Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (1) (История на големите имущества)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Szupergazdagok, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ЕНДРЕ ГЬОМЬОРИ

СВРЪХБОГАТИТЕ. История на големите имущества.

 

Второ издание. Рецензент Нино Николов.

Превели от унгарски Дора Панчева и Людмил Панчев.

Редактор Любка Пиналова.

Художник Веселин Павлов.

Художествен редактор Александър Хачатурян.

Технически редактор Петър Илчев.

Коректор Стойка Радойчева.

Издателски № 8577. Дадена за набор на 13. II. 1990 г. Подписана за печат на 30. VII. 1990 г. Излязла м. август. Печатни коли 18,50. Издателски коли 15,54. Условно-издателски коли 15,02. Формат 84×108/32. Цена 1,44 лв. Код 22/953152311/0802-13-90.

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, 1990 г.

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Mora Ferenc Konyvkiado Budapest, 1981

История

  1. — Добавяне

РОТШИЛД — ПЕТТЕ ЗЛАТНИ СТРЕЛИ

Червената фирмена табела. Срещу Наполеон.

По върховете на властта. Суецкият заем.

Фалитът на Кредитанщалт. Приключението на Химлер. Възраждането.

Сто и петдесетгодишна е банката Ротшилд, когато — за пръв път от съществуването й — се появява и в Швейцария, в един от центровете на международния банков свят. Швейцарската увертюра не означава особено събитие в историята на династията. Тя символизирасамо това, че в седемдесетте години на XX в, Ротшилдовци отново стъпват на пътя на финансовата експанзия. Още в началото на петдесетте години става ясно, че една от най-легендарните банки в историята на капитализма се възстановява от сътресенията, нанесени й от Втората световна война, и отново заема мястото си сред редицата от най-дръзките и най-важните (ако не и най-големите) банкови институти.

За потомците на Ротшилд се носи легендата, че още при раждането си „всяко бозайниче Ротшилд е на 150 години и е 150 пъти милионер в долари“. Възможно е числата да не са съвсем точни, но това, което символизират, е вярно. „Финансовият стил“ на Ротшилдовци е традиционен и аристократичен. Цюрихската банка например е склонна да предложи услугите си само на такъв клиент, който има частно имущество на стойност не по-малко от един милион швейцарски франка.

Фамилният „баланс“ показва, че този метод издържа много икономически и политически катастрофи. И днес в ръцете на Ротшилд се намира най-голямата френска частна банка — Банка братя Ротшилд. А английският им клон ръководи една от най-влиятелните частни банки във Великобритания.

Във владение на френския клон на династията е най-големият железопътен комплекс във Франция, „Компани дю-Нор“, след национализацията на който банката получи 270 хиляди акции от френските държавни железници, и освен това в ръцете на фамилията остават другите предприятия, свързани със старата компания. Владение на Ротшилд е и „Льо Никел“, един от най-големите минни комплекси в света, а също така и не по-малко важният „Панаройа“. Значително е участието на Ротшилд и в петролния тръст „Ройъл Дъч Шел“, в минния монопол „Рио Тинто“, в диамантено-минния тръст „Дьо Беер“. През последните две десетилетия Рот-шилдовци финансират и няколко крупни икономически начинания, обединени от контролираната от тях „Компани финансиер“. Към по-големите им начинания принадлежат: участието им в петролните проучвания в Сахара и създаването на рафинерийния тръст „Антар“, който по-късно продават на френската държава. Участвуват също в разработването на мини в Африка за злато, уран, желязо, магнезий. Вложители са на крупни капитали в недвижими имоти и хотели в най-важните центрове на френското курортно дело, от Шамони до бреговете на Средиземно море.

И не на последно място за голямото влияние на Ротшилдовци говори и фактът, че и до днес те са свързани здраво с ръководителите на западноевропейската и в нейните рамки на френската политика. Рьоне Майер, който към 1938 г. като генерален директор на Ротшилдовци води преговори с френското правителство за национализиране на железниците, след Втората световна война е на няколко пъти министър, след това министьр-председател, ръководител на европейската каменовъглена и стоманена общност, от която по-късно израсна европейският Общ пазар.

Също и Помпиду от поста генерален директор на френската Ротшилдова банка премина като съветник на генерал Дьо Гол, по-късно застана начело на правителството, а след това на френската държава…

Историята на Ротшилдовци започва от Франкфурт на Майн, където живеят много поколения предшественици на Майер Ротшилд — „древният“ баща на династията, в една от къщите на Юденгасе — Еврейската улица, заградена от двата края с вериги и охранявана от войници. На къщата има червена фирмена табела Ротшилд. От нея фамилията получава името си. Младият Майер прекарва чирашките си години в град Хановер, където властите се отнасят по-благосклонно с обитателите на гетото, отколкото във Франкфурт. След чираш-ките си години в банката Опенхаймер през 1764 г. Майер Ротшилд се завръща във Франкфурт. Когато за пръв път се приближава към гетото, при виковете на хлапетата на улицата „Евреино, изпълни задължението си!“ — според разпорежданията на закона — той трябва да застане при стената и там, дълбоко покланяйки се, да свали цилиндъра си. Докато е в Хановер, семейството му във Франкфурт обеднява. То не живее вече в „по-хубавата половина“ на Еврейската улица, в къщата с червена фирмена табела, а в полусрутена влажна къщурка с името „Тиганена къща“, което получава от табелата, люлееща се на входната врата.

В тъмните дупки на тази къща започва сделките си Майер Ротшилд. В началото той търгува със стари пари. Сам пише каталозите и заедно с парите ги разнася из немските княжества и херцогства. По този начин се свързва със знатни хора, които събират стари пари, веднъж от него купува няколко монети и херцог Вил-хелм, владетелят на Ханау. Това е първата сделка между един Ротшилд и един държавен глава.

В „Тиганената къща“ Майер обзавежда помещение за обмяна на пари, където може да се обменят няколко дузини от десетки видове пари на различните княжества.

Това е първата „банка“ Ротшчид — на площ от четири квадратни метра! Доходът от обмяната Майер Ротшилд използва за разширяване на търговията с монети. Той купува имуществото и на няколко изпаднали в затруднение колекционери на монети и с новата си придобивка обикаля отново немските херцогства. При една обиколка той успява да сключи сделка дори с владетеля на Ваймар и патрон на Гьоте, херцог Карл Аугуст.

Разширяването на връзките му стига дотам, че през 1769 г. той закачва нова табела на „Тиганената къща“. На нея гордо стои гербът на херцогската фамилия Хесе—Ханау, а под него със златни букви надписът: „Майер Ротшилд, администратор на негово величество ханауския херцог Вилхелм“.

Това „администриране“ не е безинтересно, защото и Вилхелм не е обикновена фигура. Той е внук на английския крал Джордж II, братовчед на Джордж III, племенник на датския крал и зет на шведския крал. Но не това е особеното в него, а фактът, че е първият измежду онези немски князе, които свързват синята си кръв с лихварските заеми и грабителството.

Коронованите глави на половината Европа дължат много на Вилхелм — той дори и от кръвта на есенските си поданици прави злато. Суровите му фелдфебели-инструктори възпитават наемници, дисциплинирани и решени на всичко. Когато някоя рота е готова, той обикновено я продава на англичаните, за да поддържат ред в колониите на раждащата се империя. За всеки убит есенски наемник в която и да е далечна колония Вилхелм получава обезщетение. Господарят на малкото херцогство в действителност става един от най-богатите владетели в Европа, нещо като херцогски банкер и лихвар. Майер Ротшилд постепенно се включва и в тези сделки. Наред с цяла редица други агенти, които обменят пари, от време на време Вилхелм натоварва и него да събере някой чуждестранен дълг срещу съответно възнаграждение.

Бавно забогатяващото семейство се премества в нова къща, на която този път виси зелена фирмена табела „Грюншилд“. По едно време дори обсъждат, дали не трябва да приемат името на новата табела като фамилно име — но запазват старото си име и с него влизат в историята.

Бавното забогатяване, разбира се, още не означава много. В продължение на повече от двадесет години Майер Ротшилд плаща 2000 форинта годишен данък. В 1795 г. строгите градски власти удвояват тази сума, а в следващата година я завишават на 15 хиляди форинта. Във франкфуртското гето това е най-високата имотна категория — но в лихварския и в търговския свят на немските херцогства тя все още не означава нещо много.

Петте сина на Майер Ротшилд предизвикват финансов „взрив“. Те са много по-настойчиви от страхливия си и предпазлив баща. От петте момчета по-късно Амшел става ковчежник на немската федерация. Соломон е основателят на виенската банка Ротшилд. След дълги години Натан става най-голямото финансово величие в Англия. Четвъртият брат Калман основава неаполитанската банка Ротшилд. А петият син, Якоб Ротшилд, израства като истински финансов диктатор по времето на френската република и империя.

Един от хроникьорите на Ротшилдовци, някой си немски граф Цезар Корти през двадесетте години на века в книгата си „Възход на къщата Ротшилд“ пише следното: „Разоряването на някоя страна носи богатство на Ротшилдовци“. Както ще видим, работата е по-сложна. Но факт е, че първата голяма „международна хватка“ през 1804 г петте Ротшилдови сина успяват да осъществят поради пълното разоряване на датското кралство. Датският крал е чичо на много богатия херцог Вилхелм. Затова Вилхелм замисля: да даде на Дания заем, но при сделката да не фигурира неговото име — за да може да настоява за подходящи лихвени условия. За пребогатия херцогски племенник все пак не е удобно публично да оскубе чичо си, разорения крал. Херцогът възлага тази сделка на петимата Ротшилдовци и тя е първата голяма международна акция на Ротшилдовци. Същевременно това е и първият случай, когато фамилията изиграва големите за времето си франкфуртски банки, ръководени от патриции. Те гневно реагират, когато разбират, че един непознат милионер от гетото спасява от банкрут датското кралство срещу богата лихва. Разбира се, те не могат да предугадят, че милионите идват от хазната на Вилхелм. А Ротшилдовци заради опазването на тайната получават голяма комисионна.

След датската измама банката Ротшилд е на най-сигурния път да стане придворен банкер на един от най-богатите европейски владетели, за какъвто смятат Вилхелм. Но — така изглежда — появяването на Наполеон осуетява добре замислената сделка. В 1806 г. Френската армия окупира и Есен. Вилхелм избягва, а с него и най-големият покровител на Ротшилдовци. На всичко отгоре един от петте братя — Натан, остава в Лондон, все повече изолиран от континента.

Финансовото министерство на Наполеон обаче не може да се справи с фамилията Ротшилд. Длъжниците из цяла Европа на лишения от трона херцог Вилхелм официално трябва да изплатят дълговете си на френската хазна. Но четиримата Ротшилдози момци в каляска с двойно дъно препускат из всички немски херцогства и срещу богато възнаграждение под носа на френските власти успяват да съберат дълговете на херцог Вилхелм. Френската полиция се появява във франкфуртското гето и обръща наопаки къщата със зелената фирма. Там обаче тя намира само един прегърбен, с треперещи ръце старец и ужасената му жена да обменят пари. Полиците на херцог Вилхелм се крият в двойното дъно на препускащите по шосетата Ротшилдови каляски.

Но на Вилхелм събраните пари не му трябват — а и не може веднага да бъдат предадени на негово височество. Младите Ротшилдовци обмислят къде да ги вложат. Континенталната блокада на Англия, бореща се срещу Наполеон, неволно им идва на помощ. През годините на тази блокада подправките, колониалните стоки и редица суровини могат да стигнат до континента само по контрабанден път, а от гледна точка на организирането на контрабандна мрежа петият брат Ротшилд в Лондон е цяло съкровище. Той изгражда такава контрабандна мрежа, пробила блокадата, през която излива цял потоп от памук, коприна, тютюн, захар, кафе и индиго към континента — разбира се, на фантастична цена. По този начин Наполеоновата блокада и контрабандните сделки донасят огромна печалба на фамилията Ротшилд.

Това вече е достатъчно за Ротшилдовци, за да започнат да се занимават с днешната, истинската си професия. Обратът, който Натан, лондонският Ротшилд предизвиква, накратко може да се формулира така: „От този момент Ротшилдовци изоставят контрабандата и започват да продават една единствена стока: пари.“

Тъй като основният капитал за контрабандната търговия е от събраните дългове на херцог Вилхелм, а херцогът — при условията тогава — има фантастично голямо имущество стопанисвано от Ротшилдовци, големият въпрос, който се изправя пред тях, е как и къде при обстоятелствата на блокадата да се вложат тези пари, че да носят печалба. Натан Ротшилд и четиримата му братя, останали на континента, започват тайно да си кореспондират. Те решават да работят срещу Наполеон. За това е нужна немалка смелост и предвидливост, тъй като императорът по това време е на върха на славата си.

Практическият резултат на решението им е този, че Ротшилдовци успяват да убедят херцог Вилхелм да вложи парите си (по днешна стойност 20 млн. дол., което и за онова време също е било грамадно съкровище) в английски заеми. Пълномощното и парите получава Натан Ротшилд, на когото братята с помощта на контрабандисти превеждат огромната сума. Натан дори малко заобикаля сделката. Според оригиналното пълномощно той трябва да купи с парите на Вилхелм английски държавни облигации по среден курс 72 фунта. Английският Ротшилд обаче изчаква, докато поради временните успехи на Наполеон курсът на английските държавни облигации падне — купува ги по-евтино и разликата слага в джоба си.

По това време лондонската банка Ротшилд е толкова силна, че сделките на Вилхелм не я задоволяват. Натан Ротшилд търси no-голяма риба. Тази „голяма риба“ е доставянето на златното съкровище на Източноиндийската компания на сражаващия се на Иберийския полуостров херцог Уелингтън. Това не било лека задача. Най-напред Натан Ротшилд купува злато за 800 хил. фунта (тогавашни пари) от компанията, защото знае, че английското правителство трябва да достави злато на херцог Уелингтън. Той продава златото с доста голяма печалба на правителството на негово воличество — англичаните обаче не знаят как да доставят златото на Уелингтън. Единственият път минава през Франция. Ротшилдовци се заемат с тази задача и с това Натан Ротшилд изведнъж става банкер на английската армия.

Братя Ротшилд изпълняват задачата умно и с хитрост, което и при по-късните им сделки е толкова характерно за тях. Якоб, най-младият брат Ротшилд (когото оттогава наричат Джеймс) неочаквано пристига в Париж. Той няма още двадесет години и не знае нито една френска дума — въпреки това изпълнява бойния план на братята си, като успява да излъже френската империя по сравнително прост начин. Ротшилдовци пишат писмо до Джеймс, който наема жилище на улица „Наполеон“ 5. В писмата му съобщават, че те искат да изнесат злато от Англия, но английското правителство не им разрешава, защото се страхува, че изтичането на златото ще отслаби могъществото на страната. Ротшилдовци оставят тези писма да попаднат в ръцете на френската тайна полиция и по този начин подвеждат финансовото министерство на Наполеон. Щом като англичаните не желаят златото да излезе от Англия — разсъждава министерството, — тогава трябва да се помогна на тези достойни Ротшилдовци да измъкнат това проклето злато.

Трикът с фалшивите писма успява. Правителството на Наполеон помага на Ротшилдовци да доставят английското злато на Уелингтън. Златото преминава безпрепятствено през канала, откъдето Джеймс Ротшилд го пренася в Париж, а Калман Ротшилд — по-късно неаполитанският набоб — с помощта на испанските банкери го прехвърля през Пиренеите.

Но работата не е съвсем безопасна. Веднъж началникът на полицията на град Кале се усъмнява. Те го подкупват. По-късно парижкият началник на полицията иска от правителството да му разреши да задържи Джеймс Ротшилд. Но финансовото министерство, упорито вярва на фалшивите ротшилдовски писма и златото безпрепятствено преминава към армията на Уелингтън.

В последния период на Наполеоновите войни Ротшилдовци вече на практика поддържат финансови връзки не само между английското правителство и Уелингтън, а и между Англия и съюзниците й Австрия, Прусия и царска Русия.

Заключителният акорд на Наполеоновата ера — битката при Ватерло, в сравнение с досегашните сделки означава легендарна „акция“ за Ротшилдовци. Битката при Ватерло издига Англия като първа сила в Европа, а Ротшилдовци като първи банкери в Европа. Тази акция на Ротшилдовци успява поради това, че петимата братя Ротшилд организират изключително добра информационна и куриерска служба, която осигурява изпълнението на сложните, тайни и опасни финансови операции по време на войната. (Лондонският клон на тази куриерска служба в старата й форма съществува до Втората световна война!)

Информацията струва пари. Но какво друго може да е по-ценно от информацията за изхода на битката при Ватерло? Връзката е ясна и лондонската борса, трперейки, следи. Ако Наполеон победи при Ватерло, тогава ще паднат английските държавни облигации. Ако загуби, тогава империята му ще се сгромоляса и английските държавни облигации ще скочат до небето.

В късните следобедни часове на 19 юни 1815 г. един Ротшилдов куриер на име Ротуърт се качва на пристанището Остенде на бързоходен кораб от куриерската служба на Ротшилдовци — според законите на банката корабът не може да вземе друг пътник. Натан Ротшилд прекарва нощта на 19 юни в едно от пристанищата на канала, на английския бряг, във Фолкстън. В зори на 20 юни той вече знае, че Наполеон е загубил битката при Ватерло. Куриерът на Ротшилдовци преминава канала осем часа по рано от вестоносеца на Уелингтън.

Натан Ротшилд най-напред съобщава на английското правителство, че Наполеон е претърпял поражение, а след това отива в борсата. Всеки обикновен банкер, притежавайки такава информация, навярно ще вложи всичките си пари в английските държавни облигации. Но не и Натан Ротшилд. Той започва да продава английски държавни облигации — и то в голямо количество. Без да казва нито дума, той стои на обичайното си място, като се опира на една от колоните на борсата (която оттогава наричат „колоната на Ротшилд“) и продава. В борсата се разнася: „Ротшилд продава!“ Навярно знае нещо: битката при Ватерло е загубена. А лондонският Ротшилд продължава да хвърля на пазара английските държавни облигации с движение на пръста при всяка продажба. След това в момент, когато държавните облигации са на най-ниска точка и борсата още не се е съвзела, той с едно-единствено движение купува обратно всичко, което е продал — само че за част от продажната цена. След няколко минути и в борсата официално достига новината за поражението на Наполеон. Стойността на английските държавни облигации скача високо и банката Ротшилд просто поглъща несметна печалба.

Сто и четиридесет години по-късно Фредерик Мортън, един от биографите на династията, коментира събитието така: „В този ден дори не може да се изчисли колко замъка, състезателни коне, картини от Вато и Рембранд са спечелени за потомците.“

След падането на Наполеон банката Ротшилд превежда платените от Франция репарации на стойност 120 млн. фунта на Лондон, Виена и Берлин — разбира се, срещу значителна комисиона. През техните ръце преминава и английската финансова помощ за Виена, затова през 1817 г. Ротшилдовци намекват на виенския двор, че вече заслужават някакво отличие. Дворцовият съветник фон Ледерер, който се занимава с отличията и императорските награди, предлага на двореца да наградят Ротшилдовци със златна кутия за енфие с монограма на императора, изобразен с диаманти. Ротшилдовци обаче скромно заявяват на двореца, че имат достатъчно диаманти, вместо това биха предпочели благородна титла. Бургът е изненадан, а придворният съветник Ледерер предлага на императора поради това, че братята Ротшилд са евреи, да ги поставят в най-ниската категория на благородниците. Така Ротшилдовци получават от Виена правото да поставят думичката „фон“ пред фамилното си име. Поканват ги да си предложат и фамилен герб.

Братята без стеснение представят в императорската канцелария такъв проект за герб, който би направил чест дори на някой ерцхерцог. В него има всичко: от орел до леопард, от лъв до пет златни стрели, хванати в шепа, което символизира единството на петимата. Като допълнение глави с корона и шлем сред украшенията, обкръжаващи герба. Императорската канцелария ужасена пише писмо на финансовия министър, в което споделя, че гербът на Ротшилдовци не може да се изпълни, тъй като според законите на хералдиката на тях не им се полага нито корона, нито лъв, нито орел. Служителите на канцеларията с перото си грозно надраскват скъпо проектирания нов герб на Ротшилдовци.

Малко по-късно, на 23 септември 1822 г., обаче къщата Ротшилд дава личен заем от деветстотин хиляди форинта на Метерних, всемогъщия канцлер на императора, при особено благоприятна лихва, който той трябва да върне за седем години. След пет дни със заповед на императора братята Ротшилд получават титлата барон и бюрократите на хералдическата канцелария със скърцане на зъби разрешават да се изпълни гербът така, както е предложен от Ротшилдовци: с орел, лъв и шлем.

И днес този герб, получен по благоволието на Метерних, украсява бланките за писма за лична кореспонденция на банките Ротшилд.

През десетилетията след Наполеон английската държава се свързва за цели поколения с банката Ротшилд в Лондон. (Една част от сделките със злато на Банк ъф Ингланд и днес се уреждат чрез английската банка Ротшилд. В една от канцелариите на втория етаж на лондонската банка заедно с представителите на четири други големи банки Ротшилдовци всекидневно опреде-лят курса на златото на английския пазар.)

Веднъж Натан Ротшилд иска да обмени в канцеларията на Банк ъф Ингланд едно кредитно писмо, издадено от франкфуртската банка Ротшилд. Банк ъф Ингланд му отговаря, че е склонна да обмени собствените си банкноти за злато, но не и кредитни писма на други банки. На другия ден Натан Ротшилд се явява в касата на Банк ъф Ингланд с десетфунтова банкнота, за да му я обменят със злато. Когато изненаданият касиер се съгласява, лондонският Ротшилд изважда от претъпкания си портфейл нова банкнота и обменя и нея. А след това в продължение на няколко часа продължава тази игра, така постъпват и девет от доверените му лица също с претъпкани портфейли в другите девет каси на Банк ъф Ингланд. За един ден английският златен запас намалява със сто хиляди фунта. На следващата сутрин Натан Ротшилд е отново в касата на Банк ъф Ингланд заедно със своите деветима чиновници. Излезлият директор го пита, докога ще продължи тази лоша шега. Отговорът е: „Банката Ротшилд ще гледа с недоверие на банкнотите на Банк ъф Ингланд дотогава, докато Банк ъф Ингланд се отнася с недоверие към кредитните писма на банката Ротшилд…“ В Париж другият брат, Джеймс Ротшилд, главният герой на контрабандния трик на Уелингтън, вече е парижки генерален консул на австрийската империя; през 1828 г. той купува разкошния дворец на министъра на полицията на Наполеон, Фуше, на улица „Лафит“. На всеки, който го попита, защо е избрал тъкмо този дворец, той отговаря: „Защото Фуше беше този, който ме дебнеше при делото Уелингтън, за да може да ме задържи.“) И днес този дворец е главната квартира на Ротшилдовци.

Поетът Хайне е редовен гост на къщата на улица „Лафит“, но свободният му дух не понася много поклоните пред златото. Той писа: „Вгледайте се как се кланят и раболепничат хората пред него. Така извиват гръбнака си, че и най-добрият акробат не може да го направи като тях. Пред вратата на канцеларията му застават смирено като Мойсей на планината Хорейб, когато открива, че ходи по светата земя. Мойсей сваля сандалите си и съм сигурен, че тези агенти биха свалили обущата си, ако не се страхуваха, че миризмата на краката им ще смути барона… Тези дни видях как един лакей, облечен в златна ливрея, носеше през коридора на двореца нощото гърне на барона. Там чакаше някакъв борсов спекулант, който повдигна шапката си пред важния предмет. Запомних името на този човек. След време навярно ще стане милионер…“

Хайне не се огъва пред златото. Веднъж Джеймс Ротшилд дава голяма вечеря на няколко приятели банкери. На кафето и коняка след вечерята той поканва и Хайне — с блясъка на ума си да забавлява банкерите. Поетът обаче изпраща следното писъмце по лакея на Ротшилд: „Скъпи господин бароне, след вечеря обикновено пия кафето си там, където вечерям…“

Виена, разбира се, е „отделен номер“, като се има предвид, че там Ротшилдовци се сблъскват с много по-строги разпореждания за ограничаване на евреите, отколкото в Англия или Франция. Тук евреите например не могат да притежават имение, да получават правителствена служба и политическа мисия. Натискът на австрийската полиция е толкова голям, че поради очакваните неприятности Ротшилдовци не смеят да изпратят своя пълномощник на прочутата Виенска конференция на победителите над Наполеон. В Лондон и във Франция са „императори“, докато във Виена не могат да се доближат до някой министър.

По-различна е историята за това как виенските Ротшилдовци през мрежата на тези ограничения стигат до заема, даден на Метерних, и до баронския герб, украсен с корона.

В 1819 г., по поръчение на братята, Соломон Ротшилд пристига във Виена и тъй като съгласно ограниченията не може да има къща, той наема една единствена стая в един от известните хотели на града, в „Рьомишер Кайзер“. Първата му дейност е да организира австрийски държавен заем за около 50 млн. форинта. Заемът протича под гаранцията на Ротшилд с огромен успех. Виенският двор спечелва от него няколко милиона форинта, а Соломон Ротшилд — шест милиона форинта. След държавния заем той наема цял етаж в „Рьомишер Кайзер“. След няколко месеца наема още един етаж, след това още един. Накрая целият „Рьомишер Кайзер“ става дворец на Ротшилд, макар че съгласно закона не може да има собствена къща. След успеха на държавния заем следва умелото стопанисване на преведените на Виена английски субсидии, а после една много деликатна „фамилна история“. Главното действуващо лице е Мария-Луиза, хабсбургската императорска дъщеря, жената на заточения Наполеон. Виенският конгрес обявява Мария-Луиза за „жертва на Наполеон“, дава и Пармското херцогство, а Метерних й намира любовник — царедвореца Найперг. Скоро императорската дъщеря сключва брак с Найперг, и то толкова таен, че дълго време не записват децата си в гражданския регистър. Децата обаче — при каквито и специални обстоятелства да са заченати — са внуци на австрийския император. Метерних възлага на Соломон Ротшилд незабелязано да продаде част от Пармското херцогство, което принадлежи на Мария-Луиза, да вложи по подходящ начин парите и така да осигури наследство на внуците. Ротшилд изпълнява задачата и от този момент съюзът Метерних — Ротшилд в действителност управлява Австрия. Оттук има само една крачка до онзи известен заем от 900 хиляди форинта и до придобиването на герб, богато украсен. В 1835 г., когато умира императорът, Метерних, изплашен, че една евентуална паника на борсата може да разклати австрийската икономика, а с това и неговото положение, се обръща отново към Соломон Ротшилд. Той заедно с парижката банка Ротшилд публично заявява: ако някой иска да хвърли на борсата ав-стрийски държавни облигации, виенската и парижката банка Ротшилд са готови да ги изкупят по най-високата дневна цена. Европейските борси се успокояват, а Ротшилд „подпомага“ Метерних при временните му затруднения. (Откъа от писмото на австрийския пълномощен министър в Париж до Метерних: „Трябва да Ви призная, господин канцлер, че изумяващо голямото влияние на банката Ротшилд веднага потисна финансовата паника, която започваше да завладява по-нервните вложители.“) Метерних и Ротшилд са заедно и в дните на революционната буря през 1848 година. (Метерних пише на Соломон Ротшилд: „Ако дяволът ме отнесе, той ще отнесе и Вас“)

Вечерта на 13 март в осем часа дяволът идва за Метерних, революционната маса публична изгаря портретите му на виенските улици. Двадесет часа по-късно Метерних избягва във Франкфурт. В джоба му се спотайват хиляда златни форинта, които получава от Соломон Ротшилд, и едно кредитно писмо до франкфуртската банка Ротшилд. Няколко месеца по-късно тълпата нахлува и в сградата на „Рьомишер Кайзер“ и Ротшилд също — поне временно — избягва във Франкфурт.

Той е „абсолютният банкер“ на „абсолютния канцлер“ на Хабсбургския гнет — както казват по онова време. А такива връзки са извънредно трайни. И днес потомъкът на Метерних ежегодно изпраща по една каса рейнско вино на баронеса Ели Ротшилд в Париж, която му отговаря с каса „Шато Лафит“, съкровището на областта, владение на фамилията, в която се произвежда това прочуто в цял свят вино. Но не само виното пътува. Западните „светски хроники“ ежегодно отбелязват, че фамилиите Ротшилд и Метерних се посещават взаимно в семейните си замъци.

В 1832 г. по улиците в Рим се появява подигравателен хвърчащ лист. Текстът му гласи: „Тъкмо сега Ротшилд целуна ръката на папата, а при излизането си по най-изтънчен начин изрази задоволството си от наместника на свети Петър. Докато другите, разбира се, наведени целуват пръстите на краката на светия отец, Ротшилд хвана малкия пръст на ръката на папата, за да не се наведе прекалено много.“

Предисторията на гневния хвърчащ лист е следната: Калман, четвъртият брат Ротшилд (който по-късно приема името Карл), по това време е господар на най-голямата неаполитанска банка.

Чрез братята си той успява да склони Метерних и австрийците да освободят Неаполитанското кралство. С негови пари ерцхерцозите на областта пресушават тосканските блата, а папата модернизира чифлиците си. И става така, че папа Григорий XVI не само го приема и не само го предпазва от прекалено дълбок поклон, но окачва на гърдите на италианския Ротшилд големия кръст на ордена „Свети Георги“.

През това време в Германия смятат петия брат за ръководител на династията. Той е ходатаят на семейството: той отправя молби до европейските короновани глави за отличия и консулски назначения. Франкфуртската банка съгласува международната стратегия на династията. Амшел, синът на стария патриарх Майер, пази франкфуртската крепост Ротшилд. Няма инвестиция между Рейн и Дунав, в която той да няма пръст. Няколко стотици немски фабрики, железопътни линии и шосета се раждат в стаите на франкфуртската банка Ротшилд. В градината на тази банка много по-рано е добре дошъл гост младият прусак, който по-късно става канцлер на немската империя: Ото фон Бисмарк. В 1851 г., когато Прусия изпраща Бисмарк като представител на събранието на немската конфедерация, Амшел става ковчежник (пазител на хазната) на конфедерацията, а това (както пише Маркус Ели Раваж, елин от биографите му, в книгата си „Петимата от Франкфурт“) „означава, че в известен, смисъл той става първият финансов министър на родилата се от конфедерацията империя“.

От Франкфурт дирижират и женитбите на Ротшилдовци. Законът на фамилията задължава младежите по възможност да се женят за момичета от по-далечните клонове на Ротшилдовата фамилия, а момичетата да се омъжват за аристократи. В Лондон дъщерята на Натан се омъжва за лорд Саутхамптън. Една от племенниците му — дъщерята на френския Ротшилд — става съпруга на граф Роузбъри. По-късно съпругът й става министър-председател на Британската империя. Една от девойките от неаполитанския род Ротшилд се омъжва за херцог Дьо Грамон, а нейната сестра — за херцог Ваграм.

Според техния закон всички сватби трябва да стават във франкфуртската къща. Ротшилдовци и аристократите, сродили се с фамилията, се подчиняват на това изискване. Обикновено за разкошните каляски няма място в тясната улица на гетото и гостите са принудени да се спъват по калдъръма, а със своите тоалети дамите едва преминават през тясната врата. Този закон се спазва до смъртта на Амшел Ротшилд, който умира на осемдесет и една година.

Историята на банката Ротшилд се преплита с големите обрати в историята на Европа, за което голям дял има бързината на информациите на Ротшилдовци, нещо повече — умелото разпространяване на фалшива информация. И това се потвърждава не само от примера на легендарния куриер от Ватерло.

През февруари 1820 г. например Ротшилдовци първи узнават, че пред парижката опера е убит предполагаемият наследник на Луи XVIII, претендентът за френския престол. С него загиват и надеждите на Бурбоните. Куриерите на Джеймс Ротшилд първи пристигат в Лондон, Виена, Франкфурт и Неапол и банките Ротшилд предизвикват на борсите наследствения банкрут на Бурбоните, преди още правителствата или конкурентите да разберат какво се е случило.

Десет години по-късно специално обучени пощенски гълъби отнасят новината за юлската революция от парижките Ротшилдовци на братските банки в чужбина. В Англия лондонската банка Ротшилд по-рано от английското правителство узнава, че Луи Филип се възкачва на френския трон. Талейран, голямата фигура на европейската дипломация, в писмо до сестрата на Луи Филип пише за този факт: „Ротшилдовци винаги информират английското правителство за събитията 10–12 часа преди да пристигнат съобщенията на английските посланици. Това е така, защото куриерите на Ротшилдовци имат на разположение специални кораби, които не вземат други пътници и които прекосяват канала независимо от атмосферните условия.“

В книгата си за Ротшилдовци („Ротшилдовците: един семеен портрет“) Фредерик Мортън пише, че куриерската мрежа на Рогшилдовци е по-сигурна, отколкото мрежата на която и да било велика сила. Тъкмо затова често се случвало посланиците на Англия, Франция, Испания, акредитирани в различните европейски страни, да им поверяват легационната поща. Австрийската тайна полиция докладва за това на Метерних, на сърдечния приятел на Ротшилдовци, като отбелязва, че куриерите от Неапол за Париж преминават през град Пиаченца. Тук има австрийски гарнизон и затова — се съобщава в полицейския доклад, — „от куриерите могат да се поискат писмата за проверка“.

Приятелството между Метерних и Ротшилдовци не пречи на канцлера да издаде заповед за проверка — и не възпира Ротшилдовци да не излъжат канцлера. Метерних тайно нарежда на гарнизоните да приемат куриерите на Ротшилдовци като официални австрийски куриери само по отношение на писмата, подпечатани с императорския печат, а другите пратки да отварят и цензурират. В отговор на това Ротшилдовци изграждат друга мрежа, успоредна с тази. Някои от куриерите имат задачата да се оставят да ги проверяват. Те с готовност се „съгласяват“ да отворят носените писма, които, разбира се, нарочно съдържат фалшива информация и които австрийската полиция стриктно препраща за Метерних.

След всичко това няма нищо чудно, че в 1870 г. Наполеон III търси посредничеството на френския и на ангийския Ротшилд, за да узнае дали английското правителство е склонно да му окаже помощ срещу заплашващото го пруско нахлуване. Лондонският Ротшилд заедно с английския министър-председател Гладстон се явяват при кралица Виктория в Уиндзорския дворец. След тази аудиенция английското правителство решава Англия да не се намесва. Така френските Ротшилдовци знаят, че пруско-френската война от 1870 г. ще избухне, преди това да знае самият Наполеон III. И, разбира се, съответно на това определят финансовите си маневри.

След разгрома на Франция кайзер Вилхелм I, Молтке и Бисмарк разполагат главната си квартира в замъка на един от френските Рогшилдовци във Фериер. Кайзерът разглежда всички салони на замъка, парка конюшните и оранжериите. А след това казва: „Един крал не може да поддържа всичко това. На това е способен само един Ротшилд.“

Ротшилдовци присъствуват и при раждането на Британската империя. Около 1860 г. те построяват нова сграда в Лондон в съседство с двореца на херцог Уелингтън, на Пикадили 148. В този дворец на 14 ноември 1875 г., неделя, на вечеря е поканен Дизраели, министър-председателят на Англия. По време на вечерята се появява камериер, който на сребърен поднос връчва писмо на Лайънел Ротшилд, тогавашния ръководител на лондонската банка. Писмото е донесено от един агент на парижките Ротшилдовци, съдържанието му Лайънел прочита на госта си. Същността на съобщението е, че задушаващият се от дългове египетски владетел, халифът, предлага на французите притежаваните от него акции от Суецкия канал — но той не е доволен от финансовото предложение на френското правителство. Суецкият канал тогава е един от най-важните стратегически, търговски и политически пътища на света. Англичаните отдавна имат желание да сложат ръка на него, но не могат да принудят халифа да преговаря с тях. Новината на агента на парижкия Ротшилд сигнализира, че настъпва удобният момент. Според една от по-ранните записки Дизраели само попитал Лайънел Ротшилд: „Колко искат?“ Двамата стават от масата и телеграфират в Париж. Докато да им поднесат коняка след вечерята в библиотеката, отговорът на парижките Ротшилдовци пристига: халифът иска 4 милиона фунта. По тогавашния курс 44 милиона американски долара.

На другия ден се задвижва политическата машина, но не без скърцане. Тъкмо тогава парламентът е във ваканция, а има закон, който забранява на Банк ъф Ингланд да отпуска заем на британското правителство без съгласието на парламента. Независимо от това ръководителите на банката съобщават на Дизраели, че не могат веднага и наведнъж да поставят на негово разположение четири милиона фунта, без да смутят лондонската парична борса. А Дизраели знае, че всичко зависи от бързината. Той посещава първо кралица Виктория, а после свиква на заседание Министерския съвет. Само след половин час министър-председателят се появява на вратата на заседателната зала и на чакащия го в преддверието секретар казва само: „Да“.

Секретарят знае за какво се отнася тази дума. За това, че кабинетът възлага на Дизраели да поиска пари не от Английската банка, а от Ротшилдовци за покупката на Суецкия канал. Фредерик Мортън описва тази сцена, разиграла се в светая светих на банката Ротшилд, по следния начин: „Когато секретарят влезе в стаята, Лайънел Ротшилд седеше в креслото си и ядеше мискет. Той продължи да яде и тогава, когато човекът на Дизраели му съобщи, че английското правителство би желало още утре да получи четири милиона фунта. Лайънел две секунди мълчаливо дъвка гроздовите зърна, а после изплю семките и каза: «Ще ги получи.»“

Два дни по-късно лондонският вестник „Таймс“ съобщава, че банката Ротшилд е внесла по сметката на египетския халиф четири милиона фунта и с това 177-те хиляди акции, които досега са били в ръцете на египетския владетел, стават собственост на правителството на нейно величество. Това осигурява контрола на Великобритания над Суецкия канал. На 24 ноември 1875 г. Дизраели пише възторжено писмо на кралица Виктория: „Ваш е, Мадам, Ваш е! Изиграхме френското правителство! Четири милиона фунта стерлинги, и то веднага! Това може да направи само една фирма: Ротшилд!“

Историята на Ротшилдовци изобилствува с десетки такива епизоди. Една статистика, изработена преди Първата световна война, показва, че само лондонската банка е финансирала 18 правителства в различни страни. Стойността на заемите й, изразена в днешни пари, достига 30 милиарда долара. Кралица Елисавета, жената на Франц-Йосиф, прекарва последния ден на живота си във вилата на Ротшилдовци при Женевското езеро, преди да я прободе камата на един анархист. В Лондон кралица Виктория е постоянен гост в замъците на Ротшилд, а всяко лято прекарва няколко седмици в замъка на фамилията в Южна Франция. (В спомените на един от братята Ротшилд е записано, че веднъж баронеса Алис Ротшилд извиква на кралица Виктория: „Веднага излезте от тревата, защото ще стъпчете цветята ми!“ Виктория покорно излиза.)

Това е върхът — и той не се изменя дори тогава, когато от петте банки Ротшилд всьщност остават само три. Когато Италия се обединява, банката Ротшилд, свързана с Неаполитанското кралство, затваря вратите си.

Във Франкфурт някогашното немско семейство остава без мъжки потомък, той умира, и затова в 1901 г. ликвидират тамошната банка. (До идването на Хитлер франкфуртската банка все още работи, ръководена от жена, но тя няма предишното си значение.) Последното франкфуртско момиче от рода Ротшилд се омъжва за един банкер на име Голдшмит и банката започва да се нарича Банка Ротшилд-Голдшмит.

В сравнение с този фантастичен връх Първата световна война означава относителен упадък на Ротшилдовци. Много от хроникьорите на династията смятат, че с Първата световна война започва световнополитическата роля на Съединените щати и заедно с тях ролята на американските капиталисти и банкери. Факт е, че през Първата световна война всяка банка Ротшилд подкрепя правителството, в чиято столица се намира. В тази война от нов тип вече няма възможност да се съгласуват действията, нито пък да се продължат „романтичните“ традиции на шпионската и куриерската служба на Ротшилдовци. Тази специфична епоха има и своите, комични случаи.

През войната жената на господаря на френската банка, барон Морис дьо Ротшилд — навярно за да си отдъхне от военновременните лишения — заминава на почивка в Сен Мориц. Тя отсяда в ползващия се и досега с легендарна слава хотел „Палас“, след като дирекцията му е уверила баронесата, че „в хотела няма немци“. На вечерята обаче пред очите на мадам Ротшилд се мярнала жената на един немски фабрикант на шампанско, която също е отседнала в луксозния хотел. Жената на Ротшилд, забравяйки, че фамилията й води началото си от Франкфурт, напуска хотела с думите: „Не мога да гледам немци.“ Тя решава повече да не стъпи в Сен Мориц.

Но за Ротшилдовци дори и обидата е сделка. За да отмъсти, баронесата убеждава съпруга си да изгради нов луксозен курорт в живописната местност „Межев“ на френските Алпи. И днес „Межев“ е един от най-скъпите френски зимни курорти и един от бисерите на недвижимото имущество на Ротшилдовци…

Фредерик Мортън пише: „Когато през 1918 г. оръдията замлъкват, нищо вече не е такова, както бе преди, дори и самите Ротшилдовци.“

Това в историята на фамилията не означава друго, освен че „в сравнение с великото столетие“ на Ротшилдовци банката действува по-скромно, но все още на извънредно високо равнище. Имуществото остава незасегнато, а търговските интереси продължават да носят фантастична печалба. Може би разликата може да се формулира така, че в този нов период на господство на монополистичния капитал Ротшилдовци вече не упражняват такова съдбоносно влияние в обратите на световната политика, както по време на битката при Ватерло или заема за Суецкия канал.

Дейността на австрийската банка Ротшилд, разбира се, се ограничава и докато през 1914 г. виенските Ротшилдовци са най-важните банкери на монархията, след 1918 г., след разпадането на монархията, те се движат в по-тесни граници.

През това време сътрудничеството между английските, френските и австрийските Ротшилдовци се проявява на първо място в областта на финансовите спекулации. Ръководна роля в тях играе включително и днес извънредно влиятелната френска банка Ротшилд. По това време барон Едуард Ротшилд е и член на дирекционния съвет на Френската национална банка.

Ротшилдовци организират международен банков синдикат, чиито пипала стигат от виенската банка Кредитенщалт, контролирана от Луи Ротшилд, до нюйоркската банка Морган. Международните валутни манипулации носят огромна печалба на фамилията — чак до настъпването на голямата криза през 1929 г. Тя засяга много чувствително положението особено на австрийските Ротшилдовци. През 1930 г. най-важния селскостопански кредитен институт на тогавашна Австрия, Боденкредитанщалт, е на ръба на банкрута и австрийският канцлер лично отива при барон Луи Ротшнлд с молба да поеме пасивите на банката. Кредитанщалт, контролирана от Ротшилдовци, удовлетворява молбата на канцлера, но при обстоятелствата на кризата спасителната акция дотолкова обременява семейната банка, че една година по-късно самата тя е принудена да преустанови плащанията. Фалитът на Кредитанщалт означава всъщност началото па средноевропейския поток на голямата депресия, избухнала през 1929 година. Банкрутът струва на Ротшилдовци 30 милиона златни шилинга, а на австрийското правителство най-малко два пъти по-голяма субсидия!

Но и след банкрута на Кредитанщалт Луи Ротшилд остава най-богатият човек в Австрия. Фалитът не засяга виенската фамилна банка (С. М. Ротшилд и синове). Австрийските Ротшилдовци продължават да са едни от най-големите земевладелци в Средна Европа.

На запад от австрийската граница обаче все по-силно тропат ботушите на нацистките щурмови отреди и става ясно, че на виенските Ротшилдовци им предстои известно изпитание. Не затова, че са банкери, а защото произлизат от франкфуртското гето.

Легендарният куриерски институт на Ротшилдовци все още функционира по лични въпроси и френската банка Ротшилд на 10 март 1938 г., в деня преди окупирането на Австрия от нацистите — аншлуса, — предупреждава Луи Ротшилд да напусне незабавно Австрия. Баронът обаче не иска да наруши спокойствието си и едва на другия ден отива на виенското летище (разбира се, придружен от камериера си). Преди да се качи на цюрихския самолет, двама СС часови го познават и отнемат паспорта му.

Два дни по-късно есесовци се явяват в двореца на Луи Ротшилд и му заповядват да ги последва. С това задържане започва трагикомедията между нацистите и виенските Ротшилдовци, която е толкова характерен пример за свързващата, специфична и почтителна връзка между Хитлер и едрия капитал.

Барон Луи посреща есесовците с думите, че с радост ще ги последва, но преди това трябва да вечеря. Щурмоваците, които обикновено не уважават такива желания, този път, изглежда, имат специални указания, застават покорно около масата, застлана с покривка от дамаска, докато баронът (обслужван от трима камериери) вечеря спокойно, изплаква пръстите си с ароматизирана вода, изпушва цигарата си след вечеря, взема обичайното си лекарство. След това тръгва с есесовците.

Завеждат Луи Ротшилд най-напред при един от шефовете на новата австрийска полиция, ръководена от нацистите. Според записките тук протича следният диалог: „И така, вие сте Ротшилд. Точно колко сте богат?“ На този въпрос барон Луи отговорил, че са нужни няколко дни, докато неговите счетоводители въз основа на сегашното положение на световните борси и пазари на суровини могат да установят това. „Е, добре — казал полицейският шеф, — тогава кажете поне колко струва виенският ви дворец заедно с предметите на изкуството в него.“ Отговорът прозвучава така: „Колко струва катедралата «Свети Стефан»?“

Тук полицейският началник прекъсва разпита и отвеждат барона в една килия. Но там не остава дълго. Преместват го скоро във виенската главна квартира на гестапо и го настаняват в стаичката до стаята на лишения от поста му австрийски канцлер Шушниг.

Не става дума за това, че барон Ротшилд е заплашен от някаква физическа опасност. Гьоринг изпраща в Швейцария специален пратеник, известния Ото Вебер, който съобщава условията на цюрихските агенти на Ротшилдовци. Според тях те ще освободят барон Луи, ако маршал Гьоринг получи за тази услуга 200 хиляди долара (разбира се, не в марки, а в долари, и то поставени в трезора на някоя швейцарска банка). А хитлеристката империя да получи имуществото на австрийската банка Ротшилд, включително и чехословашкия завод за стомана „Витковице“. Представителите на Ротшилд в Цюрих се пазарят много сериозно. Те съобщават на изненадания пратеник на Гьоринг, че Ротшилдовци преди две години тайно са прехвърлили пакета акции на „Витковице“ на една английска фирма. В замяна на това за освобождаването на барон Луи Ротшилд те са съгласни да дадат на Берлин имуществото на австрийската банка. Заводът във Витковице обаче може да се получи само след като баронът пристигне в чужбина, и то само в случай че нацистите заплатят на английските Ротшилдовци три милиона фунта.

Преговорите се протакат. През това време нацистите вече окупират Чехословакия, но заводът „Витковице“, който е в английски ръце, все още не е тяхно владение.

По време на най-разгорещените спорове веднъж внезапно се отваря вратата на „стаята Ротшилд“ в сградата на виенското гестапо и се появява сам кръволокът Хайнрих Химлер, страшният шеф на СС. Пазарят се цял час за условията, но барон Ротшилд не отстъпва. Химлер излиза, а след един час се появяват СС-транспортни работници. Те внасят в стаята един стоящ часовник стил Луи XIV и една неподходяща към него грамадна китайска ваза, а леглото му покриват с кадифена покривка в портокалов цвят. По този начин явно Химлер иска да покаже, че баронът ще трябва още дълго да остане в главната квартира на виенското гестапо. Но барон Луи Ротшилд, комуто е съвсем ясно, че за него са валидни специални закони, изкрещява на есесовците: „Изнесете тези безвкусни неща! Впрочем тази стая изглежда като краковски публичен дом!“

На другия ден представителите на Химлер съобщават, че приемат условията на Ротшилдовци и баронът може да си отиде. Луи Ротшилд отговаря, че сега е двадесет и три часът, че той не може да очаква от виенските си приятели толкова късно да му бъдат на разположение и затова желае да прекара още една нощ в главната квартира на гестапо. В историята на гестапо дотогава няма подобен случай и затова трябва да се поиска, специално разрешение по телефона от Берлин.

Последната нощ Луи Ротшилд прекарва вече като гост във виенското гестапо, два дни по-късно преминава швейцарската граница. През юли 1939 г. немците съобщават, че съгласно споразумението ще преведат на лондонските Ротшилдовци три милиона фунта за акциите на „Витковице“. Английското правителство обаче влиза във войната, преди тези пари да са пристигнали в Лондон.

Виенската трагикомедия не се повтаря в Париж, защото парижките Ротшилдовци заминават навреме — една част от тях за Лондон, а друга част — за Съединените щати. Впрочем в Лондон се плетат онези нишки, които са източници на днешната власт и връзки на френската банка Ротшилд. Един от младите членове на френската фамилия Ротшилд, Ги дьо Ротшилд, в Лондон се присъединява към генерал Дьо Гол и в негова услуга изпълнява много задачи. В края на войната той е адютант на военния комендант на Париж. (Впрочем къщата на „Пикадили“ 107 — по време на войната „Клуб на свободните френски офицери“ — е също собственост на английските Ротшилдовци.)

Нацистите, макар и да не залавят Ротшилдовци, „залавят“ имуществото им. Фамилията прехвърля една част от картините и произведенията на изкуството в испанското и аржентинското посолство, а много ценности пренася в Лувър, за да се ползват от съответната защита като „френска национална собственост“. Лувърът обаче не означава защита, защото по настояване на Гьоринг Хитлер издава специална заповед, която анулира документите за прехвърлянето на собствеността на Ротшилдовци и съгласно която запазва правото си да разполага със съкровищата на фамилията.

След войната се установява, че нацистите са ограбили 203 частни колекции във Франция — около шестдесет хиляди художествени предмети. Повече от четири хиляди от тях са на Ротшилдовци. Сигурни представители на фамилията посрещат влаковете на товарните гари и подреждат картините, статуите, гоблените съобразно с това, от кой дворец са и на кой член от фамилията принадлежат.

След Втората световна война, при новото съотношение на политическите и икономическите сили в света, старата ръководна роля на Ротшилдовци не може вече да се възстанови. Но двата останали стълба, лондонската и парижката банка Ротшилд, и до днес са смятани за големи финансови сили.

След десетгодишна реставраторска работа отново съществува разкошният символ на властта на Ротшилд, замъкът във Фериер, който е изумил Вилхелм I. Когато цитираният вече хроникьор на династията Фредерик Мортън влиза, за да разгледа замъка, той написва само няколко изречения, които добре отразяват противоречията между легендата и съвременната действителност на Ротшилдовци. „Салони, достойни за император; кристални полилеи и висящи градини: картини, струващи съкровища; гоблени, инкрустации от злато, слонова кост и миди; лебеди в изкуствените езера; крановете в баните от плътно сребро. Човек се пита: живял ли е някога Робеспиер, имало ли е някога Френска революция?“