Робърт Чарлз Уилсън
Хронолитите (24)

24.

Вече зная на какво мирише бъдещето.

Бъдещето се наслагва върху миналото и двете се смесват като безвредни субстанции, от които обаче се получава отрова. Бъдещето мирише на прах и йонизиран въздух, на нагорещен метал и лед от глетчер. И ни най-малко на барут.

Изминалата нощ бе относително спокойна. Днес, в деня на появата на хронолита, се събудих от неспокойния си сън под звуците на спорадична стрелба — не толкова близо, че да предизвика паника, но достатъчно, за да ме накара да се облека бързо.

Срещнах Хич при навеса с храна, където си бе сипал юнашка порция боб в картонена чиния.

— Сядай — посрещна ме той. — Всичко е под контрол.

— Ако се съди по изстрелите, не изглежда да е така.

Той се протегна и се прозя.

— Южняшка куинистка банда си разменя любезности с охраната. Въоръжени са, но засега само размахват юмруци и стрелят във въздуха. Такива по правило са само зяпачи. Имаме и солидна група журналисти, наобиколили охранявания периметър. Обединените сили въвеждат ред сред тях. Сю държи да са близо до мястото на появата, но не прекалено.

— И колко е прекалено близо?

— Интересен въпрос, нали? Инженерите и специалистите вече са долу в бункера. Журналистите са по-далече на изток.

Така нареченият бункер бе всъщност окоп, покрит с дъски и бетонна плоча, където Сю бе разположила апаратурата за наблюдение на тау-промените. В окопа имаше отоплителна инсталация като предпазна мярка срещу студената вълна и в най-лошия сценарий бункерът можеше да се окаже убежище срещу атаките на въоръжени формирования.

Оставено на открито, ядрото беше уязвимо, но войниците се бяха зарекли да го пазят дотогава, докато е възможно да задържат периметъра. Добрата новина бе, че поне засега куинистите нямаха числено превъзходство.

— Ако имаме късмет, Скоти, всичко ще мине според плановете.

— Как е Сю?

— Не съм я виждал от изгрев слънце, но как би могла да бъде? Изопната като струна. Няма да се учудя, ако спука някоя артерия. — Той ме погледна със странно изражение. — Я ми кажи нещо. Колко добре я познаваш?

— Ами, знаем се, откакто бях студент.

— Добре де, но колко добре? Работя за нея от доста време, но не мога да кажа, че я познавам. Непрестанно говори за работата си, всъщност говори само за нея, поне докато сме заедно. Била ли е някога самотна, уплашена, ядосана?

Странен разговор под звуците на безпорядъчната стрелба отвъд блокадата на пътя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаем нищо за нея, но ето ни тук, правим, каквото ни казва. И това ми се струва малко странно, като се замисля.

На мен също ми се струваше странно, поне за момента. Какво търсех тук, освен че си рискувах живота? Изведнъж си представих какво би казала Сю. Чакаш да дойде твоя миг, ето какво щеше да каже. Чакаш турбуленцията.

Спомних си признанията на Хич в Минеаполис, че е убивал хора.

— Колко добре се познаваме всички ние?

— Хладно е тази сутрин — въздъхна Хич. — Въпреки слънцето. Не си ли забелязал?

 

 

Няколко дена по-рано Адам Милс се появил на вратата на майка си в компанията на още петима главорези, въоръжени до зъби.

Адам, разбира се, е психар. В клиничния смисъл на думата. Всички признаци бяха налице. Антисоциален, склонен към агресивни постъпки, роден водач. Душевният му свят бе задръстен от посредствени идеологически възгледи и натрапчиви фантазии, всички съсредоточени върху Куин или върху това, което Куин би могъл да стане. Никога не бе имал нормални взаимоотношения с роднини и приятели. По всичко изглеждаше, че е напълно лишен от съвест.

Когато изпадаше в мрачни настроения, Ашли нерядко се самообвиняваше за това, в което се бе превърнал Адам, но синът й бе продукт на собствените си илюзии, а не жертва на средата. Генетичен анализ и кръвни проби вероятно щяха да потвърдят, че проблемите му са започнали от най-ранно детство. Навярно е можело да бъде излекуван, до известна степен и при подходящи условия. Но Ашли никога не бе разполагала с необходимите средства за адекватно лечение.

Не мога да си представя — а и не искам — какво е преживяла Ашли в онези няколко часа с Адам. В края на злощастната им среща тя бе разкрила мястото на появата в Уайоминг и факта, че аз ще бъда там, заедно с Хич Палей и Сю Чопра, както и ключовия детайл, че възнамеряваме да унищожим хронолит.

Никой не може да я вини за това.

Резултатът бе, че Адам разполагаше с достоверна информация за поредния куинистки монолит и за нашите опити да го разрушим четирийсет и осем часа преди новината да стигне до медиите.

Адам незабавно потеглил на запад, но оставил двама приятели при Ашли, за да й попречат да се обади за помощ. Би могъл да я убие, но предпочел да я запази, вероятно като заложник, в случай че нещата се объркат.

Колкото и да изглеждаше зле, най-лошото тепърва предстоеше.

Най-лошото бе, че малко след потеглянето на Адам в апартамента дошла Катлин, която все още не знаела за случката с Джанис и очаквала да прекара един ленив следобед с Ашли, а може би дори да идат на кино вечерта.

 

 

След Ерусалим и Портильо статистическите измервания за остатъчна радиация бяха претърпели значителни подобрения. Хората на Сю бяха в състояние да изчислят с далеч по-голяма точност момента на пристигане на хронолита. Но не ни беше нужно отброяването на минутите, защото можехме да го подушим във въздуха.

От известно време стрелбата се бе усилила и зачестила. Досега военните и щатската полиция съумяваха да удържат куинистите, а и антикуинистките настроения в Уайоминг бяха доста засилени след щурма на резиденцията на губернатора, и то не само сред служителите и полицаите. Един от войниците бе ранен от куинист, опитал се да преодолее оградата с колата си, и четирима въоръжени куинисти от неизвестна фракция бяха застреляни при опит да атакуват северния контролен пост рано следобед. След тези два инцидента нещата се уталожиха до размяна на ругатни и заплахи, но тълпата постоянно нарастваше.

Сю бе разрешила на част от журналистите да разположат апаратурата зад бункера и от мястото, където се намирах, виждах фургоните им и монтираните на триножници камери. Имаше десетина представители на медиите, повечето от Шайен, от всички големи новинарски агенции и независими служби. Изглеждаха само шепа хора сред безбрежната пустош наоколо. Втора група журналисти си бяха устроили лагер на хълма, малко по-близо до Сю, отколкото й се искаше, но нашият представител за връзки с медиите ги определи като „настойчиви и твърдо решени“, което означаваше упорити и глупави. Виждах и техните камери, щръкнали между скалите.

Повечето от нашите работници вече бяха евакуирани, остана само групата от инженери и специалисти в бункера.

Тау-ядрото бе увиснало над стоманеното скеле като огромно черно яйце. Облак прах малко по-нататък вдигаше самият Хич Палей, който преместваше последния пикап от нашия конвой от паркинга до пътя при защитеното място зад бункера. Всички машини бяха специално подготвени да издържат на изключително ниските температури на термичния импулс.

Температурата вече бе спаднала драстично, не само на въздуха, но и на почвата под краката и на телата ни. Сигурно бяхме изгубили по няколко градуса. Усещах, че космите ми са настръхнали.

Извадих телефона и направих поредния опит да се свържа с Ашли. Нямаше сигнал, както при всички останали опити през цялата седмица. Понякога се появяваше официално съобщение за повреда на системата, друг път, както сега, екранът оставаше черен и се чуваше пукане. Прибрах обратно телефона.

Останах изненадан, когато металната врата на бункера се отмести и Сю Чопра застана до мен. Имаше изморен вид и цялата трепереше. Тя засенчи очите си срещу слънцето.

— Не трябваше ли да си долу? — попитах.

— Всичко е настроено. Няма нужда от мен.

Тя се спъна в един корен и аз я улових за ръката. Пръстите й бяха леденостудени.

— Скоти — възкликна, сякаш едва сега ме позна.

— Поеми дълбоко въздух — посъветвах я. — Какво ти е?

— Просто съм уморена. И не съм хапвала нищичко. — Тя разтърси леко глава. — Все се питам… дали нещо друго ме доведе тук? Или сама дойдох? Това й е странното на тау-турбуленцията. Внушава ти, че нещата са предначертани. Не от всевишна сила, разбира се. Предначертани, без някой да дърпа конците.

— Освен, ако не е Куин.

Тя се намръщи.

— О, не, Скоти. Не го казвай.

— Скоро ще разберем. Каква е обстановката долу?

— Нали ти казах. Като настроен апарат. Числа и нищо повече. Прав си, трябва да се връщам. Ще слезеш ли с мен?

— Защо?

— Защото отвън нивото на йонизиращото лъчение вече е доста високо. На всеки двайсет минути получаваш облъчване като за рентгенова снимка. — Тя се засмя. — Всъщност не, просто близостта ти ми действа успокоително.

Чудесна причина и сигурно щях да сляза с нея, но в този миг дочухме тътена на далечна експлозия. Отново отекнаха изстрели, по-близо, отколкото трябваше да бъдат.

Сю инстинктивно приклекна. Аз стърчах като някакъв идиот. В началото имаше само отделни изстрели, после цели откоси. Оградата (и входният портал) бяха само на метри зад нас. Погледнах нататък и видях залегнали войници, но не виждах откъде се стреля. Сю бе извърнала очи към хълма. Проследих погледа й. От нашия наблюдателен пост там се издигаше дим.

— Журналистите… — прошепна тя.

 

 

Но, разбира се, не бяха журналистите. Бяха куинисти — въоръжена група, отвлякла фургон на телевизионна компания в покрайнините на Модести Крийк и представила се за новинарски екип на контролния пункт. (Петимата репортери бяха открити по-късно, пребити и удушени в канавката край пътя на двайсетина мили оттук.) Още дузина куинисти бяха успели да се промъкнат, представяйки се за помощен персонал и скрили умело оръжията си сред камерите, блоковете на ретранслаторите и останалите принадлежности.

Тези хора се бяха разположили на хълма, откъдето се виждаше ядрото, близо до поста на Обединените сили. Когато забелязали, че Хич докарва последния камион при бункера, разбрали, че до появата остава съвсем малко време. Разрушили поста със заложени експлозиви, застреляли оцелелите войници, после съсредоточили усилията си върху ядрото.

Виждах дима от оръжията им, който се извиваше нагоре в небето. Бяха твърде далеч от тау-ядрото, за да могат да се прицелят точно, но куршумите им вдигаха искри от стоманената обшивка. Зад тях постовите край оградата отвърнаха на огъня и повикаха помощ по радиото. За съжаление основните сили бяха разположени при южния портал, където куинистката тълпа също бе открила масиран огън.

Коленичих в прахта до Сю.

— Успокой се, ядрото е добре защитено…

— Ядрото да, но не и кабелите и свързващите блокове — говоря за инструментите, Скоти.

Тя се надигна и хукна към бункера. Нямах друг избор, освен да я последвам, но първо махнах на Хич, който току-що бе пристигнал и сигурно бе объркал стрелбата по нас с пукотевицата от южната страна. Но осъзна грешката си веднага щом видя тичащата презглава Сю.

Изведнъж застудя и откъм прерията полъхна вятър, който носеше прашни облаци право към епицентъра на тау-събитието.

 

 

Дори в затопления предварително бункер бе по-студено, отколкото бе предвидила Сю, когато ни удари термичният шок. Ръцете се вкочанясваха, кръвта изстиваше, събитията започваха да се нижат бавно и мъчително. Побързахме да навлечем термооблеклата, докато Хич затваряше вратата зад себе си.

А междувременно, тау-ядрото се бе задействало, изпълнявайки предварително въведената програма. Седнали зад мониторите, операторите можеха само да стискат палци и да се молят някой заблуден куршум да не уцели главен кабел или блок.

Знаех, че всички важни елементи на ядрото са защитени с тефлон и кевлар. Съмнявах се, че обикновен куршум може да им причини вреда, въпреки опасенията на Сю.

Но куинистите не бяха въоръжени само с пушки и автомати.

Часовникът, отброяващ на обратно минутите до очакваното събитие, тъкмо бе подминал цифрата пет, когато отвън се чу силен гърмеж. От покрива се посипа прах и светлините в бункера угаснаха.

— Удариха генератора! — извика Хич и още неколцина се присъединиха с изплашени викове. — Спукана ни е работата!

Не виждах Сю — не виждах нищо. Тъмнината бе непрогледна. Четирийсет души, затворени в бункер, намиращ се в набързо изровен изкоп.

Резервният генератор не бе успял да се задейства. Включиха се акумулатори, които подаваха енергия само за аварийното осветление и електронната апаратура. Четирийсет души в сумрачно затворено пространство. Опитах се да си представя изхода, стоманена врата в горния край на тясно бетонно стълбище, на метри от мястото, където се намирах.

И в този момент — появата.

Хронолитът се пресегна надълбоко в скалната основа.

Хронолитът поглъща материята, без да я измества, но студената вълна вледенява и разтрошава подземните реки и създава ударна вълна, която се движи през грунда. Подът сякаш се повдигна и рухна. Тези от нас, които не се бяха уловили за нещо, паднаха на земята. Мисля, че сега вече крещяха всички. Звукът бе ужасен, дори повече от физическите увреждания.

Ставаше все по-студено. Престанах да чувствам пръстите си.

Един от инженерите изгуби самообладание и си проправи път до металната врата. Предполагам, че е искал да излезе на дневна светлина — толкова силно, че е забравил всички опасности. Бях достатъчно близо, за да го видя на бледото сияние на мониторите. Той намери стъпалата, изпълзя нагоре на четири крака и напипа дръжката. Трябва да е била ужасно студена, защото изкрещя в мига, когато натисна вратата с цялата си тежест. Дръжката потъна надолу и вратата се отмести навън.

Синьото небе бе изчезнало, заменено от стена от вихрещ се прахоляк.

Инженерът изхвърча навън. През отвора нахлу пясък, примесен с ледени късове. Дали Сю бе очаквала, че появата ще бъде толкова ужасна по сила? Предполагам, че не — репортерите на изток от нас вероятно са били пометени от урагана. Съмнявах се, че някой продължава да снима от хълма.

Термичният шок бе достигнал максималната си точка, но телата ни продължаваха да губят топлина. Неописуемият студ поразяваше съзнанието като наркоза. Усетих, че треперя въпреки специалното термоизолиращо облекло. И същевременно ме караше на сън.

— Останете в бункера! — провикна се Сю от мрака зад мен. — Тук ще бъдете в по-голяма безопасност! Скоти, затвори вратата!

Но неколцина техници и инженери пренебрегнаха съветите й. Те се шмугнаха покрай мен в ревящия вятър и се затичаха — доколкото студът им позволяваше да тичат, защото движенията им по-скоро наподобяваха спъната валсова стъпка — към редицата от паркирани коли.

Двама-трима от тях дори успяха да влязат вътре и да запалят двигателите. Макар колите да бяха подготвени срещу студената вълна, те изреваха като ранени животни, докато буталата стържеха в стените на цилиндрите. Ветровете на появата бяха повалили периметърната ограда и цивилната част на нашия конвой тъкмо изчезваше в зейналата паст на бурята.

На запад от нас, където трябваше да е хронолитът, виждах само стена от мъгла и прах.

Изкатерих се мъчително по стъпалата и затръшнах вратата. Инженерът бе оставил част от кожата си на дръжката. Аз добавих и малко от моята.

Сю бе извадила акумулаторни лампи и сега ги включваше една след друга. В бункера бяхме не повече от десетина души.

Веднага щом стана малко по-светло, Сю отпусна глава върху едно от замрелите телеметрични устройства. Прекосих стаята и приседнах до нея. Всъщност едва не рухнах върху й. Когато докоснах ръката й, почувствах, че кожата й е невероятно студена (предполагам, и моята също). Рей седеше наблизо, но беше затворил очи и изглеждаше, сякаш съзнанието му едва мъждука. Хич бе приклекнал до вратата.

Сю опря глава на рамото ми.

— Не се получи, Скоти — прошепна.

— По-късно ще мислим за това.

— Наистина не се получи. Нищо не стана…

— Успокой се.

Хронолитът бе пристигнал. Първият хронолит на американска земя… при това не беше от малките, съдейки по страничните ефекти. Сю беше права. Бяхме се провалили.

— Но, Скоти — продължи тя със слаб и разтреперан глас, — щом не успяхме, какво правя тук? Какъв смисъл има от мен?

Мислех, че това е риторичен въпрос. Но тя никога не бе говорила по-сериозно.