Ласло Льорниц
Прокълнатият кораб (3)

III. ПЛАВАЩИЯТ ЗАМЪК НА ГРАФ ДРАКУЛА

Бирмингам. 6 юни

Валеше дъжд като из ведро. Човекът от ФБР погледна през прозореца и спря да чисти пистолета си.

— При вас все така ли вали? — попита потиснат.

— Само зиме, през пролетта, лятото и есента — пошегува се кисело Уормуотър.

На американеца обаче чувството за хумор, изглежда, не бе много развито, защото не се опита да направи даже и гримаса.

— Нищо чудно, че ръждясват — каза и нагласи пищова си под мишницата. — Вече дни наред няма никаква свястна новина. Какво сте си направили телексите, а?

— Спрели са — рече лаконично Уормуотър.

— Имам още пет дни — каза сънливо американецът. — После се връщам в Калифорния. Четирийсет градуса, палми и синеещо се море.

Погледна към дъжда и потръпна.

Берни, макар и да ненавиждаше старата колониална политика, както и американците, взе да съжалява, че Великобритания бе загубила империята си.

На кораба. През нощта.

Металният ковчег бе наполовина пълен със силно изпаряваща се, виеща се на кълба желирана течност, която се възстановяваше чрез тръба, водеща към стената. В желето лежеше капитан Немо: с лице нагоре, с отворени очи и неподвижен.

Кули прокара ръка пред погледа на Немо: капитанът не шавна, очевидно не реагираше на външния свят.

Еспиноза се втренчи с отвращение в потопения в желето образ, Джуди преглъщаше тежко и й се повдигаше. Лисицата стреснато се въртеше наляво-надясно, търсейки сигнални устройства по стената.

С възпалени очи Аш се обърна към Кули.

— Това… какво е… господине?

Със силно изхълцване Кули се освободи от бремето на изненадата и се строполи на колене пред ковчега. С бавни предпазливи движения протегна ръка и близо до крака на капитан Немо потопи показалеца си в желето.

— Хладко е — каза. — А исках да се закълна, че е ледено.

— Ковчегът е ледено студен — каза Лисицата.

— Значи има вградено хладилно устройство… Сигурно трябва да се изстудява, за да не заври.

— Умрял ли е? — уплашено попита Джуди. — Един… истински мъртвец?

— Мъртвият никога не излиза от ковчега си. И не го държат в хладко желе.

Металните ковчези блестяха предизвикателно, сякаш искаха да ги примамят към себе си.

— Не мога повече да издържам — простена Джуди. — Лекар съм, наистина, ала психиатър. Това е нещо съвсем друго…

Лисицата пристъпи по-нататък и се наведе над следващия ковчег. Потърси отстрани голямата колкото маково семе черна точка и прокара ръка над нея.

Капакът се отмести и зад кълбетата от пара се появи старият им познат, който ги бе отвлякъл: лицето на русия младеж.

Бяха облени в пара и лепнеща пот. Стреснаха се, когато над тях отново заработи вентилационното устройство.

— Какво ще правим? — прошепна Лисицата. Времето напредва. Не зная кога се събуждат…

Изтръпнаха от ужас при мисълта, че изведнъж ще се отворят всички капаци и почиващите си в желето ще станат и ще ги видят…

— Тези… спят ли? — запита Еспиноза с отврата.

— Така изглежда — каза Лисицата и прокара ръка над индикатора „маково семе“ на ковчега на капитан Немо. Капакът на ковчега се затвори.

— Какво правите? — учуди се момичето.

— По-добре да спи. Възможно е на светлината да се събуди.

Чак тогава осъзнаха, че отвъд мъглата, на височината на тавана невидими осветителни тела разпръскват извънземна светлина. Точно толкова, колкото да се виждат.

— Хайде! — подкани Кули Лисицата. — Отворете и останалите.

Лисицата изропта, затвори ковчега на русия, после отвори третия поред.

В желето плуваше млад мъж с матроска униформа, също както и в следващите два.

Това обаче, което последва по-нататък, отново ги порази. Следващите ковчези съдържаха голи восъчни фигури, които бяха досущ едни и същи. Като манекени.

Край двайсет и първия ковчег Лисицата се закова и погледна към Кули, който разглеждаше предпоследния, плуващ в желе мъж.

— Мистър Кули…

— Какво ново?

— Тези… ковчези са по-други. Друго им е устройството.

Кули гледаше напрегнато, но не успя да направи разлика между металните съдове.

Лисицата посочи страничната стена на ковчега.

— Досега индикаторите бяха като маково семе.

Кули бе поразен. На двайсет и първия ковчег се аленееше червен индикатор колкото малина и на уморените му очи се струваше, че леко примигва.

— Какво означава това?

Лисицата повдигна рамена.

— Откъде да знам?

— Усещате ли нещо?

— Не. Не е капан. Нещо друго е. Я внимавайте!… Тука гледай, човече!

Кули гледаше как Лисицата прокарва ръката си зад ковчега. Чак сега видя, че нито от този, нито от следващите ковчези не излиза тръба, която да се свързва със стената.

— Какво означава това? — повтори Кули.

— Да го отворя ли?

— Дали да не… се махаме, по дяволите? — запита Еспиноза. — Мадоно…

Лисицата сложи длан пред малиновото око.

Капакът на ковчега помръдна и бавно, много по-бавно от другите, се отвори.

Джуди вече се бе примирила с това, което не можеше да промени, а именно, че е заобиколена със страхотни ужасии, и не беше в състояние даже да изпищи, когато надникна във вътрешността на ковчега.

Единствено Еспиноза простена, но и той един-единствен път.

В ковчега лежеше трупът на слабичко русо момиче, погребано в лед.

Всички бяха готови да се закълнат, че момичето е истински мъртвец. Не беше като онези, които плуваха в желето.

Някъде над главите им на височината на отдушниците бясно затрака невидим часовник.

Лисицата прокара ръка над „малината“. Капакът бързо се затвори; тиктакането спря.

Не знаеха кое да гледат по-напред: един друг, ковчезите или светлините от тавана, които се разпростираха и бавно огряваха всичко.

Лисицата погледна многозначително към Кули, който му хвърли ужасен поглед.

Треперещият глас на Аш ги накара да дойдат на себе си:

— Господине — посочи той към тавана. Ако това означава, че…

— Млък! — викна му Кули необичайно грубо. — Затвори си устата!

— Какво? — запита момичето. — Какво казвате? Кое какво означава?

Еспиноза объркано въртеше глава насам-натам, виждаше се, че нищо не разбира.

— Какво да правим? — спокойно запита Лисицата, ала в очите му блестеше ужас.

— Без паника, Аш — каза Кули. — Трябва да видим още един ковчег.

— Ама…

Преди другите двама да успеят да му попречат, Кули се приближи наслуки към един от многото ковчези, отвори капака му с помощта на „ягодката“ и се вгледа в лицето на лежащото в леда червенокосо момиче с плитка.

Горе невидимият часовник започна да тиктака с пъклена скорост. Кули прокара ръка пред „ягодката“ и междувременно забеляза, че тези ковчези са със съвсем различно устройство от предишните, в които почиваха капитан Немо и другарите му. Усети, че подплатеният с олово капак много трудно устоява на земното притегляне — на всяка цена иска да се сгромоляса.

От ковчезите на капитан Немо и другите се издигаха още по-дебели от досега снопове пара, които ги забулиха целите. Лампите примигваха, вентилационното устройство запищя.

Кули стреснато погледна към часовника си.

— Съмва се. Като че ли се събуждат. Да изчезваме, докато не е късно…

Запромъкваха се напред през дразнещата гърлото пара, която пак ги бе направила невидими, за да стигнат до вратата. Лисицата бе сложил вече ръката си върху червеното копче, когато откъм ковчезите се чу тих глас на флейта.

— Боже Господи! Побързайте! — подканяше Аш Лисицата.

Лисицата прокара още веднъж длан върху копчето, ала вратата даже не помръдна.

— Хайде де?!

— Не работи — пъхтеше Лисицата, галейки огорчено индикатора. — Не работи мизерникът…

Откъм ковчезите за втори път прозвуча мекият, напомнящ глас на флейта, тон. Воалите на мъглата ги обгърнаха като живи змии и Джуди бе обзета от чувството, че едва ли не е настъпил краят на всичко. Не след дълго и те ще попаднат в ковчезите — сред леда или пък в онова отвратително желе.

Гъстата пара скри от погледа им металните сандъци. Вратата не помръдна, а мекият глас на флейта се обади за трети път откъм ковчезите.

— Лисицо!

Рижият крадец на картини отчаяно натискаше червеното копче.

— Моля ви… Направете нещо! Много ви моля!

Лисицата безпомощно разпери ръце. После смени ръцете и взе да опитва с лявата ръка да съживи стачкуващия автомат.

Флейтата не се чу повече. Вместо това се чу метално изщракване, като че ли зъбчати колела се удряха едно в друго.

— Какво… е това? — запита колебливо Джуди. — Да… не би…?

Всички знаеха, че капаците на ковчезите се вдигат нагоре по заповед на тайнствено дистанционно управление.

— Аз… не… искам…

— Лисицо!

Крадецът на картини дръпна ръката си от копчето и се обърна към Кули. Джуди искаше да продължи изречението си, но думите й пресекнаха. Пъкленото фортисимо на вентилационното устройство се сля с тракането от отварянето на капаците на ковчезите.

— Боже Господи! Не може да бъде! Гледайте! Аз…

Воалът на мъглата потрепна и разкри металните сандъци. От първите двайсет ковчега два бяха отворени и от всеки се бе измъкнало по едно човешко същество, покрито цялото с желирана маса.

— Иисусе! — стенеше Еспиноза. — Отвориха се вратите на ада, ангелът на смъртта ще стовари върху нас безмилостния си камшик!

Кули не разбираше много испанските му слова, но и да разбираше, пак нямаше да има какво да каже. От отворените ковчези парата се носеше към тях на гъсти облаци, закривайки отново покритите с желе чудовища.

— Лисицо, моля ви…

— Какво да правя, като не става!

Мъглата се раздели на две и от нея се измъкна капитан Немо. Масата, която покриваше тялото и дрехите му, бясно се изпаряваше. Очите му бяха отворени, но се виждаше само бялото, застинало безизразно. Кули преценяваше за себе си колко ли може да трае това състояние…

Лисицата скочи към Джуди и й сграбчи ръката.

— Бързо до стената!

Всички се хвърлиха в близкия до вратата и закрит от парата ъгъл. Мъглата около тях бе изтъняла, а в маранята й се уголемяваше силуетът на капитан Немо.

Лисицата вдигна показалец.

— Ако…

Капитан Немо спря срещу вратата и клюмна глава. Докато я изправи, до него бе застанал и русият строен момък с празен, отправен в нищото поглед.

— Ако…

По-гъста отвсякога пара ги покри, задушавайки ги. Докато вентилаторът я изсмуче, капитан Немо и русият вече ги нямаше никъде. В този момент другарите им се измъкваха от ковчезите: желето се изпаряваше във вид на дим, създавайки впечатлението, че са се подпалили.

— Вратата! — изкрещя Лисицата. — Вратата!

Кули грабна ръката на Джуди и повлече момичето след себе си.

Крилото на вратата се задвижи и бавно и безмилостно се отлепи от стената.

Еспиноза обезумял се втурна през все по-стесняващият се отвор. Лисицата и Аш се опитаха да натиснат обратно в стената крилото на вратата. Тежката желязна маса потръпна, сякаш ще отстъпи на натиска, после безмилостно продължи пътя си. Лисицата изхвръкна на коридора, Аш успя само да измъкне крака си от затварящият се отвор.

Вратата се затвори.

 

Бирмингам. 6 юни.

През нощта В три часа призори телексите се размърдаха.

Заваля информация за всички атомни изследователски институти по света, за атомни реактори и занимаващи се с атомни изследвания звена. Ако досега лошото беше, че имаха малко информация, сега трябваше да се борят с бъркотията на изобилието.

Даже и човекът от ФБР заряза чистенето на пищова си и се загледа с подозрение в наредените кули от документи.

— Четох някъде веднъж — каза, — че информационният взрив ще сложи край на света. Трябва да има нещо в това…

Уормуотър вдигна поглед от съобщение с подробности за норвежки атомен център и с признание огледа младежа от горе до долу. Даже и не предполагаше, толкоз ум у един американец.

— Съмнявам се, че доникъде няма да я докараме така — рече Майкъл Джексън и взе да играе с любимия си револвер. — Няма да можем да ги проверим всичките. Освен това да бяхте ми казали поне какво търсим! Да не би да чакате някой да съобщи, че тук при нас работи един такъв и такъв рус тип? Да речем в Свердловск или в Киев?

Берни изпита силно изкушение да го халоса с нещо, но го възпря погледът на Уормуотър, както и лъщящото в ръцете на американеца оръжие. Да не говорим, че за себе си трябваше да признае: много истина имаше в това, което казваше този идиот…

— Според вас какво трябва да направим? — запита любопитно Уормуотър.

— Трябва да се доберем до някой от тези, които са отишли да работят в такава атомна централа или де да знам къде.

— Сериозно? — запита главният инспектор. — И как, ако смея да попитам?

— Да ги примамим. Или един от тях. Кой да е.

— Кой да е? — повтори Уормуотър. — Как си го представяте, човече?

— Да им поставим капан. Или пък на тези, които са ги отвлекли. Такъв, в който да хлътнат като заек в трап.

— Бихте ли ни развили малко по-подробно мисълта си, мистър Джексън?

Мистър Джексън пъхна пищова си под мишницата, както изморен щъркел клюна си.

— С удоволствие. Да пуснем една обява.

Берни зяпна.

— Обява ли?

— Аха. Във всички по-големи вестници по света. Избираме си едно име.

— Име ли?

— Да речем на оня, датчанина. Дания е може би по-трудно да се контролира. Какво ще кажете?

— Не разбирам нито дума — изстена Берни.

— Добре. Тогава ще кажа по-подробно. — Духна в дулото на пистолета си, който междувременно пак бе измъкнал от калъфа изпод мишницата си, и погледна през него. — Да хвърлим въдицата с нанизания на нея червей в езерото.

— А кое ще е червеят? — запита главният инспектор.

— Какво може? Пари. Да дадем една обява, че от някакъв възрастен починал роднина датчанинът е наследил, да речем, пет милиона долара. И може да ги вземе само лично. Трябва да се яви тогава и тогава, там и там. Това е червеят. Ние пък — хващаме края на въдицата и чакаме. Някой, глава залагам, все ще се появи. В наше време няма човек, който ще остави пет милиона просто ей така да му се изплъзнат от ръцете. Е?

Берни безмълвно подръпваше мустак и дебнеше Уормуотър. Главният инспектор си свали очилата, изтри ги, за да спечели време, после със смръщено чело кимна.

— Добре, мистър Джексън. Да пуснем червея.

На кораба. През нощта — Господи — прошепна Джуди, лежейки на пода. — Останалите… и те идват!

Най-напред се размърдаха тримата матроси, зад тях още три манекена. Кули съзнателно не беше определил със думата идват действията на приближаващите се, защото движенията им бяха по-скоро ориентиране пипнешката, отколкото нормален вървеж. Сякаш невидим и развален часовников механизъм ги задвижваше.

— Ако се измъкнем живи… аз…

Онези шестимата застанаха срещу вратата и клюмнаха глави.

Когато тежката желязна врата се плъзна в стената и вдигащите пушеци и пара чудовища в редица излязоха на коридора, Кули направо отскубна момичето от земята.

— Хайде… ако не успеем…

Вече пъхтяха пред вратата и плътната желязна маса се приближаваше до стената, когато Джуди се подхлъзна в една димяща локва желе.

— Господи! Аз ще ум… Вървете, Ронълд… аз…

Кули с отчаяние видя, че след миг ще се затвори пътят за спасение.

С последни усилия дръпна с все сила момичето и буквално го извади през отвора.

Вратата безшумно се плъзна в стената.

Когато мъглата се разсея пред очите му, видя надвесено над себе си тясно лисиче лице.

— Цял сте. Ставайте вече! Трябва да изчезваме оттук, колкото може по-скоро.

— Джуди?

— Тук съм, Ронълд.

Намери ръката на Кули и я стисна.

Кули се изправи и се облегна на стената. В следващия миг се отърси, защото знаеше, че никога не са имали по-малко време за колебание.

— Защо не опитахте да отворите отвън?! — изгърмя срещу Лисицата.

Крадецът на картини почеса върха на носа си.

— Опитах. Не работи и отвън.

— Хайде! Дойдат ли на себе си, свършено е с нас.

— А ако ги срещнем?

— Молете се да не ги срещаме!

Не ги срещнаха.

По време на закуската проучваха обстойно келнера и се опитваха да го идентифицират с обитателите на някой от ковчезите. В главата на Кули всичко взе да се обърква. Дали наистина този беше страдащият от амнезия капитан Немо или друг? Напразно си блъскаше главата, не би могъл да каже дори дали келнерът е същият, който ги обслужваше и вчера.

На палубата ги посрещна ярко слънце и надбягващи се с кораба летящи риби.

— Летящи риби — показа Еспиноза. — Не може ли по тях да се установи в кое море сме?

— Летящи риби има навсякъде — изсумтя Лисицата. — С изключение на Ледовития океан.

— Мис Хауард? — попита Кули, обръщайки се към Джуди.

— Не са я върнали.

Гласът на момичето ехтеше глухо и обречено.

— Къде, по дяволите, може да е? — запита колебливо Лисицата. — Претърсихме всички кабини!

Известно време помълчаха, после Аш сви рамена.

— Има още помещения, в които не сме били. Например… откъдето се чуваха онези ужасни крясъци.

Лисицата замислено се почеса по носа.

— А може и да я лекуват в някой от ковчезите с лед.

Джуди се отскубна от ръката на Кули и с гневен писък се нахвърли върху Лисицата. Пищеше и се опитваше да одере с нокти лицето на крадеца на картини. Лисицата изрева така, че навярно гласът му се чу чак до склада с отровата.

— Махнете я… тя е луда! Иисусе, отведете я оттук, че ще я блъсна в морето!

Момичето съвсем подивя от крясъците на Лисицата. Нададе боен вик на самурай и с един-единствен невероятен удар стовари Лисицата на пода. Малкият риж мъж полетя, тялото му се опъна и се затъркаля към края на палубата.

Кули се хвърли към Лисицата.

— Помогнете! Помогнете, за Бога! Иисусе…

Безчувственото тяло се плъзна под фалшборда и изчезна от погледите им.

Момичето бавно вдигна глава, от очите му бликаха сълзи.

— Убихте Лисицата — рече Аш сухо. — Бих искал да знам дали сте истински човек или андроид…

— Ако имах нож, щях да ви наръгам — каза побледнелият Еспиноза. — Око за око. Ако слушате мен, да я хвърлим във водата… Рано или късно и без това ще ни видят сметката. Акулите не са по-неприятни от ковчега с лед.

Джуди притисна глава о пода и зарева.

Най-напред Еспиноза видя двете ръце. Щеше да извика, но, преди да успее да го направи, изпод фалшборда се появи главата на Лисицата.

— Изтеглете ме, де, най-сетне, само да изхвърляте ли знаете?

Джуди скочи, блъсна Кули и се спусна към Лисицата. Лисицата изкрещя и се успокои едва тогава, когато, събрала всичките си сили, Джуди го изтегли на палубата, прегърна го и взе да го целува, където свари.

— Оставете ме, моля ви! Обичта ви е още по-опасна от сръднята…

Задъхваше се като риба на сухо. Когато дойде на себе си, завъртя глава.

— Какво ви стана мис Максуел? Та аз само…

— Не ми се сърдете — преглътна тежко Джуди. — Загубих контрол. Просто… аз… милостиви Иисусе!

На Кули нещо не му хареса. Даже и това, че момичето плачеше, а още повече как плачеше.

Прегърна я и я погали по косата.

— Какво има, Джуди? Ковчезите ли? Повярвайте…

Момичето изправи глава, без да изтрие стичащите се сълзи.

— Моля ви… аз… аз… Всичките ще ни избият!

Лисицата стреснато се надигна от пода и се втренчи в момичето.

— Какво говорите?

— Аз… Иисусе — задушаваше се тя. — Ами… така стана… че когато бягахме оттам, обувката ми падна от крака…

— И? — простена Лисицата.

— Остана вътре… в оная ужасна… морга.

Настъпи такава тишина, че плясъкът на летящите риби проглушаваше ушите им.

След дълго мълчание Лисицата наруши тишината.

— Какво ще правим?

— Нищо — каза Кули спокойно. — Или ще забележат, или няма. Ако я намерят, ще реагираме според обстоятелствата, ако ли не, през нощта ще отида за нея.

Еспиноза сложи ръце на хълбоците си и с необичайно добро произношение изломоти:

— Струва ми се, че ще трябва да се придържаме към първата от възможностите.

— Защо? — изплашено запита Аш.

— Гледайте!

Русият строен мъж беше застанал пред стълбичката с обувката на Джуди в ръка.

— Спокойно — прошепна Кули, следейки бавното приближаване на мъжа. — Главното е да не губим самообладание. Оставете нещата на мен.

Русият спря пред тях с мрачно лице.

— Това чие е?

Кули посочи към Джуди.

— Нейна. Загуби я вчера следобед. Исках да съобщя на капитана, но не ми се щеше да го безпокоя за щяло и нещяло. Радвам се, че сте я намерили.

Лицето на русия остана неподвижно.

— Вие сте нарушили първото правило. Промъкнали сте се там, където нямате никаква работа. Аз намерих обувката. Ще докладвам на капитана. Навярно ще натисне копчето на детонатора, за да ви покаже, че не се шегува.

Джуди се разходи към парапета.

— Дайте ми обувката.

Ръката на русия трепна, но не хвърли обувката, щом забеляза искрящото зад гърба на Джуди море. Вместо това отиде до нея и й я подаде в ръката.

— Заповядайте. Едва ли ще имате повече възможност да нарушавате заповедите ни. Повече няма да видите слънце. Нито да напускате кабините си. Няма…

Джуди се наведе, за да завърже обувката си. Междувременно бавно вдигна глава и погледна към Лисицата.

Червенокосият мършав крадец се строполи в краката на русия. Умолително протегна към него сключените си ръце.

— Моля… много ви моля! Аз не мога без слънце…

Изправи се със светкавична бързина и с все сила блъсна русия в гърдите. Главата на андроида се завъртя около врата му като полудяло колело, но вече беше късно. Загуби равновесие, прекатури се през коленичилата Джуди и с гръмък вик изчезна зад парапета.

Еспиноза сумтеше, Аш се втурна към Джуди и я прегърна.

— Браво, момиче!

Чуха плясъка, с който тялото на русия потъна сред вълните.

— Каза, че капитанът още не знае. Само той. Дали може да му се вярва?

Кули вдигна рамене.

— Не зная. Възможно е… Струва ми се.

Изведнъж спря и застина с поглед към морето. Сякаш кораб се беше появил на хоризонта.

— Гледайте! Господи!

Напразно се зяпаха, не виждаха нищо, само бягащите в безкрайността вълни. Еспиноза беше първият, който видя вкопчилите се в палубата човешки ръце.

Джуди изпищя с все сила:

— Връща се! Иисусе, този се връща!

Кули не вярваше на очите си. Бяха чули плясъка, с който тялото на русия потъна сред вълните. Господи! Ако тези са в състояние да излязат от морето…

Двете ръце с треперещи длани и свиващи и изправящи се пръсти се изкачиха на палубата. Зад тях обаче нямаше тяло, нямаше човек, нямаше нищо. Две откъснати ръце, това беше всичко.

Еспиноза се хвана за корема и се сгърчи.

— Мадоно! Ще се издрайфам!

— Първо се обърнете на другата страна, амиго — каза Лисицата и предпазливо се отмести. — Много невероятни неща съм видял вече в живота си…

Ръцете, опирайки се на пръстите, тръгнаха по палубата като слепи морски раци. Тръгваха, спираха, душеха, сякаш търсеха изгубеното си тяло.

— Трябва да ги махнем оттук — измърмори Аш. — Ако ги види някой…

— Аз такова нещо не хващам — разклати глава Лисицата. — Освен ако те не ме хванат…

Кули се отправи към вратата със светкавична бързина. Спомни си, че край стълбището в един ъгъл бе видял няколко метли.

Ритна небрежно закрепената врата, грабна две изглеждащи чисто нови метли, върна се при останалите и пъхна едната в ръцете на Аш.

— Да се опитаме да ги хванем! Само внимавайте, Аш… Кой знае какво би станало ако…

Аш тръгна към една от безпомощно мърдащите ръце. Спря се на почетно разстояние от нея и й протегна метлата.

Движенията на ръката се забавиха, сякаш с помощта на невидими анализатори бе установила приближаването на непознат предмет. Аш видя с отвращение, че от откъснатата ръка по палубата изтича лепкава бяла течност.

Преди да успее да проучи по-подробно какво има във вътрешността на ръката — дали жици и зъбчати колелца или нещо съвсем друго, осакатеният крайник тръгна към него. И то с такава бързина, че Аш едва успя да отскочи с мощен вик. Както скачаше, я цапна с метлата. Ръката спря, разтвори пръсти и с бясна сила се вкопчи в нея.

Аш пое дълбоко въздух, вдигна метлата и я изхвърли през парапета.

Кули също се опитваше да се приближи до неговата. Държеше пред себе си дръжката на метлата като хокеист стика си; готов, ако се наложи, да я стовари върху противника си.

Ръката се сниши изчаквателно. Навярно искаше да създаде впечатлението, че вече не е жива. Кули обаче знаеше, че колкото и да е само един изкуствен крайник, едва ли ще се даде лесно.

Протегна метлата и със сила натисна дръжката й в обърнатата нагоре длан. Пръстите се вкопчиха победоносно. Кули замахна с метлата и ръката полетя през борда като другата.

Пожънаха първата си истинска победа, откак бяха попаднали на прокълнатия кораб.

Слънцето се вдигаше все по-високо в небето и у Кули се затвърди убеждението, че пътуват някъде на юг. Може би към Индия, откъдето бяха отпадъчните материали?

Лисицата се надвеси над фалшборда и с отвращение се изплю във водата.

— Кажете ми, че сънувам! От пет минути се щипя по ръката и търпеливо чакам да се събудя.

— Понякога и аз чувствам същото, което казва Лисицата. Че всички ние сънуваме един невъзможен сън — присъедини се към него Джуди.

Кули сви рамене.

— Възможно е. Това би било по-доброто разрешение. Ще се събудим и край. Макар че — и погледна към Джуди — не бих прекъснал контактите си с всички, с които се срещнах в този кошмар.

— Радвам се, че намеквате за мен — каза Лисицата.

— Лошото обаче е това — продължи Кули, — че работите съвсем не изглеждат така, сякаш са сън. Даже никак.

— Вярвате ли в това, което Немо каза? — попита Лисицата. — Че толкова и толкова отровна течност има под задниците ни? И в цялата тази дивашка история?

— И ако не вярвам, тогава какво? Главното е това, че сме тук, на кораба.

— А… тези типове? — запита Еспиноза.

— Андроиди.

— Какви?

— Изкуствени хора.

Испанецът изумено се втренчи в него.

— Ама нали такива няма! Само в приказките.

— Значи са излезли от приказките — каза Аш и завъртя глава. — Доколкото си спомням, преди малко воювахме с метлите с останките от един такъв приказен герой.

Кули замислено погледна момичето.

— Вие сте психолог, мис Максуел. — Не знаете ли докъде е стигнала в момента андроидната техника?

Джуди кимна отрицателно.

Лисицата се почеса по носа.

— Докъде ли? Ами дотук! Не беше ли достатъчна демонстрацията?

— Имах предвид в научните институти.

Джуди отново поклати глава.

— Зная само това, което пишат вестниците. Аз се интересувам от човека, а не от изкуствения човек.

— Жалко — рече многозначително Лисицата.

— Разгледах откъснатата ръка — изпъшка Аш. — Не видях в нея ни винтове, ни колелца, ни проводници. По-скоро такава… маса. Вижте по пода. Като желе.

— Е да — кимна Кули. — По-рано наистина се смяташе, че андроидът ще бъде човек машина; от винтчета, колелца и тръбички. По-късно обаче се установи, че истинска имитация, която да прилича на човек, може да се направи само от пластмаса, способна да замести човешките органи. Не толкова механичен, колкото химичен и биологичен проблем.

Еспиноза отчаяно се хвана за главата.

— Нищо не разбирам! Ала, честно казано, не ме и интересува. Искам да се измъкна оттук, надявам се, че и вие. Да говорим за това, как ще се отървем!

— Та нали точно за това говорим — каза Кули. — Ако искаме да се отървем, трябва да сме наясно кой е врагът и на какво е способен.

— Боя се, господине, че на много неща — сбръчка чело Аш.

Еспиноза спря и се опита да състави правилни изречения.

— Страхувам се, сеньор, че наистина сме попаднали на кораба на Дракула — каза. — И тези, както и мистър Дракула, нощем се оттеглят в ковчези.

— Защо? — гневеше се Лисицата. — Защо не си стоят в една нормална кабина?

— Трябва да отпочинат — каза момичето.

Аш се удари по челото.

— Ето това е! По дяволите! Мис Максуел е права. Нощно време ги зареждат.

— Какво? — втрещи се Лисицата. — С какво?

— Слушайте — махна им да се приближат инспекторът. — Мистър Аш напипа сърцевината. От нощната ни разходка насам разсъждавам върху това. Защо, да му се не видяло, трябва да лягат в оная маса? Е, и аз залагам на това, на което и мистър Аш. Че през деня се изтощават и нощем ги зареждат.

— С електричество ли? — смая се Еспиноза.

— С някаква енергия. Както хората. Само че в нашия случай зареждането става със сън, макар че в известен смисъл и те спят. Спомнете си, че не бяха в съзнание. Според мен енергията се съдържа в желето. Чрез тръбите, включени в стената, се излива в ковчега и им предава тази енергия.

— Не може да бъде! — поклати глава Лисицата. — Като във фантастична приказка.

— Имате ли по-добра идея? Мисля, че един централен мозък регулира събуждането им. Спомняте ли си за флейтата?

Джуди потръпна.

— Може ли да се забрави?

— Третият флейтов сигнал означава края на почивката. Капаците се отварят и някакъв импулс ги събужда. Няколко минути след събуждането още не са на себе си; не усещат външния свят.

— Това беше нашият късмет — каза момичето.

— Къде, да му се не видяло, може да са ги разработили? — недоумяваше Аш. — Аз чета какви ли не идиотщини. Все щеше да ми се набие на очи.

— Навярно са ги държали в тайна. Съвършена имитация на човека… Представете си: попълнение за армията — без морални задръжки, хили се, когато мине през него някой куршум, ще мине и през танк, ако се наложи… Защо да разгласяват, че са го открили?

— Мислите, че са избягали отнякъде ли?

— Или просто са ги откраднали.

— Да де — въздъхна Еспиноза. — Но кой?

Кули изтри чело.

— Мисля, че стигнахме до най-важния въпрос на деня. Кой движи марионетките. Можете да си заложите главите, че тези са изпълнители на една по-висша воля.

— Може би… онази стая… откъдето се чуваха така ужасните гласове, там може да е ключът от загадката.

Кули кимна.

— Възможно е. И още нещо. Едва ли са само толкова, колкото са ковчезите. Трябва някой да кара кораба…

— Останалите са съвсем достатъчни — каза Еспиноза. — Искам да кажа извън тези, които се занимават с нас.

Кули поклати глава.

Смятам за изключено едновременно да спят всички. Това е просто немислимо. Защото ако всички спят, кой кара кораба? Кой го управлява, кой отговаря на радиограмите, кой приема метеорологичните съобщения и дявол знае какво още трябва да се прави на едно такова корито. Аз смятам, че трябва да има още една такава спалня някъде. И сега там спят тези, които през нощта са били на служба.

— Значи не можем да ги нападнем по време на сън — заключи тъжно Еспиноза. — Винаги има неколцина от тях, които остават будни.

— А ако заловим този, който ръководи всичко това? — запита Лисицата. — И който според предположенията ни се крие зад непроходимата желязна врата.

— Като идея не е лоша — каза Кули. — Въпросът е само дали наистина се крие там?

— Защо? Според вас какво има там? Килии за изтезания? Може би там са измъчвали тези, които сега лежат в ковчезите с лед. А шефът…

— Наричайте го Майка.

— Как? — смая се Лисицата.

— Не си ли спомняте? Всички измъчвани викаха Майко.

— Искате да кажете майките си?

— Не ми се вярва. Някаква Майка. Една обща майка.

— Защо точно Майка?

— Кой знае? Спомняте ли си точно това, което чухте?

— Можете да сте сигурен — кимна Джуди. — Докато съм жива, няма да го забравя.

— Значи — каза Кули — прозвучаваше въпрос, после щракане, после пищене. Знаете ли на какво прилича това?

— На ада — рече с дълбоко убеждение Еспиноза. — Където дяволите измъчват ченгетата.

— Аз по-скоро бих казал, че на лаборатория за изучаване на езици. Прозвучава въпрос, после натискат копче — това е щракването, — после пищенето означава, че магнетофонната лента се върти с бясна скорост. Отговорът не чуваме, защото този, който пита, възприема отговора с такава скорост, каквато човешкото ухо не може да възприеме.

— Аз съм дотук — каза Еспиноза и разпери ръце, сякаш иска да се предаде. — Нищо не разбирам.

Лисицата, усмихвайки се, се почеса по носа.

— Продължавайте, започва да става интересно.

— И така, мисля, че там вътре се провежда обучение. Машината пита и в същото време учи някого на нещо. Спомняте ли си данните? На кого коя е била приятелка тогава и тогава, с какво се пие червено вино. Даже, струва ми се, че ги учи и на повече неща. При това едно и също лице. Защото един и същ глас поставяше по едно и също време въпросите и в един друг период чухме и отговорите, много отговори едновременно.

— За Бога, сеньори! — въздъхна Еспиноза. — Покажете ми човек, който може едновременно да говори с четирима други!

— Ето истината! — рече замислено Кули. — Не е и човек, това е сигурно.

— Ами тогава какво е? Също такъв андроид? От ковчезите?

— Изчислителна машина. Компютър с огромен капацитет. Той управлява всичко. Той е Майката.

Всички се втренчиха в него. Еспиноза, който най-малко разбра от цялата работа, побеля.

— Какво? — запита бавно Лисицата като човек, който лошо чува. — Искате да кажете, че купонът се управлява от компютър ли? Че освен нас на кораба няма жив човек? Само тези желета и компютърът?

— Така изглеждат нещата — каза Кули. — Макар че е възможно един жив човек да стои все пак в дъното на нещата.

— Един жив човек ли? — запита Джуди. — И според вас къде се крие, та досега не сме попаднали на него?

— Ами между нас — каза Кули с естествена простота. — Тук, сред нас.

Не настръхнаха, не хванаха Кули за гърлото, как така си позволява такива глупости. Просто се вгледаха пребледнели един в друг, изпълнени със съмнения.

— Мисля — въздъхна Кули, — че тези, които са в леда… са наистина мъртви.

— Не са ли роботи? — запита Еспиноза.

— Не. Много приличат на истински мъртви. Умрели са. Роботите обаче имат нужда от това, което те някога са знаели. Имат нужда от знанията им, от личността им и така нататък.

— Нито дума не разбирам — избухна испанецът.

Лисицата го скастри.

— Млъкни, човече! Като че ли започва да се очертава нещо…

— Компютърът… как да се изразя, е извлякъл знанието от мозъка на мъртвите.

— Иисусе! — молеше се момичето. — Иисусе!

— И… сега го обработва.

— Ама онези говореха! Един мъртвец не говори. А онези говореха със своите гласове!

— Възможно е преди смъртта им да е извлякъл от тях огромната информация.

— Измъчвал ги е, а? Затова охкат…

— Не знам. Може и да не е. Всъщност по-скоро… умоляват за помощ Майката, не изглежда тя да е мъчителят им. Нещо ми се върти из главата, но не мога точно да се изразя.

— Какво имате предвид? — запита любопитно Лисицата.

— Не знам. Ето например тези кукли манекени. Нямат собствена личност, нямат нищо. Сякаш само чакат да напълнят главите им с информация. А и ние…

— Ние ли?

— А ние ще им предадем индивидуалност.

— Господи, на кой?

— Навярно, на мъртвите.

— Разбирате ли това, което казвате? — запита, клатейки глава Еспиноза.

— Не всичко — рече усмихнато Кули. — Само напипвам. Ала има и още нещо… Когато отворихме капака на ковчега на един истински мъртвец… защрака някакво устройство. Чухте ли?

— Има си хас — каза Аш. — Имате предвид някакво измервателно устройство ли?

— Вероятно за измерване на радиоактивност…

Момичето се хвана за гърлото.

— Боже Господи! Каква ли доза сме получили!

— Едва ли е голяма, капакът бе отворен само за миг. Нищо няма да ни стане от това.

— Щом още при първия капак ви се е сторило съмнително това тракане, защо отворихте и втория? — запита укорително Лисицата.

— Трябваше да се уверя дали наистина има връзка между устройството и отварянето на капака.

— Фантастично! А ако изпукаме заради това?

— Тук има толкова неща, от които бихме могли да изпукаме.

Еспиноза почукваше с нокти.

— Какво ще стане, ако ги избием? Ще ги примамваме един по един на палубата и ще ги блъскаме в морето.

— Сериозно ли мислите, че ще се хванат на въдицата? Смразявам се при мисълта какво ще стане, ако открият изчезването на онзи! — потрепера Лисицата.

— Струва ми се, нищо — успокои ги инспекторът. — Щом и Немо може да се повреди, значи всеки от тях може да се развали. Както изглежда, конструкцията им не е съвсем съвършена. Защо да не може да се случи някой от тях да се обърка и сам да влезе в морето?

— Аз ще повярвам — каза Лисицата, — въпросът е, дали и останалите или тази Майка, или…

Смълча се и се загледа пред себе си. Ако този, който е замислил всичко това, е тук сред тях, тогава…

— Какво ще правим? — запита момичето, загубило надежда. — Не можем ли да ги убием, докато спят? Ще влезем и ще обезглавим всичките.

— С какво? — попита Лисицата.

— Ами…

— Те са по-силни, мис Максуел. Единственото ни оръжие бяха двете дръжки на метли, ала и тях хвърлихме в морето. А не съм сигурен дали, ако се опитаме да ги удавим в желето, ще успеем.

— Тогава какво ще правим?

— Ще чакаме — рече спокойно Кули. — Струва ми се, че непосредствената опасност премина засега. Очевидно имат нужда от нас. Затова са ни довели тук. Ще чакаме и ще бъдем нащрек. Все ще ни се отдаде възможност за действие.

— Амин — каза Лисицата. — Само да не изгорим.

 

Бирмингам. 8 юни

Телефонът върху масата на Уормуотър изпищя. Инспекторът го вдигна и със страшен трясък блъсна назад стола си.

— Какво?!

Всички вдигнаха глави; даже и американецът спря да си чисти пищова.

Уормуотър тресна слушалката, нахлупи си шапката и така изрева, че кротко подрямващият Ронълд Кули едва не падна от стола.

— Хайде, хванахме го!

С такава скорост се спуснаха по стълбите, че нямаха време да поемат дъх.

На входа Уормуотър нетърпеливо запристъпва от крак на крак, тъй като обещаният автомобил не се виждаше никакъв.

Дотогава Кули вече съвсем се разсъни и подозрително загледа нервно потропващия инспектор.

— Случило ли се е нещо, мистър Уормуотър?

Американецът с неизбежния пищов в ръка се облегна на горната напречна рамка на вратата и със замечтана физиономия се загледа в неприятния ръмящ дъжд.

Берни нервно подръпваше мустак, после намести на кръста си изхлузилото се оръжие.

Тъй като колата все не идваше, Уормуотър им махна да се съберат.

— Слушайте. Страх ме е, че идеята на мистър Джексън е дала плодове.

Американецът се захили.

— Нямаше съмнение, че така ще стане, инспекторе.

Уормуотър преглътна и продължи:

— От Сити Банк са се обадили в Центъра, че някой се е отзовал на обявата. За наследството, естествено.

— Кой? — осведоми се Берни.

— Няма да повярвате, сержант. Самият Ернест Хансен.

Не може да се отрече, че новината беше наистина изненадваща.

— Дали сме попаднали на добра следа? — попита артистът.

— Безспорно — изрече, галейки револвера си, Майкъл Джексън. — На добра следа попаднах.

— Къде е в момента Хансен?

— По дяволите, колата къде е? Хансен седи в банката и чака да си получи парите. Изглежда, документите му са в ред. В банката не знаят какво да правят… Директорът е отчаян, ако това наистина е Хансен и ако се разбере, че всичко е само уловка, нещата може да се разчуят и край на репутацията на банката.

— На какво? — попита Джексън.

Уормуотър махна с ръка, ала в следващия миг откъм ъгъла зави една полицейска кола и умишлено бавно се отправи към входа. Уормуотър отвори вратата и се натика на предната седалка.

— Хайде!

Кули се оказа в скута на едър и потен полицай, а на коленете на Берни седеше Джексън.

— Наред ли е всичко, Къртис?

Сержантът със заешки зъби и заешки устни натисна газта, щом вратата зад Уормуотър се затвори.

— Да, господине. Седи в банката. Не изглежда нетърпелив. Задържат го под някакъв предлог докато стигнем.

— Само да не му се изчерпи търпението! — молеше се Уормуотър. — Баретите по местата си ли са?

— По всичко изглежда.

— Тогава, дай газ до дупка, Къртис. Мишката най-сетне влезе в капана.

Полицейската кола си проправяше път с виещата сирена през задръстеното поради дъжда движение.

В Сити Банк се влизаше откъм Канал стрийт, една от най-оживените улици. Уормуотър, колкото и да се оглеждаше, не успя да открие баретите. Най-сетне зад един комин някой прошава, а от един прозорец блесна светлина.

Висок костелив мъж пристъпи към тях иззад една колона за обяви.

— Вие ли сте главен инспектор Уормуотър? Докладвам ви, че сме заели позиции. Изходът и прозорците са под наблюдение. Жива душа не може да напусне банката. Какво ще наредите, господине?

— Засега останете по местата си. Ще влезем и ще проучим терена. Казвате, че типът нищо не подозира?

— Един от хората ми го наблюдава с далекоглед. Току-що съобщи, че седи спокойно и чака. Ще ми позволите ли една забележка, господине?

— Моля…

— Лейтенант Бей.

— Кажете, лейтенанте.

— Господине, по мое мнение поведението на този тип е противоестествено.

— Какво имате предвид? Да не би да е по-естествено да стреля или пък да вземе заложници?

— Не, господине, но след толкова чакане, редно е да се изнерви. Да стане, да се разхожда, от време на време да си поглежда часовника, да пита. А той си седи на мястото, гледа пред себе си и не помръдва. Вече цял час.

— За Бога, не можахте ли по-рано да кажете? Берни, Джексън, вие идвате с мен.

— А аз? — обиди се Кули.

Уормуотър кимна.

— Елате и вие. Имате ли оръжие?

— Откъде да имам?

— Още по-добре. Поне няма да ви хрумне да разиграете уестърн — загрижено се загледа след тръгналия към вратата Джексън. — Щях да съм много по-спокоен, ако и той нямаше…

В тоя миг входът пред тях почерня. Уормуотър отскочи, за да не се сблъска с нахлуващия като торнадо отряд монахини, които се спуснаха към банката като ято гарвани над посевите.

Проклятията заседнаха в гърлото на главния инспектор.

— Тяхната… какво да ги вземат мътните правят тук, и то точно сега?

— Това е църковна банка, господине — рече лейтенант Бей. — Тук се съхраняват парите им…

— Иисусе Христе! — молеше се Уормуотър. — Ако стане някаква беля, няма да могат даже да избягат с тези поли.

Бей повдигна вежди.

— Очаквате ли безредици, господине?

Уормуотър се изкуши да каже на лейтенанта за изстреляната в портрета на Нейно величество отрова, за строшения радиатор и за изпарения Коста, но поради липса на време, трябваше да се откаже.

— Всичко може да се случи — рече мъдро. — Във всеки случай, бъдете готови.

— Тогава аз се връщам — рече лейтенантът. — Желая ви късмет, инспекторе.

Уормуотър и малкият му тим влязоха в Сити Банк.

Русият, синеок и с безизразен поглед мъж седеше край ниска масичка, заобиколен с непопълнени бланки и чуруликащи монахини.

Уормуотър нервно смучеше устни.

— Този тип е наистина подчертано спокоен. Не може ли всичките тези монахини да се поразгонят някак?

— Как да не може — захили се американецът. — Ще се кача на масата и ще им го покажа. На бас, че след трийсет секунди и една няма да остане тук вътре!

— А пък вие няма да го имате — рече Уормуотър. — Да не би да искате да се изпарите?

— А ако сме хванали истинския Хансен?

— Дал Бог, Берни!

Уормуотър махна на другите да останат отзад и, провирайки се сред монахините, отиде при младежа. С крайчеца на окото си забеляза, че от прозорците на касите го следят изплашени погледи.

Главният инспектор седна до Хансен и взе една непопълнена бланка. Въртя я, разглежда я, сякаш я проучваше, а междувременно обърна към Хансен дулото на скрития в джоба му револвер.

— Хелоу!

Оня вдигна глава и го загледа с противоестествено сините си очи. Устните му леко помръднаха, но нищо не каза.

— Вие ли сте мистър Хансен? — запита усмихнато Уормуотър.

— Аз съм.

— Мога ли да видя документите ви?

— Вие кой сте?

— Контрольор съм — излъга, без да му мигне окото Уормуотър. — Бих желал да видя документите ви.

— Вече ги гледаха.

— Бихме желали още веднъж, мистър Хансен.

Синеокият кимна и бръкна с дясната си ръка във вътрешния джоб, сякаш търсеше паспорта си. Уормуотър имаше невероятен късмет, че това движение не прикова цялото му внимание. Едва в последния момент забеляза как от показалеца на, един Бог знае кога, вдигнатата му лява ръка пръсва тънка струйка течност към него.

Главният инспектор никога не се бе отличавал с особена бързина или ловкост, ала този път Фортуна беше на негова страна. Щом забеляза струйката, се хвърли назад и въпреки че ужасно мразеше да попада в неприятен контакт с твърдата майка земя, особено с мраморен под, нямаше друг изход. Така се стовари възнак през столовете, че трясъкът отекна.

Тънката струйка мина над него и пръсна върху мрамора. Уормуотър видя смаяно как се издига сиво облаче пара и три огромни мраморни плочи изчезват, сякаш никога не са били на мястото си.

Уормуотър изрева колкото му глас държеше; монахините пищяха и се молеха, разливайки се върху мрамора като мастилено петно. Берни и Джексън с извадени револвери хукнаха към русия тип, разблъсквайки монахините.

Трясъкът от затварянето на прозорците на касите се стопи в писъците на монахините.

Изгърмя револвер, после друг.

Уормуотър се изправи и се опита да надвика шумотевицата.

— Трябва ни жив, Джексън. Не го застрелвайте!

Изведнъж настъпи тишина, сякаш беше паднала бомба. Уормуотър се завъртя на всички страни, търсейки Хансен с поглед, но не го намери. Настъпи една монахиня и се блъсна в гледащия към тавана Берни.

— Къде е?

— Гледайте там, господине!

Уормуотър вдигна глава.

Хансен обърна към тях захиленото си лице и като муха тръгна към тавана по отвесната стена. С лекота, сякаш вървеше по стълби.

— Къде, по дяволите, отива този?! — изкрещя Джексън в ухото на главния инспектор. — Кълна се, че не е нормален! Като Дракула!

На Уормуотър вече всичко му беше ясно. Хансен беше разбрал, че е попаднал в капан. Напразно ще е да се опитва да избяга било през входната врата, било през някой прозорец, ще попадне право в ръцете на чакащите го отвън. И се е насочил към шахтата на климатичната инсталация… Кой, по дяволите, би могъл да помисли, че е способен така да се разхожда по стената?

Хансен насочи показалеца си към решетката на климатичната инсталация.

Малък синкав облак пара — и решетката изчезна в нищото.

Монахините възбудено сочеха към готвещия се да се напъха в шахтата на климатичната инсталация Хансен. Уормуотър беше сигурен: те бяха убедени, че е станало чудо.

Що се отнася до случая, нещо подобно мислеше и той.

Хансен пъхна глава в шахтата. Протегна ръка и опипа дали може да се промъкне. Резултатът от проучването трябва да го беше удовлетворил, защото забързано тръгна напред.

Пъхна единия си крак и тъкмо щеше да изтегли и другия, за да изчезне окончателно от погледите им, когато избумтя пистолетът на Джексън.

Уормуотър искаше да му махне да се откаже, ала възпря движението си.

Кракът на Хансен потръпна, сякаш се счупи на две. Разтърси се от нервни и силни потрепервания. Като че ли някаква ужасна сила го принуждаваше да навлезе навътре в шахтата на климатичната инсталация, ала заклещеният навън крак не беше в състояние да се подчини.

Уормуотър се прицели и стреля. Залата се покри с прах от мазилката, запищяха алармени звънци, монахините отново писнаха с все сила и Уормуотър отново стреля.

Хансен прекрати отчаяната борба, извади главата и крака си, без да обръща внимание на стрелкащите се наоколо му куршуми. Хвана глезена си и се опита да пъхне ранения си крак в шахтата.

Джексън опря на лявата си ръка късото дуло на „трийсет и осмака“ си, прицели се внимателно и стреля.

Куршумът се заби странично в главата на Хансен. Русият мъж погледна нагоре към тавана и сякаш се усмихна.

— Не! — изкрещя Уормуотър на Джексън. — Не в главата! Трябва да го хванем жив!

Хансен се усмихваше, а в това време и другия му крак се изплъзна от шахтата.

Искаше да каже нещо, но от устата му излязоха само несвързани шумове.

— Ка… ка… ку… кук…

Джексън, без да му пука от виковете на Уормуотър, стреля и втори път. Уормуотър не видя къде, ала тялото на Хансен се разтърси от куршума. Отчаяно се вкопчи в ръба на шахтата, а от края на показалеца му взе да тече страшната течност. Инспекторът с ужас видя как около тялото на русия датчанин изчезват все по-големи парчета стена. Обърна се и скочи срещу Джексън, за да му измъкне револвера от ръцете. Преди обаче да успее да го направи, пистолетът на американеца изтрещя трети път и тялото на Хансен рухна върху мраморния под.

Уормуотър прибра оръжието си в джоба и се спусна към датчанина. На около две крачки от него спря и викна към окопитващите се монахини:

— Назад! Назад всички! Има опасна отрова…

Край тялото на Хансен няколко мраморни плочи сменяха агрегатното си състояние.

Русият датчанин обърна глава към главния инспектор и отвори уста. Съскаше като недоубита гърмяща змия.

— Ка… ка… ку… кук…

Джексън сложи ръце на кръста и весело изкукурига:

— Видяхте ли, момичета, мамицата му курвенска?! Застрелях един часовник с кукувичка, а?

Уормуотър скри с длани лицето си и се замисли. Останалите тихо сумтяха. Вече минути наред Кули не смееше да мръдне и да се настани по-удобно на стола.

Джексън си човъркаше пистолета; никак не му личеше да преживява душевно предишната сеч. В края на краищата благодарение на него бяха заловили Хансен. Ако беше влязъл в климатичната инсталация, имаше да го гонят!

Главният инспектор вдигна глава чак когато една хубава полицайка донесе папката с документите.

Уормуотър я пое и кимна на дамата да седне.

— Всичко ли проверихте?

— Тъй вярно, господине!

— Хм. Докладвайте!

Хубавата червенокоса жена изпитателно погледна Кули, сякаш се опитваше да си спомни къде го е виждала.

— Ами… документите са истински, господине.

— Документите на Ернест Хансен ли?

— Да, господине.

— Отпечатъци от пръсти?

— Няма по тях, господине.

— Други?

— Нищо, господине.

— Свободна сте.

Полицайката си отиде.

Уормуотър се надигна и пъхна в джоба си документите.

— Който има здрав стомах, може да дойде с мене.

— Къде отиваме — попита Кули, откъсвайки поглед от вратата, зад която бе изчезнала хубавата полицайка.

— В моргата — рече кратко Уормуотър и си нахлупи шапката.

Ронълд Кули много добре си спомняше пиесата, в която трябваше да играе италианец, чийто роднина е убит от мафията. Режисьорът намери решение, като сложи на масата за аутопсия един манекен, използван от гардеробиерките. Самият той от време на време трябваше да се надвесва над него и да изрича: „Да, господине… Това е той, господине… Познавам го, господине…“ Изглеждаше добра и приятно побиваща с тръпки игра. Сега обаче пред него беше истинският, ужасяващ и преобръщащ вътрешностите свят.

Ернест Хансен лежеше разфасован на масата за аутопсия. Кули се преборваше едновременно с ужаса, погнусата и желанието да повърне.

Също както и ниският, лъхащ силно на ром, служител в моргата.

Слабият мъж с лице на любовник от популярна пиеса застрашително се приближи към Уормуотър с нож в ръка.

— Шеги ли си правите с мен инспекторе?

— Защо? — запита кротко Уормуотър.

— Защото сте ми изпратили това нещо. Можехте да го пратите и на вторични суровини. Или от утре вече ще ми носите и развалените полицейски коли, за да ги аутопсирам?

— Не се навивайте, Франк — рече миролюбиво Уормуотър. — Насадили сме се на пачи яйца и само вие можете да ни помогнете.

Служителят от моргата поомекна.

— Как така? Казвайте, инспекторе!

— Става въпрос за това нещо — показа към масата Уормуотър. — Бих желал да зная какво е.

— Как какво? Кукла! Като механизираните дядомразовци през декември.

Уормуотър поклати мрачно глава.

— Само че това не е кукла, Франк. Това е нещо… може да го наречем и човек, адски е силен, убива безскрупулно, стига да му хрумне! Бих искал да знам от какво е направен.

Служителят в моргата също помрачня.

— Ще се учудите, инспекторе. Не зная. Опитвам се да разбера, но не мога.

Изглежда, че е смес от органична материя и пластмаса. Преди малко тъкмо се опитвах да срежа мускула му. Не става. Сякаш е от стомана.

— Мозък има ли?

— Няма. Има някакъв пълнител в главата си, но не е мозък.

— Може ли да съхранява информация?

Служителят от моргата вдигна рамене.

— Откъде да знам? Ще има нужда от по-основно изследване.

— Знаете ли какво го управлява?

Човекът от моргата пристъпи към едно малко шкафче и пусна в ръката на главния инспектор голяма колкото кибрит кутийка, смачкана от всички страни.

— Това.

— Какво е това?

— Мозъкът и сърцето му заедно. Центърът на цялата система. Аз бих го нарекъл биоробот. Досега не бях виждал и не зная на какво е способен.

— И… какво има в това нещо?

— Ами… най-просто казано, един малък компютър с огромен капацитет. Макар че аз работя в морга и не разбирам много от компютри…

— И, естествено, не знаете къде се произвеждат такива неща.

— Представа нямам, инспекторе.

— Какво е причинило такова… смъртта му?

— Един куршум.

Уормуотър се смая.

— Искате да кажете, че това нещо… биороботът може да бъде застрелян?

— С голям късмет, инспекторе. Какъвто сте имали вие. Ако се уцели точно тази кутийка — както вие сте я уцелили — и куршумът повреди управляващия механизъм, свършено е с него.

— А… от какво се парализира кракът му?

— Това е пак късмет. Когато сте стреляли и сте улучили бедрото му, куршумът се е забил в „месото“ му…

— Месо ли?

— Ами в това органично нещо. После е продължил и се е заклещил между две яки като стомана сухожилия. Тях не ги е повредил, тъй като те са практически неповредими, но е попречил на свиването на крака. Човекът ви е бил парализиран с единия крак, инспекторе.

— Боже Господи! — изръмжа Кули. — Сякаш сънувам!

— Тогава аз какво да кажа? — запита изпод вежди служителят в моргата. — През цялото време животът ми е бил на косъм…

Уормуотър вдигна глава.

— Кога?

— Докато правех аутопсията.

— Отровата ли имате предвид?

Сега беше ред на служителя да се учуди.

— За каква отрова става въпрос?

Главният инспектор подробно разказа, че биороботите използват показалците си, за да изстрелват с тях някаква отрова или чудотворна течност.

Служителят кимна с присвити очи.

— Поне знам вече за какво служат празните резервоари над китката му. За съжаление, аз не намерих нищо в тях. Останките навярно биха могли да се анализират. Но не това имах предвид.

— А какво?

Служителят пак бръкна в шкафа и извади оттам подобен на цигара цилиндричен метален предмет. Държеше го внимателно, много по-внимателно от предишното устройство.

— Знаете ли какво е това?

Уормуотър сви рамене.

— Така на пръв поглед…

— И аз не знаех. Помощникът ми, който е служил при сапьорите, разпозна в него взривяващо се устройство. Каза, че вече е виждал подобно нещо. И нека размерите му не ви заблуждават. Може да вдигне във въздуха цяла къща.

— Самоунищожител — измърмори Берни.

— Нещо такова. Според мен в определени ситуации мъжът е трябвало да се самоубие. Например, ако попадне в безизходица и по негова преценка няма никакъв шанс да се измъкне. Навярно е било достатъчно да натисне някоя част от тялото си и смъртоносното нещо е щяло да избухне. Мога да си представя и това, че детонаторът се е управлявал от някой друг. Евентуално отдалече. Ала това е работа за специалист, инспекторе.

Уормуотър замислено разглеждаше малката бомба, макар че предпазливо не я докосваше. И дума не продума, когато служителят от моргата я затвори обратно в шкафа.

— Къде беше разположен взривният механизъм?

— В областта на кръста. В средата на тялото.

— А сърцето?

— Не на обичайното си място. Точно на извивката, където се срещат рамото и вратът..

— Искате ли да ни кажете още нещо, Франк?

— Ако и това не ви е достатъчно?…

Засега беше достатъчно.

От прага Уормуотър запрати шапката си към закачалката, за миг изглеждаше, че ще се задържи, люлеейки се грациозно, но в последния момент размисли и падна. Американецът се наведе, вдигна я, хвърли я във въздуха и, подлагайки изпънатия си показалец, шумно щракна с пръсти.

Берни затвори очи, но въпреки очакванията му, главният инспектор не избухна. Просто взе шапката от ръката на агента от ФБР и я закачи на мястото й.

Кули си човъркаше ноктите и рееше поглед из въздуха. От заранта в гърдите му бе заседнало неприятно чувство, сякаш силна призрачна ръка се мъчеше да му изкара въздуха. Дишаше определено трудно и се обливаше в пот и при най-малкото движение.

Тъкмо се чудеше дали да разкаже на главния инспектор една стара история, когато Уормуотър се обади:

— Изглежда, е време да поразмислим — каза той. — Това се отнася за всички: и за вас, мистър Кули.

— Естествено.

— Досега се тревожехме, че нищо не се случва, ала сега ме е страх, че ще ни отнесе пороят от събития. Време е да си изясниме някои неща.

Американецът кимна и си извади пистолета. Берни се почесваше по мустака и гледаше в очакване към главния инспектор.

— Време е да обобщим това, което знаем. Едва ли е необходимо да повтарям началните събития. Няма никакво съмнение, че русият младеж, който по едно и също време в три различни точки на света е отвлякъл трима души, е бил андроид или биоробот като Хансен.

— Това обяснява поредицата от необясними до тоя момент явления — намеси се Берни. — Според Франк, докторчето, жилите и мускулите му са като стоманено въже. Помислете си за радиатора…

— И Хансен стреляше от показалеца си както и останалите — рече Кули, преодолявайки неразположението си. — Това е най-опасното, най-могъщото оръжие. Даже не може да го загуби.

— Най-много да му свършат мунициите — каза Джексън.

— От всичко това органически следва, че съществува не един робот, а… ами трябва да са повече. И са като еднояйчни близнаци. Ясно е, че не един и същ робот е отвлякъл изчезналите, а…

— Велика идея — рече Джексън. — Жалко, че не беше моя.

— Въпросът е, макар че всъщност не е и въпрос, има ли връзка между изчезването на атомните изследователи, появата на русите им „колеги“ и отвличането на инспектор Кули, например?

— Очевидно има — рече решително Берни. — Как няма да има?

— Каква?

— Конкретно не знам. Но вземете предвид и следното, господине. Хансен и Елизабет Абрамс заминават, за да станат сътрудници в някакъв тайнствен институт в Канада, Австралия или някъде другаде. После изведнъж пристига при семействата им един техен колега за старите им видеозаписи. Щом остава сам, открадва няколко картички, изпратени от Хансен и Елизабет Абрамс от новото им работно място. И знаете ли защо, господине?

— Кажете.

— Навярно марката или пощенският печат върху тях са били фалшиви. Ако започнете следствие, да не могат да се използват.

— Хм.

— Вследствие благотворната работа на русия колега се е унищожила и бележката, с която е удостоверил самоличността си. После колегата изчезва заедно с плячката. А на обявата ни се отзовава Хансен, за когото се оказва, че не е Хансен, а един биоробот с документите на Хансен. Моето мнение е следното: една и съща организация е отвлякла мистър Кули, мис Максуел и онзи испанец, както и сержант Аш и някакъв американски гангстер, и е примамила на неизвестно място, или нека го наречем с истинското му име, е отвлякла Елизабет Абрамс, годеника й Хансен и кой знае още кого. Зависимостта е очевидна.

— Защо? — запита Кули. — Защо? Какво общо може да има между няколко атомни изследователи, брат ми, детективски инспектор, сержант Аш…

— Почакайте, мистър Кули — рече замислено Уормуотър. — Те са имали нужда от вас. Трябвал им е артист. Сержант Аш спокойно можете да го отпишете, защото той случайно се е намирал наоколо. Не е бил предвиден за улов.

— Добре, тогава остават атомните физици, един артист, един психолог, един гангстер…

— И него можете да не го смятате — каза Берни. — И той е бил случайно там…

— Да започнем отначало! — въздъхна самоотвержено Кули. — Атомен физик, артист, психолог, покерджия. Готово. Каква е връзката?

В ръката на американеца кърпичката, с която галеше дулото на пистолета застина.

— Бабината ти трънкина! — изкряка. — Ама не виждате ли?

— Какво да виждаме? — запита спокойно Уормуотър. — Какво за Бога?

Американецът сложи настрана кърпичката и взе да размахва пищова си.

— Оставете настрана атомните физици. Те са друга песен. Вземете тези силови артисти, скалъпени от пластмаса. Правят ги хора или какво, нали? Правят ги, натъпкват им сърца, пълнят им главите с помия, напомпват ръцете им с киселина и после? А? Все още не са станали хора! Трябва да ги научат да се държат като хора. И кой би могъл да ги научи по-добре, ако не един психолог и един артист?

Всички стояха със зяпнали уста, даже и Уормуотър.

— Не вярвате, а? А е много вероятно. Артистът разбира от движенията, речта, ама вие и по-добре от мене го знаете, Хамлетчето ми. А мацето ще им напълни главите с всичко, което го има от само себе си в един човек. Е?

— А покерджията? — запита с мрачно лице Берни.

Американецът вдигна рамене.

— Ами има няколко възможности. Или и той е жертва на някаква грешка, или ги учи да играят карти. В края на краищата, който не знае да играе покер, не е цивилизован човек, не е ли така?

Уормуотър преглътна, друго не можеше да направи, трябваше да признае, че Джексън е прав. Поне по някои въпроси.

Извади лулата от джоба си и, както си беше празна, я засмука.

— Може и да има нещо в това, което казвате, мистър Джексън. Аз виждам известна връзка между атомните физици и биороботите.

Берни се наведе любопитно напред.

— Каква, господин главен инспектор?

— Да предположим, че в един институт за атомни изследвания започнат серия от опасни опити. Толкова е опасна работата, че хора не бива да има наблизо. Да предположим, че са решили да разработят такъв тип робот, който би могъл по съответния начин да замести човека…

— И в същото време няма опасност да умре от лъчева болест — вметна Кули.

— Точно така.

— Не разбирам защо е необходимо тези експериментални роботи да приличат толкова на човек — зачуди се Кули.

— Това наистина е въпрос — рече главният инспектор. — Във всеки случай направихме крачка напред, спор няма. Значи трябва да търсим някъде някаква експериментална станция или институт, където правят атомни изследвания и едновременно с това се занимават с роботика.

— Къде?

— От Южния до Северния полюс.

— И който има икономически затруднения — добави Джексън.

— Това пък откъде го измислихте? — облещи очи Берни.

Американецът пощракна с пистолета си.

— Не забравяйте капана, който устроихме! Ако Хансен беше отвлечен от някое преуспяващо предприятие, и през ум не би им минало да поемат такъв риск. Поне петдесет процента беше възможността обявата да е уловка. И въпреки това са били склонни да рискуват. А това не може да означава друго, освен че много са им трябвали пари.

— Мислите ли?

— Вижте, ако съм едно преуспяващо атомно предприятие, не бих се излагал по този начин. Ще стегна една малка бомбичка и ще я пусна на пазара и ето ти ги двайсет милиона, а не пет. Повярвайте, имали са страхотна нужда от пари!

— Да не би всичко случило се да е заради това? — размишляваше гласно Уормуотър.

Джексън духна в дулото на пистолета си.

— Мое дълбоко убеждение е, господине, че всички проблеми на човечеството още от Адам и Ева чак до наши дни произлизат от липсата на пари!

Уормуотър опря глава на ръката си.

— Какво би могло да се случи в един атомен център…

— Би могъл да експлодира например — намеси се Берни.

Уормуотър пребледнял вдигна глава.

— Полудял ли сте, Берни! Ако се случи нещо… то не може да остане в тайна. Поне за дълго време не. Спомняте ли си за Чернобил и останалите?

— Това бяха големи взривове, господине. По-малките не ги разгласяват толкова.

Уормуотър така удари по масата, че американецът уплашено насочи към него оръжието си.

— Кой измерва радиоактивността, Берни?

— Ами… не знам. Зелените сигурно.

— Узнайте, Берни!… После влезте във връзка със зелените!

— Къде, господине?

— От Южния до Северния полюс, Берни!

Берни угрижено поподръпна мустак.

— Готово, господине.

На кораба Кули се надвеси над фалшборда и се загледа във водата. Мислеше си, че ще е добре да се превърне в риба и да изчезне вдън морето. Разбира се, заедно с другите. Всъщност най-добре ще е, ако всички се превърнат в риби.

Лисицата се облегна до него.

— Да няма някоя неприятност, Лисицо?

— Неприятност ли? Откакто съм стъпил на тоя прокълнат кораб, друго не става освен неприятности. Искам нещо да ти кажа, Цигулко.

— Изплюй камъчето!

Насилената усмивка отлетя от лицето на Лисицата и се стопи в нищото.

— Виж, Цигулко… Аз наистина не съм човек, който би се радвал, ако приятелят му е в беда, но в сегашното ни положение… Не знам даже…

Кули пусна фалшборда и се обърна към Лисицата. Погледна в очите крадеца на картини и почувства, че неприятност има, и то не малка.

— За какво става въпрос? — попита дрезгаво.

Лисицата се огледа, сякаш нищо на света не го интересуваше, така както препускащите вълни.

— Говори! — подкани го Кули. С удоволствие щеше да го захапе за врата и да го тръшка, докато не изкопчи от него думите му.

— Знаеш, че аз усещам капаните, светлинните шпионки, алармените сигнализации. Имам особен нюх за тези работи. Само да приближа някой, и главата ми започва да бучи, а космите на гърба ми се изправят. Не зная защо, но е така.

— Е и? — запита нетърпеливо Кули. — Знам, защото се убедих в това!

Лисицата поклати глава.

— Как да ти кажа? Трябваше по-рано да ти кажа… но понякога не съм съвсем сигурен. А защо да създавам паника? Не е ли така?

— Така е — кимна Кули мрачно.

— Ами, забелязах… още вчера и особено днес… Ако съм близо до теб, Цигулко… започва да ми бучи главата и усещам, че гърбът ми настръхва. Разбираш ли? Каквото зная, ще си трая и на никого няма да кажа, ама… положението е такова, че всъщност съм съвсем сигурен.

— В какво? — запита Кули с треперещ глас и почувства такава слабост, че коляното му се огъна.

— Че… в тебе са вградили мината, Цигулко… Искрено съжалявам, но го усещам…

 

Остана сам и опита да се концентрира. А ако не е вярно? И Лисицата само налучква? Може и да е научил кой е и сега да иска да му отмъсти. Пък може и да бърка в усещанията си, в крайна сметка и интуицията може да греши.

После разклати глава и се опита да отпъди от себе си страха. Лисицата и вчера е усетил индикаторите. Тогава защо точно във връзка с него да го мамят предчувствията му? Значи у него са вградили бомбата… Потвърди се това, което досега бе само предположение. Ала доколко то може да промени същността на нещата?

Размисли и излезе, че може доста да ги промени. Ако останалите доловят истината, при първия случай ще се ометат, защото и без това той ще гръмне вместо тях.

Съдбата му е в ръцете на капитан Немо. Ако натисне копчето на детонатора, край на всичко… Ако го натисне…

Ами ако се опита да хване тоя тип? Да му вземе детонатора… Или да го бутне в морето както русия андроид?

Тръсна глава и прогони тази мисъл. Спомни си онези ръце на палубата. Каквото и да се случи с капитана, даже и да му отреже главата, на здравата му ръка ще й остане достатъчно време, за да натисне копчето.

Пот се лееше от челото му, докато размишляваше.

Как беше казал капитанът? С микрохирургическа намеса, която не оставя следи… Хм. Не оставя видими следи. Но такива, които да се напипат? Ами ако…

Продължи да мисли, всъщност нямаше закъде да бърза. Корабът напредваше по неизвестния си път, от екипажа не се виждаше никой…

Щеше му се на палубата да дойде Еспиноза, дано…

Обърна се към вратата и даже не се учуди, когато в отвора се появи главата на испанеца.

Кимна му приятелски и Еспиноза отиде при него. И все гледаше в онова място на палубата, където неотдавна подскачаха откъснатите ръце на русия тип като някакви подивели октоподи.

— Мислите ли, че няма да забележат?

Кули засега не го интересуваше дали ще забележат липсата на русия или не. Засега се интересуваше от самия себе си.

Подхвана отдалече нещата, за да не се изплаши испанецът.

— Мистър Еспиноза, вие наистина ли умеете да мамите на карти?

Въпросът му бе прекалено официален и учтив, но за щастие Еспиноза не забеляза. Захили се доволно и седна на фалшборда.

— И още как! Да имахме карти, щях да ви науча на някой и друг трик. Как мислите, дали ще ни дадат, ако поискаме!

— Познавате ли картите отзад?

— Това е най-примитивното нещо — махна Еспиноза. — Има некадърници или съвсем начинаещи, които дращят с нокти по картите. Нали знаете, това са съвсем малки драскотини, които вашите пръсти не са в състояние да различат. Аз обаче веднага разбирам и я примамвам свинята в дупката, дето сама си е изрила. Всичко е въпрос на практика. Трябва така да се родиш, върхът на пръстите ти да е фин като уред. Моите за късмет са такива.

— Наистина ли?

— Съжалявам, че не можем да пробваме.

— Можем да пробваме — каза Кули.

Еспиноза се смая.

— Сеньор, вие сте откраднали отнякъде тесте карти?

Кули въздъхна и окончателно реши да си разкрие картите. Без това няма какво толкова да губи. Засега не могат да зарежат нито него, нито кораба.

— Не става въпрос за карти — каза. — А за бомба.

Еспиноза едва си пое дъх от изненада.

— Това някаква шега ли е?

— Според Лисицата, бомбата е в мен. Тази, за която капитан Немо говори.

— Ами?

Испанецът несъзнателно направи няколко крачки назад.

— Не се плашете, ще гръмна само ако капитан Немо натисне копчето.

— Защо… сте толкова… сигурен?

Кули повтори с безстрастен глас какво му е казал Лисицата. А Лисицата го бива в занаята си, тук съмнение няма.

— И… сега какво… ще стане? — пелтечеше Еспиноза, без да сваля очи от Кули. — Да не би… да искате… нещо…?

— Засега нищо. Засега само искам да се убедя, доколкото човек може да се убеди, че наистина… Разбирате, нали?

Испанецът преглътна и сякаш глътна внезапно връхлетелия го страх. Хвана нежно ръката на Кули.

— Стига да мога да помогна… Само че…

Кули вдигна показалеца си.

— Точно за това бих искал да ви помоля.

— Ама аз не усещам бомбата!

— Капитан Немо каза, че работи с някакъв нов метод, от който практически не остават следи. Видими с просто око следи няма. Ала с ръка може би могат да се усетят.

Еспиноза изведнъж разбра какво иска от него Кули.

— Значи искате да…?

— Разбира се. Да отидем в кабината ми.

Кули видя, че по лицето на испанеца пробягва сянка, но после разтърси рамене и тръгна към изхода.

— Хайде! Ако е останал белег, макар и стотна част от изпражнението на муха, можете да сте спокоен, че ще го намеря. Ама после накъде?

На този въпрос и Кули не можеше да отговори.

Сержант Аш стоеше пред вратата, сякаш тъкмо размисляше дали да се качи на палубата, или да продължи да се разхожда из хладния коридор. Джуди Максуел беше в кабината си, Лисицата също.

Кули си съблече дрехите и легна по корем на леглото.

— Имам чувство, че са го пъхнали в гърба ми.

— Откъде знаете? — запита Еспиноза. — И вие ли имате предчувствия като Лисицата?

— Ако на мене ми се наложеше да пъхна в някого такова нещо, и аз щях да му го сложа на гърба. И знаете ли защо?

— Не — каза Еспиноза. — Навярно защото… така ще нанесе повече вреда. А… искам да кажа, като избухне.

Кули ритна обувката си и поклати глава.

— Не заради това. Става въпрос за това, че патронът е на най-сигурно място там, където ръката на пациента не стига. Не може да го напипа. Естествено, ако са го сложили достатъчно дълбоко…

Еспиноза потръпна.

— Откъде да започна?

— От главата ми. Не е изключено да е и в мозъка ми. Макар…

— Пресвета Дево и Богородице! — молеше се испанецът. — Добре ще е да замълчите. И отговаряйте само ако ви питам нещо, окей?

— Започвайте, защото ще се мръкне!

Еспиноза присви очи, докато опипваше главата на Кули. Бързо премина по нея, разбърка му косата и спря в основата на врата му. Изсумтя нещо, после започна отново търсенето. Сега вече ръката му се движеше по-бавно; пръстите му, сякаш търсейки жертвата, се промъкваха под кичурите коса и милиметър по милиметър превземаха терена.

— Някой здравата ви е халосал по главата някога — поклати глава Еспиноза.

— Брат ми. С лопатата за въглища. Не можехме да се споразумеем кой от двама ни да запали камината.

— Аха. А това тук… следи от бокс! Какво, да му се не видяло, са правили с вас?

— Сдърпах се с един — рече лаконично Кули.

— Главата ви е като релефна карта. Не е лесно да се ориентира човек. А тук е Големият каньон. Желязна палка ли?

— Окей, по-нататък.

Пъргавите пръсти на Еспиноза пребродиха цялото тяло на Кули. Не подмина и стъпалата. Кули скърцаше със зъби и преглъщаше сълзите си, докато покерджията бърникаше между пръстите му.

Еспиноза спря, въздъхна, изтри потта от челото си и още веднъж повтори всичко.

На извивката между дясното рамо и врата се спря, притвори очи и прекара показалеца и безименния си пръст по кожата на Кули.

— Като че ли го намерих.

Кули потрепера.

— Къде?

— Никак не ми се ще да го натискам, сеньор. Имали ли сте някога нараняване на дясното рамо?

— Доколкото знам, не.

— А тук има един малък белег. Колкото половин копче на риза. И.. наистина е невидимо. Не може да се забележи с око. Навярно и уред не би могъл да го установи — прибави гордо.

Кули се обърна и седна на леглото.

— Напълно ли сте сигурен?

— Главата си залагам.

— Колко дълбоко може да е?

Еспиноза съчувствено поклати глава.

— С опипване едва ли бих могъл да установя. Какво искате да правите?

Кули скочи от леглото и навлече бързо дрехите си.

— Засега нищо. Мога ли да ви помоля да не казвате на мис Максуел нищо?

— Аз зная да си държа езика зад зъбите, сеньор. Въпросът е само каква ще е ползата да пазим голямата тайна?

Това засега и Кули не знаеше.

Малко след обяда камбанният звън ги изпрати по кабините. Смаяни се гледаха един друг, защото досега още не беше се случвало да ги приберат по кабините им през деня.

Както вървяха надолу по стълбата, Кули ги спря.

— Никой от нас не е виждал русия тип! Нека си мислят, че се е побъркал и сам е паднал в морето.

Бързаха по коридора и тъкмо се канеха да влязат в кабините си, когато някой излезе от сянката и застана пред тях.

Беше русият тип.

Джуди Максуел изпищя и сложи ръка пред устата си. Еспиноза се закашля. Лисицата се дръпна назад, Аш протегна отбранително ръка. Само Кули запази хладнокръвие. Обърна се към русия така, сякаш нищо не се беше случило на палубата.

— Надявам се, че сте доволни от нашата покорност?

Русият кимна.

— Капитанът сигурно ще я оцени. Моля, елате с мене в голямата зала.

Обърна се и тръгна пред тях по коридора.

Кули също се обърна и погледна Лисицата. Покерджията едва забележимо поклати глава.

— Иисусе! — запелтечи Джуди. — Как е възможно…

Аш стисна ръката й и тя замълча.

В залата, която беше едновременно столова и клуб, ги прие капитан Немо. Беше свеж и чист както винаги. Като изваден от кутия. Или от ковчег.

Капитанът им посочи няколко места. Самият той стоеше прав до малка масичка като на тържествено събрание. Липсваха само каната вода и саксията с цветя на масата.

Немо се усмихна — Кули беше убеден, че усмивката му е програмирана — и се облегна на масичката.

Гласът, с който им заговори, беше мек и приятелски:

— Привет на всички. Позволете ми да изразя задоволството си от разумното ви държание. Не можете да си представите колко неприятности можем да си спестим, ако така хубаво си сътрудничим. Макар че… всъщност едва сега ще навлезем в истински плодотворния етап на нашето сътрудничество. Искам да ви съобщя, че скоро ще започнем обща работа.

— Кога? — попита Кули.

— Скоро. Възможно е… след няколко часа.

В гласа му се таеше известна неувереност, което подтикна инспектора към размисъл. Тъкмо размисляше дали да продължи да кове желязото, да обстреля с нови въпроси капитана, когато Джуди стана и раздразнено го нападна:

— На вас може да ви харесва сътрудничеството, ама на мен не. Ама никак! И няма да правя нищо, докато…

Джуди беше далече, Кули не можеше да стигне до нея, да я предупреди. Притеснен се наведе напред, за да улови погледа на момичето. Какви дяволи са я прихванали? Бяха се уговорили засега да създават впечатление за съвършена лоялност.

Капитан Немо наведе глава.

— Докато? Случило ли се е нещо, мис Максуел?

— Случило се е — рече момичето твърдо. — Мис Хауард изчезна. Докато не се върне, няма да ви сътруднича. Дори и в този случай, когато знам, че… това, което вие искате, е в интерес на човечеството.

„Браво — помисли си Кули и доволен се облегна назад. — Джуди знае какво говори.“

Капитан Немо като че ли си отдъхна.

„Дявол да го вземе — ядосваше се Кули, — мисля за него, като че ли е човек. Може ли една машина да си отдъхне?“

— За съжаление, мис Максуел… наистина имаме малък проблем с мис Хауард. Не знаехме, а откъде ли можехме да знаем, че не бива да пътува по море. И най-малкото вълнение предизвиква подобни на алергия симптоми. Няколко пъти беше на системи и…

— Вие ще я убиете!

Капитан Немо пребледня.

— Как така ще я убием! Ние не сме убийци, мис Максуел. Убийци са тези, които с отпадъци и стотици още хранителни боклуци заплашват бъдещето на човечеството. Животът на мис Хауард не е в опасност. За съжаление не може да вземе участие в програмата ни, защото има нужда от постоянен лекарски контрол и не може да става от леглото… но…

— Лъжете!

— Любезна мис Максуел!

— Искам да я видя! Сигурна съм, че сте я убили и сте я хвърлили в морето!

Кули гледаше напрегнато. Най-напред Джуди, после само капитан Немо. Представа нямаше доколко е съзнателно това, което Джуди правеше, но го правеше прекрасно, трябва да се признае…

Капитан Немо пъшкаше, пристъпваше от крак на крак; безпомощно разтвори ръце, после изведнъж даде правилния отговор. На Кули му заприлича на неподготвен артист, който не си знае ролята и разчита само на суфльора.

— Мила мис Максуел, признавам, че възмущението ви е в известна степен оправдано. Искрено казано, мис Хауард изненада и нас. Ако знаехме, че до такава степен не понася плаването с кораб, можете да бъдете сигурна, че не бихме я взели с нас. Този, който я е подбрал, е допуснал груба грешка.

— Трябва да я пуснете на свобода!

— Сама знаете, че това е невъзможно. Можем да го направим едва когато завърши акцията ни. Дотогава жалко, но, колкото и неприятности да й създаваме с това, трябва да остане тук на кораба. Помислете за страданията на тези, които живеят край прокълнатото хранилище за смет! Помислете за страданията на идните поколения.

— Искам да я видя! Иначе няма да сътруднича с никого! Кълна се! Ще се кача на палубата и ще се хвърля във водата. Взривявайте ме, ако щете!

В гласа й звучеше напреднала степен на истерия. Кули потрепера. Пак го обля ужасът, че Джуди навярно не играе, а наистина е на ръба на нервен пристъп.

Капитан Немо клюмна глава, запелтечи, запристъпва от крак на крак, поколеба се. После изведнъж лицето му се проясни; погледът му излъчи разум.

— Ако това е единственият ви проблем, мис Максуел, естествено, че може да видите мис Хауард.

— Къде е?

— В стаята за болни. Желаете ли да ви заведа?

— Естествено.

— Добре. Дотогава господа…

Джуди посочи към Кули.

— И той ще дойде с мен.

— Ама…

Джуди стоеше с пръст към Кули и по лицето й се четеше такава решителност, че капитан Немо пак се обърка. Запелтечи, клюмна глава, а няколко секунди по-късно се повтори метаморфозата на лицето му.

— Естествено, мистър Кули може да дойде — рече просто, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Друг иска ли да види мис Хауард?

Лисицата кимна отрицателно, Еспиноза си играеше с пръстите си, само Аш показа известен интерес, ала Кули го изгледа и сержантът обърна глава с отегчено лице.

Капитан Немо се отдръпна от масата.

— Последвайте ме, моля.

Русият тип остана неподвижен, с кръстосани ръце до вратата.

Начело на процесията вървеше капитан Немо. Вървеше с провлачена стъпка, поклащайки се леко като истински морски вълк.

Когато стигнаха до входа на втората палуба, спря.

— Естествено, това е изключение да слезете тук. Без разрешение и през ум да не ви минава да посетите мис Хауард!

Кули нарочно не гледаше към горната част на рамката на вратата, където бяха скрити индикаторите. Нарочно провлачи крака си през отвора, ала не чу някъде да се обади аларма.

Пред една от каютите капитан Немо им направи знак да спрат, на вратата имаше голяма колкото кутия за обувки табела с червен кръст.

— Заповядайте. Пристигнахме.

Джуди и Кули кръстосаха погледи. Снощи бяха претърсили и тая стая и вътре не намериха никого… и табелата не висеше на вратата…

— Кога настанихте тук мис Хауард? — попита Джуди.

— Когато положението й се влоши — заобиколи въпроса капитан Немо.

Вдигна ръка към вратата и тихо почука.

— Моля — рече отвътре хладен женски глас.

Капитан Немо хвана бравата и отвори вратата.

Мис Хауард лежеше в легло в стаята, където снощи още нямаше легло. До крака й висеше болничен картон, до нея беше поставена масичка със система, лекарства, подлога.

И една медицинска сестра, която в момента четеше книга. Сестрата с бялата касинка вдигна намусено глава, сякаш я бяха прекъснали на най-интересното място в книгата.

— Как е болната, Люси?

— Състоянието й е задоволително — каза със сдържана любезност, насилвайки се да се усмихне с административна усмивка.

Джуди приседна на леглото на мис Хауард.

— Как си, Кети?

Момичето беше бледо и измъчено. По тънката й бяла кожа прозираха сини вени.

— Благодаря ти, Джуди. Сравнително добре. А вие?

Кули се наведе над леглото.

— Чудесно, Кети, чудесно. Дойдохме само да ви видим…

После с две големи крачки се намери при сестрата.

— Вие как се казвате, миличка?

Тръпки го побиха, когато леденосиният чифт очи се срещна с неговите.

Кули пое дълбоко въздух, протегна ръка и ущипа сестрата по задника.

Колкото и да внимаваше, не можа да проследи движението на собственичката на сините очи. Докато се усети, китката му беше в стоманените клещи и ужасна сила го натискаше към земята. Момичето се извисяваше над него; блясъкът на ледените неприязнени очи проникна чак до мозъка му.

Изохка и се свлече на земята. Почувства, че само миг и ще се строшат и двете му китки. Виковете стигнаха до него през мъглата на болката.

— Люси!

Двама извикаха, ужасено и заплашително.

Капитан Немо и мис Хауард.

Капитан Немо скочи към момичето и го отблъсна от Кули. Момичето залитна и се блъсна в стената. Трябва здраво да си беше ударила главата, защото, когато се обърна към тях, погледът й беше мътен. Гърдите й се повдигаха и от устата й излизаха само накъсани части от думи.

— Ка… ка… ку… кук…

Капитан Немо хвана Кули за ръката.

— Хайде!

— Как ще я оставим сама с тази… — вкопчи се Джуди в леглото. — Аз не…

Капитан Немо я хвана и с едно-единствено движение я отскубна от леглото.

— Нищо няма да й се случи — изсъска. — На Люси й прилоша… веднага ще дойде… друга…

Неочаквано Кати заговори със смел и силен глас:

— Не се страхувайте, Джуди… аз все някак ще се оправя. По-скоро себе си пазете! Пазете себе си!

Когато капитан Немо затръшна вратата, тя още викаше.

Капитан Немо ги заведе на третата палуба. Лисицата хвърли поглед на Кули, когато минаваха край индикаторите. Кули вдигна вежди, Еспиноза захапа устни.

Русият мъж с хладния поглед крачеше непосредствено след Джуди. На въпросителния поглед на Кули Лисицата едва забележимо поклати глава.

След третата палуба капитанът продължи да ги води надолу. Кули си мислеше, че трябва да са точно под онази зала, от която миналата вечер към тях се изля порой от измъчени от болка гласове, когато капитан Немо спря и показа към издигащата се пред тях желязна врата.

— Тук ще е работното ви място.

Вратата пред тях се разтвори.

Сякаш бяха попаднали в студио за синхрон на някой от холивудските производители на мечти. Едната стена почти изцяло бе заета от огромен екран. По ъглите стояха магнетофони, апаратура за звуков монтаж, електронни уреди. Срещу екрана имаше подиум, широк два метра и също толкова дълъг. На свободното пространство между екрана и подиума бяха артистично разхвърляни десетина-петнайсет стола.

Капитан Немо седна и даде знак и те да се настанят. Русият тип кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на стената непосредствено до вратата.

Преди още капитанът да започне да говори, Кули обходи терена с поглед. Залата нямаше прозорци, от което заключи, че навярно са под нивото на морето. Неонови тръби, покрити с решетки, пръскаха светлина от тавана. На стената срещу екрана видя малки, наредени един до друг отвори.

— Както виждате, мис Максуел и господа, на стената има прожекционен екран. Преди да ви дам каквито и да било разяснения, гледайте, моля ви, един филм. Не е дълъг и смятам, че ще е поучителен за всички нас.

Невидимият механик, който сякаш четеше мислите на Немо или чуваше гласа му, загаси осветлението. Спусна се черна нощ. Няколко секунди по-късно обаче екранът се освети. Кули се обърна назад. Тръгвайки от едно от малките прозорчета, с тъмнината се преборваше силен светлинен лъч и на екрана се появиха първите кадри.

Снимките бяха направени от самолет или от хеликоптер: кръстосваше околността от неколкостотин метра височина. Накъдето и да се обърнеше, отдолу се разстилаха в пълен разкош гребените на девствени гори. Вятър извиваше елегантните стволове на палмите, а в една равнина, покрита с храсти и висока трева, местност от типа на саваните, стадо слонове се беше отправило към близката река.

— Това, което виждате, е местността Махарашвар — каза капитанът. — Снимките са въздушни. Горите и слоновете са в кадър, защото само така можехме да получим разрешение за снимане — като се представихме за автори на филм за живота на слоновете. В крайна сметка, добре че така стана. Вижда се, колко е богата природата в околностите на Махарашвар.

— Къде се намира Махарашвар? — попита Кули.

На следващите кадри се виждаше главната улица на малко градче. Деца надничаха в камерата: бяха окъсани и мръсни, ала очите им блестяха весело; едното от тях закачливо правеше уши на главата на друго дете.

Виждаше се, че бързащите по улицата мъже и жени внимателно обикалят оператора. Нямаше нито един, който да отмине без приятелска усмивка. Един мъж с дълга брада, вероятно сингх, поглади брадата си и, показвайки бели като сняг зъби, се засмя в камерата.

— Жизнени и достойни за обич — рече капитан Немо. — Не знаят какво ги очаква. Не знаят, че под тях е поставена адска машина, която всеки момент може да избухне.

"Както мен, да му се не видяло! — помисли съкрушено Кули, докато внимателно наблюдаваше филма. Камерата премина през цялата улица, понякога в далечината се виждаше как преминава кола, но не показа никакъв надпис; нито на магазин, нито на колонка за обяви. Сякаш в градчето не познаваха буквите.

След един добър монтаж се намериха извън градчето.

— Сега добре внимавайте! — повиши глас капитан Немо. — Това, което ще видите, е въпросният склад с отрови…

На следващия кадър се виждаше дълга няколко километра долина, заобиколена от планини, или по-скоро — високи хълмове.

— Тази днес вече суха долина се е образувала някъде през третичния период — рече капитанът. — Поне това са предположенията на учените. Най-отдолу, на неколкостотин метра дълбочина се простира дебел глинест пласт, който притежава добре известни водоизолационни свойства.

Кули си представи, че е зад камерата, която се приближаваше към долината. Къде, по дяволите, трябваше да е застанал, за да може от толкова високо да обхване цялата околност?

Сега камерата бродеше из долината. Съдейки по треперенето й, не беше закрепена. Изведнъж спря и се фокусира върху една умряла мишка или някакво подобно животно. Малкият сив гризач лежеше мъртъв под бодлив храст с опашка, промушена между двата задни крака и с оголени остри зъби. После камерата показа още една мишка, после още една, накрая вече се виждаха стотици. Сякаш долината беше гробище за мишки.

— Така започна всичко — чуха гласа на капитан Немо. — Отначало загинаха дребните гризачи. После…

Капитанът замълча и измежду храстите се показа един мъртъв тигър. Беше твърде голям и някак не вървеше да лежи сред бодливите храсти на саваната.

— Вероятно не знаете, че тигрите понякога, когато са гладни, ядат дребни гризачи. Отровата минава по хранителната верига. Човекът наистина не яде тигри, ала мишките ги ядат и свинете.

— Доколкото знам, индийците не ядат свинско — рече Аш.

— Така е. Ала растенията всмукват от отровата. Вижте и следващите кадри!

Камерата напусна долината и показа главната улица на едно село. Тук вече авторите на филма не бяха наобиколени от смеещи се деца; те лежаха уморени под сянката на палмите, по лицата им лазеха мухи и малките със стърчащи ребра нямаха сили дори да ги отпъдят. Огромните им черни очи гледаха диво в оптиката. Защо позволявате това, хора?

Кули гледаше сцените неподвижно. Чак докато не се появи една камила. С потекли лиги мина надлъж по улицата, а на гърбицата й бе вързан мръсен вързоп.

Инспекторът се вгледа в камилата, след което беззвучно и облекчено се засмя.

Разбра, че записът е фалшификат от началото до края.

Когато електричеството светна, капитан Немо разходи пронизителен поглед по тях. Едва ли е бил удовлетворен от това, което е видял, защото разтвори ръце, оправдавайки се.

— Гробището с отровата се охранява строго. Заловят ли някого, убиват го на място. Не е лесно да се промъкнеш с камера. Ала не това е важно. Показах ви тези снимки, за да подчертая, което вече ви казах. В Махарашвар се извършва най-голямото престъпление срещу човечеството от праисторически времена до днес. Нашата задача е да го спрем. А сега — дължа ви едно признание…

Почеса се по главата, сякаш се затрудняваше да говори.

— Когато за пръв път говорихме за вашата задача, ви казах, че приятелите ми, хм… трябва да ги научите на определени правила на поведение. Така ли беше?

Джуди Максуел кимна неуверено.

— И така, трябва да призная, че тогава не ви казах цялата истина. Исках да свикнете с кораба, преди да узнаете вашата задача.

— Мадоно, какво още ни чака? — замоли се Еспиноза.

— Не бива да се притеснявате — усмихна се капитанът. — Не съм премълчал пред вас нищо, което да промени същността на нещата. Там е въпросът, че приятелите ми…

— Нямате си приятели, а? — рече с подчертана злонамереност в гласа Лисицата.

— Как да нямам — Виждаше, че дори не се опитва да разбере иронията, скрита в думите на Лисицата. — Положението е такова, че… не точно поведението на приятелите ми трябва да се оправя.

— А какво? — запита подозрително Кули.

— Нека преди това да ви разкажа нещо — вдигна глава Немо, — което за жалост или по-скоро за късмет не мога да илюстрирам с филмов запис. Някъде в Европа бе създадено Дружество за защита на околната среда, което… възложи на няколко свои членове да отидат в Индия и да опитат да съберат документи, да направят снимки, филми, да намерят доказателства, които да докажат този международен заговор. Намериха се трийсет доброволци: млади жени и мъже, които, разделени на няколко групи, заминаха за Махарашвар. Не искам да ви отегчавам с подробности, ала всички пристигнаха в околностите на отровното сметище и започнаха работа. И се оказаха в капан…

— Изловиха ли ги? — попита Еспиноза.

— Не. Попаднаха в капана на отровното езеро. Промъкнали се с риск за живота си в строго охраняваната зона, те се заеха с работа, за която, честно казано, ние, от международния комитет, не бяхме дали разрешение…

— Хм. Започна да става интересно — измърмори Кули.

— Решили да вземат проба от отровния резервоар. Да направят записи не само за въздействието на отровата, а и за самата отрова. Представа са нямали с каква опасна работа се заемат. При това без никаква защитна техника. Те нямаха нищо друго освен няколко лопати.

Лисицата погледна към Кули и му намигна.

— После… още преди да стигнат до отровното езеро, всички се разболяха. Сред тях е имало един, който е бил по-слабо засегнат от изпаренията на отровата и с негова помощ са успели да се доберат до Махарашвар. Ние, от комитета, по това време вече подозирахме, че групата е започнала един вид самостоятелна неразрешена акция и се е оказала в беда, затова… се отправихме към Индия. За щастие властите не бяха надушили нещата, тъй като в околността тъкмо върлуваше епидемия от менингит. Всички бяха убедени, че чуждестранните туристи са се заразили от епидемията. Не без трудности успяхме да ги изведем от страната.

— Слава Богу! — каза Джуди.

Капитан Немо сведе очи към земята.

— Всички бяхме щастливи, аз също. Няма защо да подчертавам, че и аз също взех участие в спасителната акция. После изведнъж, така да се каже, над радостта ни надвиснаха облаци.

Немо вдигна глава и погледна Кули в очите.

— Когато ги взехме, оказа се, че всички имат сериозни нарушения на здравето. И, както изглежда, трайни. Колкото и да се стараехме да ги излекуваме, не успяхме. Засега няма лекарство, което може да реши проблемите им. Това е причината, поради която… ви доведох тук.

— Значи каквото сте ни казали досега, всичко е лъжа ли? — осведоми се Лисицата.

— За нищо на света! — запротестира капитанът. — Ако вие ги сложите в ред, те ще са тези, които по-късно ще преговарят с правителствата и с различните международни стопански организации. Вие трябва да ги научите как да се държат при такива преговори, както вече говорихме.

Кули присви очи.

— Ако добре ви разбирам, капитане, вашите… хм… другари са болни.

— Така е.

— Само че мис Максуел е единственият лекар между нас, макар че и тя е психолог и не вярвам да може да направи операция на мозъка.

Капитан Немо се усмихна.

— Не става въпрос за това. Специалистите вече опитаха всичко.

— И?

— Отказаха се от тях.

— Ще умрат ли? — запита със съответния ужас момичето.

— Няма да умрат. Живи са и ще живеят. Ала имат трайни мозъчни увреждания. А мозъчните клетки, както знаете, не регенерират. Една част от мозъка им е мъртва.

— Господи! — рече Кули. — В какво се изразява болестта им?

— В частична, но по-скоро пълна амнезия. Не знаят кои са, не знаят кои са били, не знаят защо са на тоя свят. Единственото, което постигнахме, е това, че всички искат да живеят.

— Чист късмет — рече Лисицата и си помисли за редицата ковчези, пълни с лед.

— И… не само искат да живеят, а и да си върнат някогашното аз. Не забравяйте, повечето имат близки: съпруг, съпруга, деца, родители. Биха искали те нищо да не забележат от това, което се е случило с тях. Искат да останат и занапред любещи съпрузи, деца, сътрудници.

Замълча, изчака въздействието на паузата, после продължи:

— Вашата задача е отново да изпълните с букви измития до бяло лист на мозъка им. Да го изпишете с информация.

Кули само дето не се изсмя.

— Но това е невъзможно, капитане! Ние никога не сме ги познавали!

Капитанът пак се усмихна.

— Изчакайте края, мистър Кули! Вие няма да започнете работата по регенерацията им. За вас е останала само фината работа. Предаването на информацията вече е станало. Всеки един от страдащите от амнезия вече знае кой е, напълно наясно е със старите си навици, познанства, знае даже навиците на любимите си хора. Бих могъл да ги оприлича на чужди агенти, чиято задача е да заемат мястото на изчезнали лица. Дълго време набираха необходимата за това информация… Има обаче още много фина работа. Вие се отличавате с наблюдателност и финес на усещанията. Слава Богу, че съдбата доведе сред нас мистър Лисица и мистър Аш, макар и против волята ни!

— Моето мнение е съвсем друго! — измърмори Лисицата.

— Задачата е ясна, капитане. Само че е напълно неосъществима.

— Защо, мистър Кули?

— Затова, капитане, защото ние никога не сме ги познавали. Как бихме могли да им придадем качества, навици, които някога са имали, ала ние не ги знаем. Иначе казано, трябва да им налеем непознати за нас качества. Как ще стане тая работа, капитане?

Немо се обърна към прожекционния екран.

— Старите им качества не са ни съвсем непознати, мистър Кули. Вашата работа ще бъде само да проверите дали… копието е съвършено и къде има грешка. Моля, наблюдавайте екрана!

Светлината загасна и платното на екрана се освети.

За разлика от предишните кадри този филм трябва да е бил правен в Европа или Америка: виждаше се по зелените градини, сред които се извисяваха разклащани от лек ветрец борчета и хвойна. В градината на червено боядисана къща слабо русо момиче се смееше пред камерата и правеше с ръцете си движения, сякаш искаше да изгони снимащия. Черно кученце с големи уши изскочи от една врата и се спусна към камерата. Картината се разклати, от което можеше да се заключи, че кучето е скочило върху снимащия. Момичето се смееше и извика нещо на кучето.

Кадърът внезапно спря.

— Добре ли наблюдавахте записа? — чуха гласа на капитан Немо. — Моля разгледайте го по-внимателно!

Кули, който имаше огромен опит в изучаването на снимки на изчезнали лица, за момент запечата в мозъка си всяка черта на момичето.

Осветлението светна.

Капитан Немо се изправи и се обърна към вратата.

Желязната врата безшумно се отвори и в процепа се появи предишното момиче. Момичето от екрана.

Мина с усмивка край тях, отиде до подиума, качи се на него и, обръщайки се към тях, се усмихна мило.

— Аз съм Елизабет Абрамс. Вие знаете всичко за мен. Много, много ви моля, помогнете ми!

Джуди, колкото и да се стараеше да потисне изтръгващия се от нея писък, само наполовина успя.

Миналата нощ същото момиче бе все още в един от ковчезите: мъртва, сред леда.