Едгар Уолъс
Лице в мрака (6)

6

Бил Станфорд, наричан Големия Бил, не бе никак сантиментален, но все пак промърмори:

— А ако я хванат… и тя ни предаде?

— Това е единственото ми съмнение и то е съвсем малко — отвърна Дора.

Високият мъж се замисли за момент. После обяви:

— Това нещо трябва да се махне от къщата. Заключи вратата, Дора!

Тя се подчини. Върху камината стоеше великолепен порцеланов часовник с малка фигура на фавън отгоре му. Като хвана този фавън здраво, Станфорд извади голяма част от машинарията на часовника, което не му попречи да продължи спокойно да тиктака. Леко натискане на една пружинка бе достатъчно, за да се отвори едната страна на бронзовата кутия и да се открие побиращият се в нея пакет, увит в станиол. Бил го сложи на масата и когато го разви, пламна такъв фойерверк от сини, зелени и чисто бели отблясъци, че Дора остана с широко отворена уста от смайване и захлас.

— Зад това се крият няколко хиляди лири стерлинги — рече замислено Станфорд, — а също и по десет години за всеки от нас.

Елегантният Мартин Елтън потръпна.

— Не говори за такива неща! — каза той. — Сега става въпрос само за това, кой ще отнесе пратката.

— Одри, естествено — отвърна невъзмутимо Дора — Никой не я познава и никой няма да се усъмни в нея. А Пиер тя лесно ще познае. И тогава вече край на всичко това, Мартин. Помисли си само: веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода…

— Навярно Лейси Маршълт ще направи Мартин директор — пошегува се Станфорд.

— Но аз почти не го познавам — рече Дора. — Бъни, нали ти разказах, че го срещнах на бала на Деншърс. Идва от Южна Африка и е ужасно богат, както и невероятно алчен.

— Да се върнем към проблема! — прекъсна я нетърпеливо Станфорд. — Какво ще стане, ако я хванат? След случая в Лейлънд Хол Елтън даде на някакъв човек от Богнър да изнесе стоката от страната. Спомняш ли си? Хубаво, Дик Шенън разговаря днес няколко часа с този приятел от Богнър.

Красивото и бледо лице на Мартин побеля още повече.

— Нищо няма да издаде — промълви той.

— Кой знае? Ако някой успее да го накара, то това ще е Шенън.

— Да, това нещо трябва да изчезне! — каза Дора. — Прибери го, Мартин!

Той се зае да опакова огърлицата, уви я в памук, пъхна я в стара цигарена кутия, която загърна в кафява хартия, завърза я с канап и я мушна в китайската ваза, стояща в ъгъла, след което сглоби отново порцелановия часовник.

— И все пак ако я хванат, ще проговори ли? — по-втори въпроса си Станфорд.

Дора се замисли за момент.

— Не, със сигурност няма! — отговори тя и после се качи горе да доведе сестра си.

Когато Одри влезе в стаята, в погледа й попадна най-напред висок широкоплещест мъж със съвсем късо подстригана коса, който я гледаше със сериозни и сурови очи.

— Господин Станфорд — представи го Дора, — а това е мъжът ми.

Одри изгледа слисана крехкия контешки облечен Елтън, чийто блед цвят на лицето се подчертаваше още повече от черните мустачки и катранените вежди. Значи това бе прехваленият Мартин!

— Много се радвам да се запозная с теб, Одри! — каза той и я изгледа с възхищение. — Дора, тя е очарователна!

— Да, по-хубава е от преди — отвърна безразлично жена му, — но е облечена ужасно.

Одри не се смущаваше лесно, обаче втренченият поглед на високия мъж, който направо я пронизваше и вцепеняваше, я караше да се чувства неловко, така че се зарадва, когато той се сбогува. Мартин го изпрати, за да даде възможност на Дора да представи измисления си разказ.

Тя описа историята на някоя си лейди Нилигън, която била малтретирана от жестокия си съпруг и се видяла принудена от страх да напусне страната, Но в бързината не успяла да вземе медальона с портрет на детето си.

— Ние успяхме да вземем медальона — завърши тя. — Направихме го, макар и да не беше наша работа, защото аз съм доста задължена на тази жена. Мартин накара с подкуп един от прислужниците да ни изнесе въпросния медальон. Сега обаче изглежда, че мъжът е надушил работата и ни наблюдава ден и нощ, така че не смеем да го изпратим нито по пощата, нито по човек. Но днес в Лондон пристига приятел на бедната лейди Нилигън, с който се уговорихме да се срещнем на гарата, за да му предадем медальона. Затова въпросът ни е: ще бъдеш ли толкова добра и да му го занесеш, Одри? Теб никой не те познава, хрътките му няма да те безпокоят и ще можеш да ни направиш голяма услуга.

— Но… това е много странна история! — възкликна Одри, като сбърчи чело. — Не можете ли да го изпратите по куриер? Или не може ли човекът да дойде тук?

— Нали ти казах, че къщата ни е под наблюдение! — отвърна Дора нетърпеливо. Но добре, щом не искаш…

— Разбира се, че ще го направя — засмя се Одри.

— Колко мило от твоя страна! Само още нещо: ако все пак историята се разкрие, не трябва да споменаваш имената ни. Моля те, закълни се в името на починалата ни майка…

— Не е нужно — прекъсна я студено Одри. — Обещавам ти, това е достатъчно.

От малката вечеря, за която бе споменала Дора, изглежда, нищо не се бе получило, защото в осем и половина тя се качи при сестра си и й връчи малък продълговат, здраво завързан и запечатан пакет.

Описа ясно и точно тайнствения Пиер и добави:

— И преди всичко: не ме познаваш и никога през живота си не си стъпвала в къщата на Кързън Стрийт 508. На мъжа ще кажеш единствено: „Това е за мадам“.

Одри повтори съобщението и рече:

— Какви усложнения за такава дреболия! Струва ми се, че участвам в заговор.

След като скри пакетчето във вътрешния джоб на палтото си, тя излезе от дома и тръгна забързано в посока на Парк Лейн. Веднага след нея от къщата изскочи Мартин и не я изпусна от очи, докато тя не се качи на един автобус, а той продължи да я следва с такси.

Одри слезе пред гара Чаринг Крос и се втурна към голямата зала. Гарата гъмжеше от хора, така че мина известно време, преди да открие господин Пиер, набит дребен човек с руса брада и голям белег от рождение на лявата буза, който трябваше да й послужи за разпознаване. Без да се бави, тя извади пакета, приближи се до него и каза полугласно:

— Това е за мадам.

Той я изгледа изпитателно и пъхна пакета в джоба си толкова бързо, че тя почти не успя да проследи движението му.

— Биен! — рече той. — Бихте ли благодарили на мосьо?

Обърна се и без да бърза, се отдалечи. Одри почака, докато той се изгуби в тълпата. Но преди да тръгне и тя към изхода, някой я хвана под ръка.

— Ще дойдете с нас, скъпа — обади се приятелски глас. — Аз съм капитан Шенън от Скотланд Ярд.

Изведнъж той се запъна и се вгледа стъписан в обърнатото към него изплашено лице.

— Моята принцеса на просяците! — възкликна той развълнувано.

— Моля ви, пуснете ме! — обхванал я бе ужасен страх, така че за момент й се искаше да потъне в земята. — Трябва да… — започна тя, но млъкна навреме.

— Искате да се върнете при госпожа Елтън на Кързън Стрийт? — помогна й Шенън.

— Не, не при госпожа Елтън. Не познавам никаква госпожа Елтън — отвърна тя припряно.

Дик поклати глава.

— Съжалявам, но ще трябва да поговорим още за това. Не искам да ви държа хваната за ръката. Ще дойдете ли и така?

— Вие… арестувате ли ме? — изхълца тя. Той кимна със сериозно изражение на лицето.

— За съжаление трябва да ви арестувам, докато се изяснят определени обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Вие сте последната, била в контакт с един мъж на име Пиер и в състояние да му предадете пакета. Освен това идвате от къщата на сестра ви Дора и съпруга й Мартин Елтън.

Сърцето й натежа като олово, но тя се стегна и рече с мъка:

— Няма да правя опити да бягам. Но не идвам от госпожа Елтън и тя не ми е сестра. Когато ви споменах това днес следобед, ви подведох.

Шенън я качи на едно такси и я отведе.

— Лъжете, за да защитите сестра си и Бъни Елтън — каза той. — Много ми е неприятно да ви обвинявам, че лъжете, но вие наистина го правите!

В мозъка й всичко се въртеше бясно. Само един факт изплува ясно от водовъртежа на мислите. Не ставаше дума за медальон, който трябваше да пренесе за Дора. Бе нещо много по-важно — нещо ужасяващо!

— Какво е имало в този пакет, за който говорите? — попита тя сухо.

Шенън не й отговори веднага.

— Преди четири дни бе нападната съпругата на известен американски банкер — рече той — и диамантената й огърлица бе откъсната от врата й. Да предположим, че тя е била в пакета.

Одри се изправи. Лицето й се изкриви болезнено. Имаше чувството, че са я ударили. Дора! Седеше, скована от ужас.

— Естествено, не сте знаели какво е било — продължи да говори той сякаш на себе си. — Страшно е да се иска подобно нещо, но трябва да кажете истината, дори и ако тя определя за сестра ви такава съдба, каквато тя отдавна заслужава. Не знаехте ли, че Дора Елтън и съпругът й са опасни лондонски крадци?

Колата, изглежда, се движеше в кръг. „Направи всичко, което можеш, за Дора…“ Суровата заръка на майка им кънтеше в ушите й. Трепереше силно, мозъкът й бе като парализиран. Само за едно си даваше сметка: бе арестувана — тя, Одри Бедфорд! Прокара език по пресъхналите си устни.

— Нямам сестра — излъга тя, като дишаше тежко. — И не знам за никакъв пакет.

Дик Шенън въздъхна. Не му оставаше нищо друго, освен да я задържи по подозрение.

Пиер бе пристигнал преди тях и вцепенена от ужас, тя видя на бюрото отворения пакет и искрящото му съдържание. После Шенън я отведе пред масата за разпит.

— Име: Одри Бедфорд — започна той. — Адрес: Фонтуел, Западен Съсекс. Заподозряна… — той се запъна. — Заподозряна в пренасяне на крадени скъпоценности. А сега кажете истината! — пошушна й той.

Тя поклати глава.