Едгар Уолъс
Лице в мрака (31)

32

През следобеда на същия ден Мартин Елтън се задържа почти час в банката, извади съдържанието на сейфа си, накъса всички документи и прибра в джоба на сакото си само четири гъсто изписани листа.

Веднага щом се върна вкъщи, се обади на Станфорд и го помоли да дойде незабавно, на което Станфорд се съгласи едва след дълги уговорки.

Когато малко преди пет стигна Кързън Стрийт, Станфорд бе в много лошо настроение.

— Какво, по дяволите, те е прихванало да ме разкарваш дотук, като че ли съм ти подчинен? — започна той сърдито.

Мартин лежеше на дивана и вдигна поглед от книгата си.

— Затвори вратата и не викай така! — рече той невъзмутимо. — Работата е сериозна, иначе нямаше да те повикам. — Изправи се, взе си пура и предложи една и на Станфорд. После продължи: — Сега Одри работи при Стормър и е голяма хитруша.

— Това какво ме засяга?

— Казвам ти, че е хитра, а че не е настроена твърде приятелски към теб и мен след онази история с диамантената огърлица, можеш сам да се досетиш. Съвсем случайно разбрах, че Стормър работи за почти всички посолства в Лондон.

Станфорд се изсмя подигравателно.

— Колкото до мен, нека събира колкото си иска доказателства? — отвърна той. — Все едно. Това ли е всичко?

— Не съвсем — продължи Мартин. — Спомняш ли си планчето за обира на диамантената огърлица, който ти, както винаги при такива случаи, бе разработил писмено?

— О, да, но то е унищожено.

— За съжаление не е — каза хладнокръвно Елтън. — Беше толкова гениална работа, че аз направих глупостта да го запазя. Онзи ден Одри била тук. Дошла, докато Дора и мен ни е нямало, и отишла в стаята на Дора да си оправи косата, Дора пазеше ключа от сейфа ми в бюрото си.

— Е, и? — рече Станфорд.

— Когато днес отидох в банката да изтегля пари от сейфа, всичките ми документи бяха изчезнали.

Станфорд пребледня.

— Искаш да кажеш, че планчето е изчезнало с тях ли?

— Да, това искам да кажа. Моля! — Той вдигна ръка. — Не скачай веднага от прозореца! Признавам, че бе детински глупаво от моя страна да го запазя. Трябваше, естествено, веднага да го унищожа, особено след като ти бе записал дори имената, ако не се лъжа. За мен цялата история е също толкова неприятна, колкото и за теб, а може би и по-неприятна, защото тя имаше да урежда сметки с Дора и с мен, а не с теб.

Станфорд сви юмруци.

— Ти ме нареди така, ти! Как можеш да пазиш подобно нещо?

— Защо написа имената върху листа? — отвърна Мартин. — Заслужаваш упрека, разбира се, но ако работата стигне до съд, за това ще е виновна хитростта ти.

Станфорд вдигна рамене. Въпреки видимата си грубост в обноските по същество той бе страхлив и Мартин добре знаеше това.

— Какво да правя сега? — запита той злобно и двамата започнаха да обсъждат средства и начини.

* * *

Торингтън бе освободил Одри за вечерта.

— Имам още една важна среща — бе казал той. — Можете да отидете на театър или да прекарате времето си както ви хареса.

Одри се зарадва, защото Дора я бе поканила на вечеря.

— След това ще излизам и затова ще вечерям рано. Значи не е нужно да се издокарваш специално — обяснила й бе тя по телефона.

Дора отвори сама на сестра си.

— Готвачката ми излезе преди малко — рече тя и целуна Одри. — А прислужницата ми толкова искаше да види болната си майка, че сърцето ми не позволи да я задържа. Така че трябва да бъдеш снизходителна. За щастие Мартин отиде в клуба. Той ще дойде след това да ме вземе.

Масата бе наредена за двама души, а и от вечерята не можеше да се иска повече, тъй като въпреки всичките си недостатъци Дора бе чудесна домакиня.

— Нека да изпием бутилка шампанско — предложи тя, — за да отпразнуваме одобряването си.

Стана от масата, извади от сребърната кофичка една изстудена бутилка и умело махна телта около тапата й.

Одри се засмя.

— Отдавна не съм пила шампанско — рече тя.

— Мисля, че такова шампанско надали някога си пила — отвърна живо Дора. — Мартин е познавач, казвам ти.

Тапата изхвръкна с гръм й тя напълни една чаша, така че пяната преля.

— За щастливото ни бъдеще! — каза тя и вдигна чашата си.

Като се усмихна, Одри отпи.

— Трябва обаче да го изпиеш до дъно! — извика Дора.

Одри се подчини, вдигна тържествено чашата си и я изпразни.

— О! — възкликна тя, като се опитваше да си поеме дъх. — Не разбирам много от шампанско. Това ми се струва горчиво.

Половин час по-късно прислужницата се върна неочаквано.

— Мислех, че ще ходите на театър? — учуди се Дора.

— Боли ме главата — оплака се момичето. — Съжалявам, обаче наистина не можах да използвам билетите, които ми подарихте. Навярно мога да помогна при сервирането…

— Вече вечеряхме — отвърна Дора — и госпожица Бедфорд току-що си отиде.

* * *

Мъжът, с когото Торингтън имаше уговорена среща в Риц-Карлтън, веднага бе отведен горе. Торингтън му хвърли остър, преценяващ поглед и мълчаливо му посочи един стол.

— Ако не се лъжа, вече сме се виждали, господин Торингтън — започна Мартин.

— Много добре знам, че никога не сме се виждали, макар да ви познавам от приказките на хората — каза Торингтън. — Свалете си палтото, господин Елтън. Поискахте да говорите с мен на четири очи и по различни причини аз се съгласих. Мисля, че вие сте зет на секретарката ми.

Мартин кимна тъжно.

— За съжаление да — отвърна той.

— За съжаление ли? — Възрастният мъж повдигна вежди. — А, имате предвид миналото й? Бедното момиче е било замесено в някаква кражба. Искате да ме предупредите да се пазя от нея ли?

— Не, идвам по съвсем друга причина — рече Мартин, който въпреки сериозното изражение на Торингтън имаше чувството, че старият човек му се присмива. — Господин Торингтън, извинете ме, ако засегна една доста болна тема. Преди години сте бил осъден в Южна Африка…

— Да, станах жертва на един от най-големите мошеници в бизнеса с диаманти, Лейси Маршълт, който сега е мъртъв.

— Имали сте млада жена — продължи след пауза Мартин — и дете, малко момиче на име Дороти.

Торингтън кимна мълчаливо.

— Съпругата ви била извън себе си от срам. Напуснала Южна Африка и повече не сте чули за нея, така ли?

— Не съвсем. Веднъж, само веднъж ми писа.

— Тя се върнала с бебето и с по-голямата си дъщеря в Англия, приела името „Бедфорд“ и живеела от малкия си приход.

— От рента — поправи го Торингтън. — Преди да ме арестуват, платих рентата в една банка. Моля, продължавайте!

Мартин пое дълбоко въздух.

— По някаква причина майката отгледала децата си, като представила Дороти като дъщеря на първия си съпруг, докато по-малкото момиченце изкарала по-голямо. По каква причина…

— Оставете това! — прекъсна го Торингтън. — Всичко може както да е вярно, така и да не е вярно. И по-нататък?

Тогава Мартин предприе решаващата крачка.

— Сигурно мислите, че дъщеря ви Дороти е мъртва, сър. Но това не е така. Тя е жива. Живее тук в Англия… и е моя жена.

Даниел Торингтън го изгледа.

— Това ли е историята, която искахте да ми разправите? — попита той. — Че малката ми Дороти още е жива и е ваша съпруга?

— Да, господин Торингтън.

— Аха! — потри ръце възрастният мъж. — Наистина ли?

Настана дълга потискаща пауза.

— Знаете ли точно обстоятелствата на арестуването ми? Не? Тогава ще ви ги разкажа. — Погледна нагоре към тавана, облиза устните си и сякаш преживя случката в съзнанието си.

— Седях на стъпалата пред къщата си в Уинберг и държах в скута бебето си, когато видях Маршъл да излиза от храсталака. Учудих се, че идва при мен, но видях, че водеше двама полицаи със себе си. Той се страхуваше от мен, страхуваше се до смърт! Когато се изправих и сложих детето в люлката, той извади пистолет и стреля. Покле каза, че аз пръв съм стрелял, но това бе лъжа. Изобщо нямаше да стрелям, но куршумът му улучи люлката и чух писъка на детето. Тогава стрелях по него и щеше да е мъртъв, ако не бях извън себе си заради детето. Така че не го уцелих и вторият му изстрел ми счупи крака. Знаехте ли това?

Елтън поклати глава.

— Помислих си, че ще е ново за вас. Детето бе ранено. Куршумът мина през големия пръст на крачето му и счупи костта. Учудвам се, че жена ви никога не ви го е казала…

Мартин мълчеше.

— Дъщеря ми Дороти не е мъртва. Знам го от доста време и сега я намерих с помощта на приятеля си Стормър.

— И тя знае ли…? — Елтън бе пребледнял.

— Не, не знае. Ще го научи едва след като приключа с работата си.

Студените му очи не помръдваха от лицето на Мартин.

— Съпругата ви е моята дъщеря, така ли? Кажете й да дойде тук и да ми покаже левия си крак. Можете да фалшифицирате актове за раждане, Елтън — о, номерът ви бе добър, синко! — но не можете да поправите счупено пръстче!

Той позвъни.

— Изведете този господин — рече той — и когато дойде госпожица Бедфорд, искам да говоря незабавно с нея!

Четвърт час по-късно Дора и Мартин стояха един срещу друг във всекидневната си. След като Мартин й разказа за срещата си, тя забеляза:

— Може би ще успеем да извъртим нещата в наша полза. Той ще плати, за да я получи обратно, ако…

— Ако…?

— Ако все още е жива — рече тихо Дора — и ако… нищо друго не се е случило.