Едгар Уолъс
Лице в мрака (9)

9

Дик Шенън живееше в един апартамент на Хеймаркет, който помощникът му обичаше да нарича „най-новия Скотланд Ярд“, защото „големите петима“ често правеха съвещания там. В деня на освобождаването от ареста на Одри там се бяха събрали само инспектор Лейн, Стийл и самият Дик.

— Значи сте я изпуснали? — попита инспекторът.

Дик кимна с въздишка.

— Ще ми докладват за нея. Какво става впрочем с Малпас?

— Той е една загадка — отвърна Лейн, — както и къщата му. Живее там от много години и никой още не го е виждал. Плаща си своевременно сметките, а веднага след нанасянето си е изразходвал значителна сума за всякакви устройства в къщата: електрически проводници, алармени системи и разни други чудесии. Една голяма фирма от Торино дълго е работила над тях.

— А куриери няма ли?

— Не, и това е най-странното. В къщата не пристигат хранителни стоки, от което следва, че трябва или да гладува, или да излиза навън. Наредих да я наблюдават отпред и отзад, но никой от хората ми не е успял да го види, макар да са забелязали различни необичайни неща.

— Доведете момичето тук, Стийл — каза Шенън и веднага след това помощникът му избута в стаята една доста напудрена млада дама.

— Госпожица Нилсен, професионална танцьорка без работа? — попита Дик.

— Да, така е.

— Разкажете ни за посещението си в Портмън Скуеър 551.

— Ако знаех, че говоря с детектив, нямаше да съм толкова приказлива — отговори тя. — Старецът искаше от мен да разиграя сцена в съседство при господин Маршълт: да викам, че господин Маршълт е мошеник, да счупя един прозорец и да се оставя да ме арестуват.

— Причина за това не ви ли е споменал?

— Не. Работата не ми хареса и се зарадвах страхотно, когато отново излязох навън. Пфу, какъв противен стар тип! И стаята бе съвсем тъмна. Истинска къща на ужасите! Врати, които сами се отварят, гласове, които идват отникъде. Бях благодарна на бога си, когато отново се намерих на улицата.

— А откъде познавахте човека? — запита недоверчиво Дик.

— О, прочел е името ми от съобщенията във вестниците — за търсене на работа, нали знаете.

Тъй като по-нататъшните въпроси не доведоха до нищо, момичето бе пуснато и дойде ред на Лейн да докладва.

— Данъчният чиновник се оплака, че не е успял да види господин Малпас. Решили, че плаща твърде малък данък общ доход, и когато го призовали, не дошъл лично, а изпратил разрешително да проверят банковата му сметка. Тя била най-простата банкова сметка на света: годишно се внасяли в брой 1500 лири стерлинги и за една година се изплащали 1500 лири стерлинги. Без никакви разписки. Нищо друго освен вноски, данък върху недвижимото имущество и по-големи суми за текущи разходи.

— И никой ли не го посещава в къщата?

— Само два пъти месечно, обикновено събота вечер. Както изглежда, всеки път е различен човек, който винаги идва след смрачаване и никога не остава повече от половин час. Веднъж бе негър и един от хората ми се зае с него, но не успя да измъкне абсолютно нищо.

— Малпас трябва да се наблюдава още по-внимателно — нареди Дик и инспекторът си взе бележка. — Хванете един от тези посетители под някакъв претекст и го претърсете. Може да се окаже, че става дума за просяк — или не за такъв!

* * *

Одри бе направила интересно откритие. Съществуваше нещо загадъчно, наречено „удостоверение“, за което понякога споменаваха като за „препоръка“. Без такова нещо бе невъзможно да се получи каквато и да е работа. Паричните й запаси бързо се стопиха и през първия от коледните празници закуската й се състоеше само от суха филия хляб и студена вода.

Във вторник получи за своя изненада писмо, което се състоеше единствено от два реда:

„Елате днес следобед към 5 часа. Имам работа за вас.

Малпас

Портмън Скуеър 551“

Гледаше с набръчкано чело бележката. Кой бе Малпас и как бе разбрал за съществуванието й?

Обаче нуждата не оставяше време за въпроси, така че тя се появи пред къщата в уреченото време, прогизнала от дъжда, и като не намери звънец, почука със свити пръсти.

— Кой е? — Гласът сякаш идваше от самата стена до вратата.

— Госпожица Бедфорд.

След малка пауза вратата се отвори бавно.

— Влезте. Стаята е на първия етаж — рече гласът.

Външната врата се затвори зад Одри. Обзета от необясним страх, тя искаше да избяга и потърси дръжката на вратата — но след като не намери такава, потисна страха си и се изкачи по стълбите. На първия етаж забеляза само една-единствена врата и след кратко колебание почука на нея.

— Влезте! — този път гласът идваше отгоре. Над главата й, в касата на вратата, се намираше малка решетка.

Постоя за момент, докато събере смелост, после влезе през леко открехнатата врата.

Стените на огромното помещение бяха покрити толкова плътно с черен плат, че не можеше да се забележи къде бяха прозорците или къде започваше таванът. Дебелият килим заглушаваше шума на плахите й стъпки.

В най-отдалечения ъгъл на стаята, зад бюро лампа със зелен абажур, седеше странно противна фигура. Главата й бе дребна и плешива, голото лице покрито с хиляди бръчки, носът дебел и увиснал надолу. Дългата й остра брадичка непрестанно се движеше, сякаш човекът говореше сам на себе си.

— Седнете на стола — покани я глухият глас.

Очите й вече бяха привикнали към тъмнината и като трепереше, тя седна край малката маса.

— Накарах ви да дойдете, за да опитате късмета си — промълви гласът. — Преди вас много други са седели на този стол и са си тръгнали като богати хора. Там на масата, виждате ли?

Трябва да бе натиснал някакъв бутон, защото внезапно над главата й пламна ярка светлина и тя видя връзка банкноти на масата.

— Вземете ги? — каза мъжът.

Тя протегна трепереща ръка и хвана пачката — както и някакъв ключ, след което светлината бавно изгасна.

— Името ви е Одри Бедфорд, нали? Преди три седмици, след десет дена разпит по подозрение в съучастничество, сте била пусната на свобода, не е ли така?

— Да, не го крия и щях сама да ви го кажа.

— Невинна сте били, разбира се, нали?

— Да, бях невинна.

— Лошо сте облечена… Това не ми харесва. Купете си хубавя дрехи и елате другата седмица по същото време. Ключът отваря всички врати, когато системата за блокиране е изключена.

Най-накрая Одри си възвърна дарбата да говори.

— Трябва да знам какви задължения поемам — рече тя. — Много щедро от ваша страна, че ми поверявате толкова пари, но ще разберете, че не мога да ги приема, без да знам какво ще поискате от мен.

— Задачата ви ще е да разбиете сърцето на един мъж — гласеше отговорът. — Лека нощ!

Тя почувства хладен полъх и се обърна.

Вратата стоеше отворена. Одри бе отпратена.

Изтича бързо надолу по стълбите и когато се опита да пъхне ключа си в мъничката ключалка, той се изплъзна от треперещите й пръсти и падна на пода. Тя го затърси и намери не само ключето, но и още нещо близо до него — голям колкото орех кристал, на който бе залепено парченце червен восък с ясния отпечатък на миниатюрен печат. Реши да донесе обратно необикновения предмет следващата седмица, пъхна го в чантичката си и после, вече на улицата, пое дълбоко дъх.

Една кола се движеше бавно по улицата и когато Одри й махна, се приближи до бордюра. Тъкмо щеше да се качи, когато забеляза жена с елегантна шапка и прогизнало кожено палто, която се опитваше, залитайки, да удари с чукчето вратата на съседната къща. Въпреки отвращението си от всякакви пияници — и особено от женски пол, — тази жалка особа предизвика съжалението на Одри и тя бе готова да отиде и да й помогне, когато външната врата внезапно се отвори и един застаравящ мъж извика:

— Е, какво означава това? Кой разиграва сцени пред вратата на един джентълмен? Вървете си яли ще извикам полиция!

Гласът бе на Тонгър. Като се олюляваше, пияната жена пристъпи към него и се свлече на земята. В следващия миг Тонгър я издърпа в къщата и затвори вратата.

— Това е къщата на господин Маршълт — каза шофьорът, — африканския милионер. Накъде, госпожице?