Едгар Уолъс
Лице в мрака (29)

30

Когато се събуди на следващата сутрин. Одри огледа смаяно луксозно обзаведената си стая. На вратата се почука и след като отново се бе мушнала в леглото, една камериерка вкара малка количка със закуска, а до чинията, за най-голяма нейна изненада, лежеше писмо от Дора. Учудването й нарасна още повече, когато прочете следните редове:

„Мила сестричке!

Ще можеш ли някога да ми простиш грозните неща, които ти наговорих или ти сторих? Мислите не дават покой на мен и Мартин и като си спомня за отвратителната си постъпка спрямо теб, мисля, че тогава не съм била с ума си. Ще бъдеш ли така мила да ми простиш и да забравиш? Имам да ти казвам много неща. Моля те, обади се. Твоя обичаща те сестра Дороти“

— Дороти? — промълви Одри слисана. Все пак изпита нещо като радост и отиде веднага на телефона.

Когато Дора отговори, гласът й звучеше глухо.

— Колко мило, че искаш да дойдеш! Нали сега работиш за Стормър?

— Откъде знаеш?

— Някой ми каза. Но това няма значение, стига да дойдеш.

Одри използва случая да разпита камериерката за тайнствения господин Торингтън.

— Казват, че е милионер — отвърна тя, като вдигна рамене, — но не виждам да е щастлив с парите си. През целия ден седи в стаята си и пуши или чете, а вечер излиза. Но не ходи на театър или други такива места! Не, само скита из улиците. Ех, и аз да бях като него! Всяка вечер щях да ходя в „Пале дьо Данс“.

— Сега тук ли е?

— Да, преди малко му занесох закуската. Едно трябва да призная: винаги е учтив и живее съвсем порядъчно. Става в пет часа и тогава портиерът трябва да му носи кафе и кифличка. Казва, че е привикнал толкова отдавна към това, че вече не може да се промени.

— Има ли си секретар?

— Не, нищо си няма. Дори папагал!

* * *

По обяд Одри се обади по телефона в бюрото „Стормър“. Изглеждаха много доволни от бедния й отчет и тя се замисли учудено върху това по пътя към Кързън Стрийт.

Дора я прие много приятелски, хвана я за раменете и попита:

— Наистина ли си ми простила? Слава Богу, изглеждаш много добре. Никой не би повярвал, че си с цяла година по-голяма от мене!

— По-голяма от теб? — повтори стъписано Одри.

— Да, сестричке! За объркването е виновна мама. Тя се държеше толкова странно, особено с неблагоразположението си към теб. Ти си родена една година преди мен. Ето, това тук е актът ти за раждане: „Одри До-роти Бедфорд“. Бедфорд бе първият съпруг на мама.

Одри погледна недоумяващо документа.

— Но тя винаги казваше, че ти си по-голяма и в училище ти винаги бе с един клас преди мен! Ако това е така, баща ми…

— Точно така, скъпа! Твоят баща не лежи в затвора — каза тихо Дора. — Не исках да го приема, но… става дума за моя! Той е американец, който дошъл в Южна Африка и се женил за мама, когато си била на четири седмици.

— Невероятна история! — промълви Одри. — Изведнъж не трябва да се казвам Одри! А и двете ли носим името Дороти? — Изведнъж тя трепна и скочи от стола. — Мога да докажа, че съм по-малката! — извика тя триумфиращо. — Мама сама ми каза къде е било кръщенето ми — в една църква в Розбанк в Южна Африка!

* * *

След като Дора изпрати сестра си до външната врата и се върна във всекидневната, от съседната стая излезе съпругът и.

При вида на изражението му тя се отдръпна изплашена.

— Мартин, да не си решил…?

Той кимна. Между него и приказното богатство стоеше един човек.

* * *

Господин Уилит винаги се смущаваше в присъствието на Дан Торингтън. Дори и сега проницателният поглед на възрастния мъж му причиняваше неудобство. Торингтън седеше с цигара в устата, обърнал гръб на огъня в камината.

— Имам пълно доверие на Стормър — каза той живо, — но такова младо момиче не става за моя секретарка. Ще ми играе по нервите! И въобще коя я тя?

— Момичето, което работеше за Малпас, сър.

— Да не е приятелката на този симпатичен капитан Шенън?

— Точно тя, сър.

— О! — Торингтън потри брадичката си — И Шенън ли желае това?

— Шенън не знае нищо, сър. Идеята бе на господин Стормър За да ви кажа истината…

— Аха! — забеляза сухо той — Значи най-накрая истината! Е, нека да я чуем!

— Тя работи за нас и бихме искали да имаме някой край вас — за всеки случай.

— Толкова ли е способна тази млада дама? — засмя се Торингтън. — Добре, изпратете момичето днес следобед. Най-малкото мога да я видя. Как се казва?

— Одри Бедфорд.

Името не му говореше нищо.

— Значи в три — отвърна той.

— Тя е тук в хотела. Бихте ли…

— Какво? Още сега ли сте я довели?

— Тя живее тук — рече Уилит.

Торингтън се усмихна развеселен.

— Ако паметта ми не ми изневерява, почти съм убеден, че ще съм зает през цялото време, за да я пазя — забеляза той. — Но нека да дойде!

Уилит излезе и след малко се върна с Одри.

Торингтън я огледа с бърз поглед от главата до петите.

— Никога не бях виждал нещо, което да прилича по-малко на детектив — рече той сухо.

— И аз си се представям още по-малко като детектив — отвърна тя с усмивка, когато той й подаде ръка. — Господин Уилит ми каза, че бихте искали да ме назначите като секретарка.

— Господин Уилит преувеличава — поясни Торингтън добродушно. — Опитна секретарка ли сте?

— Не, не съм — призна тя угрижено.

— Толкова по-добре! — усмивката му бе заразяваща. — Не вярвам, че бих понесъл някоя опитна секретарка — твърде сръчните хора действат ужасно потискащо. Смятам, че тогава няма да измъквате тайно писмата ми, за да ги четете или снимате. Добре, господин Уилит, искам да поговоря по-подробно с тази дама.

Уилит излезе от стаята.

— Задължения няма да имате никакви — обясни Торингтън шеговито. — Работното ви време ще е… Сега си спомням за вас. Вие сте момичето, което миналата година си навлече неприятности!

Този проклет обир на диамантената огърлица! Никога ли няма да бъде забравен?

— Имате сестра, не е ли така? Хм! О, извинете ме, ако съм ви засегнал?

— Тя не е толкова лоша, колкото си мислят хората.

— Нямаше да е така, ако не се бе омъжила за Мартин Елтън — отвърна той. — Господина познавам по-добре, отколкото можете да предположите. Работили сте за Малпас, нали? Необикновен човек!

— Доста необикновен! — потвърди тя.

— Знаете ли, че публично е обявено издирването му?

— Помислих си го.

По лицето на Торингтън се изписа лека усмивка.

— Вчера вечерта трябва да сте преживели страхотен ужас? Приемам, че вие сте били там, когато Шенън е загубил диамантите.

Одри го изгледа изненадано.

— Във вестниците ли го пише?

— Не, само в моя частен вестник. Видяхте ли камъните? Купища красиви, чудесни малки камъчета. Те са мои.

Одри онемя. Той бе изрекъл това съвсем непринудено и спокойно.

— Да, те ми принадлежат — или по-скоро ми принадлежаха. На всеки камък има печат на „Халъм и Колд Майн“. Можете да го кажете на Шенън, когато го видите, въпреки че той сигурно вече го знае.

Очите му се насочиха внезапно към краката й и се задържаха толкова дълго, че тя започна да се чувства неловко.

Накрая той зададе неочакван въпрос:

— При влажно време боли, нали?

— Да, малко — изплъзна се от устата й и после дъхът й секна. — Какво искате да кажете? Откъде можете да знаете…?

Торингтън са засмя и продължи да се смее, докато не му изскочиха сълзи на очите и едва тогава отвърна:

— Извинете ме! Аз съм един любопитен стар човек. — После й подаде купчина писма и посочи към бюрото. — Моля, отговорете на тези!

— Бихте ли ми казали какво?

— Не е нужно. На хора, които искат пари, пишете „Не“. На такива, които искат да говорят е мен — че съм в Париж. А на журналистите отговаряйте, че за съжаление току-що съм починал.

Той извади от джоба си едно смачкано писмо.

— Това изисква по-особен отговор — продължи той, без да й го даде. — Моля запишете: „Следващата сряда тръгва кораб за Южна Америка. Предлагам ви петстотин лири и безплатен билет. Ако ви е скъп животът, ще приемете предложението ми.“

Одри стенографираше бързо.

— А адресът? — попита тя.

— Господин Уилям Станфорд, Портмън Скуеър 552 — каза възрастният мъж, като гледаше разсеяно към тавана.