Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chronoliths, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2007

ISBN: 978-954-585-812-3

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание. Добавен акцентиран текст, липсващи бележки под линия и липсващ ред.

5.

Джанис ми позвъни ден преди да замина за Балтимор за събеседването със Сю Чопра. Бях изненадан да чуя гласа й по телефона — тя рядко се обаждаше, освен когато имахме уговорка да ме търси.

— Нищо не се е случило — побърза да ме успокои. — Исках само да ти пожелая успех.

От онзи тип успех, който ще ме държи далеч от тяхното градче? Не биваше да мисля подобни неща.

— Благодаря — рекох.

— От сърце ти го казвам. Мислих доста за всичко това. Държа да знаеш, че Катлин го понася доста тежко. Но ще се справи. Обича те, затова е натъжена.

— Какво пък — радвам се да го чуя.

— Това не е всичко. — Тя се поколеба. — Скоти, ние с теб здравата си объркахме живота. Помниш ли онези дни в Тайланд? Всичко беше толкова шантаво там. Толкова странно.

— За което искам да ти се извиня.

— Не ти се обаждам, за да ми се извиняваш. Не чу ли какво ти казах? Може пък донякъде и аз да имам вина.

— Джанис, да не започваме тази игра с вината. Вече няма никакво значение. Благодаря ти за всичко, което ми каза.

Докато разговаряхме, плъзнах поглед из стаята. Беше почти празна, повечето вещи бяха опаковани преди заминаването. Външните щори на прозорците бяха покрити с лед.

— Исках да ти кажа, че оценявам опитите ти да поправиш стореното. Не пред мен. Аз съм изгубена кауза, нали? Но пред Катлин.

Не отговорих.

— През цялото време, докато работеше в „Кемпиън-Милър“… Знаеш ли, толкова се безпокоях, когато се върна на времето от Тайланд. Не знаех дали няма да цъфнеш на вратата, да започнеш да ме преследваш — мен и най-вече Катлин. Не бях сигурна, че е хубаво за нея да се среща с теб. Но ще призная, че дори като разведен баща, ти беше перфектен. Преведе Катлин през всички изпитания на дете с разведени родители, сякаш я водиш през минно поле, поемайки рисковете върху себе си.

Това беше чистосърдечен разговор, назрял от много години насам, само дето не знаех какво да отговоря.

Тя продължи:

— В началото изглеждаше, сякаш се опитваш да докажеш нещо на себе си, да покажеш, че си в състояние да се държиш като зрял човек и да поемаш отговорност.

— Не да го докажа — рекох. — Да го направя.

— Да го направиш, но и да се накажеш за стореното. До поемеш цялата вина. Което означаваше и да понесеш отговорността. Само че след известно време това само по себе си се превърна в проблем. Скоти, само монасите се измъчват непрестанно.

— Аз не съм монах, Джанис.

— Ами не се дръж като такъв. Ако тази работа ти се струва подходяща възможност, приеми я. Иди там, Скот. Кати няма да спре да те обича само защото не можеш да я виждаш веднъж седмично. Сега е доста разстроена, но мисля, че ще може да те разбере.

Дълга реч. Най-добрият опит на Джанис досега да ми даде прошка заради онзи злощастен период от съвместния ни живот. Тя беше чудесна. Великодушна и чистосърдечна. Но освен това не можех да не дочуя звука от захлопващата се врата. Джанис ми даваше разрешение да започна нов живот и същевременно ми внушаваше, че надеждите ми да възстановим отново онова, което някога бяхме започнали заедно, са абсолютно безпочвени.

Какво пък, и двамата го знаехме. Но което разумът разбира, сърцето невинаги приема.

— Не можех да не се сбогувам с теб, Скоти.

Гласът й съвсем леко потрепери, сякаш се задави от нещо.

— Благодаря ти, Джанис. Поздрави на Уит.

— Обади се, като почнеш работа.

— Разбира се.

— Кати все още има нужда да те чува, независимо от настроението й в момента. Пък и времената сега са такива…

— Разбирам.

— И внимавай по пътя към летището. Шосетата са хлъзгави заради снега.

 

 

Пристигнах на летището в Балтимор с надеждата да ме чака шофьор с табелка с името ми, но вместо това там беше самата Суламит Чопра.

Познах я въпреки всички изминали години. Тя стърчеше с една глава над тълпата. Носеше торбести панталони в маскировъчен цвят и фланела, която може би е била бяла, преди да бъде третирана многократно с всякакви видове перилни препарати. Приличаше на човек, който се облича от магазин за дрехи втора употреба, и аз сериозно започнах да се двоумя дали е в състояние наистина да ми предложи работа… но сетне си спомних за академичното й минало и научните й изследвания.

Тя ми се усмихна. Отвърнах й, макар и не толкова ентусиазирано. Протегнах й ръка, но при Сю тези номера не минаваха. Тя ме сграбчи в обятията си и ме пусна стотни от секундата преди да изгубя съзнание и да се задуша.

— Същият стар Скоти — рече.

— Същата стара Сю — отвърнах запъхтяно.

— Колата ми е отвън. Обядвал ли си?

— Дори не съм закусвал.

— В такъв случай остави на мен.

 

 

Беше ми позвънила преди две седмици, пробуждайки ме от лишена от сънища следобедна дрямка. Първите й думи бяха:

— Здрасти, Скоти. Чух, че си останал без работа.

Представяте ли си, с тази жена не бях разговарял от онази случайна среща в Минеаполис. И не бе отговорила на нито едно мое позвъняване. Трябваха ми няколко секунди, за да позная гласа.

— Извинявай, че не те потърсих по-рано — продължи тя. — Но имаше причини за това. Важното е, че те държах под око.

— Държала си ме под око?

— Това е дълга история. — Замълчах в очакване да ми я разкаже, но вместо това тя се върна към времето в „Корнел“, а после ми обясни, как се заела с изучаване на хронолитите, които интересували и мен. Усетих, че нарочно отбягваше темата. Постепенно заговори за физика, отново нейните пространства на Калаби-Яу и нещо, което наричаше тау-турбуленция.

Накрая ми омръзна и я прекъснах.

— Хубаво де, изгубих си работата. Но ти откъде знаеш?

— Тъкмо за това ти се обаждам. Нося известна отговорност за случилото се.

Спомних си думите на Арни Къндерсън за хора от правителството. Костюмарите, както ги бе нарекла Анели.

— Казвай каквото има да ми кажеш — подканих я.

— Добре, но трябва да си търпелив. Нали нямаш спешна работа? Не ти се ходи до тоалетната?

— Ще те държа в течение.

— Добре. Всъщност, откъде да започна? Скот, забелязал ли си колко е трудно понякога да подредиш причина и следствие? Нещата са толкова объркани.

Сю бе публикувала няколко статии върху темата за екзотичните форми на материята и за трансформациите на Калаби-Яу („Небарионна материя и как да развързваме възли в струната“) още по времето, когато се бе появил Чъмфонският хронолит. Повечето от тях се занимаваха с въпроса за хроносиметрията — концепция, която тя бе твърдо решена да ми разясни докрай, докато не я прекъснах уморено. След Чъмфон, когато Конгресът бе започнал да гледа сериозно на заплахата от хронолитите, Сю получила покана да се присъедини към научноизследователска група, финансирана от няколко агенции за обществена безопасност и под пряко федерално наблюдение. Осведомили я, че става дума за фундаментални физични изследвания и че може да разчита на помощта на колегите си от „Корнел“ и на още няколко други университета. Намекнали й, че подобна служба ще остави ярък отпечатък в биографията й.

— И ти какво направи? — попитах.

— Приех, естествено. Още в първите месеци се натъкнах на твоето име. Имаше те в едни списъци за очевидци на Чъмфонския хронолит, разпитвани от правителствени агенти.

— Аха.

— Естествено, веднага се сетих за теб. Тогава даже мислехме да съберем колкото се може повече хора, за кръвни проби, изследвания и прочее, но се отказахме — твърде много работа, без да се очакват решаващи резултати. Пък и проблемите с гражданските права, нали разбираш? Все пак запомних, че името ти беше в списъка. Всъщност, там беше цялата ти биография, включително и хипертекстова връзка към мен.

Изведнъж си спомних за Хич Палей. Неговото име също трябваше да фигурира в онзи списък. Дали не са се разровили по-сериозно в живота му? Нищо чудно вече да е в затвора. Това би обяснило странния инцидент в пощенската служба на Изи.

Но, разбира се, не споменах нито думичка пред Сю.

А тя продължи:

— Та, както ти казвах, името ти се загнезди в ума ми и изникна там съвсем наскоро. Скоти, трябва да разбереш, че развитието на тази криза направи всички ни параноични. И може би съвсем оправдано. Особено след Ичанг — тогава вече чашата преля. Имаш ли представа колко са жертвите само от наводнението? Да не говорим, че това е първата атомна бомба, взривявана през нашия век, при това в обстановка, близка до военните действия.

Не беше необходимо да ми го казва. Бях чел доста неща по въпроса. По-скоро бях изненадан, че агенции като ЦРУ, ФБР и АНС подпомагат изследванията на Сю. Това означаваше, че хронолитите се разглеждат като заплаха за националната сигурност. Никой не говореше открито за това, но мнозина бяха спохождани от подобен кошмар — хронолит на американска земя, Куин, извисяващ се над Хюстън, Ню Йорк или Вашингтон.

— И тогава отново се натъкнах на твоето име… само че беше в друг списък. ФБР пак се занимаваше с очевидците. Искам да кажа, те са те наблюдавали през цялото време. Е, не точно наблюдение, по-скоро са следили отдалеч движението ти из страната и зад граница…

— Божичко, Сю!

— Напълно безвредна чиновническа дейност. До съвсем скоро. Работата ти в „Кемпиън-Милър“ изникнала в полезрението им.

— Разработвах бизнес софтуер. Не виждам как…

— Малко е сложно, Скоти. Занимавал си се с деликатни теми, като маркетингова евристика и обществени очаквания. Погледнах кода ти…

— Виждала си основния код на „Кемпиън-Милър“?

— „Кемпиън-Милър“ сам ни го предостави.

Сега вече започнах да сглобявам картината. Агент на ФБР посещава „Кемпиън-Милър“ и с въпросите си пробужда безпокойството на управата, особено, когато се заинтересува от главния код. Това вече можеше да обясни странното поведение на Арни Къндерсън и забулената в тайнственост атмосфера около моето уволнение.

— Да не искаш да кажеш, че са ме уволнили заради теб?

— Никой от нас не е смятал, че ще си загубиш работата. Просто такива неща се случват. Макар че ни беше от полза.

„Полза“ би била последната дума, която щеше да ми хрумне.

— Скоти, не виждаш ли как всичко се връзва? Озоваваш се на мястото, където се появява Чъмфонският хронолит, и той оставя неизличима следа върху целия ти живот. Сега, пет години по-късно, става ясно, че разработваш алгоритми, които имат пряко отношение към нашата изследователска дейност тук.

— Така ли?

— Да, повярвай ми. Бяха те забелязали от известно време, но аз казах няколко добри думи за теб. Може би щяха да те оставят на мира, но някои доста влиятелни хора взеха да изразяват безпокойство. Въпросът не е само в Ичанг, а и в икономиката, бунтовете, всички неприятности по време на последните избори… обстановката сега е крайно изнервена. Така че, когато научих, че са те уволнили, хрумна ми гениалната идея да те преместим тук.

— Като какъв — като затворник ли?

— Моля ти се. Имам сериозно отношение към работата ти, Скоти. Разработките ти са изключително професионални. И пряко свързани с нашите. Достатъчно е да ти кажа, че от известно време се занимавам с моделиране на общественото поведение и влиянието на очакванията върху настроенията на хората. Приложение на обратната връзка и на теорията за рекурсията[1] за физични събития и човешко поведение.

— Сю, аз съм програмист. Създавам алгоритми, но не претендирам, че ги разбирам.

— Прекалено си скромен. Работата ти е доста важна. Повярвай ми, ще бъде далеч по-полезна, ако я вършиш за нас.

— Не разбирам. Моята работа ли те интересува, или фактът, че съм бил в Чъмфон?

— И двете. Подозирам, че съвпадението не е случайно.

— Не може да бъде иначе.

— Да, в обикновения смисъл. Но, Скоти, има толкова много неща, които не мога да ти кажа по телефона. Трябва да дойдеш да се видим.

— Сю…

— Сега ще ми кажеш, че се чувстваш, сякаш съм те притиснала до стената. Че не можеш да вземеш подобно решение, докато още не си преодолял чувството за самосъжаление, което те е завладяло от известно време насам.

Честно казано, почти бе ударила в целта.

— Но аз не те карам да вземаш решение — продължи тя. — Ела да се видим. Ела в Балтимор. На мои разноски. Ще поговорим за всичко тук. Аз ще уредя пътуването ти.

Едно от нещата, които знам за Суламит Чопра, е, че реши ли да направи нещо, прави го.

 

 

Рецесията бе ударила Балтимор дори по-силно от Минеаполис и Сейнт Пол. Градът, който все още се справяше чудесно в началото на века, сега изглеждаше занемарен, с множество опразнени и затворени магазини, неработещи обществени информационни табла и пожълтели от слънцето билбордове.

Сю паркира колата пред малък мексикански ресторант и ме въведе вътре. Тук я познаваха добре, защото я поздравиха по име. Сервитьорката беше облечена така, сякаш бе излязла от някоя старинна хасиенда, но изрецитира менюто на кристален английски. Усмихваше се на Сю както алчен хазяин се усмихва на богатия си наемател — предположих, че Сю оставя щедри бакшиши.

В началото разговаряхме на общи теми — текущите събития, Оглалалската криза, делото „Пембъртън“. Очевидно Сю се опитваше да възстанови добрите ни взаимоотношения от едно време, онази семейна интимност, която поддържаше с всички свои студенти в „Корнел“. Представата за авторитарен преподавател винаги й е била чужда. Не се прекланяше пред никого и не обичаше да й се кланят. Имаше старомодни разбирания за отношенията между научните специалисти и за тяхната равнопоставеност пред абсолютната истина на този свят.

След „Корнел“, информира ме тя, изследването на хронолитите поглъщало все повече от времето й и започнало да оказва съществено въздействие върху насоката, в която поела кариерата й. През този период започнала да публикува различни статии по темата, но повечето от тях били цензурирани от агенциите за сигурност.

— Всъщност, най-важните ни разработки изобщо не могат да бъдат публикувани, тъй като мнозина се страхуват, че ще се превърнат в оръжие в ръцете на самия Куин.

— Значи сега ти е известно повече, отколкото можеш да кажеш.

— Да, знаем доста неща, но не достатъчно. — Сервитьорката донесе купичка с ориз и кълнове. Сю се наведе над яденето, смръщила замислено вежди. — Знам доста неща и за теб, Скоти. За развода ти с Джанис и прочее. Че дъщеря ти живее при майка си. Че Джанис се е омъжила. Че работиш от пет години в „Кемпиън-Милър“, без да получиш повишение. Което е отвратително, защото ти си отличен специалист. Не си гений, но ти сече пипето. Можеш да се справиш по-добре.

— Точно това винаги пишеха на препоръките ми: „Може и по-добре“.

— Успя ли да преодолееш раздялата с Джанис?

Сю задаваше въпроси с тактичността на цензор. Но едва ли е смятала да ме обижда.

— Горе-долу — отвърнах.

— А момичето? Катлин, нали? Божичко, помня времето, когато Джанис беше бременна. Разхождаше се с онзи голям корем. Сякаш се беше опитала да скрие под полата си Фолксваген.

— С Кати се разбираме чудесно.

— Обичаш ли я?

— Да, Сю, обичам дъщеря си.

— Естествено, че я обичаш. Колко типично за теб. — Тя изглеждаше искрено зарадвана.

— Ами ти? Нещо интересно при теб?

— Не. Живея сама. Има един човек, с когото се виждам понякога, но това не е връзка. — Тя сведе очи и добави: — Тя е поетеса. От онзи тип поети, които си изкарват прехраната в някой магазин. Не мога да й кажа, че работя за ФБР. Пък и тя често се среща и с други хора. Не сме моногамни. Не успяваме да сме заедно толкова често.

Вдигнах чаша.

— Странни времена.

— Странни, наистина. Наздраве. Между другото, чух, че не говориш с баща си.

Едва не се задавих.

— Преглеждах записите от телефона ти. Той ти звъни. Разговорът не трае и трийсет секунди.

— Нашето е нещо като надпревара. Кой пръв ще затвори. По дяволите, Сю, това са лични разговори!

— Скоти, той е болен човек.

— На мен ли го казваш?

— Не, наистина. Сигурно си мислиш, че говоря за емфизема. Но наскоро е ходил при онколог. Има рак, неподлежащ на лечение, с метастази.

Оставих вилицата на масата.

— О, Скоти! — рече тя. — Съжалявам.

— Започвам да разбирам колко малко те познавам.

— Разбира се, че ме познаваш.

— Познавах те отдавна. Но не толкова отблизо. Помня те като преподавателка от университета, не като жената, заради която ме уволниха — и която подслушва телефона ми.

— Какво пък, вече никой няма право на личен живот и ти го знаеш.

— Той умира ли?

— Вероятно. — Лицето й помръкна. — Скоти, моля те, прости ми. Понякога говоря, без да мисля. Като че ли съм аутист или нещо подобно.

Виж, с последното не можех да се съглася. Сю винаги преценяваше внимателно ефекта на думите си и умееше да предсказва реакциите на околните. И обичаше да говори — сега дори повече отпреди.

— Не е моя работа — добави тя. — Прав си.

— Не ми трябва заместител на родител. Не съм сигурен дори дали ми трябва работа.

— Скоти, не аз съм започнала да подслушвам телефона ти. Можеш да избереш тази работа или да си тръгнеш, но това не значи, че ще си върнеш нормалния живот.

„Баща ми умира“ — мислех си аз.

Чудех се дали ме е грижа.

 

 

Върнахме се в колата, където Сю продължи да се извинява.

— Необходимо ли е да ти напомням — рече малко след това, — че животът и на двама ни е обвързан? И двамата пострадахме от хронолитите по начин извън нашия контрол. Скоти, опитвам се да се справя с това доколкото е по силите ми. Нуждаем се от теб и ми се струва, че работата ти ще е далеч по-интересна от онова, което си правил в „Кемпиън-Милър“. — Докато говореше, тя премина на жълт светофар. — Наистина ли не те интересува с какво се занимаваме?

Интересуваше ме, разбира се, но не исках да й доставя удоволствието да го призная.

— Освен това… — стори ми се, че се изчерви. — Харесвам компанията ти.

— Едва ли съм единственият в тази категория.

— Имам колеги, но не и компания. Пък и сам знаеш, че предложението си го бива. Особено в света, в който живеем. Ще можеш да попътуваш — добави тя с изкусителен глас. — Ще видиш далечни страни. Ще присъстваш на чудеса.

По-чудно от науката.

Бележки

[1] Рекурсия — в математиката и информатиката начин да се определи нещо чрез обръщане към себе си. — Б.пр.