Робърт Чарлз Уилсън
Хронолитите (23)

23.

Досега районът бе само на наше разположение. Съвсем скоро обаче тук щеше да се изсипе светът.

С всички произтичащи последствия. Не само репортери от медиите, но и куинисти от всякакви групировки… макар да се надявахме, че заради изолираното разположение няма да е възможно пристигането на солиден брой поклонници. („Това е нашият хаджилък — шегуваше се Сю. — На никого не си го даваме.“)

Поставихме военни постове покрай мрежата и на хълма и информирахме щатската полиция и местните власти, които бяха ужасно недоволни, задето действаме така открито, но нямаше какво да направят. Рей Мозли предполагаше, че разполагаме с около дванайсет часа, преди да дойдат първите гости. Вече бяхме издигнали стационарен кран над основите, който трябваше да прикрепя тау-ядрото и да ни помага при монтажа на всички останали устройства. Но дори сега не бяхме приключили.

Сю се навърташе около тежкотоварния камион, на който бе натоварено ядрото, и даваше съвети на инженерите, докато Рей не я привика за обяд. Хапнахме набързо консервирана храна под разпънатите навеси, а Рей ни запозна с напредъка на подготовката. Засега изпреварвахме предварителната програма, което поуспокои страховете на Сю.

Поне за кратко. Сю се намираше в онова състояние на духа, което лекарите биха определили като „силна възбуда“. Ала в действителност тя показваше всички възможни признаци, че е на ръба на нервния срив. Движеше се неспокойно и безцелно, щракаше с пръсти, мигаше и непрестанно се оплакваше, че не могла да се наспи. Дори когато я въвличахме в разговор, погледът й се стрелкаше към платформата с ядрото и стрелата на крана.

Не спираше да говори за проекта. Непрестанно се безпокоеше, че репортерите няма да пристигнат навреме или че хронолитът ще се забави твърде много.

— Въпросът не е само какво правим тук — обясняваше тя. — Целта е да ни видят, че правим нещо. Няма да сме успели, ако светът не стане свидетел на постижението ни.

(Едва сега си дадох сметка колко е тънка сламката, за която се бяхме уловили. Разполагахме единствено с твърденията на Сю, че би могла да разруши хронолита в момента на неговата поява и че това ще промени баланса на силите в невидимата война — че би могло да дестабилизира обратната връзка, на която предполагахме, че разчита Куин. Но каква част от всичко това бяха изчисления и каква — надежди? Благодарение на особения си статус Сю бе успяла да ни доведе дотук, да инвестира средства и възможности в идеите си, основаващи се на дълбоките й познания по физиката на тау-турбуленцията. Но това съвсем не означаваше, че е права. Нито дори, че е с всичкия си.)

Следобед наблюдавахме как цял отряд носачи с помощта на крана преместиха внимателно ядрото, сякаш бе натъпкан с динамит варел. Ядрото представляваше сфера с диаметър три метра, в непроницаемо черен цвят и покрито с електронни портове и розетки за кабели. От Сю знаех, че по същество то представлява магнитна бутилка, съдържаща някаква екзотична форма на студена плазма. При активиране на ядрото система от високоенергийни устройства щеше да предизвика фермионен разпад, който да доведе до създаването на няколко лишени от маса частици от тау-неопределена материя.

Според Сю този материал щеше да е достатъчен, за да дестабилизира появяващия се хронолит в мига, когато се опитва да заеме своето пространство. Все още не разбирах какво може да означава всичко това. Сю каза, че взаимодействието на съперничещи си тау-пространства ще бъде бурно, но не задължително „енергийно“, тоест вероятно нямаше да срине със земята Модести Крийк и да ни отнесе в безкрайността. Вероятно.

До залез слънце ядрото бе поставено на новото си място и свързано с електронните прибори с помощта на снопове от оптични кабели и проводници с течен азот. Все още ни чакаше много работа, но поне бяхме приключили с копането и пренасянето. Цивилните служители отпразнуваха това със скара и бира в бутилки. Някои от по-старите инженери насядаха край пътя след вечеря и потънаха в разговори за отминали по-добри дни, а сетне пяха песни на Лукс Ибони, за раздразнение на войниците от Обединените сили. Присъединих се към песните.

Тази вечер дадохме първата жертва.

Въпреки че се намирахме в един толкова изолиран район на света, от време на време по шосето минаваха отделни коли. Ето защо край пътя бяха разположени военни постове, които махаха с фенери на онези, които се опитваха да намалят, за да видят какво става.

Малко след като изгря луната обаче, мъж с тъмнозелено ландо спрял мотора си на близкия хълм и изгасил двигателя и светлините. След това се скрил в сенките, които водеха към лагера.

Появил се отново на покритата с чакъл пътека, по която крачеха часовоите и когато се обърнал към тях, оказало се, че държи в ръката си архаична дванайсеткалиброва пушка помпа. Стрелял право в часовоите, като убил единия и ослепил втория.

За щастие шеф на охраната тази вечер бе съобразителната и отлично обучена Марибет Пърлстайн, която наблюдавала инцидента от поста на около петдесетина метра. Броени секунди след случката тя насочила оръжие и повалила с два точни изстрела стрелеца.

Убитият се оказа копърхедски маниак, добре познат на местната полиция. Два часа по-късно пристигна кола от моргата и откара труповете, а раненият бе натоварен на линейка за медицинския център в Модести. И да е имало разследване, последвалите събития го потулиха.

Това, което не знаех…

Това, което научих по-късно…

Простете ми, но майната им на тези глупави и импотентни думи.

Можете ли да го усетите, стържещ между напечатаните страници, този гняв, задържан в земята толкова години?

Това, което не знаех, бе, че неколцина членове на един тексаски куинистки отряд — хората, за които ми бе разказвал Хич, същите, дето му бяха отрязали два пръста — бяха проследили една съвсем тънка следа, която ги бе отвела право при Уитман Делахънт.

Уит, изглежда, бе информирал постоянно колегите си за всички мои придвижвания още от времето, когато бях пътувал до Портильо, търсейки Катлин. Още по това време висши копърхедски кръгове проявили жив интерес към личността на Сю Чопра — като силен противник, и дори по-лошо, като потенциален източник на познания.

Съмнявам се, че Уит е предвиждал последствията от своите действия. В края на краищата той само е делял информация с копърхедските си приятелчета (които са я споделяли с техни приятели и така нататък по линията от Уит право до нелегалните военни формирования). В света на Уит последствията са винаги далечни, печалбата е незабавна или въобще не се брои за такава. Тяхното едва ли може да се нарече политика. Те са като ротарианците, които винаги плащат задълженията си чрез информация. Съмнявам се, че Уит някога е вярвал в материалния, действително съществуващ Куин. Ако Куин се появеше пред него, Уит вероятно щеше да онемее като неделен християнин, изправен пред Твореца.

Което не е — бързам да добавя — никакво извинение.

Но сигурен съм, че Уит не беше очаквал тези тексаски главорези да почукат на вратата на неговия дом или да се разполагат вътре, сякаш са си вкъщи (още повече че Уит бе един от тях), а също и да изтръгнат от него информацията за адреса на Ашли под заплахата на оръжие.

Джанис бе присъствала на нахлуването. Беше се опитала да попречи на Уит да отговаря на въпросите и когато той не бе я послушал, бе посегнала да позвъни в полицията. Заради този неуспешен опит я бяха ударили с дръжката на пистолет в лицето. Освен строшена челюст имаше и счупена ключица. Вероятно и двамата щяха да бъдат убити, ако Уит не бе обещал да държи Джанис под контрол — и без това нямаше да спечели нищо, ако бе докладвал в полицията за нападението, а и се е оправдавал с това, че е безпомощен да им попречи.

Това, което нито Уит, нито Джанис са можели да знаят, бе, че един от нападателите изпитвал отдавнашен личен интерес към действията на Сю Чопра и Хич Палей — и това, разбира се, беше Адам Милс. Адам се бе върнал в родния град движен по-скоро от антипатия към познатите места и доволен, че нишката на живота му се бе оплела по този странен и интересен начин. Сигурно е смятал, че следва някакво предзнаменование, бил е изпълнен с чувство за собствената си значимост.

Ако познаваше терминологията на Сю, щеше да твърди, че се намира „дълбоко в тау-турбуленцията“. Адам бе изгубил върховете на два от пръстите си след тежки измръзвания в Портильо — не случайно бе отрязал същите пръсти на Хич по-късно, докато го бяха изтезавали. Но от всичко това бе придобил усещането, че е богоизбран, сякаш самият Куин го бе посочил за тази важна роля.

Кати, слава на Бога, спяла дълбоко в стаичката над гаража, докато всичко това се случвало. Не е имало шум, за да я събуди. Никой не разбрал за нея.

Поне на първо време.

Разсънен от нощната стрелба, излязох на разходка в компанията на Рей Мозли.

Лагерът отново бе утихнал, ако се изключеше равномерното боботене на генераторите. Почти бе възможно да се насладя на тишината отвъд охраняемия периметър, където се бе възцарила нощта.

Никога не съм бил близък с Рей, макар че двамата се разбирахме доста добре, особено в последно време. Когато го срещнах за първи път, той бе от онези всезнаещи книжни червеи, които не се страхуват от нищо, освен може би от собствената си уязвимост. Това го бе направило затворен и раздразнителен. И все още бе такъв. Но пък вече бе преминал отдавна средата на жизненото си поприще и сега проявяваше белези на помъдрял и извлякъл поуки мъж.

— Усещам, че се безпокоиш за Сю — поде той.

Не знаех дали е уместно да поддържам тази тема. Но бяхме сами и нямаше кой наоколо да ни чуе.

— Тя несъмнено е под голям стрес — отвърнах. — И засега не се справя добре с него.

— А ти би ли се справил на нейно място?

— Вероятно не. Но тя винаги говори по този начин. Разбираш какво имам предвид. Сякаш губи почва под краката си. Започваш да се питаш…

— Дали не се е побъркала?

— Дали логическите заключения, които ни доведоха тук, са толкова верни, колкото тя смята.

Рей обмисля известно време думите ми. Пъхна ръце в джобовете си и ми отправи унила усмивка.

— Можеш да имаш доверие на изчисленията.

— Не се безпокоя за изчисленията. Не математиката ни доведе тук, Рей. Тук сме заради вярата, която отдавна е изпреварила изчисленията.

— Искаш да кажеш, че не й вярваш?

— Това пък какво значи? Дали смятам, че е честна? Да. Дали ни мисли доброто? Разбира се, че мисли доброто на всички. Дали се доверявам на преценката й? Виж, за това не съм сигурен.

— Но се съгласи да дойдеш с нас.

— Понякога тя е много убедителна.

Рей спря и изви глава към тъмнината отвъд стоманеното скеле на ядрото, където имаше само шубраци, озарена от лунна светлина трева и звезди.

— Скоти, помисли си от какво се отказва тя. Представи си живота, който води. Тя можеше да бъде обичана. — Той се усмихна тъжно. — За никого не е тайна какво изпитвам към нея. Навярно ви се струва нелепо, детинско или глупаво. Та тя дори не е хетеросексуална. Но ако не бях аз, можеше да е някой друг. Една от онези жени, с които се среща и разделя, които навлизат за кратко в живота й и после го напускат с бързината на бясно въртящ се филм. Тя изблъсква тези хора настрани, защото работата й е важна, и колкото повече работи, толкова по-важна става тази работа и толкова повече й се посвещава тя. Всяка стъпка, която е предприемала някога, е стъпка към това място и този момент. Ако питаш мен, сега дори Сю се колебае дали не е в плен на илюзиите си.

— Доверие на кредит — това ли предлагаш?

— Нещо повече. Дължим й нашата лоялност.

Държащ както винаги да каже последната дума, той се обърна рязко и закрачи към лагера.

Останах още малко, погълнат, от собствените си мисли. От мястото, където се намирах, ядрото изглеждаше съвсем малко. Джудже, от което очаквахме такива исполински резултати.

Когато най-сетне заспах, потънах в дълбок и продължителен сън. Събудих се към обяд, под прозрачния покрив на палатката, в която освен мен имаше само неколцина войници от нощната смяна. Всички останали се бяха захванали за работа.

Навън сияеше ярко слънце. Небето бе лазурно-синьо, като от пастелна картина. Първото, което привлече вниманието ми, бе шумът. Познат е на всички ви, ако сте ходили на стадион в ден на важна среща — шум от множество гласове, глъчката на тълпата.

Открих Хич Палей до навеса с храна.

— Повече репортери, отколкото предполагахме, Скоти — рече той. — Има цяла тълпа журналисти, които са блокирали пътя. Извикахме щатската полиция, за да ги прогони от шосето. Знаеш ли, че вече са ни заклеймили в Конгреса? Политиците си връзват гащите, в случай че се провалим.

— Смяташ ли, че имаме шанс?

— Може би. Ако ни дадат време.

Но никой не искаше да ни дава време. Куинистките милиции пристигаха с цели камиони и на следващата сутрин престрелката беше в разгара си.