Робърт Чарлз Уилсън
Хронолитите (18)

18.

Времето има само една стрелка, веднъж ми бе обяснила Сю Чопра. И тя се върти в една и съща посока. Събери огън и дърво и ще получиш пепел. Събери огън и пепел и няма да получиш дърво.

Моралът също има една стрелка и една посока. Например: ако пуснеш в обратна посока филм за Втората световна война, ще обърнеш наопаки моралното му значение. Съюзниците подписват мирен договор с Япония и веднага след това бомбардират Хирошима и Нагасаки. Нацистите вадят куршуми от главите на измършавели евреи и ги отглеждат, докато се възстановят.

Проблемът с тау-турбуленцията, обясни Сю, е, че тя смесва тези парадокси във всекидневието.

В околностите на хронолита светецът може да се окаже много опасен човек. Грешникът вероятно ще е далеч по-полезен.

 

 

Седем години след Портильо, във времена, когато военните бяха монополизирали компютърните комуникации и компютърната индустрия, процесорен субстрат втора ръка със средно качество щеше да се продаде за двеста долара на пазара. Слоеста платка „Маркиз инструмънтс“, модел 2025 г., притежаваше стократно по-добри показатели по отношение на бързина и надеждност и струваше повече от цената на злато със същото тегло. Имах пет такива в багажника на колата си.

Освен платките там държах цяла колекция от кабели, екрани, сателитни чинии, модеми и всякакви други приставки, предназначени за открития пазар до универсален магазин „Николет“. Беше слънчева и топла лятна утрин, когато пристигнах на пазара, и дори разбитите прозорци на недостроената и изоставена кула „Халприн“ — зарязана при последния срив на финансовите пазари през януари — ми изглеждаха някак весели и усмихнати в относително чистия въздух.

Някакъв бездомник се бе разположил върху одеяло на мястото до фонтана, където обикновено продавах нещата си, но не се разсърди, когато го помолих да се отмести. Местата на пазара се пазеха ревниво, тук продавачите имаха своя собствена йерархия. Много от тях си изкарваха прехраната с препродажби на всякакви предмети още от началото на икономическата криза, когато местната полиция все още ги бе разгонвала от време на време, заплашвайки ги с оръжие. Подобни трудности винаги пораждат солидарност. Всички се познавахме добре и макар че нерядко се случваше помежду ни да избухват спорове, търговците по правило защитаваха местата на своите колеги. Ветераните от онези далечни дни притежаваха най-добрите места, новобранците се разполагаха в нишите и трябваше да чакат с месеци за нещо по-подходящо.

Аз бях някъде по средата между тези две категории. Мястото до фонтана не беше на първия ред, но бе достатъчно широко, за да мога да паркирам колата си наблизо и да разтоварвам стоката, без да се налага да я прехвърлям на ръчна количка… стига, разбира се, да пристигна достатъчно рано.

Тази сутрин бях позакъснял. Дюплеси, моят съсед по място, който продаваше и поправяше дрехи втора ръка, вече бе заел позиция. Той се приближи към мен, докато разтоварвах стоката, и погледът му се спря на новите попълнения.

— Брей, слоести платки. Оригинални ли са?

— Аха.

— Мязат да са от сой. Откъде изкопа доставчик?

— Просто извадих късмет. — В действителност бях ги купил от един търговец на стари офис мебели, който просто не знаеше с какво разполага. Добра сделка, но за съжаление еднократна.

— Искаш ли да размениш една от тези за нещо? Ще ти предложа някой свестен костюм.

— За какво ми е костюм, Дюпи?

Той сви рамене.

— Само питах. Дано днес се завърти някой. Че нали има шествие.

Намръщих се.

— Пак ли шествие? — Трябваше да обърна внимание на новините.

— Поредното шествие на А&П. Знамена, задници и никакви конфети. Без клоуните… в прекия смисъл на думата.

„Адаптирай се и просперирай“ бе твърдолинейна куинистка фракция независимо от привидно умиротворителната им риторика и всеки път, когато развяваха синьо-червените си знамена по улиците на Туин Сити, имаше контрадемонстрации и сблъсъци. При официални шествия нормалните граждани предпочитаха да не се мяркат по улиците. Предполагам, че копърхедските организации все още имат право за волеизлияние на своите възгледи. В края на краищата никой не е отхвърлял конституцията. Жалко само, че трябваше да изберат точно днешния ден — синьо небе и свеж вятър, чудесно временце за пазар.

Наглеждах стоката на Дюпи, докато той изтича да купи закуска от будката. Когато се върна, вече бях продал една от слоестите платки на друг търговец, а до обяд, въпреки рехавата тълпа, си заминаха още две, на отлични цени. Можех да се похваля с чудесна печалба за деня и когато към обяд улиците взеха да опустяват, си събрах багажа.

— Да не се уплаши от тупаника? — извика ми Дюпи иззад провесените на закачалки фланели и джинси.

— По-скоро от трафика. — Със сигурност щеше да има полицейски барикади към центъра на града. Докато обикновените купувачи се разотиваха, все по-често мярках навъсени младежи с ленти на А&П на ръцете или татуирани символи К+ на челата.

Не ме безпокоеше нито трафикът, нито заплахата от насилие, а мършавият брадат мъж, който вече на два пъти подминаваше масата ми, ала продължаваше да се навърта наблизо с привидно безразличен вид, макар че не пропускаше да поглежда към мен. И друг път бях виждал неуверени или нерешителни клиенти и от опит знаех, че точно този не е такъв, защото не проявяваше никакъв интерес към стоката и доста често си поглеждаше часовника. Може и да беше съвсем безвреден хипохондрик, но кой знае защо ми действаше на нервите.

Бях се научил да се доверявам на инстинктите си.

 

 

Успях да се добера до центъра, преди да са започнали някакви сериозни вълнения. В последно време стълкновенията между прокуинистите и техните противници бяха нещо обичайно и полицията имаше богат опит как да се справя с тях. Но миризмата на умиротворяващия газ (някаква комбинация от втечнени котешки изпражнения и ферментирал чесън) се задържаше понякога с дни, а градската управа харчеше малко състояние, за да изчегърта от уличната настилка втвърдените буци бариерна пяна.

Много неща се бяха променили от появата на Портильоския хронолит насам.

Седем неспокойни, песимистични предвоенни години. Години, в които в страната не се бе случило нищо свястно, дори да не броим икономическата криза, куинистките младежки движения и лошите новини зад граница. Атчафалайско-Мисисипското бедствие само се задълбочаваше. По-надолу от Бейтън Руж Мисисипи си бе проправила нов път към морето. Беше заляла цели градове, унищожила промишлени и земеделски райони. Продължаваше острият недостиг на питейна вода. Нямаше никаква зловеща намеса във всичко това, просто природата се оказваше по-силна от нашите строителни войски. Наносите променяха наклона на речното корито, гравитацията свършваше останалото. Сравнението беше неизбежно: Куин бе покорил самото време, докато ние не можехме да се справим с една река.

Преди седем години едва ли можех да си представя, че ще се прехранвам с търговия на джунджурии втора ръка. Днес се чувствах късметлия, че имам поне това. Изкарвах достатъчно пари, за да мога да си платя месечния наем и да сложа храна на масата. Много хора не можеха да си позволят дори това. Те се редяха на опашки пред кухните за бедни, откъдето А&П набираха уличните си армии.

Помъчих се да позвъня на Джанис от колата. След няколко неуспешни опита се свързах, но връзката беше отвратителна и гласът й звучеше като през руло тоалетна хартия. Казах й, че искам да поканя Кати и Дейвид на вечеря.

— Това е последната вечер на Дейвид — рече Джанис.

— Зная. Тъкмо затова искам да го видя. Знам, че ти съобщавам в последния момент, но не бях сигурен, че ще успея да се промъкна в центъра. — И че ще изкарам пари, за да мога да купя свестни продукти за вечеря, но пропуснах да го споделя с Джанис. Слоестите платки ми бяха осигурили известен лукс.

— Е, добре — въздъхна тя. — Но не ги задържай до късно. Дейвид трябва да става рано утре.

Дейвид бе получил призовка от военните през юни и утре заминаваше на шестмесечен тренировъчен лагер на Обединените сили в Арканзас. Двамата с Кати бяха женени едва от няколко месеца, но наборната комисия не се интересуваше от такива неща. Китайската интервенция поглъщаше пехотни части с бързината, с която ги доставяха десантните кораби.

— Предай на Кати, че ще намина в пет — рекох, но в този миг телефонът изпука и замря. Обадих се на Ашли и й съобщих, че ще имаме гости за вечеря.

Добавих, че аз ще напазарувам.

— Жалко, че не можем да им предложим месо — натъжи се тя.

— Можем.

— Шегуваш се. Чакай — от платките ли?

— Аха.

Тя помълча.

— Скот, има много други важни неща, за които бихме могли да използваме тези пари.

Да, права беше, но предпочитах да ги сложа на тезгяха на месаря в замяна на четири говежди пържоли. От магазина купих ориз и пресни аспержи, а също и истинско масло. Няма смисъл да живееш, ако не можеш, имам предвид, разбира се, истински живот.

 

 

Кати и Джанис обитаваха пристройка над гаража на Уит. Колкото и ужасно да звучи, те бяха успели да превърнат миниатюрното пространство в относително топло и уютно гнезденце, обзаведено със старото канапе на Уит и голямо желязно легло, което Дейвид бе наследил от родителите си.

Пристройката освен това им осигуряваше относителна самостоятелност от самия Уит, чието великодушие те не бяха в състояние да отхвърлят. Уит бе известен и многоуважаван копърхед и не одобряваше уличните стълкновения, но приемаше политиката сериозно и не пропускаше да изнася поучителни лекции всеки път, когато разговорът поемеше в тази посока.

Взех с колата Кати и Дейвид и ги откарах до малкия апартамент, който държахме с Ашли. В колата Кати мълча и на дребничкото й лице бе изписана тревога за нейния съпруг. Дейвид компенсираше това с коментари за новините (провала на Федералната партия, сраженията в Сан Салвадор), но по гласа и жестовете познавах, че е нервен. И напълно оправдано. Никой от нас не споменаваше Китай.

Дейвид Къртни не ми направи особено впечатление преди около година, когато Кати го представи за първи път, но оттогава постепенно бях започнал да го харесвам. Той беше само на двайсет и проявяваше типичната за възрастта му емоционална невъзмутимост — психолозите го наричаха „липса на афект“, — което е много характерно за тяхното поколение, израснало в сянката на Куин. Под тази обвивка обаче се криеше сериозен и добронамерен млад човек, чиято любов и привързаност към Кати бяха очевидни.

Не беше красавец — имаше белег на лицето от Лотърнските пожари през 2028-а — и със сигурност не беше богат, нито разполагаше с перспективни връзки. Но имаше добра служба (докато не пристигна призовката) — беше шофьор на товарна кола на летището, освен това бе умен и умееше да се приспособява, а това бяха важни качества в тези безжалостни дни на тъмния ни век.

Сватбата им бе съвсем скромна — финансирана от Уит, тя се проведе в една църква, където вероятно половината от църковните служители бяха прикрити копърхед. Но все пак бе мило събитие, напълно отговарящо на модерните представи, и Джанис и Ашли бяха развълнувани от церемонията.

Катлин се качи в апартамента, докато двамата с Дейвид обезопасявахме колата. Попитах го как се справя Кати със заминаването му.

— Известно време плака. Трудно го понесе. Но мисля, че ще го преодолее.

— А ти?

Той отметна нервно перчем, разкривайки за миг белега на челото. После сви рамене.

— Без проблеми засега.

 

 

Предложих аз да сготвя месото, но Ашли не ми позволи. Не бяхме яли пържоли близо година и тя заяви, че не смее да ми ги повери. Предложи вместо това да нарежа лука и да правя компания на Кати и Дейвид, докато тя е в кухнята.

Може би пържолите не бяха чак толкова добра идея. Луксозна и скъпа храна за празненство, каквото всъщност нямаше тази вечер. Кати и Дейвид разменяха тревожни погледи и полагаха очевидни усилия да надмогнат безпокойството си, но успехите им бяха краткотрайни. Докато стане готова вечерята, всички бяхме изтощени от тази игра.

Двамата с Ашли държахме едно апартаментче на петия етаж, още от времето, когато се оженихме в един юлски ден преди шест години. Плащахме контролиран наем, съгласно Закона на Стопард, но поддръжката на сградата бе под всякаква критика. Водопроводните тръби в апартамента над нас бяха спукани и се наложи един ден двамата с Ашли да се качим и да ги поправим доколкото ни бе по силите. Но поне прозорецът на дневната гледаше на юг — над квартал от ниски постройки, слънчеви колектори и дървета — а тази вечер имаше голяма луна, толкова ярка, че можеше да не включваме осветлението.

— Не мога да повярвам — рече Кати, загледана в луната, — че там са живели хора.

Имаше много неща от близкото минало, в които сега бе трудно да се повярва. Миналата година наблюдавах от същия този прозорец изгарянето в атмосферата на останките от изоставената орбитална фабрика „Корнинг-Джентъл“, която оставяше след себе си късове от разтопен метал като фойерверки за Четвърти юли. Преди десет години в околоземна орбита живееха постоянно седемдесет и петима души. Днес нямаше нито един.

Надигнах се да разтворя по-широко завесите. В този момент забелязах старичкия форд, паркиран пред разбитата врата на изоставеното магазинче отсреща, и брадатия мъж зад прозореца, озарен от уличната лампа.

Не бях съвсем сигурен, че това е същият тип, който ме бе притеснил днес на пазара, но почти бях готов да се обзаложа за това.

Не го споменах пред останалите, само седнах обратно на мястото си, с напрегната усмивка — тази вечер усмивките на всички ни бяха фалшиви. Дейвид продължаваше да говори, най-вече споделяше очакванията си от службата в Обединените сили. Ако не извадеше късмет да го назначат в технически отдел или като писар, най-вероятно щеше да замине с пехотна част за Китай. Но войната едва ли щеше да продължи още дълго, рече той главно заради Кати и всички ние се престорихме, че сме на същото мнение.

Разбира се, Дейвид щеше да бъде освободен от служба, ако Кати беше бременна, но нямаше такава възможност. Заради инфекцията, която бе пипнала в Портильо, тя бе прекарала тежко възпаление на матката и не можеше да има деца. Единствената им възможност бе оплождане ин витро, вариант, който никой от нас не можеше да си позволи. Доколкото ми бе известно, Дейвид нито веднъж не бе повдигал тази тема пред Кати. Вярвам, че я обичаше истински. А и безплодните семейства не бяха никак редки в наши дни.

Ашли поднесе кафе и се опита да разведри обстановката, докато аз не спирах да мисля за мъжа отвън. Наблюдавах скришом Кати и установих, че тя на свой ред непрестанно поглежда към Дейвид. Чувствах се много горд с нея. Животът й досега едва ли можеше да се нарече лек (същото би могло да се каже за всеки от нас), но тя притежаваше невероятно чувство за лично достойнство, което понякога ми се струваше, че сияе през кожата й като ярка светлина. Цяло чудо на епохата, в която живеехме, бе, че двамата с Джанис бяхме успели, без да го осъзнаваме, да създадем една толкова жизнена и силна човешка натура. Да дадем път на добротата въпреки нашите собствени неразбирателства.

Но Кати и Дейвид имаха нужда да останат насаме през тези последни няколко часа. Помолих Ашли да ги закара до тях. Тя се изненада от молбата ми и ме погледна учудено, но се съгласи.

Подадох ръка на Дейвид и му пожелах всичко най-хубаво от цялото си сърце. След това прегърнах Кати. Когато и тримата излязоха, върнах се в спалнята, извадих пистолета от кутията на горната лавица и отключих блокиращото устройство на спусъка.

 

 

Мисля, вече споменах, че съм израсъл в години, когато на притежаването на оръжие се гледаше с отвращение. Ала в последвалите размирни времена оръжията отново бяха излезли на мода. Не бях щастлив от факта, че притежавам пистолет — както и някои други неща, които ме караха да се чувствам лицемерен, — но се бях убедил в предвидливостта на подобен акт. Ето защо преминах необходимите курсове, регистрирах както лиценза, така и генома си в Агенцията за оръжеен контрол и си купих дребнокалибрен пистолет, който разпознаваше пръстовите ми отпечатъци и можеше да бъде командван само от мен. Имах го от три години и нито веднъж не ми се бе налагало да го използвам.

Пъхнах го в джоба, спуснах се по стълбите, прекосих фоайето и улицата и се приближих към паркираната кола.

Брадатият на мястото на шофьора не показа никакви признаци на безпокойство. Дори ми се усмихна — или се подсмихна, — докато се приближавах. Когато бях достатъчно близо, за да ме чуе, забавих ход и произнесох:

— Ще ми се да ми обясните какво търсите тук.

Усмивката му стана по-широка.

— Ти май наистина не ме позна, а? Изобщо не се досети.

Най-малко очаквах да чуя нещо подобно. Гласът бе познат, но не можех да го свържа с лицето. Той подаде ръка през отворения прозорец.

— Скот, това съм аз — Рей Мозли. Само че преди бях с двайсет килограма по-тежък. И нямах брада.

Рей Мозли. Асистентът и безнадеждният ухажор на Сю Чопра.

Не го бях виждал отпреди Портильо, откакто бях напуснал работа, за да започна нов живот с Ашли.

— Брей, проклет да съм! — едва успях да произнеса.

— Затова пък ти си същият. Тъкмо по-лесно те открих.

Без излишните килограми имаше още по-измъчен вид. Беше като призрак на самия себе си.

— Не беше необходимо да ме дебнеш, Рей. Можеше да дойдеш право при мен и да кажеш здрасти.

— Е, нали знаеш, хората се променят. Откъде да знам дали не си станал някой заклет копърхед?

— Майната ти.

— Защото въпросът е важен. Май ще ни е нужна помощта ти.

— Кои сте тези „вие“?

— Ами, Сю например. Търси си място, където да поостане.

Все още предъвквах тази информация, когато задният прозорец на колата се спусна и Сю подаде глава отвътре.

Усмихваше се.

— Здрасти, Скоти. Ето, че пак се срещнахме.