проявявах излишно любопитство. Сю, с нейните постоянни мании и невероятни открития, беше явление от отдавна отминало време. Много неща се бяха променили след Портильо.

Да, все още гледах новините за настъплението на Куин, когато имах сигнал, разбира се, и продължавах да се чудя какво може да означава тау-турбуленцията и как би могла да въздейства на живота ми. Но това бяха среднощни страхове, от онези, които не ти дават да спиш, когато дъждът тропа по прозореца като нежелан гост. Бях се отказал да търся значението на всеки един от термините на Сю — разговорите й с Рей неизменно и твърде скоро затъваха в пространствата на Калаби-Яу, тъмните кварки и прочее езотерични термини. Колкото до самите хронолити… срамно ли е да призная, че бях постигнал свое лично, самостоятелно примирие с тях? Че се бях успокоил с мисълта за невъзможността ми да влияя на подобни загадъчни и необхватни събития? Може би в известен смисъл това беше предателство. Но ми се струваше най-разумното нещо.

Толкова по-тревожно ми бе да съм отново в компанията на Сю, чийто фанатичен интерес към въпроси от подобен характер бе по-ярък от когато и да било. Изглеждаше спокойна и уравновесена, докато разговаряхме за старите времена и за общи познати. Но очите й блеснаха и гласът й укрепна веднага щом стана дума за скорошните събития около Фритаунския хронолит и за настъплението на куинистките армии в Нигерия.

Наблюдавах я, докато говореше. Величествената корона на къдравата й коса бе посребряла по краищата. Беше още по-измършавяла отпреди и имаше изтощен вид, който се подсилваше от трескавите й движения.

А Рей Мозли, колкото и да бе невероятно, все още бе влюбен в нея. Не че ми го каза, естествено. Имах усещането, че Рей изживява любовта си към Суламит Чопра като лично страдание, вечно невидимо за околните. Но не беше невидимо. А може би той самият бе решил така: по-добре да храни напразни надежди, отколкото да се примири с поражението. Наблюдавах го как я стрелка тайно с поглед, как се усмихва на всяка нейна дума, следи внимателно движенията й и е готов да се хвърли да я защитава и при най-малкия намек за критика.

И когато Сю кимна към кухнята, където бе Ашли, и каза: „Завиждам ти, Скоти. Винаги съм искала да подхвана семеен живот с някоя добра женица“, Рей се изкиска послушно. И трепна — само веднъж.

Настаних ги на канапето във всекидневната. За Рей това щеше да е истинско изпитание — да спи до своя кумир, да се вслушва в дишането й. Но не можех да им предложа нищо повече.

Преди да си легна, дръпнах Сю настрана.

— Радвам се, че наминахте — рекох. — Наистина. Но ако искаш от мен повече от няколко нощи на дивана, трябва да знам.

— Ще поговорим за това утре — отвърна тя. — Лека нощ, Скоти.

Отидох при Ашли, която споделяше моето безпокойство. Колко било хубаво да дойдат тези хора, за да се запознае с тях. Хора, за които бе слушала от мен. Но тя явно се страхуваше от тях.

— Страхуваш ли се?

— Да, както Кати се страхува от наборната комисия. И по същата причина. Те искат нещо от теб, Скоти.

— Нека това не те притеснява.

— Не мога да не се притеснявам. Тези хора са умни. Няма да дойдат тук, ако не смятат, че могат да получат от теб… каквото и да искат да получат.

— Няма да позволя да ме убедят, Аш.

Тя се обърна на другата страна и въздъхна.

 

 

Цели седем години Куин не бе поставил хронолит на американска земя, поне нямаше такъв на север от мексиканската граница. Заедно със Северна Европа, Южна Африка, Бразилия, Канада и Карибските острови ние бяхме нещо като архипелаг на относително спокойствие в един свят, завладян от лудост. Въздействието на Куин в Америка бе по-скоро икономическо, отколкото политическо. Глобалният хаос, особено в Азия, бе намалил търсенето на готова продукция. Парите се пренасочваха от леката промишленост към отбранителната индустрия. Така се получаваше относително ниско ниво на безработица, но същевременно недостиг и дори дефицит на стоки от първа необходимост. Копърхедските организации тръбяха тревожно, че икономиката постепенно се съветизира, и вероятно поне за това имаха право. Все още нямаше истинска прокуинистка партия в Конгреса, нито нейни застъпници в Белия дом. Нашите куинисти (и техните радикални съюзници) бяха улични бойци, а не организатори. Поне засега. Друг въпрос бяха уважавани копърхед като Уит Делахънт — такива имаше навсякъде, но те предпочитаха гласовете им да не се чуват.

Бях чел някои образци на копърхедската литература, академични писатели като Додие, Пресинджър, Парижската група и популисти (най-вече „Императорски одежди“ на Форестал, когато стана бестселър). Имах известна информация и за музикантите и писателите, които представляваха общественото лице на нелегалните куинистки движения. Като цяло исканията им ми звучаха като надежди за по-добър живот, неизменно свързани със създаването на куинистка диктатура.

Но все още нямаше никакви преки доказателства за съществуването на самия Куин. А той съществуваше без никакво съмнение, вероятно някъде в южната част на Китай, но по-голямата част от Азия бе изолирана от световните телекомуникационни системи, а инфраструктурата там се намираше в състояние на тотален срив, милиони измираха от глад и несекващи войни. Хаосът, който бе помогнал да бъде създаден Куин, служеше като щит да не бъде разкрит своевременно.

Дали технологията за построяване на хронолити вече беше в ръцете му?

Най-вероятно да, каза ми Сю.

На другата сутрин — беше неделя, Ашли, все още обезпокоена, отиде да навести братовчедка си Алатея в Сейнт Пол. (Алатея се прехранваше с продажбата на декоративни медни съдове от врата на врата. Не мога да кажа, че двете бяха особено близки, Ашли се срещаше с нея по-скоро движена от необходимостта да поддържа роднинската връзка.) Седях със Сю в кухнята, закусвахме, аз се наслаждавах на почивния си ден, а Рей бе излязъл да търси някъде прясно кафе — бяхме изчерпали домашните запаси.

Имало, каза ми Сю, не повече от шепа хора в целия свят, които разбирали достатъчно добре съвременната теория за хронолитите, за да придобият представа как се създава подобен артефакт. И тя била един от тях. Ето защо федералното правителство проявявало такъв противоречив интерес към нея, като ту й помагало да напредва в работата си, ту й пречело. Но не това бил най-големият проблем в момента. Големият проблем, призна тя, бил, че изпадналото в отчаяние китайско правителство още преди години създало собствена интензивна изследователска програма, целяща конструирането на технически средства за тау-въздействие, но изолирало своите центрове от международната общност.

Защо това да е проблем, попитах.

Защото разкъсваното от вътрешни междуособици китайско правителство най-сетне се бе сринало под тежестта на собственото си безсилие и сега същите тези изследователски центрове най-вероятно бяха под прекия контрол на куинистите.

— Ето, че всичко си застава на мястото — поклати глава тя. — Куин е някъде в Азия и държи тази технология в ръцете си. Остават само няколко години до Чъмфонската победа, която сега изглежда като напълно възможно събитие. Във всеки случай не можем да направим нещо срещу това. Цяла Югоизточна Азия е в ръцете на различни прокуинистки движения — ще ни е нужна огромна армия, за да окупираме хълмовете около Чъмфон, а това би означавало да пренасочим войски и снабдителни линии от Китай, нещо, което никой не би искал да направи. В края на краищата нещата се подреждат… постепенно и неизбежно.

— Сенките на нещата, които трябва да се случат.

— Именно.

— И ние сме безпомощни да го спрем.

— Още не зная, Скоти. Струва ми се, че може да се направи нещичко. Че аз мога да го направя. — Усмивката й бе едновременно палава и тъжна.

Но разговорът само ме разтревожи още повече и аз реших да сменя темата. Поинтересувах се какво прави напоследък Хич Палей. (Не го бях виждал след Портильо.)

— Още държим контакт — рече тя. — До няколко дена ще мине през града.

 

 

Сигурно се дължеше на вродения чар на Сю, но още същата вечер Ашли седеше до нея на дивана и слушаше внимателно интерпретацията й за Епохата на хронолитите.

Когато се присъединих към тях, Аш казваше:

— Все още не разбирам защо според теб е толкова важно, да бъде разрушен поне един.

Докато обмисляше отговора си, Сю приличаше на религиозен фанатик, въвлечен във важен теологичен спор.

Което в известен смисъл беше самата истина. Като преподавателка по физика в „Корнел“ тя бе станала известна с навика си да сравнява микрочастиците (адрони, фермиони и всички останали вариации на техните съставни кварки) с божествата от индуистката митология — всяко със свои различия и същевременно части от една всеобхватна божествена природа. Сю не беше религиозна, никога не бе посещавала Мадрас, родния град на нейните родители, но използваше тази метафора често, забавлявайки по този начин аудиторията. И сега си спомних нейното описание на двуликия Шива — разрушителя и създателя на живот, аскетичния младеж и притежателя на неуморно осеменяващ фалос, — Сю бе открила присъствието на Шива във всяка двойнственост, във всяка квантова симетрия.

Тя сплете пръсти.

— Ашли, кажи ми как определяш термина „паметник“.

— Ами — Ашли също придоби замислен вид, — това е предмет или конструкция, наподобяваща сграда. Архитектурно произведение.

— И по какво се различава от къщата или храма?

— Предполагам, че не можеш да използваш паметник по начина, по който използваш къща или църква. Той просто е там и обявява на всички за съществуването си.

— Но има предназначение, нали? Също както и къщата.

— Не зная дали мога да го нарека полезен… но предполагам, че изпълнява определена цел. Само че не е чисто практична.

— Точно така. Паметникът е конструкция с определено предназначение, което не е практично, а духовно, или поне символично. Той символизира нечия сила или превъзходство, или е възпоменание на някои обществени събития. Притежава материална структура, но значението му, неговото предназначение и цел са да въздействат на човешкия ум.

— Това важи ли за хронолитите?

— Тъкмо там е въпросът. Като оръжие за разрушение хронолитът не се отличава от конвенционалните средства. Сам по себе си той не постига нищо особено. Той е инертен обект. Значимостта му се крие в царството на скритите послания и интерпретации. И точно тук е бойното поле, Ашли — тя се чукна с пръст по слепоочието. — Тук са всички странности на тази архитектура. Нищо в материалния свят не може да се сравни с паметниците и катедралите, които строим в главите си. Някои от тези конструкции са съвсем опростени и непосредствени, други са красиви, грозни или опасно нестабилни. Но точно тази архитектура има далеч по-голямо значение от всяка друга, защото от нея творим нашето бъдеще. Историята е само фосилизиран запис на това, което мъжете и жените конструират в мозъците си. Разбираш ли ме? И геният на Куин няма нищо общо с хронолитите — те са техническо средство, просто карат природата да скача през обръч. Геният на Куин е, че той ги използва, за да колонизира световете на ума, да гради конструкциите си право в главите ни.

— Той кара хората да му вярват.

— Да вярват в него, в силата и величието му, в неговата доброта. И над всичко — в неговата неизбежност. Тъкмо това искам да променя. Защото нищо, свързано с Куин, не е неизбежно, абсолютно нищо. Ние строим Куин всеки ден, създаваме го от нашите надежди и страхове. Той ни принадлежи. Той е сянката, която ние хвърляме.

Всичко това бе нещо съвсем ново за мен. Политиката на очакването бе обсъждана дори в пресата. Но имаше нещо в тази реч, което накара косата ми да настръхне. Може би беше в степента на нейната убеденост, в необичайното й красноречие. Ала имаше и нещо друго. За първи път осъзнах, че Сю е обявила собствена и дълбоко лична война на Куин. Нещо повече: тя вярваше, че се намира в самия епицентър на конфликта, миропомазана от тау-турбуленцията, провъзгласена направо за божествено начало.

 

 

С Катлин се срещнахме същата неделя, но този път я заведох в една закусвалня, където похарчих остатъка от тазседмичната печалба.

Когато слезе от апартамента над гаража на Уит, Кати изглеждаше привидно спокойна. Беше прекарала първите две нощи без Дейвид и това й личеше. Имаше големи сенки под очите, бе пребледняла от недоспиване. Усмивката, която ми отправи, бе потайна, сякаш нямаше право да се усмихва в отсъствието на Дейвид. Похапнахме сандвичи със соев пастет в някога блестящата, но сега позанемарена закусвалня. Кати знаеше, че Сю Чопра и Рей Мозли са в града, и поговорихме малко за тях, макар че очевидно не изпитваше почти никакъв интерес към това, което тя нарече „старите дни“. Оплака ми се, че я измъчвали кошмари. Сънувала Портильо, но сега била с Дейвид, който бил заплашван от смъртна опасност. Кати не могла да го спаси. Сънят завърши с някакви пясъци, над които се издигала зловещата фигура на Куин от Портильо.

Изслушах я търпеливо, оставих я да се наприказва. Сънят не беше особено труден за тълкуване. Накрая попитах:

— Някакви новини от Дейвид?

— Обади ми се, докато чакал автобуса в Литъл Рок. Нищо оттогава. Но предполагам, че в лагера е доста зает.

Бях на същото мнение. Попитах я как се справят с това майка й и Уит.

— Мама ми е страхотна подкрепа. Колкото до Уит… — тя махна с ръка. — Знаеш що за стока е. Не одобрява войната и понякога се държи така, сякаш Дейвид е лично отговорен за нея — като че ли е имал избор и е можел да откаже призовката. За Уит въпросът винаги опира до големите неща в живота, хората са само пионки, пречки или ненужни затруднения.

— Кати, аз също не мисля, че има някаква полза от тази война. Ако Дейвид бе поискал да отърве казармата, лично щях да му помогна.

Тя се усмихна тъжно.

— Зная. Дейвид също го знае. Странното е, че Уит не искаше и да чуе за подобно нещо. Не одобрява войната, но не одобрява и нарушаването на закона, особено когато това би изложило семейството му на опасност от съдебно преследване и прочее. По-неприятното е, че Дейвид се опасяваше да не би Уит да го накисне, ако опита да се освободи от казармата.

— Мислиш ли, че би го сторил?

Тя се поколеба.

— Не че мразя Уит…

— Разбрах.

— Но да, той е способен на подобно нещо.

Беше дори по-изненадващо, отколкото да сподели с мен кошмарите си.

— Джанис сигурно си стои повече у дома, откакто закриха работното й място — рекох, за да сменя темата.

— Така е и аз поне съм доволна. Зная, че тя също тъгува по Дейвид. Но избягва да говори за войната, за Куин или за мнението на Уит. Това са строго забранени теми.

Лоялността на Джанис към втория й съпруг беше забележителна и вероятно достойна за възхищение, макар че лично аз не можех да я възприема по този начин. Кога лоялността се превръща в саможертва и колко опасен бе всъщност Уитман Делахънт? Но не можех да задам на Кати тези въпроси.

Всъщност и тя знаеше отговорите им точно толкова, колкото аз.

 

 

Когато се прибрах у дома, Ашли вече си бе легнала. Сю и Рей бяха будни и разговаряха тихо в кухнята, надвесени над карта на Западните щати. Рей ми махна да се присъединя към тях, но аз отказах любезно — за негово облекчение — и вместо това си легнах до Ашли.

Трябваше ли да изпитвам чувство за вина, задето в края на краищата нито бях търсил, нито постигнал лична саможертва — подобно на Джанис, обвързана с Уит заради брачния си дълг, като Дейвид, насочен към Китай досущ изстрелян от цевта куршум, или като баща ми, който смяташе, че е превърнал живота си в пожертвование? („Аз бях до нея, Скоти.“)

Докато се въртях в леглото, Ашли се размърда, промърмори нещо насън и се притисна в мен, топла в студената нощ.

Опитах се да си представя саможертвата, но движеща се в обратна посока, подобно на повреден часовник. Колко сладко е да се откажеш от божественото, да слезеш от кръста, да преминеш от Преображението към обикновената житейска мъдрост и накрая да достигнеш състоянието на детска невинност.