Георги Стоев
СИК 1 (21)

Глава XXI

Докато босовете се криеха в Гърция, аз реших да приключа окончателно с дълга на двамата плешивци към Пепи Амигоса. Този път поех всичко в ръцете си. Станах рано един понеделник и попълних колекцията си от снимки с отвеждането на детето на по-едрия от съдружниците в детската градина. Албумът ми получи завършен вид. После с Венци и Никеца се уговорихме да атакуваме.

Плешивците се пазеха доста добре, но ние също имахме вече опит. Най-удачно изглеждаше да загащим единия от тях, когато изкарва колата си от гаража. Освен това знаехме колко уязвими са хората рано сутрин и как трудно реагират в необичайни ситуации. Венци не дойде на уговорената среща, но Никеца се появи. Бяхме научили в най-тънки подробности разписанието на съдружника с детето. Появихме се пред гаража точно когато онзи се канеше да извади колата. Нахлузихме маските и влязохме вътре.

— Не се стряскай — хванах му ръцете аз. Усещах, че мъжът е загубил ума и дума от страх, обаче това ни вършеше работа. Разчитахме именно на стреса.

— Какво искате момчета? — успя да сглоби с разтреперан глас изречение той. — Ако сте от някоя бригада, ще се разберем.

— Искам да ти покажа един албум — отвърнах му. През това време Никеца ме замести, за да мога да разгръщам страниците.

В първия момент плешивецът съвсем се обърка. След това постепенно започна да осъзнава за какво става дума. Накрая направо истеризира.

— За парите на Пепи Амигоса ли става дума?

— Може би най-големите пари, които си откраднал…

— Трудно ми е да ги извадя веднага.

— Направи поне вноска.

— Търсите ли нещо друго от нас?

— Ние не търсим нищо — избоботих с преправен глас. — Просто разглеждаме снимки.

— Кажете ми поне кои сте?

В моя план на действие имаше още една изненада. Всички бизнесменчета от калибъра на двамата плешивци отдавна бяха свикнали с „борците“, „боксьорите“, „каратистите“ и прочие. Психологически тези названия отдавна не въздействаха. Затова без да ми мигне окото изтърсих:

— Ние сме от фракция „Нови терористи“.

Сега вече човекът едва не припадна. Видимо загуби представа за ляво и дясно, за горе и долу, за ден и нощ. Увихме устата му с тиксо, сложихме му белезници и го завързахме за една тръба на парното. После му взехме ключовете за колата и гаража и го заключихме вътре.

Предварително бяхме разработили адвоката на двамата съдружници. Знаехме от Пепи, че именно той им дава акъл как да не върнат парите. Спрях колата близо до кантората около часа когато онзи си беше изпил кафето и потегляше с типичната за тази професия чанта нанякъде. Никеца изскочи с метален прът и го удари в свивката на десния крак. Адвокатът се сви от болка, обаче преди това Никеца успя да му прошепне в ухото:

— Никога повече не давай лоши съвети!

Следващата ни задача бе вторият съдружник. Него също бяхме проучили достатъчно добре.

Офисът на фирмата се намираше на третия етаж в една стара сграда. Състоеше се от кухня и хол. Външната врата на кооперацията се заключваше, но опитният крадец Никеца нямаше никакъв проблем да се покатери догоре. Хвърли вътре ръчна граната с отдавна изтекъл срок за годност. Изобщо не можеше да се отваря. Даде ни я Димата. В същото време аз се обадих от един уличен телефон. Звънях дълго, докато най-сетне вторият плешивец вдигна телефона.

— Следващия път ще получиш граната, която няма да остави следа от вас — изръмжах му аз. — Освен това иди освободи съдружника си от гаража, за да не се задуши. — След което затворих.

Пепи Амигоса ни звънна още същия ден вечерта. Двамата плешивци вече се бяха обадили, че още на другия ден започват да погасяват дълга си. Изглеждаше много доволен и ме покани да се видим във фитнеса, който посещаваше. Той никога не говореше за работа по телефона. Мен обаче ме интересуваше отсъствието на Венци. След дълго търсене го намерих:

— Защо не се яви на срещата? — попитах.

— Нали знаеш как стоят нещата — студено ми отвърна той.

Не беше трудно да се досетя кого има предвид. Качих се на колата и я паркирах на прилично разстояние от кафенето на Мелания. Знаех, че обича да играе на покер-автомат с малки кредити след последния клиент и зачаках това да стане. Някъде около полунощ лампите наистина загаснаха. Влязох вътре през задния вход.

— Нали ми обеща, че повече няма да закачаш Венци? — тръгнах вбесен към нея.

Мели беше същата, каквато я знаех. Дългите и коси се спускаха по тялото й като потоци. Огнено черните й очи искряха. Излъчваше неповторимия си чар с лекотата, с която пеперудите прелитат от цвят на цвят. Изобщо не изглеждаше смутена. Още по-малко объркана.

— О, ти ли си — долепи си тя плътно до мен. След това лекичко ме избута към стената и започна да ме разсъблича.

Бях изключително изтощен от деня. Напрежението си казваше думата. Можеше да ме пребори дори муха. Мели, разбира се, имаше съвсем други намерения. Опря ме до стената, сетне се извъртя и докато се усетя вече я чуках.

— Да влезем вътре — предложих аз.

— Шът — сложи показалец пред устните ми тя. — Вътре спи мъжът ми.

— Голяма мръсница си! — казах и за втори път, откакто се познавахме аз. — Кой знае колко мъже си прецаквала по този начин?

— Много са — прошепна ми тя, задъхана. — Сега можеш да си върнеш за всичките. — Изстена болезнено и съвсем тихо добави: — Знам къде Чука си държи парите.

Не и обърнах никакво внимание, обаче тя се оказа настоятелна. След минути се отпусна в ръцете ми заговорнически ме прегърна.

— Петстотин хиляди марки не те ли интересуват? Едва тогава я оставих. Цялата ми умора се изпари като вода върху котлон. Направо не ми се вярваше.

— Като знаеш къде са парите защо не си казала на Венци?

— Защото не може да измисли нищо друго освен да убие Чука. Ще ни арестуват още на другия ден. Венци ми каза, че ти си по плановете.

— А после какво да те правя? — отблъснах я ядосан аз. — Ти си една най-обикновена курва.

— Курва съм естествено. И се страхувам, че рутината на семейния живот, ще убие постепенно всичко курвенско в мен. А не ставам за нищо друго.

— Върви на майната си — започнах да се закопчавам аз.

— Искам да живея с теб — усмихна се мило тя.

— Ти искаш, но аз не.

— Имам качества. Не ми трябва моя живот, ще живея твоя живот.

— Добре тогава кажи къде са парите?

— Няма да стане толкова лесно — усмихна се лукаво тя.

— Омръзна ми да си губя времето с теб — отворих този път главния вход аз и излязох на улицата. Не бях минал дори пет метра, когато Мели се показа на прозореца.

— Всички се връщат при мен — подвикна ми тя. — Не го забравяй!

Прибрах се вкъщи и заспах като труп. Все пак се сетих да си навия будилника и на следващата сутрин се появих навреме на уговорената среща с Пепи Амигоса. Дори паркирахме заедно. За мое учудване Венци също беше там.

Преди да влезем в сауната не говорехме нищо съществено. Пепи в общи линии бе доста глупав човек и нямаше какво толкова да ни каже, обаче обожаваше конспирацията. С Венци дори не си разменихме погледи. Беше ме изключително яд на него. Без малко да ми провали цялата акция.

— Много съм ви благодарен момчета — седна между нас Амигоса. — Ония плешивци ми върнаха сто хиляди долара и обещаха да се отчетат в най-кратък срок.

Венци нямаше никаква заслуга. Остави ни двамата с Никеца да свършим черната работа и се появи едва когато дойдоха парите. На всичко отгоре Пепи ни огледа голите гърбове и изненадан възкликна:

— Вие да не сте били при една пичка бе, симпатяги! Не бях забелязал белезите по моя гръб, но видях тези по гърба на Венци. Явно Мелания ползваше един и същи почерк.

Напуснахме фитнеса без да си кажем повече нито дума. Всеки се качи на колата си. Единствено Амигоса изглеждаше безкрайно щастлив.

Аз имах някаква дребна, но неотложна работа и се прибрах късно вечерта. Имах навика да оставям колата далеч от блока и винаги на различни места, като преди това обикалях района, за да го огледам. Венци не знаеше това. Забелязах го веднага. Беше легнал в градинката пред входа ми с автомата „Судаев“ и ме чакаше. Аз обаче нямах намерение вече да се прибирам. Качих се на Бистрица и си наех стая в хотела.

Тази нощ беше една от най-кошмарните в живота ми. Близък приятел искаше да ме убие. Венци очевидно беше влюбен в Мелания. Аз също я исках. Тя се оказа права — всички се връщаха при нея. Ако трябваше да постъпя разумно, бях длъжен да съобщя за конфликта в бригадата и там да решим въпроса. Все пак бях член на организация. Организация, която от известно време започнах да ненавиждам.

* * *

Денят ми започна трудно. Събудих се с мрачни предчувствия и докато минах през утринния тоалет си мислех най-лошото. После започнах да се подготвям за това, което ме очакваше. Първо обух дънките, след това навлякох пуловер и над тях шушляков панталон и шушляково яке с два големи джоба. Чак тогава сложих латексовите ръкавици. Те ми бяха нужни, за да разглобя пистолета „Макаров“ на части, да изтрия всяка една от тях, а след това и патроните. Не трябваше да има никакви отпечатъци. Аз не съществувах.

Идваше ред на резервното оръжие — револвера „Smith & Wesson“. Той нямаше как да откаже. Него също разглобих и почистих, за да не оставя следа от присъствието си. Едва тогава тръгнах. Вече знаех какво ми готви деня.

Разплата с Венци.

Късно вечерта паркирах далече от неговия блок. Скрих се в храстите и зачаках. Венци се върна след полунощ. Предварително бях вдигнал предпазителя, защото тишината издаваше всеки звук. Спря точно там, където очаквах. Известно време колата остана на мястото си, сякаш бе мъртва. После изненадващо се отвори дясната врата и от нея слезе Мелания.