Ласло Льорниц
Прокълнатият кораб (4)

IV. КРАЯТ НА ИГРАТА

Бирмингам. 11 юни

Уормуотър нервно пушеше лулата си и размишляваше дали някога е мразел толкова някого, както този американец тук, срещу него. Изпусна елегантно кръгче дим, погледна го през него и през това време се засили убеждението му, че не е. Даже и покойната си тъща понасяше по-добре.

А Майкъл Джексън правеше всичко, за да го заобичат. Обръщаше настрани дулото на пистолета си, ако го чистеше — а той го търкаше непрекъснато всеки миг от денонощието, — не си залепваше дъвката по стената — освен ако не забравеше, че е заобиколен от добре възпитани английски господа.

И все пак трябваше да признае, че Джексън имаше и свестни идеи, както например историята с обявата. Отделен въпрос е ще имат ли в крайна сметка полза от това.

Уормуотър тъкмо си мислеше, че би могъл да смени лулата с дъвка, ще я раздъвче и ще я пъхне в дулото на пистолета на Джексън. Как ли ще я извади оттам? Дали с пръст?

Вратата се отвори и Кули се напъха през нея.

Застана срещу главния инспектор, но после тъжно махна с ръка.

— Тъкмо исках да ви попитам дали има нещо ново.

Свечеряваше се; ярките цветове на запалените неонови светлини надничаха от прозореца. Гъст неприятен дъжд удряше по стъклото, вятърът донесе откъм пристанището пронизителния вой на сирена.

Джексън с интерес вдигна поглед от оръжието си.

— Какво пак? — запита. — Вали, а? Тук винаги ли вали?

Уормуотър въздъхна и се запита колко ли ще получи, ако му вземе пистолета и го застреля.

— Вечерта беше средно добра — каза Кули и закачи мократа си връхна дреха на закачалката. — Жалко, че нямам по-голяма роля.

Американецът вдигна глава.

— Какво играете?

— Аз съм първият благородник.

— Нещо криминално ли е? Още не съм го гледал.

— Шекспир. Хенри VIII. „О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновни за нея!“ Как ви харесва?

— Бива. Ако добре съм разбрал, все пак е нещо криминално.

— Ами в известен смисъл несъмнено е това — отстъпи Кули. — Има ли нещо ново?

Уормуотър допуши лулата си. Ако още веднъж някой попита има ли нещо ново, ще стане, ще отиде до него и небрежно, без каквото и да било усилие, с усмивка, ще му избоде окото. После ще си обърше ръката с кърпичка и сам ще го попита…

Вратата се отвори. Берни си пъхна мустака.

— Има ли нещо ново, господине?

Очите на Уормуотър се замъглиха, бръкна в джоба си да провери на място ли е носната му кърпичка, в която накрая ще си избърше ръката, остави лулата си и тъкмо искаше да се изправи, за да направи няколко колебливи крачки в посока към Берни, когато той се ухили.

— Аз имам, господине. Не се чудете, ако ви потърсят по телефона и…

Телефонът нетърпеливо иззвъня. Инспектор Уормуотър пусна кърпичката си и вяло вдигна слушалката.

Слуша няколко секунди, после пребледнял, погледна към Джексън.

— Да, тук е. Ще го уведомя, господине. Няма да мърдаме от телефона. Естествено, господине. Искаме незабавна информация.

Берни се стовари на един стол, а по лицето му се разливаше доволна усмивка.

— Намерих ги, господине. По-точно те ме намериха. Американските защитници на околната среда.

Тъй като трите чифта очи го гледаха с любопитство, Берни щастливо поглади мустак.

— Установих връзка с пазителите на околната среда почти във всички страни, а където има — и със съответното министерство, освен това, естествено, и с Интерпол.

— Господи! — изтри челото си Уормуотър. — Кой ви разреши, Берни?

— Ама нали вие казахте, господине, че от Южния до Северния полюс…

— Така се казва, Берни! Това е поговорка.

— С поговорки, господине, няма да хванем птичето!

Уормуотър затвори очи.

— Разказвайте.

— Обади се Блекстон, господине.

— Кой е той?

— Това е град, господине. В Съединените щати, на западния бряг, близо до канадската граница. Четиринайсет хиляди жители, броят на автомобилите…

— Броят на автомобилите и на кучетата в момента не ме интересува. По-скоро кажете защо се обади Блекстон.

— Нещата стоят така, господине, че групите на американските природозащитници са в постоянна връзка помежду си посредством централен компютър. Ако някоя от групите забележи някоя аномалия…

— Какво?

— Замърсяване. Ако някъде се нарушат екологичните норми, веднага съобщават на полицията и на централния компютър. В изчислителната машина се съхраняват всички данни години назад.

— Значи, Берни, вие сте влязъл във връзка с този централен компютър?

— Така е, господине. Естествено, за сметка на отдела. Компютърът ми даде цял куп информации. Между другото и за Блекстон.

— И тогава вие?

— Подбрах ги, господине?

— Аха. И какво, да му се не видяло, е станало в Блекстон?

— Никой не знае точно, господине. Във всеки случай има една средно голяма атомна електроцентрала, която е собственост на частна фирма. Естествено, работи под контрола на Международната асоциация за атомна енергия. Не можах да разбера кой я ръководи, ала, ако се окаже вярно…

— По-нататък!

— Преди няколко месеца в рекичката, в която се влива охладителната вода на Блакстонската централа, радиоактивността се е повишила. Зелените веднага са забелязали и са съобщили в центъра. От Вашингтон се е готвела да тръгне някаква комисия за разследване на случая, но, докато тръгне, радиоактивността е паднала в нормалните си граници.

— Значи?

— Управлението на централата писмено е уведомило Вашингтон и асоциацията, че поради човешка небрежност радиоактивността на водата се е повишила. Пробил се е някакъв филтър или кой знае какво. Не ги разбирам тия неща, господине.

— И тогава?

— Поправили са грешката. Закърпили са филтъра. Пък и данните не са били толкова опасни. Високи, но не толкова. Не се е наложило да вземат особени мерки.

— А зелените?

— Успокоили са се. Преговаряли са с директора, който е обещал, че в бъдеще няма да се повтори… вярно, че са искали да говорят и с този човек, който е допуснал аварията; значи как така е допуснал да се пробие филтърът или там какво. Ама не успели, господине.

— Стоп — каза Уормуотър. — Защо са искали да говорят с него?

— За да се успокоят. Директорът всъщност не е знаел точно какво е станало… или поне не е могъл компетентно да обясни. Тъй като в групата на зелените работят и инженери, занимаващи се с атомни изследвания, искали се да разговарят с някой специалист. Само че…

Американецът духна в дулото на пистолета си и напрегнато се заслуша в думите на Берни.

— Само че инженерът, някакъв Карпентер, се самоубил. При това много зрелищно.

— Как така зрелищно?

— Качил се на върха на един комин и скочил от цели петдесет метра пред очите на огромна тълпа хора.

— Да му се не видяло! — каза Уормуотър и натъпка лулата си. Обля го приятното чувство, което преминава през кучето, когато вижда крачола на панталона, в който ще се вкопчи.

— Типът, както вече ви казах, господине, скочил от комина. Умрял. Тъй като бил самотен човек, фирмата го погребала. После обаче започнали да се носят слухове, че Карпентер е бил убит. Не се е самоубил, както си мислели, а някой го бил блъснал отгоре. Според зелените искали той да стане изкупителна жертва за случилото се, той обаче не искал и да чуе за поемане на отговорността.

— Доста е объркана тази работа — отбеляза Кули.

— Несъмнено. Но продължавам. Зелените са упорити хора, не са оставили нещата така. Тъй като вече не можели да се хванат за това, че данните за охладителната вода са високи, защото те се върнали на нормалното си ниво и нямало поражения в околната среда, взели вместо това да разправят, че управлението заплашва със смърт всеки, който не сътрудничи за прикриване на авариите. Трябва да отбележа, господа, че спорът се е водил извън портите, тъй като в района на централата никой не е имал право да пристъпи. И сега внимавайте, господа! Зелените получили разрешение от местния шериф да ексхумират тялото на инженер Карпентер.

— Господи! — каза Уормуотър. — В какво сте се забъркали, Берни?

— Ексхумацията е била извършена… и сега, дръжте се, господине!

— Държа се!

— В гроба нямало нищо.

— Как така нищо?

— Нямало го тялото на Карпентер.

— Че къде, по дяволите, ще бъде?

— Ами, това е, господине! Никой не знае. Тъй като, когато шерифът дал разрешението за ексхумация, същата вечер хулигани безчинствали из гробището. Изпочупили няколко гроба и разменили труповете. По онези места такива неща не са рядкост. Затова зелените искат да въведат задължителна кремация, ала тази област е силно католическа, господине, и…

— По същество, Берни, по същество!

— Значи, тялото изчезнало. Намерили само ковчега. И, господине…

Берни преглътна, чак адамовата му ябълка изпука.

— Говорете, за Бога, не чакайте да ви измъкват всяка дума от устата!

— Ами, господине, ковчегът просто се пръскал от радиоактивност. Уредите тракали като влак по счупени релси.

Смаяно се спогледаха. Опитаха се да подредят информацията, но засега работата не ставаше.

— Унищожили ковчега. И нещата щели да се потулят, ако из града не се появил един в състояние на амок.

— На амок?

— Да, господине.

— И… какво правел, Берни?

— Тичал. Напред-назад. Влизал в магазините, обръщал се, изскачал оттам, чупел това-онова, на на хората не посягал. После… потрошил една кола.

— Искате да кажете, че я е откраднал ли?

— Не, господине. Вече е била издадена заповед за залавянето му и половината град го търсел. Притиснали го край една бензиностанция и тогава той вдигнал един спрял да зарежда фолксваген и го запратил към полицията. Само Господ е помогнал да не избухне цялата околност.

Джексън подсвирна.

— Тоя тип е вдигнал цяла кола?

— И я е хвърлил към бензиноколонките — повтори Берни.

— После?

— Избягал. Повече никога не го видели. След като изчезнал от града, изчислили пораженията, които нанесъл. Шерифът и хората му не искали да вярват на очите си. Небрежно накъсвал вериги, с които преграждали пътищата, в склада на един магазин извадил от стената желязна врата, която е могла да бъде издърпана оттам единствено с товарна кола, такива ми ти работи.

Кули скочи и потупа главния инспектор.

— Това е нашият човек, инспекторе!

Уормуотър подръпваше от лулата си и мислеше. Тъй като не каза нищо, Берни продължи:

— Из града се разнесъл слух, че човекът с амок не е човек, а…

— Синът на Франкенщайн. Модерно чудовище.

— Честно казано, това вече и на мен ми мина през ума — каза Кули.

— Според зелените опитният реактор или институт е бил във връзка с друго предприятие, където произвеждат промишлени роботи за атомни централи. Манипулатори, роботи за почистване и така нататък. Според зелените двете предприятия се ръководят от една и съща надзорна комисия. А това означава, господине, че макар и да са две предприятия, те са собственост на една и съща финансова групировка.

— По-нататък!

— Ами… делото е стигнало дотук, господине. В атомната централа данните са нормални, замърсяването на околната среда е спряло, ковчегът е унищожен, трупът не е намерен; може да са го сложили в някой чужд гроб. Цялото гробище не може да се разрови заради един изчезнал труп… Що се отнася до тоя с амока, изпарил се е като камфор. И все пак зелените са убедени, че нещо се е случило в централата. Някоя свинщина. И то голяма свинщина.

— Спрете за малко, Берни — прекъсна го Кули. — Какво са узнали зелените за фабриката с роботи?

— Не повече от това, което казах. Подозират, че произвеждат промишлени роботи за опасните заводи на Щатите. Говори се, че инженерите са успели да разработят робот — андроид, — който досущ прилича на човек. И че тоя с амока е бил такъв робот. Може и да е излязъл от контрола им…

— Кои работят в централата и в изследователския институт, дявол да го вземе. Добре ще е най-сетне да изясним кои работят там, Берни?

— Ще се учудите, господине. Чужденци са до един.

— Значи тук са сключвали договор изчезналите атомни физици — изръмжа Кули. — Не в Канада, нито в Австралия…

— Скоро ще се убедим в това — каза Уормуотър. — Службата за имигранти проверява в момента влизането им. Успя ли някой да говори с тях?

— Не, господине. Предприятието в момента не работи.

— Как така? — надвеси се напред Уормуотър.

— На всеки две години е необходимо да правят задължителен основен ремонт. Всъщност изтеглили са го точно с година заради пробития филтър. Всички служители до един са в отпуска.

— По дяволите. За колко време?

— За шест месеца, господине. Предприятието им плаща отпуската.

— Кой работи в момента в централата?

— Работници по поддръжката. Не са постоянни служители. Тъкмо вчера зелените са могли да разгледат централата. Всичко изглежда в пълен ред, радиоактивността никъде не надвишава нормата. Нещата са окей, господине.

— А другото предприятие? Където произвеждат роботите?

— Там никой не може да влезе. Докато прокурорът не издаде заповед за обиск, никой не може да пристъпи. Само защото някакъв в амок е строшил паркирана на бензиностанция кола ли? Фирмата, естествено, отрече да има нещо общо с типа. Толкова, господине.

Уормуотър мълчеше и ровеше в лулата си.

— Доближихме ли се до загадката, господине? — попита Кули.

Главният инспектор кимна.

— Вси светии! Само дето не знам колко сме се приближили.

— А… брат ми?

Уормуотър хвърли съжалителен поглед към артиста и стана.

— Бог да е милостив с него, Кули. Навярно само той може да му помогне…

На кораба. 11 юни

Стояха на палубата, облегнати на фалшборда. Вдишваха чистия въздух като наркомани, които дълго време не са вкусвали сладникавия пушек на лулата с опиум.

— Колко е по-хубаво тук, отколкото там долу! — въздъхна Джуди. — Никога не съм предполагала, че ще ми се случи така да мечтая за въздух.

Кули нежно я прегърна, без да се притеснява дали другите ще забележат или не. Естествено, всички забелязаха. Лицето на Еспиноза остана неподвижно, сякаш играеше, Лисицата не се заинтересува от случая, само Аш потри доволно ръце.

Лисицата изчака Кули да пусне момичето.

— Слушай, Цигу, такова… не знам забелязахте ли, мистър Кули, че тези записи, как да се изразя…

— Са фалшификати — улучи Еспиноза от раз.

Лисицата се смая.

— И го казвате точно вие? Откъде по дяволите…

— Тази долина… където са направени снимките, бас държа, че е в Испания!

— В Испания ли?

Покерджията вдигна рамене.

— Веднъж като дете придружавах един тип, който колекционираше растения. Три месеца обикалях с него из страната. И много неща научих за растенията. Например това, че има едно малко синьо цвете, което расте само на Иберийския полуостров, никъде другаде по света. Това цвете видях край измрелите полски мишки.

— А тези животни?

— Най-обикновени полски мишки. Има ги с милиони. Не е трудно да се избият стотина и да се създаде впечатление, че са изпукали от отровното сметище, което уж се намира под долината.

— Кажете, а тигри има ли в Испания? Сред сините цветя?

Еспиноза се почеса по главата.

— Ами от тях точно няма. Ама който има пари, може да си намери тигър и в Испания. Дали ще е жив или умрял, все едно.

— А, вие? Какво е вашето мнение?

— Ами… първите кадри са от Индия, в това няма съмнение. Макар и да е странно, че никъде не се вижда никакъв надпис. Може да са снимани навсякъде, не само в Махарашвар.

— И къде въобще е този Махарашвар? — попита Джуди Максуел.

— Капитанът като че ли каза, че е в Средна Индия.

Момичето замислено поклати глава.

— Доста добре познавам Индия. Била съм много пъти в Делхи, Калкута, Бомбай, но за такъв град не съм чувала.

— Това не доказва нищо — прецени Еспиноза. — И аз познавам Испания като дланта си, ала пак попадам понякога на такива села, които ги няма даже на картата.

Кули се ухили.

— Да предположим, че Махарашвар съществува. Или какъвто и да е градец, под който се разстила отровното езеро. Да предположим. Макар че кадрите с измъчените гладуващи деца едва ли са индийски.

— Какво искате да кажете, господине? — попита Аш.

— Забелязахте ли най-напред лицата им? Въобще не бяха индийски.

— В Индия има различни раси — каза Джуди.

— Вярно е. Ала има само един вид камила. Където въобще има.

— Как така камила? — смая се Лисицата.

— Не обърнахте ли внимание на камилата?

— Честно казано, не. Всъщност спомням си, че имаше някаква камила. Какво интересно имаше в нея?

— Можете ли да си я спомните?

— Смътно.

— Колко гърбици имаше?

Лисицата притвори очи.

— Ами… една.

— Беше едногърба камила — присъедини се към Лисицата и Еспиноза. — Дромадер както й казват.

— Ами това е — каза Кули. — Това е проблемът. Защото в Азия има само двугърби камили.

Лисицата подсвирна с уста.

— Сигурен ли сте?

— Напълно съм сигурен. Както и в това, че филмът е монтаж от различни филми.

— Спор няма — каза Лисицата. — Усетих и разликата в качеството на отделните части. Не са снимани с един и същи филм. Сега, като ми казвате, сигурен съм, че например онази част, на която се виждаха умрелите полски мишки, е направена върху друг материал, различен от този, на който се виждаха камилата и онези нещастни деца.

— Какво имате предвид? — попита Аш.

— Това, което казвам. Единият е сниман, да речем, на Агфа, а другият на Фуджиколор.

— Как, да му се не видяло, забелязвате такива неща? — завъртя глава с признание сержантът.

— Трябва да се родиш за това — рече скромно Лисицата.

Момичето нервно удари по фалшборда.

— Значи ни мамят! Няма отровно сметище и най-вероятно няма и Махарашвар. Но ние сме тук, на кораба, заедно с тези андроиди. Вече не смея да попитам какво ли искат те от нас.

— А това е ясно — каза Кули. — Искат да придадем самоличност на куклите им. Ако можем.

— Да де, но защо?

— Искат да ги използват.

— По дяволите, това и аз го знам!

— Засега само в това сме сигурни. Както и в това, че въпреки огромната си сила и отровата, която всичко изпарява, не са ненараними. Имаме вече много примери за това, че могат да им откажат бурмите. Не потърсиха и русия, който изчезна.

— Направили са си по-скоро нов — каза Лисицата. — Помислили са, че се е побъркал и е скочил във водата.

— Господи! — простена Джуди. — Като в роман на ужасите. Всъщност… може би после искат да убият и нас?

Гледаха към водата, сякаш не бяха чули въпроса. А го чуха, даже много добре…

— Дали не са терористи? — размишляваше Еспиноза. — На мен ми се струва много вероятно. Правят си отряд от такива ужасни типове и нападат, да речем, Английската банка. Или пък вземат в плен президента на САЩ.

Кули концентрира мислите си: опитваше се да обобщи всичко, което им беше хрумнало. И както прехвърляше събитията и разговорите, думите на капитан Немо, усети, че студ пробягва по гърба му, сякаш бяха напъхали под ризата му сладолед. Дали не се бяха замесили в най-голямото престъпление на века? Ако е така, шансовете им да останат живи са толкова, колкото на червива ябълка да прекара зимата на дървото.

— Слушайте, за Бога! — молеше се момичето. — Внимавайте тук! Представете си банда от гангстери, която се сдобива с такива фигури. Примерно ги открадне или… откъде да знам. Може и някакъв луд учен да им ги изобрети. Значи снабдяват се с типовете и измъдрят някакво престъпление. Да речем… че искат да откраднат президента на САЩ или на Манхатън банк. Всичко е изградено върху гениалната идея да заменят постепенно хората, които заобикалят предвидения за отвличане човек. Първо, сменят единия от служителите му с андроид, после друг и така нататък… Накрая около нещастната жертва ще има само андроиди. И тогава могат да правят с него, каквото поискат. Могат да го принудят да вземе такива решения, които иначе и през ум не биха му минали.

Кули кимна замислено.

— И аз мисля нещо подобно. Макар че ми се струва, че все още не сме се добрали до истината. Въртим се около нея, ала нямаме още ключ, за да отвориме тайната ключалка. Има някои неща, които не можем да обясним.

— Например? — попита Лисицата.

— Например мъртъвците в ковчезите. Да предположим, че е станало това, за което мисли мис Максуел. Отвлекли са близките на някого, мъже, жени, убили са ги… и тук нещата се съвпадат. Ако е така, кой ги замества сега? Необучени андроиди ли? Нали затова са ни събрали, за да свършим тази работа. Необучените безсъзнателни андроиди веднага ще се провалят… Струва ми се, че истинската акция предстои.

— Тогава кои са мъртъвците?

— Не зная. Може да са ги откраднали от някоя болница. Нали чухте как се оплакваха… че много боли, Майко!…

Струва ми се, че са правили опити с тях. Искали са да извлекат спомените им. Докато са били в състояние на безсъзнание или полубезсъзнание, са им задавали въпроси, на които те са били принудени да отговарят. Навярно с някакъв опиум или наркотик са ги принудили да сътрудничат. Може и да са ги заплашили, че ще получат нещо болкоуспокояващо само ако им сътрудничат.

— Ама това е потресаващо!

— Ами… какво да кажа? С няколко хиляди въпроса са разнищили цялата им личност, миналото им, настоящето им, за да могат после да го заредят в главата на някой андроид.

— Две неща не разбирам… — запита Лисицата.

— Само две ли? — прекъсна го Аш. — Блазе ви…

— Едното е — продължи, без да се смущава, Лисицата, — когато слушахме охканията и играта „Аз питам ти отговаряш“ от онази стая, според вас там е трябвало да бъдат жертвите. Да, но не биха могли да са там, тъй като всичките лежаха мъртви в ковчезите.

— Това въобще не е толкова сигурно — каза Кули, — тъй като не видяхме всички ковчези докрай. Заради потракването на уреда.

— Радиоактивността — просъска момичето.

— Може да е имало и празни ковчези. Това е едната възможност. Другата е, да има и друго помещение, в което съхраняват ковчези.

— Едва ли — каза момичето.

— Как така?

— Спомнете си, че мъртвите и андроидите лежаха в едно общо помещение. Ако са имали повече такива специални помещения, навярно щяха да сложат в отделна стая андроидите.

— Възможно е — сви рамене Кули. — Макар че това са подробности. Струва ми се, че, когото чухме охканията, в онази стая не е имало никой, само един компютър, който през нощта е подреждал и складирал информация.

— Добре — кимна Лисицата. — Кажете ми само още едно нещо, мистър Кули. Всеки път стигаме дотам, че някои са измислили този безумен и ужасен план, някои искат да отвлекат президента на САЩ или генералния директор на Манхатън банк, някои заповядват на андроидите, измъкват информация от мъртвите, някои ни използват и нас… Някои, някои, някои… Знаете ли кои са те?

— Естествено — каза Кули. — По-точно казано, досещам се.

— Какво се досещате? — порази се Джуди.

— Кой е истинският командир на кораба. Който ръководи акцията.

— Не ме разсмивайте — изстена Лисицата, въпреки че лицето му никак не приличаше на човек, готов да се разсмее. — Вие… наистина ли знаете?

— Наистина знам — кимна Кули.

 

Бирмингам. 11 юни

Настроението беше напрегнато и очаквателно, сякаш седяха на палубата на натоварен с барут кораб. Джексън вече за трети път говореше с американския център и Уормуотър имаше опасения, че всички разговори ще натежат на сметката на отдела. А беше старателен, услужлив човек…

Размишленията му внезапно прекъснаха, когато Джексън, както си говореше по телефона, гръмна едно балонче с дъвката си.

„Дявол да го вземе! — ядоса се Уормуотър. — Тъкмо да го заобичам, и все ще направи нещо, за да оплеска цялата работа.“

Майкъл Джексън остави слушалката и си почеса брадата.

— Работят момчетата оттатък, не се чешат по оная работа. Шефовете са ги подгонили по банките. Знаете ли колко пари има по сметките на блекстонската атомна централа?

— Колко? — попита Кули.

— Десет долара.

— За Бога, господине! — гордо пропищя Берни и се изпъчи. — Пак хванахме нещата право за рогата!

— А фабриката за играчки или андроиди?

— Много повече. Двайсет долара — каза Джексън.

— Това много повече ли е?

— Разбира се — захили се. — Двайсетте долара, сравнени с десет, са много повече.

— Да ви имам хумора — въздъхна Уормуотър, но не можа да се направи на смръщен шериф. Всъщност екипът му съвсем добре си вършеше работата.

Джексън бутна шапката си на тила.

— Момчетата оттатък са разбрали, че последните суми са изтеглени от сметката преди месец и половина. Приблизително тогава, когато служителите са били изпратени в отпуска. Вероятно с тях са платили отпуските им…

— Пълен крах — кимна Уормуотър. — Сега въпросът е само кои са им стопаните на тези заводи.

— Международни консорциуми…

Уормуотър ядосано удари по масата.

— Все трябва да има в тези скапани сгради някой, който да има име. Не ми казвайте, че някакви безименни призраци са управлявали заводите, проектирали са роботите.

— Известен е директорът…

— Кой е?

— Някаква Нора Браун.

— Жена? Що за маце е?

— Никой не знае нищо за нея. Не е осъждана. Никога не са й вземали отпечатъци от пръстите, нито пък са я арестували за превишена скорост.

— Сега къде е?

— Неизвестно. В отпуска е като останалите. Може и да е на Бахамските острови, може в Акапулко.

— Господи! Кога ще се върне?

— Чак след половин година.

— Слушайте, Джексън. Може ли да си представите, че преди изтичането на тази половин година вашите приятелчета няма да могат да открият жива душа? Че всичките сто и не знам колко души могат така да се изпарят като бутилка уиски на градинско парти?

— Много е възможно.

— А дотогава вие ще седите и ще чакате със скръстени ръце, а?

— Ами, шефе! Хората са получили по един списък и са плъзнали по всички посоки на света. Все могат да попаднат на някого.

— Имам една велика идея, Джексън — каза Уормуотър. — Бог е свидетел, че сам се сетих. Какво би било, ако дадем обява в „Ню Йорк Таймс“? Да се обадят служителите на блекстонската централа. При това спешно.

Джексън кимна.

— Вече го направих, господине. Но не съм сигурен, че ще има успех.

— Защо, Джексън?

— Защото имам чувството, че дори и да прочетат обявата, едва ли ще решат да се обадят.

На кораба Лисицата вдигна нос във въздуха, размърда го като истинска лисица, после поклати глава.

— Струва ми се, че вървим в кръг.

Всички едновременно вдигнаха глави.

— Какво говорите?

— И аз не съм много сигурен — измънка Лисицата. — По-скоро предчувствие. Онзи ден сутринта слънцето изгря отляво, ако застанем по посоката на движение. Вчера отдясно, днес беше известно време отдясно и гледайте сега… залязва отдясно. Значи утре трябва да изгрее отляво. Не разбирам много от навигация, ала имам отвратителното чувство, че се въртим в кръг.

— Значи… не вървим наникъде? — прошепна Джуди.

— Кой знае? Може да чакаме някого. Не бих се учудил, ако се появи внезапно някоя подводница и всичко се изясни. Смятам за изключено…

Камбаната заби — нервно, решително: заповядваше им да слязат от палубата.

Тъкмо стигнаха стълбичката, когато отекна последният камбанен звън.

На най-горното стъпало ги чакаше със скръстени ръце русият леденоок мъж.

В столовата се усещаше миризмата от сутрешната запръжка. Масите бяха почистени, ала Кули все пак усещаше, че мръсната посуда е някъде недалеч от тях, сложена на купчина.

Капитан Немо не изглеждаше нервен, но гласът му отекваше сякаш по-твърдо от друг път.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза без всякакви заобикалки. — Моля ви, внимавайте, защото времето ни е много малко. Бих могъл да се позова на вашата лоялност, на това, че обслужвате велико за цялото човечество дело, ала не го правя. Не съм убеден, че всички сте осъзнали благородството на това дело.

„Ще го осъзная от все сърце — мислеше си Кули, — ако те халосам по мутрата. Или те блъсна в морето като приятелчето ти…“

— Преди няколко минути получих радиограма. След около половин час ще пристигне един американски крайцер, ще претърсят кораба или в най-добрия случай ще проверят документите. Тъй като този кораб е американска собственост, имаме шанс да ни пуснат след повърхностна проверка. Само в краен случай ще си послужа със заплахата, че ще излея товара си в морето. А вас ви повиках за следното… Първо, исках да ви предупредя какво се очаква през следващите минути, второ, да ви помоля да ми помогнете.

— Какво? — изтръгна се от устата на Лисицата.

— Вие ще получите подходящи дрехи, кофи и препарати. Ще се качите на палубата и, докато аз преговарям с офицерите, създайте впечатлението, че сте от екипажа. Мис Максуел ще бъде така любезна да си сложи перука, за да изглежда като мъж. Искам да ви предупредя още, че… вашият познат — и кимна към русия мъж — ще бъде сред вас, както и други. За съжаление съм принуден да следя всяко ваше движение. Ако някой от вас се опита да даде най-малък знак, повтарям, най-малък знак, за да влезе във връзка с дошлите на кораба моряци… тогава, приятели, в моя джоб има един детонатор. При най-малкото подозрение някой от вас ще хвръкне във въздуха. Кой точно, това, естествено, вие не знаете и до избухването ще остане моя тайна. Ако искате да се правите на герои, моля! Аз няма да загубя много, тъй като мога да наложа волята си на военния кораб. Надявам се, разбрахте, нали? Подчиненият ми ще ви снабди с дрехи и пособия. Идете на палубата и вършете работата си. Ако ви заговорят, в което междувпрочем не вярвам, тъй като военноморските офицери нямат навик да разговарят с матросите, които мият палубата на танкер, но ако въпреки това все пак се случи, правете се, че не разбирате английски. Не забравяйте, че слушаме всяка ваша дума. Мислете си за акулата. Не беше особено приятна гледка.

След десет минути всички миеха палубата. От „приятелите“ на капитан Немо трима се навъртаха наоколо.

Както си избираше кофа, Кули се приближи до покерджията.

— Слушайте, Еспиноза. Съдбата ни е във ваши ръце.

Испанецът пребледня.

— Какво трябва да направя?

— Първо, гледайте в мен. Наведете си главата! Окей! В кофата има нещо. Можете ли да го дадете на някой от моряците, които се качат на кораба така, че тези да не забележат?

— Колко е голямо?

— Погледнете вътре!

Еспиноза, сякаш търсеше някаква друга кофа вместо тази, която беше в ръцете му, надникна в кофата на Кули.

— Главата си залагам.

— Внимавайте, ако ви хванат, някой от тях ще натисне копчето и аз…

— Спокойно. Няма да ме хванат!

Остави кофата си, обърса чело, почака, докато и Кули остави своята, после сякаш му омръзна да не прави нищо, взе кофата на Кули и тръгна с нея към фалшборда.

Когато крайцерът се появи на хоризонта, моторите в машинното отделение спряха. Чуха как бръмченето заглъхна под стъпалата им.

Кули се облегна на метлата и се огледа. Успя да забележи един облечен в матроски дрехи андроид, който следеше приближаващия се кораб, но Кули можеше да се закълне, че от време на време обръща глава към тях със скорост, която не може да се проследи с човешко око.

Лисицата плисна кофа вода на палубата и потръпна.

— Бррр! Сещам се за пандиза. Имаше един изобретателен пазач, ако добре си спомням в някой от затворите, който денонощно ме караше да мия коридори…

Кули вдигна кофата и, криейки зад нея главата си, изшептя на Лисицата:

— Качат ли се на палубата, вие се спасявайте. Направо се хвърляйте в морето…

Лисицата кимна.

— И аз мислих за това.

— И?

— Задънена улица.

— Защо?

— Първо, вие ще избухнете.

— Какво ви интересува това? Какво те интересува, Лисицо?

Лисицата само се засмя.

— Я, не се занасяй, Цигулко! От старата ти банда кой би оставил другия в беда, а? Искаш да ме изпиташ ли, старче? Можеш да ми имаш доверие. Оставам с теб, докато не им дадем да разберат.

Кули на драго сърце би го сграбчил, за да го разтърси, ала не можеше заради наблюдаващия ги андроид.

— Слушай, Лисицо. Ако помогнеш на Джуди… ако й помогнеш да се измъкне оттук… ще ти призная нещо.

— Окей? Колко и къде е заровено?

— Няма нищо и никъде…

— Тогава в какво е? На багаж, в банка или на текуща сметка?

— Разбери, Лисицо, аз съм полицай и…

— Ясно, Лисицо. Полицай. А шева на корема ти е за награда, нали? Да не би да е офицерска нашивка? Не се престаравай, няма да те зарежа. Никой не искам да каже за мен, че съм изоставил момче от старото време.

— Нека да ти обясня — Пак и няма да стане работата, Цигулко. Ти ще изгърмиш… а с мен пък ще се заемат твоите хора, както и с момичето. Ако въобще стигнем живи на онзи хубав кораб, който се задава ей там! Ако скоча във водата или акулите ще ме налапат, или ще дойде след мен някой тип и, още преди да са ме изтеглили на крайцера, под предлог да ме спаси, хубавичко ще ми строши врата. Не, Цигулко, мерси за любезността, но оставам. И момичето ще остане. Знае, че бомбата е в теб.

— Кой й е казал?

— Аз.

— Ти ли? Забраних ти…

— Не можеш нищо да ми забраниш. Става въпрос за кожата на всички ни. По-добре е всички да сме наясно с всичко. Знаех, че искаш да спасиш малката. Да не мислиш, че съм сляп, Цигулко? Виждам цялото айлавю, това си е ваша работа. Ама не ми харесва, когато в сериозни неща се замесват чувствата; само се усложнява работата и никога не свършва добре. Казвам го от опит, можеш да ми вярваш!

— Тогава пък…

— Кротко, типът ни следи. Ще видим.

Когато Лисицата изля всичката вода на палубата, Аш се появи до Кули.

— Готвите ли се за нещо, господине?

— Колебая се, Аш.

— Може красавците от крайцера да подушат нещо.

— И аз мисля за това. И не съм сигурен добре ли ще е за нас. Каквото и да се случи, Аш, знаем прекалено много, за да се откажат от нас.

Аш продължи по-нататък, защото морякът андроид впери в тях воднистосините си очи и не ги отмести дори когато прекратиха разговора.

Кули отиде до крана с вода, напълни кофата и тръгна по обратния път, за да се срещне с Джуди.

Навярно и родната й майка не би познала Джуди Максуел, ако я срещнеше на главната улица. Дългата руса перука покриваше наполовина лицето й и за разлика от другите носеше грамадни яркожълти ботуши на краката. С дръжката, на която се люлееше парцал, тя приличаше на пруско войниче от нюрнбергския музей на играчките.

— Всичко окей ли е? — прошепна Кули.

Момичето кимна.

На Кули му беше трудно да говори, тъй като всъщност не знаеше какво трябва да каже.

— Джуди, аз…

— Зная, Ронълд.

Уолтър Кули, ще не ще, помисли за брат си. Какво щеше да направи на мястото му?

Остави кофата и се приближи до момичето. После, когато видя, че андроидът е погълнат от гледката с крайцера, го прегърна и целуна.

— Какво е това… Ронълд… Боже!

— Като че ли се влюбих в теб.

Джуди Максуел се разсмя с висок звънлив смях. Андроидът се обърна, но не намери причина да се намеси.

Джуди склони глава на рамото на Кули.

— Какво смешно има? — запита обидено Кули. — Това беше пламенно любовно обяснение.

— Не се смея на него — рече момичето с насълзени очи. — А на мен. Я ме погледни. И ти ми се обясняваш в любов…

Кули изгледа момичето, после себе си. Навити до колене протрити джинси на бос крак.

— Изглежда, днес нямам късмет. Предложа ли на някой нещо, сто на сто ми казва не.

Момичето протегна длани и хвана ръката на Кули.

— Аз не казах не.

— Не си ли?

— Не съм. Само се разсмях. От щастие.

Кули я прегърна и я целуна. Момичето отвърна на целувката. Андроидът не разбра нищо от цялата тази работа.

Кули беше безкрайно щастлив. Даже не усещаше, че от висящия парцал капе вода по главата му.

Корабът хвърли котва на почтително разстояние от тях, сякаш се срамуваше от сивото си недружелюбно тяло. Кули знаеше, че по радиото дават указания на капитан Немо.

След неколкоминутна привидна тишина на палубата се изсипаха няколко андроида. Кули се опита да ги различи един от друг. Можа да установи само, че и русият тип е облякъл морска униформа.

Капитан Немо се качи на палубата чак когато от крайцера към тях се отправи голяма моторна лодка.

Капитанът за последен път огледа палубата, моряците, пленниците си, после махна на Кули да отиде при него.

— Надявам се, че ще се придържате към заповедите ми, нали? Всяко неподчинение може да повлече след себе си тежки трагедии. Дръжте се естествено и нищо няма да се случи…

Моторната лодка направи кръг около кораба: дежурният офицер явно се интересуваше от корпуса, преди да се качи на танкера. Очевидно не видя нищо съмнително, защото имаше приятелски вид, когато стъпи на палубата, придружен от трима моряци.

Немо отдаде чест и протегна ръка.

— Капитан Кингсли. Привет, лейтенант.

Лейтенантът вяло вдигна ръка към шапката си.

— Лейтенант Харисон. Капитан Мълони изразява съжалението си, господине, че ви спираме, но събитията от последните дни…

Немо сложи ръце на хълбоците си.

— Какво се е случило, господин лейтенант? На този плаващ остров само бегло научаваме за световните събития. По радиото предават повече на езици, които не разбираме много.

— Имаме заповед да претърсваме корабите, които преминават определена географска ширина. Не сте ли чували за големия случай във Венецуела.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Отвлекли са семейство милионери в Карибско море. Имаме съмнение, че ги държат пленници на някой кораб. Сигурно на частен.

Немо се усмихна и посочи наоколо.

— Претърсвайте, лейтенанте!

Лейтенант Харисон се усмихна и поклати глава.

— Едва ли има смисъл, господин капитан. Вашият кораб е извън всякакво подозрение. Освен това е американска собственост. Според сведенията изключено е заложниците да са на американски кораб. Просто искам само документите ви, за да спазим формалностите.

Кули, който чудесно можеше да се ориентира в бъркотия от човешки гласове, усети безпогрешно, че лейтенантът изпълнява строга заповед. Досети се, че на капитана на всеки кораб, който му се изпречи на пътя, пробутва този текст. Лейтенант Харисон знаеше какво ще каже още, когато видимо без причина обиколи кораба.

Кули беше сигурен, че лейтенантът нищо не подозира, даже му се струва невъзможно танкерът да има нещо общо с вземането на заложници. Като се вземе предвид скоростта на кораба, едва ли е мислимо в близките дни да е обикалял край венецуелския бряг. И документите иска само формално; дяволът не кротува, може някоя друга свинщина да излезе на бял свят…

Капитан Немо, лейтенант Харисон и трима матроси слязоха по стълбите към кабините.

Както беше предрекъл Немо, даже и не погледнаха към работещите на палубата.

Слънцето показваше пладне, беше адски горещо, сякаш стояха край доменна пещ. На андроидите не им пукаше от палещото слънце, може би имаха охладително устройство, което да омекотява жегата. Останалият на палубата сержант и стоящият зад него въоръжен матрос обаче гледаха с измъчени физиономии появилите се отново летящи риби. Чувстваше се, че и двамата мислят едно и също: искаше им се и те да се плискат сред вълните, а рибите да стоят на пост, въоръжени до зъби, на палубата на този тъп танкер.

Кули не смееше да погледне към Еспиноза. Покерджията трябваше сам да реши. Не искаше да вземе въпросителния му поглед за подкана и да направи необмислена стъпка.

Черният войник се захили. Кули погледна нагоре и видя, че обутата с груби ботуши, с дълга руса перука Джуди се навежда и изцежда един мокър парцал. Въпреки че иначе изглеждаше като мъж, пищният й ханш издаваше съвсем друго. Морският пехотинец трябва да беше убеден, че русият матрос с ботушите е педи и по всяка вероятност той е „момичето“ на кораба.

Кули въздъхна, когато лейтенант Харисон и моряците се появиха на палубата. Немо крачеше след тях с неприкрито задоволство. Видимо беше доволен от резултата от проверката.

Харисон отдаде чест и сега той подаде ръка.

— Благодаря ви, капитане, и още веднъж ви моля да ни извините за безпокойството. Хайде, момчета!

Кули наведе глава. Беше загубил този тур. Откъде му беше хрумнало въобще, че в кръстосания огън от дебнещи погледи Еспиноза ще може да направи каквото и да било.

Лейтенант Харисон се обърна назад по войнишки. В този момент се появи дълга червена дръжка, дръжката с парцала за миене и се заклещи в краката на лейтенанта. Харисон политна и ако Немо не го беше хванал, щеше да падне в морето.

Джуди Максуел взе дървото.

— Извинете ме, господине. Хиляди извинения…

Имаше дълбок, ръмжащ, разяден от рома глас като на стар морски вълк. От престараване да оправи грешката си, блъсна една кофа, пълна с вода. Сивата, пенлива от препаратите течност, премина по цялата палуба, полепна по обувките на моряците, няколко мехурчета литнаха във въздуха и изчезнаха.

Моряците си отърсваха краката: единият се смееше, останалите се ядосваха.

— За Бога, не можете ли да внимавате! — недоволстваше Немо, избутвайки момичето по-далеч от Харисон. Ала за нещастие ги бутна право в Еспиноза, който щеше да се пързулне по гладката палуба, ако не се беше хванал за Харисон.

Харисон го изгледа смаяно, но, преди още да проговори, Еспиноза изчезна зад другите.

— Извинете, господине — кършеше ръце Немо. — За съжаление сключихме договори с когото намерихме.

— Няма нищо, капитане — рече Харисон и докосна фуражката си с ръка. — Тъкмо ще се измие корабът. Някои танкери са такива, че човек го е гнус да стъпи на палубата. Бог да ви благослови, капитане!

Немо стоя на палубата чак докато крайцерът изчезна зад хоризонта.

Кули беше готов за най-лошото. Беше сигурен, че Немо и русият тип ще им поискат строга отговорност, а може и да ги накажат за случилото се.

За огромно негово учудване обаче Немо нищо не направи. Даже като че ли се радваше.

— Големи леваци сте — рече доволно. — Вярно е, не сте моряци. Хубавичка беля ми забъркахте. Но едновременно с това, даже точно заради това, изглежда, успяхме да прогоним всяка сянка от съмнение. Където толкова… хм… нескопосано мият палубата, едва ли има нещо за криене на кораба.

Усмихна се и избърса чело, въпреки че колкото и да беше задушно и горещо, по него не бяха избили капки пот.

— Починете след обяда, моля ви. И след почивката продължавайте работата си. Приятелят ми ще дойде да ви вземе. По-късно ще получите още указания.

— Да пукнеш дано! — изръмжа Лисицата, когато капитанът се обърна и се спусна по стълбите.

Еспиноза не каза нищо, само вдигна два пръста.

Показваше знака на победата.

Бирмингам. 11 юни

Уормуотър и този път не успя да улучи с шапката си закачалката. Падна, от което главният инспектор стигна до извода, че все още не са успели да отбележат решителен напредък по делото.

А Джексън го очакваше с приятна изненада. За инспектора беше изненада и че нямаше дъвка в устата. А пък това, което му каза, изпълни сърцето на инспектора направо с щастие.

— Успяхме да хванем един член — започна Джексън. — Сега се обадиха момчетата, преди малко.

— Кого?

— Някакъв Фишер. Член на надзорния съвет. Веднъж бил във фабриката за роботи, а в атомния институт не е бил нито веднъж. Струва ми се, че получава хубави пари за членството си в надзорния съвет, но такъв въпрос не може да му се зададе.

— Не?

— Да се зададе може, но няма да отговори. Има право на това.

Уормуотър се наведе напред.

— Какво още казва?

— Ами според него всички са в отпуска. Той така знае, че тези, които извършват ремонта, настоятелно са помолили никой да не остава в предприятието, защото цялото ще го обърнат наопаки, ще го изчистят и пак ще си го обърнат.

— Какво ще направят?

— Той каза така.

— Има ли въобще някой, който може да ни осведоми какво става из тия прокажени места? Защо са се разорили, къде са им сътрудниците и т. н. Има ли такъв, Джексън?

— Как да няма, господине. Поставихме този въпрос и на мистър Фишер. Според него мисис Нора Браун отговаря за всичко, обикновено тя прави докладите до надзорния съвет.

— А това, къде, по дяволите, се намира мисис Браун, това никой не знае, така ли?

— Точно така, господине.

На кораба Хубавото момиче с празни очи седна на един стол срещу тях и кръстоса добре оформените си крака. Кули наблюдаваше лицето й. Момичето забеляза, че го гледат чак след известно време и в погледа й нямаше нищо друго освен очаквателна безкрайна празнота.

Екранът се освети: появиха се видяните вече веднъж къща, градина, люлка и русото момиче, което беше там до тях на стола.

Картината вървеше без звук. Момичето беше вперило поглед в кадрите и със странен, неподходящ за нея, жив глас започна да говори:

— Аз съм Елизабет Абрамс. Това е баща ми. Обичам баща си. Винаги съм го обичала. Когато бях малка, веднъж ме взе със себе си…

Гласът отплува в нищото; Кули потъна в мислите си.

Стресна се чак когато момичето спря да говори и клюмна глава. Цялото й тяло трепереше като на някой, който е минал през голямото физическо натоварване.

Капитан Немо сложи ръце на кръста си.

— Е?

— Не е естествено — каза Кули. — Много неща е забравила.

— Това е пряка последица от амнезията — въздъхна капитанът. — Колко време е необходимо, за да стане безупречна?

Кули преглътна дълбоко.

— Един месец. Най-малко.

— Няма толкова. Имате само една седмица. И трябва да обучите не само нея, а двайсет и седем!

Кули се разсмя.

— Шегувате ли се, капитане?

Немо дори не направи гримаса.

— И през ум не ми минава. Двайсет и седмината чакат да ги излекувате.

Кули едва не се изпусна да каже, че там долу са видели много повече ковчези, но навреме си сложи спирачка на езика.

— Има доста тежки случаи — рече замислено капитанът. — Тях ще оставим за накрая. Ако не ни стигне времето… може окончателно да се откажем от тях. Бихте ли могли да определите, ако обичате, каква е основната разлика между сегашното и някогашното поведение на мис Абрамс?

Кули смръщи чело, сякаш усилено мислеше.

— Не преживява истински ролята си — рече накрая. — Не се отъждествява с фигурата, която трябва да изобразява.

Момичето се беше втренчило във въздуха, сякаш не ставаше дума за него.

— Вие… можете ли да постигнете да се отъждестви?

Кули разпери ръце.

— Какво да ви кажа? Решаваща роля имат волевите фактори. Ако някой иска нещо, способен е на чудеса. Ако не почувства красотата на задачата, никога няма да има голямо постижение. Така учат във висшия институт.

— Тогава какво да направим? — гласът на капитан Немо звучеше безпомощно.

— Аз ще опитам — увери го Кули. — Ще опитам да й разкрия коя е. Аш…

Сержантът се почеса по главата.

— Ами… аз разбирам само от дрехи, господине. Навярно най-добре ще бъде, ако я облечем в същите дрехи, които е носила по време на видеозаписа. Дрехите могат да помогнат в идентификацията… Има ли някаква пречка?

Немо кимна отрицателно.

— За всичко сме се подготвили. Подходящите дрехи скоро ще бъдат на ваше разположение. Дрехите на всичките двайсет и седем.

Кули побутна Лисицата.

— Лисицо!

Крадецът на картини пое щафетата.

— Движенията й са сдървени. Липсва й лекотата, която е характерна за младите дами на тази възраст. Сякаш носи на раменете си тежестта на вековете.

— И лицето й е доста сдървено — рече Еспиноза, без да го питат. — Сдървеното, неподвижно лице буди недоверие. Трябва да играе с него като… — търсеше подходяща английска дума, ала не я намери.

— Психически е прекалено уравновесена — каза Джуди Максуел. — Сякаш няма никакви ирационални чувства. В същото време рационалният чувствен пълнеж е нейният периметър на действие.

Капитан Немо бавно, но сигурно взе да губи нишката. Виждаше се, че вече минута и половина представа няма за какво говорят. Наклони главата си с онова странно движение, което неведнъж бяха наблюдавали при него, помълча малко, сякаш преработваше информацията, после облекчено кимна.

— Напълно ясно. Вие знаете каква е задачата ви, аз ще осигурявам условията. Целта е след една седмица, моля запомнете добре датата, с точност до час и минути, смятано отсега, след една седмица да разполагаме с двайсет и седем, готови за преговори, съвпадащи до косъм със записите… мъже и жени. Разбрахте ли?

Кули вдигна рамене.

— Имаме ли друг избор?

— Опасявам се, че не.

Немо кимна и посочи към застиналия като статуя до вратата рус тип.

— Той ще бъде координатор. Обръщайте се към него с всяка молба, с всеки проблем. От сега нататък можете да се качвате на палубата, когато поискате, при предупредителния сигнал обаче трябва да слезете. Бих желал голямата част от времето си да прекарвате в работа. Няма да се меся в разпределението на задачите, ала… резултатите ще говорят.

— И какво ще стане — запита бавно Кули, — ако все пак не успеем? Ако колкото и да се стараем, все пак… Разбирате, нали?

Немо кимна.

— Наистина има такава възможност. Възможно е да не можете да се справите със задачата. От гледна точка на резултата е все едно. Но размислете, там, където става въпрос за живота на милиони, какво значат четири-пет човека?

Кули кимна.

— Благодаря ви, капитане. Надявам се, вярвате ни, че ще се постараем, нали?

Капитан Немо се обърна и излезе от залата.

 

Бирмингам. 12 юни

Наведен над кошчето за боклук, Уормуотър тъкмо си чистеше лулата, когато иззвъня телефонът. Тъй като Джексън беше най-близо, остави с въздишка пищова си на масата и вдигна слушалката.

Уормуотър тупна силно лулата си в ръба на кошчето. Ненавиждаше, когато друг му вдига телефона.

— Кротко — рече ласкаво Джексън, — без това са момчетата оттатък.

Телефонът пропука, някой заговори, а Джексън само се усмихваше, дъвчеше дъвката си и от време на време издаваше такива звуци, сякаш имаше комар в гръкляна.

Изведнъж дъвката в устата му застина и той се вторачи с леденостудени очи в Уормуотър, който тъкмо беше успял да извади от лулата си и последните останки от пепел.

— Крайцер ли?

Другият продължи да говори, после толкова бърза затвори, че на Уормуотър не му остана време да посегне към слушалката. Всички почувстваха, че се е случило нещо, и то не дреболия, която може да се пренебрегне.

Джексън подъвка малко, после се настани на масата. Кули усети, че губи досегашната си самоувереност.

Уормуотър седна на стола си и с решително движение смъкна американеца от масата.

— Бъдете така любезен…

Джексън остана прав. Уормуотър го гледаше с бащинско търпение, ала Берни даде да се разбере, че фитилът му прегаря и всеки момент ще експлодира.

— Какво е положението, Джексън?

Джексън се разтресе, преглътна, сякаш глътна и дъвката си.

— Съобщение от центъра… Всъщност искаха да говорят с вас.

— Жалко, че не бях тук — рече кротко Уормуотър.

— Линията прекъсна — оправдаваше се Джексън.

— Казвайте тогава какво ми съобщават!

— Ами… всъщност не самите те, ама им е попаднала новина.

— Дотук е ясно — каза Уормуотър. — Продължавайте.

Джексън се опита да се стегне.

— Става дума за това, че наш крайцер е спрял един танкер в Карибско море. Прегледали са документите му, защото заради някакви терористи в Каракас са вдигнали тревога. Венецуелците са помолили флотата на САЩ да им помогне да прегледат шляещите се натам кораби, защото имало предположения, че заложниците са качени на някакъв кораб.

Уормуотър си засмука лулата.

— Хм. За такова нещо не сме и мислили.

— Значи, господине, няколко души от крайцера се прехвърлили на танкера.

— Какво му е името?

— На танкера ли? „Вулкан“. Крайцерът…

— За момента той не ме интересува. По-нататък!

— Няколко души начело с лейтенант Харисон отишли… и доста повърхностно проверили документите на кораба.

— Характерно — кимна главният инспектор. — Повърхностно…

— Танкерът бил извън всякакво подозрение, като се вземат предвид посоката и координатите му. Изключено да има нещо общо с отвличането на заложници в Каракас.

— Тогава защо са го спрели?

— Защото не са могли да бъдат хиляда процента сигурни, че не е забъркан в нещо. Възможно е да са изкарали типовете от Каракас, да са ги качили на хеликоптер и да са ги завели на танкера, оставили са ги и те си седят до гуша в нафта. Наистина е доста объркано и доста сложно, но не е невъзможно.

— Хм — изръмжа Уормуотър. — И какво са намерили на „Вулкан“?

— В началото нищо — каза Джексън. — Тъкмо си тръгвали от кораба, когато… станало малко произшествие. Неколцина миели палубата, когато… Между двата крака на лейтенант Харисон попаднала дръжката на метла или не знам какво.

— Четка за миене — кимна Уормуотър.

— Аха. Харисон не знае как е попаднала там. После пък някакво момче му изсипало върху краката сапунен разтвор.

— Антиамериканска демонстрация — рече със злорад вид Уормуотър. — Какво общо можем да имаме с всичко това?

— Лейтенант Харисон — продължи невъзмутимо Джексън, — едва не паднал в сапунената пяна.

— Горкият — изръмжа главният инспектор.

— Единият от хората, които миели палубата, го хванал и… докато го държал да не падне, светкавично и без никой да забележи, му пъхнал нещо в ръката. Само благодарение на огромното си самообладание, лейтенант Харисон не го попитал какво е това.

Уормуотър подуши въздуха. Усети с пълна сигурност, че трябва да зареже глупостите и задявките с американеца, защото нещата се обръщат на сериозно.

— Е и?

— Харисон се сбогувал и се върнал на крайцера. Когато излезли от полезрение, погледнал какво има в ръката си. Знаете ли какво било?

— Идея нямам — рече в съответствие с истината главният инспектор.

— Една златна верижка. На верижката — златно сърце, което се отваря. В сърцето бил гравиран надпис…

— Кули I — рече дрезгаво артистът.

Джексън кимна, Уормуотър зяпна с уста, после шумно я затвори.

— Откъде… знаете?

Ронълд Кули бръкна под ризата си и извади тънка златна верижка. Щракна висящото на верижката сърце и го показа на Уормуотър.

— Кули II. Аз съм, така да се каже, по-младият. Получили сме ги от майка ни, когато сме се родили.

Уормуотър така удари по масата, че телефонът подскочи.

— Намериха се! Най-сетне се намериха!

Берни се изправи и подръпна мустак.

— Сега какво ще стане, господине?

— Ще ги свалим от тоя прокълнат кораб, Берни. Главата си залагам, че ще ги свалим.

На другия край на линията покашляше адмирал Боуи, сивото вещество на морското разузнаване. Вече цели пет минути слушаше Уормуотър, без да го е прекъсвал.

— Защо не се опитате да ги освободите? — попита Уормуотър. — Имате ли някакви особени причини за тази предпазливост?

— Включих и лейтенант Харисон от крайцера, инспекторе. Говорете по-високо, защото метеорологичните условия не са най-благоприятните.

Пукане, тракане, после неочаквано чисто се чу гласът на Харисон.

— Чух всичко, господин инспекторе. Мисля, че ще е по-добре да проучим обстоятелствата, преди да сме започнали нападение.

— Хм. Какво друго обосновава тази предпазливост освен факта, че на пленниците може да се случи нещо?

Харисон се поколеба. Главният инспектор предполагаше, че лейтенантът се опира на предчувствията си, и го прие с одобрение. Един моряк трябва да се опира на предчувствията си!

— Вижте, господин инспектор, тези хора се движеха съвсем свободно по палубата. Не видях нито оръжия, нито въоръжена охрана. Знаеха, че до кораба е спряла моторницата ни с картечница на носа. Да бяха се хвърлили през парапета, щяхме да ги извадим от водата. Но те не го направиха. Даже не се опитаха да привлекат към себе си вниманието.

— Според вас защо?

— Навярно тези, които са ги пленили, имат в ръцете си коз, с който ги принуждават да им се подчиняват.

— Хм. Какво ли може да е това?

— Не знам, господине. Обикновено правилото е да се изчака те да си кажат исканията. От исканията им и от заплахите, които отправят, може да се направят много изводи.

— Вие моряк ли сте, лейтенанте?

— Почти. Офицер съм от морското разузнаване.

— Така си мислех. А сега накъде?

— Засега сме извън полезрението им и тихо си кротуваме. Чакаме указания.

— Разбирам. Можете ли да опишете хората, които са се въртели там около вас?

— Събрах описанието на външността им, господине. Има сред тях един мъж с дълга руса коса… странен, женствен и… според един от хората ми е педи, господине.

— Откъде го знае вашият човек? Само десет минути сте били на кораба, нали?

— Според моя човек, господине, хм… задникът му е по женски закръглен.

— Другите?

— Честно казано, не ги забелязахме. Ала онзи, който едва не ме заля с пяната, беше латиноамериканец, спор няма. Пелтечеше на испански, като смесваше и английски думи. А ръката му беше адски бърза.

Уормуотър се усмихна.

— Благодаря ви, лейтенант. Скоро ще имате посетители.

— Дано да имаме късмет, господине.

Главният инспектор се сбогува и с адмирала и засмука лулата си.

— Какво ще кажете за едно малко карибско пътешествие, господа?

— Добра идея — рече Кули със свити юмруци. — Надявам се да поразбъркам вътрешностите на оня подлец, който…

Уормуотър кимна.

— Ще го направите. Имам един план, Кули. И вие ще играете главната роля в него.

На кораба На втория ден след започването на работата Кули поиска среща с капитан Немо. Реши се на нея след дълги размишления, без да обсъжда нещата предварително с другите. Макар и да беше убеден, че американският морски офицер, на който в последния момент все пак успяха да пъхнат в ръката верижката, навярно ще я предаде на съответното място, не можеше да бъде напълно сигурен.

Във всеки случай така гледаше на нещата, че, ако успее, добре, ама ако не, и това трябва да се има предвид. Една безсънна нощ му бе достатъчна, за да разработи плана на операцията.

Капитан Немо като че ли беше по-уморен и по-малко концентриран от обикновено.

Кули бавно и с подробности даваше отчет за постигнатия напредък, за това, че Елизабет Абрамс е почти съвършено копие на момичето, което сияе на записите.

Капитанът изнервено му махна с ръка.

— Знам всичко. Знам точно докъде сте стигнали.

„Русият тип — помисли Кули — стои до вратата със скръстени ръце и наблюдава. После докладва всичко на капитана…“

Кимна и заложи капана.

— Тогава може би знаете, капитане, че, ако напредваме с това темпо, няма да успеем да свършим. В посочения срок — в никакъв случай.

— Трябва да сме готови! На всяка цена! Иначе…

Кули кимна.

— Иначе ще ни видите сметката. Знам. Може да стане, капитане, ако работим и нощем. И то на смени. Без това едновременно не можем да работим.

— Не!

Гласът му отекна твърдо и решително.

Кули вдигна рамене.

— Това е вече ваша работа, капитане. Онова, което искате от нас, е физически невъзможно. Даже и да умрем, пак не можем да изпълним такава неосъществима задача. Ако промените решението си, кажете ни.

Макар че едва не се пръсна от нерви и страх, излезе от кабината, без да се обръща назад.

Беше късен следобед, когато русият им съобщи новината, че капитанът е размислил. Разрешавал нощната работа.

На борда на крайцера „Ураган“

Адмирал Боуи погледна замислено към Уормуотър.

— Вие по-добре трябва да разбирате тези неща, инспекторе. Това, което ние можем, е една добре организирана акция. На кораба имаме цял куп яки момчета, които горят от желание да се изявят. Имаме хеликоптер, леководолаз, а, ако се наложи, мога да доставя и подводница.

Уормуотър отказа пурата, с която го покани американецът.

— Единственото, което ме кара да се колебая — изпусна дим адмиралът, — е това, че не знам какви са им плановете. Не знам какво има на кораба. Снимките показват течност.

— Това е танкер. Не мислите ли, че евентуално може да има нефт в него?

— Не е нефт.

— Откъде знаете?

— Двама от хората ми се спуснаха под кораба. Направиха снимки със специална камера. Товарът не е нефт.

— А тогава какво е?

— Изглежда като вода.

— Вода ли?

— Колкото и да е странно, да. Макар че не можахме да установим съвсем точно. И това е, което ме притеснява, господин инспекторе.

— Все пак, какво мислите?

— Има две възможности — каза адмиралът. — Или нещо, което, ако го пуснат в морето, може да направи големи поразии, или взривно вещество.

— Осемнайсет хиляди тона?

— Признавам, че изглежда много. Ама и терористите не са малко в целия свят. Който и от вариантите да приемем, акцията е извънредно рискована. Въпреки всичко здравият разум показва, че трябва да ги нападнем, преди да са усетили, че се въртим наоколо.

— Аз имам по-добър план, адмирале. — погледна го Уормуотър.

Военният се засмя.

— Казано откровено, на това се надявах. С какво мога да ви помогна?

Уормуотър му каза.

Лейтенант Харисон и моряците се потяха както по време на тежка служба в тропически води.

— Какъв беше задникът на… онзи моряк? — запита с искрено любопитство Берни нещастния чернокож ефрейтор, който бе спрял поглед върху миещия палубата матрос.

— Вече казах, господине — простена ефрейторът и горчиво въздъхна. — Хубав, закръглен, женствен.

— Възможно ли е да е било жена?

— Откъде, да му се не видяло, да зная? Видях само задника. Помислих, че е педераст и…

— Ама може и жена да е била?

— Ами може.

— А косата?

— Руса, малко сплъстена.

В другия ъгъл Уормуотър обработваше лейтенант Харисон.

— Казвате, че по стълбите се излиза направо на главния коридор. Колко кабини имаше вдясно?

— Четири. Ние влязохме в третата, където бяха документите.

— Казвате, че всичките им документи са били наред?

— Абсолютно. Макар че ги разгледах отгоре-отгоре. Корабът в крайна сметка е собственост…

— Добре, лейтенанте. Опишете ми сега капитана.

Разпитите продължиха два дни и две нощи.

През нощта на третия ден лейтенант Харисон помисли за пръв път, че, ако се върне в Алабама, ще разбие физиономията на чичо Джими, който винаги го насърчаваше да се посвети на моряшката професия.

А все още всичко предстоеше.

Уормуотър погледна към Кули.

— Сигурен ли сте, че ще успеете да ги надцакате?

— Имам ли друг избор?

— Избор винаги има, човече!

— За мене няма!

— Ами… вие си знаете. Значи можем да започваме акцията?

— Да започваме.

Уормуотър кимна.

Адмирал Боуи се изправи и тръгна да даде разпореждания.

На кораба Кули тъкмо работеше над младеж с черни мустаци.

— Аз съм Емил Лерой — рече момчето и погали мустака си. — Имам френски произход, като дете в Швейцария…

Кули го спря.

— Достатъчно, Емил! Това го знаем. Кажи онова, Емил!

В очите на черноокия креолец блесна омраза. Наведе глава и Кули видя, че ръката му е свита в юмрук.

— Някога… съм бил човек — задъхваше се от вълнение. — Бил съм човек… там на снимката, Емил Лерой… От мен са направили машина проклетниците! Взели са ми тялото, само част от душата ми… е оцеляла. Трябва да ги убия!

— Кои са враговете ти, Емил?

— Враговете ми…

Вратата се плъзна толкова тихо, че Кули дори не забеляза. Видя ужасените погледи на Аш и Лисицата, ала нямаше време да спре андроида.

Емил Лерой обаче сам спря. Усмихна се и скръсти ръце.

— Най-важното е спокойствието. Аз съм винаги много спокоен. Дори и като малък не са могли да ме извадят от търпение. Не мога да търпя само когато измъчват животни.

Кули се обърна. Русият тип стоеше до вратата със скръстени ръце.

— Оставете работата — рече с глух, уморен глас. — Капитанът ви вика.

Погледна към Емил Лерой и вдигна ръка.

— Хайде!

Мустакатият мъж беше клюмнал глава и си обра набързо крушите.

Капитан Немо ги прие пребледнял и треперещ. Кули ликуваше. Изтощението личеше не само на русия, а и на капитана. С нощния „труд“ бяха успели да им объркат периодите. Инспекторът беше сигурен, че не всеки от тях можеше да почива нощно време. Освен техниците бяха необходими още неколцина, които, готови за всеки случай, будни или в полудрямка, кротуваха някъде.

— Викали сте ни, капитане.

Немо вдигна ръка да им даде знак, ала и това движение издаваше умора.

Кули се замисли. Дали нямаха и друг проблем, освен че им беше объркал ритъма?

Вместо да изпита дълбоко задоволство, буца заседна в гърлото му. Знаеше, че делото им е към края си, ала… в тялото му имаше мина, а в кораба — осемнайсет хиляди тона отрова.

Капитан Немо наклони глава на една страна, сякаш слушаше нечии разпореждания.

— Трябва да разиграем още веднъж това, което направихме и преди една седмица — изрече без никаква особена подготовка, без да ги попита дори дали напредват с работата.

Лисицата вдигна глава.

— Да разиграем ли? Какво?

— Пак има кораб наблизо. Преди десет минути приехме сигналите.

— Не можете ли да уредите да се маха, по дяволите? Обещахте, че свършим ли с работата, и… ще започнете преговори за отровното море и ще ни пуснете на свобода. Нашата работа скоро ще свърши. Може би е въпрос на часове… После можете да правите с приятелите си в амнезия, каквото си пожелаете. Ала трябва да знаете, че всяка пречка може да забави работата ни с дни. А аз бих желал да се махна оттук, колкото може по-скоро!

Капитан Немо разпери ръце със съжаление.

— Повярвайте ми, за мен е поне толкова неприятно, колкото и за вас. Само че… армията има право. Държанието ни е подозрително.

— Как така, по дяволите? — Запита Аш.

— В определен смисъл ние минаваме все по един път.

„Значи в кръг — помисли Кули, — както забелязахме…“

— Ще се случи същото, както преди една седмица — рече капитанът. — Вие ще се качите на палубата и ще започнете да миете. Мис Максуел ще си сложи перука и, моля ви, нека не отива твърде близо до моряците, да не би да я забележат. Имайте предвид, че ние виждаме всичко. И главно за това, че скоро ще се освободите! Ала само ако следвате указанията ми…

— Ще ги следваме, капитане — измърмори Еспиноза. — Какво друго можем да направим?

След пет минути, облечени в гащеризони, миеха палубата.

— Трябва ли да направя нещо, сеньор Кули? — запита Еспиноза, докато изстискваше половин туба с препарат в кофата. — Имате ли нещо, което да напъхам в ръката на някой от матросите?

— Нямам, ама не е важно.

— Не трябва ли нещо все пак?

— Чакайте и наблюдавайте! Бъдете нащрек. Не зная защо, но съм сигурен, че нещо ще се случи.

Еспиноза подуши въздуха.

— И аз имам такова чувство, като пред голяма партия покер…

— Само да стане!

— Ами ще помогнем — захили се покерджията и изстиска и останалата част от препарата в кофата.

Крайцерът беше спрял на линията на хоризонта. Русият тип, облегнат на перилата, се вглеждаше с възпалени очи в очертанията му. Наклони глава и сякаш кимна.

След около четвърт час вече видяха лодката, която с бясна скорост цепеше вълните.

По заповед на русия два андроида с моряшки униформи помогнаха на пристигналите да се качат на борда.

Висок мъж на възраст с типични черти на лицето пръв стъпи на палубата на танкера. С небрежно движение отдаде чест на спусналия са към него Немо.

— Боуи.

— Капитан Кингсли. Поздравявам ви на борда. Знаете, нали, че сте вторият, когото поздравявам на кораба си?

Гласът му издаваше лека неприязън.

— Съжалявам, капитане — кимна Боуи. — Ала щом пътувате по тоя маршрут и пренасяте нефт в Средна Америка, трябва да се примирите с честите проверки.

— Насам — показа пътя капитанът, хвърляйки поглед на четиримата матроси, които чак сега се качиха на палубата. Малко по-късно, отколкото би трябвало.

Немо нямаше време да ги огледа по-продължително, тъй като морският офицер бе вече тръгнал в указаната посока. Немо измърмори нещо като поздрав и се забърза след Боуи.

Кули наблюдаваше моряците с присвити очи. Двама изчезнаха в коридора към кабините, а другите двама останаха на палубата. Вниманието му беше привлечено особено от единия от тях, силно брадясал тип. Трябва да бяха горе-долу на една височина с него, ала лицето му беше покрито с гъста четина като на маймуна.

Косматият тип гледаше отегчено след Боуи, после отиде при един от андроидите.

— Можете ли да ми дадете огънче?

Русият скочи и бързо щракна със запалката си.

Косматият се наведе съвсем близо до андроида.

— Човече, къде има тук тоалетна? Още няколко секунди и ще оплескам палубата!

Русият му даде огънче и колебливо се огледа наоколо. Другият морски пехотинец се беше облегнал и наблюдаваше старателните миячи.

Особено хубавия закръглен задник на един рус и нежен тип.

— Аз… за съжаление… на мен…

Косматият мъж потупа русия по рамото.

— Останете, щом са ви наредили. Ще намеря кой да ме заведе. Хей, вие там!

Кули се изправи и пусна парцала в кофата. Нямаше никакво съмнение, че викаха него.

Приближи се бавно към косматия.

— Господине?

— Къде е кенефът?

Русият погледна Кули и кимна. После направи движение с пръстите си, сякаш натискаше невидимо копче.

Кули изтри влажните си ръце в панталона.

— Елате!

Тръгна напред. Другият потропваше след него, сякаш наистина му беше много наложително. Щом вратата на тоалетната се затвори, Кули погледна към косматия.

— Слушайте, човече!…

Другият го прегърна, потупа го по рамото, после си отлепи мустака, брадата и четината от лицето.

— Нямаме време за сантименти… Събличай се, глупако!

— Господи! — простена инспекторът. — Имаш късмет, че… Иначе така бих те сритал…!

— Няма време за това — рече другият, — залепи си четината…

— И дума да не става! Не искам да си отивам!

— Заради кръглогъзата ли? — захили се новодошлият. — Това е заповед! Бързо, защото ще ни хванат! Ще се погрижа за нея… Хайде!

Когато се качиха по стълбите, русият не откри никаква разлика. Беше прекалено уморен, за да мисли. Анализаторите му не предадоха никаква информация.

Скоро след посещението капитан Немо повика Кули при себе си.

— Мистър Кули, докладваха ми, че сте останали сам с един от моряците. Бихте ли ми дали отчет какво се случи между вас?

Кули се захили.

— Честно казано, капитане, даже и да исках, нямаше много време за комуникация. Типът влетя в кенефа и бумм!

— Чиста ли е съвестта ви, мистър Кули?

— Това не е въпрос на съвест, капитане. Наясно съм какви могат да бъдат последиците, ако направя някоя глупост. И затова не правя.

Капитанът вдигна вежди с уважение.

— Браво, мистър Кули! Радост е да се работи с вас.

Кули стоеше на палубата и се наслаждаваше на залеза, когато Лисицата се промъкна до него.

— Вие кой сте? Андроид?

Кули отговори с въпрос:

— Вие ли сте Лисицата?

— Забелязах, че си сменихте дрехите. В тоалетната ли стана?

— Аха. Много си наблюдателен, Лисицо!

— На мен ли ми го казвате? Но не отговорихте на въпроса вие кой сте?

— Братът близнак. Поздравявам ви, че забелязахте, а сме досущ едни и същи.

— За останалите може би, но не и за мен — възгордя се Лисицата. — Наистина ли той е Цигулката?

— Какво? — изуми се Кули.

— Досещах се, че ме премята — изсумтя Лисицата. — Кой е въобще?

— Детектив. Ама това сега не е важно.

— За вас — рече Лисицата.

В този момент се появи и Аш.

— О, Аш! — повиши глас Ронълд Кули и потупа засмения сержант по рамото. — Радвам се да ви видя отново.

Ръката на Лисицата трепереше, когато посочи към Аш.

— И този ли… е ченге?

— Сержант Аш — рече весело Кули.

Лисицата закри лицето си с длани.

— Господи! В що за банда съм се забъркал?!

Щом русият тип напусна горната платформа, Кули се наведе към Лисицата.

— Не казвайте още на останалите. Кой е крайният срок?

— Утре вечер.

— Капитанът какво знае?

— Че сме подготвили двайсет и седмината. Мисли да прави нещо като изпит.

— Добре. Тази коя е?

— Мис Паркер. Един от най-чудесните ни обекти. Опитайте!

— Как?

— Попитайте я коя е.

Червенокосото момиче с едва забележими лунички се усмихна, когато Кули я заговори:

— Как се казвате, малката?

Очите на момичето се замъглиха.

— Да не смеете да се обърнете още веднъж така към мене!

— Много добре — захили се мъчително Кули. — Значи… как се казвате, госпожице?

— Мис Паркер. Синди Паркер.

— Професия?

— Атомен физик.

Кули се замисли и се наведе напред.

— Каква е целта на живота ви Синди?

— Да убия тези, които са ме убили!

Луната препускаше заедно с кораба. Няколко минути тича по повърхността на водата, после, като й омръзна да гази водата, се вдигна във въздуха.

Кули тъкмо размишляваше дали да използва радиовръзката, когато някой му закри очите.

— Познай кой е?

— Капитан Немо — рече Кули ухилен.

Джуди го удари по главата с длан.

— Мръсник! Даже не ме погледна долу. Сякаш ме нямаше, само онова момиче.

— А, няколко пъти погледнах към теб — силеше се Кули. — За какво момиче става въпрос?

— За горката Синди Паркер. Понякога имам чувството, че…

Спря объркана и обърна глава към Луната.

— Какво?

— Ами… че това момиче ти харесва.

— Един андроид?

— Не знам. Не ме разбирай накриво, Ронълд… не го казвам от ревност, ала е толкова странно…

На Ронълд Кули обаче му беше странно, че момичето го нарече с малкото му име.

— Много добре знаеш, че това е глупост — мърмореше и се чудеше дали все пак не трябва да каже истината на момичето. Думите бяха вече на устата му, когато Джуди се вкопчи в рамото му и го обърна към себе си.

— Искам да ме целунеш. Сега!

Ронълд Кули редеше молитви, но не видя никакъв изход. Освен един-единствен, да признае…

— Целуни ме!

„Положението ми е деликатно — установи артистът. — Започна ли да обяснявам, кой знае какво ще излезе накрая… Ако Джуди разбере, че не съм аз, няма да може да се държи така естествено и роботите може и да подушат…“

— Целуни ме, Рон!

„Една театрална целувка, малката“ — уверяваше в себе си момичето Кули, след което се предаде. Луната направи още един скок и се закачи още по-високо на небето.

Театралната целувка излезе малко по-дълга отколкото предвиждаше. Джуди се отпусна и го погледна странно.

— Рон…

— Кажи, мила.

— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа нещо?

— Казвай! Все ще го понеса!

— Никога досега… толкова странно… Не знам как да ти обясня…

— Никак — рече Кули, — май разбирам.

Момичето протегна ръка и хвана дланта му.

— Рон!

— Да?

— Ела в кабината ми. Вече не сме деца…

На Ронълд Кули му се зави свят.

— Положението е такова, Джуди…

Момичето разтвори широко очи.

— Да няма някаква неприятност, Рон?

Кули въздъхна.

— Абсолютно нищо.

Луната се издигна още по-високо на хоризонта.

На борда на крайцера „Ураган“

Уолтър Кули лежеше на едно канапе и дишаше тежко, сякаш минути преди това са го извадили от водата, в която е възнамерявал да се удави.

— За Бога! Не мога да повярвам, че съм свободен… Значи сте получили съобщението ми?

Адмирал Боуи доволно намигна към Уормуотър.

— Вие сте голям стратег, инспекторе!

Кули се захили на Уормуотър.

— Малка карибска разходка, а, инспекторе? Омръзна ни мъглявия Албион, а?

Уормуотър запали лула и седна на една ниска табуретка.

— Хайде, говорете, Кули!

Инспектор Кули започна да говори.

Беше вече на една трета от разказа си, когато Боуи избоботи:

— Мина ли? Под кожата ви? Да му се…!

Над тях на палубата прозвуча сирена, чуха се стъпки и дежурната медицинска част се втурна надолу по стълбите.

Няколко минути по-късно Кули лежеше в лазарета, напъхан под един томограф.

Нисък и плешив военен лекар пристъпваше пред леглото му и объркано гледаше към адмирала.

— Не зная, господине, дали мога да пробвам даже и с ултразвук.

— Възможно ли е да избухне от ултразвука? — попита Кули.

Военният лекар се почеса по главата.

— Досега не съм попадал в такова кофти положение. Не искам да ви плаша, господине, ала всичко е възможно. Какво казвате, къде е бомбата?

— На врата ми.

— Обърнете се.

Офицерът внимателно заопипва мястото около предполагаемото устройство, после поклати глава със съжаление.

— Не усещам нищо. Кожата ви е гладка; няма следи от рана.

— Повярвайте ми, там е.

Уормуотър смучеше лулата си, Боуи бе нахлупил козирката си до очите, Джексън преживяше дъвката си с тиха всеотдайност.

Кули седна на леглото.

— Сто процента съм сигурен, че е там. Еспиноза не греши. Трябва да я извадите!

Боуи поклати глава.

— От толкова далече може и да не могат да я задействат.

— Ами ако могат?

— А ако ви отведем някъде, да речем в Америка?

— Не мърдам оттук, докато другите са още там!

Уормуотър кимна към военния лекар.

— Наемате ли се, господин докторе?

Лекарят кимна.

— Естествено. Ала само иззад прикритие. Или в броня до ушите.

След десет минути Кули лежеше на операционната маса, до него се суетяха лекари в бронебойно снаряжение и тежки маски.

Военният лекар вдигна един скалпел и го размаха под носа на Кули — Гордейте се, инспекторе! Мисля, че вие сте първото човешко същество, в което е вградена мина — вдигна скалпела още по-високо и поведе атаката. — Напред, сапьори!

Половин час по-късно обезвреденото взривно устройство почиваше на дъното на морето.

Докато превързваха Кули, докладите пристигаха един след друг.

— Жалко, че не съм на вашето място — рече адмиралът. — Щях да попадна във военната история. Човекът, в който бе вградена мина. Какво ще кажете?

Кули искаше да отговори, ала вратата се отвори и през нея връхлетя един матрос.

— Сега го получихме, господине…

Боуи разгъна листа, очите му пробягнаха по редовете, после кимна.

— Направихме първата успешна стъпка. Хората ни са влезли в атомния завод и във фабриката за роботи. Заловили са около двеста работници, но са ги пуснали на свобода, защото техният профсъюз е заплашил с национална стачка. Пък и без това нищо не знаят. Сега претърсват основно заводите. Ремонтът, естествено, е спрян… Продължават да се опитват да хванат някого от собствениците.

Пет минути след едно друго съобщение вече знаеха кой е един от собствениците. Мистър Джон Бернаски, собственик на множество атомни централи и промишлени предприятия. Нито той, нито главните акционери имат представа какво става в завода, даже не знаят, че и в двете предприятия едновременно се извършва половингодишен ремонт. Бернаски, който с готовност сътрудничел на следствените власти, заявил, че ръководителите на двете предприятия се ползвали с пълна власт и само в края на годината на общото събрание на акционерите дават отчет, ако е необходимо. Но ако не е необходимо — тогава не. Съобщил още, че е акционер в още около седемдесет, занимаващи се с атомни изследвания, обекта.

Що се отнася до директорката, мисис Нора Браун, представа няма къде е, но и не го интересува особено, причина за безпокойство би имал, ако тя не се появи на общото събрание през октомври.

Адмирал Боуи хвърли фуражката си на един стол.

— Значи тази мисис Нора Браун крие ключа на загадката в дамската си чантичка.

— И останалите — каза Уормуотър.

— Кои останали?

— Които са изчезнали и не попаднахме на следите им.

— Те са там в ковчезите — каза Кули. — Всичките до един.

— Значи няма Махарашвар, нито отровно море. Какво има тогава в кораба?

— Струва ми се, морска вода — рече Боуи. — Поне пробите това доказват.

Кули пусна краката си от леглото. Кимна към готовия за всичко доктор.

— Добре съм, докторче, и ми се ще да стана. Мисля, че всичко е ясно. Слушайте…

След кратко съвещание решиха на следващия ден в полунощ да започнат акцията.

 

На кораба. 17 юни.

Следобед Капитан Немо насрочи изпита за следобед. Кули забеляза, че другарите му се притесняват като учители, които трябва да докажат педагогическите си качества пред комисия от инспектори.

Комисията се състоеше от двама членове: капитан Немо и русия андроид.

Кули се прозя и разтри очи. А междувременно крадешком се огледа. Интересно му беше откъде ли гледа представлението истинският шеф…

Възпитаниците бяха въведени от един облечен в морска униформа андроид.

Първа беше Елизабет Абрамс, после Синди Паркер. Правото да задават въпроси бяха отстъпили на андроидите.

Думите отекваха глухо от устата на капитан Немо. Кули, ако не знаеше, че не е човек, би казал, че гласът му издава адска умора.

Необичайно беше и това, че често накланяше глава настрани и понякога за секунди изглеждаше като заспал.

Кули се съсредоточи върху изпитваните и се улови, че ги гледа с очите на актьор. Някои с успех можеха да кандидатстват даже и във висшето училище.

Капитан Немо не се интересуваше от фактическите познания на изпитваните. Не ги разпитва за биографиите им, задоволи се да кажат едно-две изречения за себе си. Много по-взискателно изследваше походката, мимиката, движенията.

Стана късна вечер, докато и двайсет и седмината завършиха изпита.

Капитан Немо вече едва стоеше на крака. Русият тип и андроидът с моряшката униформа стояха облегнати на стената на кабината и спяха с отворени очи.

Немо се изправи тежко и кимна към тях със застинало лице.

— Струва ми се… добра работа… сте свършили. Утре ще изберем… тези… които… ку… кук… кук…

Не след дълго корабът потъна в тишина.

— Мисля, че е по-добре, аз да вървя напред — рече предпазливо Аш.

— Аз също — изръмжа Кули. — Ще покажете къде са индикаторите.

Джуди го изгледа странно, ала нямаше време за размишления: зад един тъмен ъгъл се показаха Еспиноза и Лисицата.

Аш им махна и тихо потеглиха към дъното на коридора.

— Кога? — запита тихо Аш.

— В полунощ — рече Кули, — точно в дванайсет часа.

— Сега колко е?

Кули извади малко часовниче от джоба си.

— Единайсет.

Джуди смаяно се втренчи в часовника.

— Това… откъде… е?

Кули намигна и пусна часовника обратно в джоба си.

— После ще ти кажа. Къде е шпионката?

Преминаха без произшествия край двата индикатора. Джуди вече очи не сваляше от Кули. Просто не можеше да проумее как може така да се промени за толкова кратко време.

За размишления обаче нямаше време. Зад тайнствената желязна врата сега цареше тишина: не се чуваше нито щракането, нито охкането на измъчените жертви.

Другата желязна врата потрепери и се плъзна в стената, щом Лисицата сложи пръст върху копчето.

Сякаш вчера беше, когато стояха за последен път в парната баня. Ковчезите и сега бяха опрени на стената, наредени грижливо един до друг. Само разстоянието между първия и втория ред ковчези като че ли се беше увеличило.

От отворите на ковчезите се вдигаше пара и с тихо бръмчене над тях се задейства вентилационното устройство.

Кули почувства, че тръпки побиват гърба му. И в най-лошия си сън не беше си го представял така. Сякаш се намираше в средата на някой филм на ужасите.

О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновници за нея!

Това като че ли съм го чувал някъде — прошепна Аш.

— Възможно е. Само че не от мен. Мислите ли, че в ъгъла няма да ни забележат?

— Няколко минути са слепи и… даже и в безсъзнание.

— Друг начин няма ли?

— Едва ли, господине. Естествено, бихме могли да ги изчакаме, докато те дойдат дотук. Ала не знаем със сигурност какво има на дъното. Дори и да няма отрова, може да има самовзривяващо се устройство. Трябва така да ги уловим, че да не могат да посегнат към детонатора.

— Значи първо ще събудим нашите?

— Нашите?

Кули сви рамене. Направи усилие над себе си и отиде до първата група ковчези и, вървейки зад тях, преброи двайсет и седем. Първите четиринайсет отбягваше дори и с поглед.

— Е?

Еспиноза триеше безмълвно потта от лицето си. Лисицата дишаше тежко, почесвайки се по носа.

Аш се наведе над двайсет и седмия ковчег и докосна „маковото семе“ отстрани.

Ковчегът се отвори.

Ронълд Кули гледаше настръхнал широко отворените сини очи на Елизабет Абрамс. Момичето ги наблюдаваше изпод желето сякаш със смислен поглед.

— Господи! — простена Кули. — Даже и така е ужасно, че сте ги подготвили предварително за това.

Джуди тихо изпищя и хвана ръката на артиста.

— Ронълд! Господи… Ти… Вие… кой сте?

— Кротко — рече Кули. — Всичко ще ти обясним. Отворете капаците и на останалите ковчези! Хайде, Лисицо, Еспиноза!

Не след дълго двайсет и седем андроида гледаха насреща им с неподвижни очи.

— Когато дойдохме първия път — рече Лисицата, — още не бяха облечени. Лежаха един до друг като манекени. И… когато другите станаха, не се събудиха.

Андроидите неподвижно лежаха под желето. Сива пара и облаци ги покриха, сякаш изчезнаха в безкрая на смъртта.

— Какво ще стане с нас, ако…

В този миг малката светлинка на ковчега на Елизабет Абрамс започна да примигва. Ръката на момичето помръдна, трепнаха клепките й.

— Май спечелихме — каза Кули, — поне в първия рунд.

Отстрани на ковчезите запримигваха светлинките и андроидите се размърдаха. Друго нямаше какво да правят, изтеглиха се край стената и оттам ги наблюдаваха, не можеха да са съвсем сигурни дали ще се осъществи това, върху което цяла седмица бяха работили.

Свистенето на вентилационното устройство нарасна до писък, ала и така не можеше да се справи с кълбящата се на все по-големи облаци пара.

Първата, която излезе от ковчега, беше Елизабет Абрамс. Движеше се бавно, сякаш не можеше да пази равновесие.

Кули затвори очи. Пред очите му като че ли бе оживял пъкълът на Данте. Мъртвите, които чакат присъдата си…

Когато ги отвори, вече мнозина стояха край ковчезите си: освен Елизабет Хансен, Лерой, Синди Паркер. От дрехите, косата и кожата им желето се изпаряваше на гъсти облаци.

— Да им се покажем — рече Аш, ала преди да тръгне към тях, Джуди се хвърли към Елизабет.

— Елизабет! Аз съм Джуди. Джуди Максуел.

Покритото с желе момиче обърна главата си към нея. Сдървено като кукла.

— Джу… ди Макс…уел.

Сричките с мъка се откъсваха от устата й, ала Джуди беше сигурна, че след няколко минути всичко ще е наред. Хвана внимателно ръката на Елизабет и я държа, докато всички не застанаха край ковчезите си, вдигайки пара като парчета лед.

Джуди изчака няколко минути — Кули погледна часовника си: точно три — и се обърна към Елизабет.

— Как спа, Елизабет?

— Благодаря, Джуди, добре.

Джуди Максуел въздъхна дълбоко.

— Часът настъпи, Елизабет, за който говорихме. Ще ти покажа каква си била… и на останалите ще покажем. Искате ли да видите?

Елизабет кимна.

По челото на Кули изби студена пот, когато с монотонен шептящ глас из мъглата се обади хорът на чудовищата.

— Искаме! Искаме!

Джуди, след нея Лисицата се отправиха към първия ковчег от втората редица. Сложи ръката си на индикатора, изчака да се отвори капакът на ковчега и отстъпи назад.

— Това си била ти, Елизабет!

На височината на покрива затрака някакъв уред.

Облаци мъгла забулиха всичко. Вентилационното устройство пищеше диво, а тракането на измерителния уред спря чак когато се затвори капакът на ковчега на Елизабет Абрамс.

Андроидите стояха неподвижно, очаквайки заповед.

Лисицата и Аш се опитваха безуспешно да отворят ковчезите на останалите, ала индикаторите не работеха.

Кули си погледна часовника.

— Нещо след половин час започва циркът. После ще му мислим какво да правим!

Еспиноза вдигна палеца си както летците, когато искат да покажат, че са готови за старт.

— Окей! Тръгвам!

Излезе през оставената отворена врата, изтича по коридора, после нагоре по стълбите до шпионката на светлинния пазач. С наслада, с почти садистична радост пъхна крака си пред светлинката. Когато долу някъде, където бяха кабините на най-долната палуба, се чу истеричен алармен звънец, се засмя доволно.

В същия миг, в който издрънча звънецът, вентилационното устройство спря да работи. Мъглата настъпваше към тях на гъсти вълма. Кули видя само, че отстрани на ковчезите започва да червенее един невидим досега светлинен лъч и капаците потреперват.

Внимателно се изтеглиха в най-близкия до вратата ъгъл, оставяйки андроидите сами. Парата се понесе към свободния изход: огромните й сиви облаци се изтърколиха на коридора. Аш неспокойно погледна към отворената врата, по коридора обаче не се движеха непознати андроиди с агресивен нрав. Всичко тънеше в тишина, сякаш освен тях на кораба нямаше жив човек.

Капаците на ковчезите се отвориха бавно. През пролуките на парата бавно изплуваха пет андроида: русият тип и четирима матроси. С неподвижни стъклени очи, бавни несръчни движения се измъкнаха от тенекиените сандъци и с празни замъглени погледи се отправиха към вратата.

Кули знаеше, че трябва да даде знака, ала гърлото му се беше свило от отвращение. Чувстваше се като слабохарактерен командир на екзекуционен отряд, на който се е паднала мъчителната задача да ръководи стрелбата.

Поколеба се малко, макар и да знаеше, че това колебание може да им струва провалянето на целия план. Със свръхчовешко усилие отвори уста, ала преди още да успее да изрече съдбоносните думи, до него се обади безстрастният хладен глас на Джуди:

— Те са убийците ти, Елизабет! Те са ви убили, Синди и Емил! Направете с тях това, което те биха направили, ако си изпълните задачата!

И години по-късно Кули с ужас си спомняше за кошмара, който последва. Двайсет и седемте препрограмирани андроида заобиколиха все още не напълно събудените пет и със зъби и нокти ги накъсаха на парчета. Сякаш нищо неподозиращо невинно дете бе попаднало в клетката на зверовете.

Най-странното беше, както си спомняше по-късно Кули за случилото се, че разправата протичаше съвсем тихо и беззвучно. Полуспящите андроиди почти не се съпротивляваха. Повдигайки вяло ръце, се оставяха да ги късат на парчета.

След няколко минути подът на залата бе покрит с откъснати ръце, крака и тела без крайници.

Главата на русия тип с широко отворени очи се търкулна пред тях и, щом ги забеляза, устните му потрепнаха:

— Ка… кук… кук…

Бяла, хлъзгава, желирана течност опръска стените.

Елизабет и Синди Паркер се приближиха до тях, прекрачвайки едно обезглавено тяло с моряшки дрехи.

— Тези ги убихме — рече, усмихвайки се като малко момиче Синди. — Къде са другите?

— Потърсете ги — заповяда Джуди, — а като свършите, отидете там, където сме свикнали да разговаряме с вас досега.

Когато и последният андроид изчезна по коридора, Кули се обърна към Аш.

— Къде е капитан Немо?

Лисицата се втурна към ковчезите.

Сандъкът на капитан Немо зееше празен, както и на останалите.

Беше точно полунощ, когато първите водолази стигнаха кораба. Десет минути по-късно командосите бяха на борда, а след още десет минути машините спряха да работят.

Хората на Кули тъкмо завиха на ъгъла на коридора, когато лейтенант Харисон с автомат на рамо едва не се блъсна в тях.

— Господи… значи сте тук! Ама че кланица има в машинното… не може ли да ги укроти някой?

— Какво има на дъното? — попита артистът и посочи надолу. — Нещо сериозно ли?

— Осемнайсет хиляди тона морска вода. Досещах се, че отровата е измама…

Джуди изстинала гледаше Кули.

— Вие… познавате ли се?

Ронълд Кули весело плесна момичето по задника.

— Всичко ще ти обясня, бейби. Бързо към вратата на тайните!

Желязната врата, иззад която преди седмица се разнасяха стонове и охкания, се извиси заплашително пред тях. Ала Кули знаеше, че вече няма нищо заплашително. Няма и не може да има.

Харисон и пристигналите междувременно командоси вървяха напред, притаиха се край вратата с късоцевите си автомати, докато Кули просто почука по желязната плоча.

Лисицата изстена, лейтенант Харисон си нахлупи шапката, когато вратата пред тях с тихо проскърцване се плъзна в стената.

Вътре в огромното като бална зала помещение господстваше полумрак. Насреща, точно под една пръскаща бледа светлина лампа, се намираше огромно писалище, покрито с наредени във вид на пирамида компютри в пастелни тонове. Над писалището висяха широките листа на палма, посадена в дървена каца.

Зад това огромно бюро седеше, превита на четири, слаба фигура, облегнала с длани лицето си. Щом влязоха, вдигна глава и им даде знак.

— Заповядайте моля!

Командосите насочиха автоматите си срещу нея. Бледата жена им махна с ръка.

— Оставете моля, няма да има нужда.

Джуди закри уста с ръка.

— Кати! Кати Хауард!

Чуха, че на няколко метра над тях на палубата каца хеликоптер.

— Мисис Нора Браун, трябва да ви арестувам — рече лейтенант Харисон. — Имате права…

— Никакво право нямам — прошепна жената. Трудно, сякаш и самата тя беше андроид, пристъпи към тях. — Вече на нищо нямам право. След няколко дни… няма да съм жива.

Харисон щеше да скочи, за да повика медицинския персонал, ала жената го спря с изискано движение.

— Не си струва труда, господине.

— Лейтенант Харисон.

— Никой не може да ми помогне. И аз ще умра като другите. И… мене никой няма да ме създаде наново. Няма да имам копие.

— Може би ще можем да ви помогнем, госпожо. На крайцера…

— Оставете, лейтенанте! Не можете да ме спасите, това е. Имам такава доза, че ще е достатъчна за целия ви кораб. Всъщност знаех, че ще загубим тази игра. И… честно казано, не ми харесваше. Не беше почтена.

Все повече и повече хора идваха. Най-напред Уормуотър и малкият му тим, Боуи, после двама мъже с дрехи със защитен цвят.

Кули се промъкна през обръча от хора и се хвърли към Джуди.

— Джуди! Джуди!

Прегърна я и я притисна към себе си.

Това беше моментът, в който Джуди почувства, че си загубва ума. Надничайки изпод ръцете на Уолтър, погледът й се срещна с още един Кули.

Така изпищя, че листата на малката палма потрепериха.

— Помощ! Боже Господи, и те са андроиди!

И падна в безсъзнание в ръцете на един стоящ на разположение за всеки случай военен санитар.

— Заповядайте им да се върнат в ковчезите си! — рече Боуи на жената. — Ужасно е какво има в машинното. Не ми се ще да стрелям по тях…

— Вече го направих — каза мисис Браун, — още преди да влезете. Андроидите ще се върнат по местата си.

Всички гледаха към трудно говорещата жена и забелязаха капитан Немо едва когато, говорейки тихо, влезе през вратата.

— Ка… кук… Опасност… опасност… нападение… ще натисна детонатора… ще натисна…

Светкавично бързо жената се хвърли към компютъра, ала напразно натискаше копчетата, Немо не й обръщаше внимание. Спря срещу войниците и с хитра усмивка ги огледа.

— Ка… кук… Опасност… опасност… да се натисне копчето!

От компютъра жената се втурна към капитана.

— Не! Кингсли, недейте! Забранявам да задействаш детонатора… Забранявам!

Андроидът учудено вдигна вежди.

— Опасност! Опасност! Тревога! Трябва?… Трябва да натисна копчето!

— Забранявам!

Отчаяно се вкопчи в ръката на капитана, ала той я повали на земята с едно леко движение.

— Внимавайте — каза един командос и се прицели с автомата си. — Ще му смъкна главата с един откос!

— Не стреляйте! — изпищя жената. — Центърът не е в главата му… ако натисне детонатора… мистър Кули ще гръмне!

Оръжията на командосите залаяха. От две страни обстрелваха капитана. Жената се отдръпна към стената и с невярващ поглед гледаше как откъснатата ръка на Немо с все по-дива ярост натиска едно мъничко устройство.

— Как е… възможно?

— Всичко ще ви обясним — каза инспектор Уолтър Кули и прегърна през рамо своя брат близнак. — Цялата работа е там, че в трудното положение ми дойде една идея.

 

На борда на крайцера „Ураган“. 22 юни

Адмирал Боуи се обърна към лежащата на леглото жена.

— Искате ли адвокат? Имате право…

Мисис Браун отпусна ръка върху ръката на адмирала.

— Аз имам само една-единствена възможност, господин адмирал, да умра. Скоро и това ще стане. Включете магнетофона… Искам да разкажа всичко.

Уолтър Кули прегърна Джуди. Момичето потръпна и плашливо се сви. Представа нямаше кой точно я прегръща.

Лейтенант Харисон включи магнетофона. Болната жена изпи чаша вода и започна да говори:

— Преди десет години попаднах в предприятието. Казвам се Нора Браун, нося името на мъжа си Рудолф Браун, атомен физик. Всъщност той умря преди пет години — забелязвайки учудените погледи на слушателите, се усмихна. — Голяма беше разликата във възрастта ни, почти четирийсет години. По професия съм атомен физик, завърших в Стенфорд, но имам много добри познания и по роботика. Изглежда, не толкова задълбочени — добави отново с изискана усмивка. — В университета бях първенец в курса и когато Обединеното изследователско акционерно дружество ме покани, честно казано, не се учудих. Чувствах, че ми се полага една такава прекрасна длъжност. Заселих се в Блекстон и започнах работа. Тук се запознах с мъжа си, който вече две десетилетия бе обвързан с фирмата.

За работата си какво да кажа? Интересуваше ме както атомната физика, така и роботиката. По-късно, съгласувайки и двете, взех да се занимавам с въпроси, с които… навярно не трябваше. Темата ми беше изобретяването на биороботи, които да могат да се употребяват във всякакво извънредно положение.

— Имате предвид по време на нещастни случаи?

— Да, и тогава. Ала и в други случаи. Например при ремонти, отстраняване на повреди или други по-малки поправки. Ако животът на човека е изложен на минимална опасност. По време на работата ни се запознах с Джеймс Бреди, който по-късно… но да оставим това, няма никакъв смисъл. И той ще умре, ако още не е умрял. И така, Бреди имаше една теория, че трябва да разработим машини, които да са универсални. Като човека. Според него човекът е най-универсалното същество на света. От това, естествено, следва, че биоавтоматите трябва да наподобяват човек. Накратко: Бреди и още неколцина бяхме убедени, че сигурността на атомните централи ще бъде съвършена, ако в близост с тях няма човек, който да развали нещо в тях. Атомните катастрофи в последно време се дължат стопроцентово на човешката небрежност. Трябва да се конструира съвършена, универсална и с човешка форма машина — андроид, — да се замести с него човекът и атомната централа ще заработи при пълна безопасност.

За десет години успяхме да развием модела, който виждате тук. Тоест… с който имахте щастието или нещастието да се срещнете. Далеч не са съвършени, ала сме стигнали средата на пътя, водещ към съвършения андроид. Голям недостатък е, че са чувствителни, често трябва да се зареждат, ала не искам да ви досаждам с технически подробности. Има от тях в ковчезите, можете да ги проучите, освен това ще ви предоставя цялата документация… Пътят на тези след нас ще бъде по-лек.

Вдигна чашата си, пи и продължи:

— Навярно знаете, че атомната централа и институтът по автоматика принадлежат административно на едно и също управление. Преди пет години ме назначиха за директор.

Тогава за пръв път ме изкуши мисълта, че би трябвало да оставя изследванията по роботика, навярно подсъзнателно съм предусещала лошото, но за съжаление вече бе невъзможно. Бяхме вложили купища пари, без да информираме за това акционерите на общото събрание. Така попаднах под влиянието на Бреди, че… но не. Поемам отговорността си за всичко.

От момента, в който ме назначиха, нататък засилихме изследванията по роботика, макар че и атомната физика не сме изоставяли. Събрахме най-талантливите млади изследователи от всички краища на света. За да не надуши нещо конкуренцията — такива ги има в изобилие, — на новите си сътрудници не казахме дори къде ще работят. Чак когато пристигнаха, разбраха, че са в Съединените щати. Тогава вече и те самите на драго сърце се съгласиха да пазят тайна. Бяхме малко като военно предприятие, ала от разработката на роботите се надявахме на световен успех. Не ми се смейте за това, защото почти всеки от нас сънуваше Нобеловата награда. После всичко дойде като гръм от ясно небе. Свършиха ни парите.

Не отричам, че изпаднах в паника. Не можех да искам нови суми от акционерното дружество, защото не бях отчела още старите. Вярвах, че, като покажем новите роботи, доларите сами ще потекат към нас. Сега обаче изведнъж бяхме притиснати. А бяхме точно пред една много важна серия от опити. Трябва да знаете, че за тази серия от опити се налагаше да приложим мерки за супер сигурност — и то не за малко пари. А нямахме пукната пара. Имахме трудности даже с изплащането на заплатите. А роботите още не бяха в такова състояние, че да ги пуснем на пазара.

Бреди и още неколцина намислиха… да спестим парите.

Замисълът им бе последван от дела. Молехме се Богу и започнахме опитите. Една седмица всичко вървеше наред, после се случи ужасната трагедия. Колкото и да внимавахме, всичките ни сътрудници получиха такава силна доза облъчване, че няколко души веднага починаха, а останалите по-късно. Практически всички, с които работехме от години наред. Останахме петима живи, ала Карпентер по-късно се самоуби — едва успяхме да потулим работата. Трябваше да откраднем трупа от гробището, за да не открият по него следите на лъчевата болест. Без това си имахме разправии със зелените… После пък един биоробот хукна в амок из града… И от това се вижда, че още не са съвършени.

Гласът й се скърши, пи малко вода и продължи:

— Тогава вече Бреди пое ръководството; а на мен нещата ми се изплъзнаха от ръцете. Сега, като си мисля за изминалите години, виждам, и с това не искам да намаля отговорността си, как всъщност последната дума беше винаги на Бреди, макар че така гласеше нещата, сякаш аз съм ги решила.

Бреди също беше страхотно наплашен, както и Дийм, и Заблоцки. Ясно беше, че всичко ще се разкрие и ще ни изправят пред съда за масови убийства.

Освен ако — и това вече го каза Бреди, — освен ако не се опитаме да си спасим кожата. За една нощ забърка този план, който сега се пукна като сапунен мехур.

Военният санитар й хвана пулса. Мисис Браун се усмихна вяло.

— Навярно ще имам поне толкова сила, че да завърша. И така, Бреди и останалите, и аз, събрахме всичките си спестени пари. Наехме един излязъл от употреба танкер и се настанихме на него. Нямахме много време, но все пак имахме, защото нали бяхме изпратили служителите си в половингодишна „отпуска“.

Смятахме да заличим следите от злополуката с ремонта, естествено, така че те да не знаят какво почистват.

Не беше лесно, ала пренесохме на кораба всичко, което виждате тук: мъртвите заедно с ковчезите, андроидите, цялата апаратура, с която поддържаме живота им. Ако ми позволите няма да се впускам в безбройните трудности, с които се срещнах. Трябваше да се преборя сама с всичко тук. Останалите останаха у дома, за да укрият роботите, които бяха в полуготово състояние и зорко да бдят да не се разкрие нещо.

Планът на Бреди беше много прост, ала трудно осъществим. Не можеха загиналите просто да изчезнат, защото, ако се загубят следите на работниците в един експериментален завод, като нищо щеше да се разбере какво се е случило. Затова мислеше да замени с андроиди загиналите и тези, които бяха на смъртно легло… защото доведохме и тях на кораба. Положихме всички грижи, ала повярвайте, положението им беше безнадеждно. Аз поне знам…

За съжаление разполагахме само с пет-шест съвършено програмирани роботи. Другите бяха полуготова стока. Доста неща знаеха, но нямаха индивидуалност. А имахме невероятна нужда от тях; планът ни беше да съживим мъртвите.

Боуи поклати глава, но не продума.

— Смятахме, че… само мъртвите могат да ни издадат. Не знам, дали разбирате… не бих искала да говоря неясно. Знаехме, че не можем да укрием смъртта на толкова хора, тъй като имат близки, които ще ги потърсят. Бреди и останалите проучиха данните от отдел „Кадри“ и извадиха тези, за които можеше да се предположи, че никому няма да липсват. Ако имах настроение да се занимавам с проблемите на социалната психология, бих задала един въпрос: знаете ли колко самотни хора има? Защото повече от половината си нямаха никого. Най-много една леля или някакъв братовчед на някой далечен континент. Решихме да не се занимаваме с тях, защото една фалшивоа молба за напускане, би могла да замаже всичко.

Останалите обаче представляваха по-голям проблем. Тези, които бяха оставили многобройни семейства, особено жените. Логично беше след известно време да започнат да ги търсят. Затова мислехме тях да пресъздадем най-напред. И тук Бреди свърши тънката работа. Избра три отлично обучени и програмирани робота, които говореха десет-двайсет чужди езика…

— Бихте ли ни разяснили нещо, госпожо? — прекъсна я адмиралът. — Защо бяха толкова еднакви роботите ви? Защо винаги този рус тип?

— Е, да — усмихна се вяло Нора Браун — и това беше част от несъвършената ни техника. Русата боя за коса и въобще русата изкуствена пигментация беше най-трайна. Планирахме и друга комбинация от цветове — например капитан Немо беше кестеняв — но те не се оказаха така издръжливи както русия. Но ако позволите, ще продължа, защото нямам още много време… Според плана на Бреди трябваше да пресъздадем една част от мъртвите, най-опасната, която можеха да потърсят. Андроидите получиха задачата да отидат при близките им и под най-различни предлози да съберат от тях колкото може повече документация — преди всичко видеозаписи, — с помощта на която да създадем точно копие на мъртвия. Обърнахме им внимание да унищожават всяка следа, която може да наведе на мисълта, че жертвата се е наела на работа при нас, в Америка. Е, трябва да кажа, че те блестящо се справиха със задачата. Който иска да ги усъвършенства, е изправен пред истинска златна мина.

— Обучавали ли сте ги да убиват? — попита Боуи.

— Ами… какво да ви кажа? Бреди снабди всеки с едно безмилостно оръжие, суперкиселината, която също е наше откритие. Не, не се занимаваме с киселини, случайно попаднахме на нея като страничен продукт на производството на роботи. Както и когато разработвахме лепилата, попаднахме на няколко супербързо действащи опасни отрови. По-нататък беше лесна работа да научим андроида как да употребява отровата. Идея на Бреди бе и това, да вградим у всеки едно самоунищожаващо се устройство, една контролна система, за да може в случай на опасност, когато усети, че няма друг изход, да се самоунищожи. Програмирането обаче не сполучи. Не зная как, навярно някой ще може да отговори впоследствие, но бяха получили инстинкт за живот, колкото и странно да звучи думата, когато се отнася до една машина. Във всеки случай и през ум не им минаваше да се самоубиват. По друг начин се държа единствено онзи, който издъхващият вече Бреди бе изпратил в Сити Банк заради вашата обява. Нещастният Бреди! Не можеше да устои на магията на парите. А трябваше да усети, че обявата е клопка.

Ала продължавам. Събрахме куп информация и се заехме да създадем съвършените копия.

— Само за момент, госпожо — вдигна ръка Боуи и погледна към магнетофона. — Още нещо, в името на точността… Вие наистина ли си въобразявахте, че тези преобразени андроиди, които ще приемат личността на починалия, ще могат да заместят оригинала? Човека? Мислите ли, че майките, бащите или братята, нямаше да разберат, и то скоро, че тези, които им се представят за дъщери, сестри, ами… меко казано, не са те?

Жената бледо се усмихна.

— Бреди беше помислил и за това. За първите дни не се притеснявахме, тъй като „изследователите“ се връщаха сред семействата си след дългогодишно отсъствие. Естествено е, че в такива случаи всеки чувства малко чужд новопристигналия. Няколко дни по-късно пък… той щеше да претърпи смъртна злополука.

— Как?!

— Решихме да ги убием. Единият щеше да изчезне, докато се къпе в морето, естествено, оставяйки съответните следи, друг пък щеше да го погълне навеки някоя пропаст…

Главният проблем продължаваше да бъде този: кой ще обучи андроидите. Бяхме останали малко, отгоре на всичко порядъчно облъчени. Аз получих най-малка доза. Живеехме с вярата, че можем да се измъкнем. И така, тъй като аз бях най-леко заразена, задачата да ги обуча се падна на мен. За два месеца трябваше да постигна съвършените им варианти.

Разбира се, бяхме наясно, че е немислимо сама да се преборя със задачата. Да управлявам кораба, да го защитя от евентуалните проверки, сама в океана, а освен това да се занимавам с андроиди, които трябва да се обучат — това би надхвърлило силите ми. Затова стигнахме до решението, че… трябва да наемем няколко души, които да извършат работата вместо мен.

— Нас — измърмори Уолтър Кули.

— Да, мистър Кули. Навярно сте любопитни защо изборът ни спря тъкмо на вас. Донякъде беше въпрос на случайност. Естествено, ние бяхме наясно какви хора търсим. Психолог, артист и някой, който разбира от мимика. Най-напред мислехме за някой мим, ала после решихме да е мистър Еспиноза. Познавах мистър Кули много добре, тъй като много пъти съм го гледала по време на гастролите му в Съединените щати. Още повече, че андроидът, който трябваше да го вземе, вече познаваше околностите на Бирмингам, тъй като беше посетил и две семейства в този град.

Бреди предложи мис Джуди Максуел, а с Еспиноза аз се срещнах през миналото лято в Испания. Направо ме очарова с ослепителните си трикове и покерджийското си лице. Мистър Аш и мистър Лисица попаднаха случайно сред останалите. За съжаление бях сама и… не можех да свърша цялата работа. Освен това натоварихме и андроидите повече, отколкото можеше. Зареждането не функционираше безупречно, затова Немо и Прокс I — II не се подчиняваха, както трябваше.

— Прокс I — II?

— Русите роботи. Единият даже изчезна някъде. Очевидно е паднал в морето.

— Да — преглътна Уолтър Кули. — Ако си бяхме изпълнили задачата… какво щеше да стане с нас?

— Сега вече мога да ви кажа. Трябваше да ви убием. Андроидите щяха да свършат работата. Знаете, че замеси ли се веднъж човек в някоя мръсотия, спиране няма. Блатото го поглъща все по-надълбоко.

Вдигна чашата си и пи с разтреперана ръка.

— Когато ви доведохме на борда, замисълът ни беше и аз да съм сред вас, все едно че и мен са ме отвлекли, като Кети Хауард, собственичка на козметичен салон. Щяхте да сте ми пред очите. За съжаление в деня, в който пристигнахме, се разболях. И причината не беше морска болест, както вие предполагахте, а… лъчева болест. Още тогава подозирах, че с мене е свършено. Отгоре на всичко роботите се разваляха един след друг. Двайсет и четири часа на ден не стигаха за всичко. Непрекъснато отслабвах физически, принудена бях да им поверявам все нови и нови неща. А на тях не можеше да се разчита. Бях в радиовръзка с всеки и с ужас установявах какви груби грешки допускат. Необходимо е поне още едно десетилетие, за да произведем напълно равностоен на човека андроид.

— Чия бе идеята да ми вградите взривяващо се устройство? — попита Кули.

— На Бреди. Не се бойте, не искам да го очерня, просто казвам истината. Откъде, по дяволите, можехме да знаем, че имате брат близнак? Сред многото нещастия, пак не ни вървеше.

— А… охканията зад вратата? Измъчвали сте нещастните умиращи ли?

— Какво говорите?! Ние не сме нито садисти, нито убийци. Просто по непочтен начин искахме да се измъкнем от последиците на трагедията, която бяхме предизвикали с лекомислието си. На леглата на умиращите закрепих индикатори и… им поставях въпроси. А те несъзнателно отговаряха. Казах им, че аз съм Майката, може би исках да заместя Бога, който да им облекчава болките. И доколкото можех, наистина ги облекчавах. А те всичко ми разказаха за себе си, за детството си, за навиците си, за което имаха нужда, за да се възродят отново в тялото на един андроид. После обучени андроиди започнаха да учат записаното на записа.

Пот изби по челото й и тя се отпусна назад.

— Много съм уморена… смъртно уморена…

Седяха в офицерската столова на крайцера след обилен обяд. Кули взе в ръка уискито си и се загледа как електрическата светлина се пречупва в тъмнокафявия цвят на питието.

— За мен всичко започна, когато Ронълд ме въвлече в тая дивотия, аз да бъда първият благородник.

— Това е личен проблем — запуши му устата Ронълд и хвърли поглед към Джуди. — Имах някаква работа…

— Розана някаква работа ли е за теб?

— Добре — каза Ронълд Кули и с болка и предано погледна към Джуди. — Предавам се. Сбогом на щастието…

— И друг път ли сте правили такива неща? — прогърмя гласът на Уормуотър.

— Ама как може да си помислите, инспекторе?! — ужасиха се близнаците. — За първи път.

— И за последен — рече натъртено Уормуотър.

— Значи съгласих се, да му се не видяло, аз да бъда първият благородник за едно представление.

О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновници за нея!

— Палячо — рече Ронълд Кули, — една строфа не може да каже като хората.

— За пръв път в живота си щеше да имаш някакъв успех — съжали го инспекторът. — Можех да ти спечеля Оскар.

— Достатъчно! — рече Уормуотър. — Интересува ме какво направихте тук, на борда?

— Какво да правим? Първо, страхотно се учудихме, че сме тук. Значи Аш и аз. Ясно ни беше, че са ни упоили и отвлекли. Очевидно онзи русият тип, който нахлу при нас в театъра. Аз трябва да съм загубил съзнание още някъде в коридора на гримьорната. Когато се събудих, почвата под краката ми се клатеше. Не след дълго имах удоволствието да се запозная с намиращите се тук господа. Естествено, представа нямах защо са ме отвлекли, макар че, общо взето, бях наясно, че са хвърляли мрежата си не върху мен, а върху Ронълд. Във всеки случай с Аш решихме да ги оставим в тази им заблуда. За наш собствен интерес. Защото ако се разбереше кои сме… Разбирате, нали?

Още на първата закуска, когато капитан Немо, който се представи като командир на кораба, така да се каже, му прилоша, нещо се размърда из мозъка ми. Невероятната сила на тези типове, отровата, тайнственият кораб и капитанът, който беше като развалена машина. Изведнъж у мен проблесна мисълта: това са андроиди! Доста бях чувал за хипотезите за имитации, по-съвършени и от човека. Заплашваха с тях още преди десетина години! Тогава се смеех, ала сега разбрах, че наистина са тук, на собствения ми гръб. Нямаше какво друго да правя, освен да мълча и да изчаквам.

Лекцията на капитан Немо за Махарашвар и за сметището звучеше много хубаво, но въобще не и повярвах. Работата беше прекалено объркана. Да се обучат роботи, които да водят преговори за опразване на хранилището? С толкова зор и вие бихте могли да преговаряте… Не! Бях сигурен, че Махарашвар е само примамка. От нас се искаше доброволно, без принуда, да се заемем с работата. В името на някаква голяма хуманна цел. И знаете ли защо? Защото не са имали възможност да ни държат под постоянен контрол. Искали са да ни привържат емоционално към работата. Болестта на мисис Браун, т. е. на Кети Хауард, само засили потребността от това. Мисис Браун бе единственият човек — освен нас, разбира се — на борда, няколко андроида живееха в машинното и управляваха кораба, а останалите или работеха, или ги зареждаха непрекъснато. Тогава, естествено, все още не знаехме, че контролът е толкова слаб.

— Ама мене ме преметнахте — захили се Лисицата, — че вие сте Цигулката.

— По-добре ли щеше да бъде, ако си бях признал, че съм детектив?

— Щях да ви блъсна при акулите — призна си Лисицата.

— Кога се усъмнихте, че Кети Хауард е шефът? — попита Уормуотър.

— Ами… всъщност още в началото. Тогава, когато поискахме цигарите и изпратиха пет пакета за шестима ни. От това заключих, че знаят — някой от нас не пуши. После… когато посетихме мис Хауард в кабината й и „сестрата“ ме нападна, мис Браун за миг излезе от ролята си. С такъв глас извика на андроида, както господарка на слугата си… Останалото знаете.

Изпи си питието и излезе на палубата.

Беше чудесно и в същото време призрачна карибска нощ. Луната препускаше по гърба на вълните; чак докато не й омръзна и се качи на небето.

Облегнат на парапета, Уолтър Кули гледаше леко набраздената вода. Недалече от тях като мъртъв кит чернееше туловището на танкера.

Най-напред на палубата се появи Лисицата.

— Как си, Цигулко — захили се, — откъде имаш онова нещо на корема си?

— Срещнах се веднъж с един, на който му направи впечатление, че нямам нищо там. И реши да поправи липсата. А вие?

— Ще се измъкна — каза Лисицата. — Ако не се намесите.

— Това не е в моята компетенция — сви рамене инспекторът. — Вие сте американец. А Еспиноза?

— Връща се. Казва, че са го засърбели ръцете за картите.

По-късно и Джуди се качи на палубата. Облакъти се до Уолтър Кули и въздъхна дълбоко.

— Да не бяхте поне така проклето еднакви!… Как, по дяволите, ще ви различавам един от друг?

— Заради тебе, ако трябва, цял живот ще ходя с червена перука…

Момичето изохка.

— Господи! И другият каза същото преди половин минута!

Пусна инспектора, разтвори ръце и извика в нощта.

О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновници за нея!

Нежният нощен вятър поде и отвя надалече гласа й.