Ласло Льорниц
Прокълнатият кораб (2)

II.ПРОКЪЛНАТИЯТ КОРАБ

На кораба. Юни.

Уолтър Кули се събуди с усещането, че светът около него се клати, сякаш земетресение разтърсва града. Отначало помисли, че спи в полицейското, в стаята за нощно дежурство, и пристигналата в ранни зори чистачка блъска леглото му. След това му се стори, че е в Бей сити, на яхтата, която всъщност е на брат му, ала и той може да я ползва, когато поиска. Не му беше ясно защо е спал на кораба, след като обикновено го правеше на горния етаж на къщата, но още преди да успее да размисли добре, съвсем са разсъни. И с разсънването вече знаеше какво се е случило с него.

Светкавично отвори очи — тъкмо в момента, когато леглото му заплашително се наклони.

— Къде сме, по дяволите? — изръмжа полугласно, опипвайки. — Ей, има ли някой тук?

— На вашите услуги, господине — чу гласа на Аш. — Аз съм тук, Аш.

— Тихо!

Опипва още малко, докато намери старомодно нощно шкафче с настолна лампа. Бутонът тихо щракна и из кабината се разля бледа светлина.

Кули установи, че е облечен в сивкав гащеризон от пран дънков плат, както и Аш. Средновековното му снаряжение бе безследно изчезнало подобно на широкия лекясан панталон на сержант Аш, по крачолите, на който бе представено цялото меню на съседния ресторант „Хелоу, Доли“ под формата на някое и друго петно.

Аш увеси босите си крака от леглото и погледна отчаяно към него. Искаше нещо да попита, ала Кули сложи пръст на устните си.

Пристъпвайки внимателно, за да не срита с босите си пръсти някоя част от мебелировката, обиколи помещението. Нищо не пипна, но огледа всичко основно. Особено двамата непознати, които спяха на двете съседни легла.

Когато завърши разузнавателната си разходка, седна обратно на леглото си и подви крака. Завъртя бавно глава, дали няма да види някъде камера. Вдигна дясната си ръка и показа на Аш знака, с който в полицията бележат наличието на подслушватели.

— Аш!

— Да, господине?

— Не знаете ли къде са ми дрехите?

Аш го погледна с недоумение.

— Представа нямам, господине. Цял късмет е, че не взех със себе си пис…

— Аш! Вие сте длъжен да знаете къде са ми дрехите! Един гримьор, особено ако преди това е бил артист, е длъжен да знае, че костюмите му се водят по опис и трябва да се отчита с тях. Къде ми е облеклото, Аш?

Аш най-сетне разбра всичко. Ухили се и кимна, че всичко е окей.

— Не знам, господине. Някой го е откраднал.

— Кой?

— Който ни доведе тук.

— Тук? Къде? Къде сме всъщност, Аш?

— Струва ми се, господине, на някакъв кораб.

Уолтър Кули искрено се ядоса.

— Как така на кораб? Сто пъкъла, какъв кораб? И какви са тези хора, Аш? Събудете ги, дявол да ви вземе!

Аш щеше да изпълни заповедта, ала от едно от отсрещните легла се надигна една мръсна червенокоса глава и ги изгледа с подозрение.

— Ей! — рече образът и на лисичата му физиономия пробяга пълна с подозрение гримаса. — Кои сте вие?

Кули продължи да си играе на артист.

— Вие кой сте, човече? И какво правите в моята кабина?

Това единствено изречение беше достатъчно на Лисицата, за да разбере: тия двамата, високият с характерните черти и набитият са на същото дередже като него. Констатира доволно, че не са му взели палтото и ножът му си е там, в ръкава между парчетата вата. Обходи с поглед другото легло и спящия или преструващ се на такъв мъж и прозореца на кабината. Веднага разбра, че се намира на кораб, че са го отвлекли, при това най-вероятно с Джуди Максуел.

За момент се обърна към стената, сякаш искаше да скрие мислите си от тях. Всъщност само измъкна ножа от ръкава си и го мушна под дюшека. За по-сигурно.

Когато се обърна, вече и чернокосият, четвъртият тип, седеше на ръба на леглото си и, без да продума, ги гледаше със замъглен поглед.

Уолтър Кули реши, че е по-добре да вземе инициативата. Протегна ръка към Лисицата.

— Нека се запознаем. Казвам се Кули. Вие кой сте?

Лисицата се намуси недоверчиво — и през ум не му минаваше да поеме подадената му ръка.

— Защо ви интересува?

— Всъщност не ме интересува особено — каза Кули и се опита с другия. — Само дотолкова, че живеем заедно. Казвам се Кули.

Чернокосият тип му стисна ръка.

— Еспиноза. Лопес Еспиноза. Не говоря добре английски.

— От Лос Анжелис ли сте? Или от Ню Мексико? — запита примирително Лисицата. — По дяволите… тъкмо за там се готвех, когато… ми се случи тоя малшанс.

Еспиноза заклати глава.

— Не разбирам. Говорете бавно, сеньор.

— Сеньор? — попита Лисицата със съмнение. — Откъде, от пъкъла ли ви изровиха?

— Как така откъде? Ама не сме ли в Барселона?

Настъпилата кратка тишина бе достатъчна, за да се опитат да схванат чутото. Във всеки случай Кули отново се опита да поеме в свои ръце инициативата.

— Добре ли чух? Вие… сте от Барселона, така ли?

Лицето на Еспиноза помръкна.

— Къде сме сега?

Кули разпери ръце.

— Кой знае? Вчера следобед… или дявол знае кога… трябваше да играя в бирмингамския театър.

— Това къде е? — попита Еспиноза.

Аш зяпна от изненада.

— Не знаете къде е Бирмингам?

— Колкото и да ви е смешно — каза Лисицата, — и аз не знам.

Аш млъкна като попарен.

— А вие? — въпроса зададе Кули, обръщайки се към Лисицата.

Хитрият червенокос тип няколко секунди преценяваше дали да отговори, после сви рамене.

— От Блуменуил.

Даже не трябваше да го питат къде се намира Блуменуил. От акцента на Лисицата беше очевадно, че е в Съединените щати.

— Вас кога…

— Слушайте — каза Кули и снижи гласа си до шепот, — възможно е да ни подслушват. Ето защо трябва колкото се може по-бързо да се опознаем. Колкото повече знаем един за друг, толкова…

— Не съм толкова сигурен в това — прошепна Лисицата. — Понякога е по-добре човек да не знае нищо за другия.

— Аз все пак бих казал…

Испанецът мяташе глава ту насам, ту натам, и щом разбра за какво става въпрос, взе бързо да нарежда:

— Аз съм Лопес Еспиноза. Чиновник.

— Аз Ронълд Кули, артист.

— Реджинълд Аш… такова… гримьор.

Лисицата мълчеше сърдито.

— А вие?

На Лисицата му се щеше да му каже какво го засяга това, ама се въздържа.

— Живея от лихви — това каза.

Кули, естествено, не повярва на нито една дума от чутото.

Даже не беше убеден дали и те са отвлечени, или напротив, те са тези, които са го отвлекли.

Във всеки случай ще бъде страхотно внимателен, реши той.

С това спря да ги разпитва и, подлагайки глава под брадата си, се опита да размисли.

Скочиха едновременно, когато след дълги за тях мигове в ключалката щракна ключ и вратата бавно и церемониално се отвори. Заедно със светлината в стаята влезе рус, тънък и висок младеж. Наведе се, оправи килима и застана срещу тях с гръб към вратата.

На лицето му сияеше същата онази усмивка, с която вече бяха свикнали. Решителна, самоуверена и все пак празна усмивка.

— Как сте? Надявам се, спахте добре?

Кули погледна към Аш. „Само спокойствие — изразяваше погледът му. — Спокойствие и внимание!“

Еспиноза се облегна на стената. Не питаше, не псуваше, звук не обели. „Би бил чудесен картоиграч — помисли си Кули, — истинско лице на покерджия.“

Лисицата обаче изкрещя заради всички. Скочи пред русия и размаха юмрук пред носа му.

— Настоявам да ме пуснете на свобода! Настоявам да говорите с адвоката ми! Настоявам…

Русият мъж продължи да се усмихва празно и машинално. Вдигна ръка едва когато му се стори, че Лисицата ще го удари.

Светкавично, без да видят движението, той хвана китката на Лисицата и я стисна. Лисицата се строполи на пода сякаш го е блъснала кола.

Кули скочи и беше готов да му се притече на помощ, ала докато се реши да нападне, русият пусна Лисицата. Усмихваше се хладно и, изглежда, не обръщаше внимание на случилото се.

— Мистър Кули… намерихме оръжието ви. Не беше много мъдро от ваша страна до го вземате със себе си.

Кули размърда рамене.

— Защо пък да не е? Човек опитва всичко.

— И защо въобще имате пистолет?

— Защо да нямам? Един артист най-често се прибира нощем у дома си. Не един от колегите ми е бил нападнат след представление.

Русият се замисли.

— И по време на представление ли го носите със себе си? Защото беше в панталона ви… Друг има ли оръжие? Моля, ако имате оръжие, предайте го!

Еспиноза обгърна коляното си, все едно,че не разбира бързата реч на русия. Лисицата невинно го гледаше в очите, сякаш не знаеше какво е това оръжие.

Русият кимна и въздъхна.

С въздишка, с която обикновено се констатира очевидната лъжа.

Това, което последва, още дълго време беше тема за разговори между тях.

Русият младеж, неуловимо за погледите им, вдигна показалеца си. Тихо жужене мина през стаята сякаш наоколо се изпълни с пчели. На Кули му се зави свят и притисна с длани ушите си, Аш се килна назад, Лисицата извика ужасено.

Кули изсъска, когато жуженето утихна. Виждаше ясно всичко, но някаква невероятна сила потискаше гласа му.

Видя, че някакъв черен предмет се надига от сложените до леглото на Еспиноза ботуши, разкъсва кожата и, преминавайки със страхотна сила през стаята, се забива във вдигнатия показалец на русия. Плътно зад него лети нещо продълговато, което идва изпод леглото на оня с лисичата мутра, раздирайки дебелия дюшек, и с шумен трясък прилепва към другия предмет.

Кули ужасено гледаше пръста на русия, който доволно наблюдаваше заловените предмети. Инспекторът чак тогава разбра, че двата летящи обекта представляват два ножа, които по всяка вероятност Еспиноза и лисичата мутра са криели.

Русият мъж с доволна усмивка свали от пръста си ножовете и ги сложи в джоба си.

Еспиноза и Лисицата потресени се гледаха един друг.

Русият младеж не закусваше с тях. Кули наблюдаваше келнера, който ги обслужваше със спокойни, церемониални движения. Понякога погледите им се срещаха. Кули се опита да разузнае дали и той е пленник, или доброволно служи на кораба, ала очите му не издаваха нищо. Безупречният му правилен английски — още по-малко.

Когато привършиха закуската и си изпиха кафето, русият се усмихна.

— След три минути ще бъде девет. В девет часа капитанът ви очаква.

Кули бе забелязал, че, откакто русият влезе в кабинета им, не беше поглеждал към часовника си. Даже не беше сигурен дали въобще има.

В просторната кабина, която трябваше да бъде нещо като приемна, вече имаше някой. Даже не един, а двама. По-едрата от жените скочи от канапето, на което се бяха свили, и се отправи към тях.

— Ами вие?

Кули установи, че по-често е срещал такива жени по страниците на илюстрованите списания, отколкото в действителност. Косата й беше меденоруса, а дънките й, които на тоя кораб явно бяха провъзгласени за пленническа униформа, аха да се пръснат по нея. Движенията й бяха решителни, макар в очите й да се четеше страх.

Другата беше доста по-ниска и по-слаба, ала преди около десетина години навярно би могла да премери сили по красота с нея. В настоящия момент обаче бе започнала леко да повяхва и не беше далече времето, когато щеше да попълни лагера на добре поддържаните жени на средна възраст.

— Аз съм Джуди Максуел — изрече бързо момичето, после посочи другата жена. — Това е Кети Хауард. И вас ли ви отвлякоха? Аз всъщност не зная защо…

Щеше да продължи да шепне, ала я прекъсна мощен мъжки глас:

— Веднага всичко ще узнаете, дами и господа!

В ъгъла на каютата до зеленеещата се палма стоеше висок слаб мъж с морска униформа. Трябва да беше на възрастта на русия младеж, който ги беше отвлякъл, макар че и неговите години не беше лесно да се отгатнат. Кули, който имаше богат опит в това отношение, ги слагаше някъде в края на двадесетте или началото на тридесетте години.

— Настанете се удобно — кимна им морската униформа и извади иззад палмата кресло с извити крака. Седна и кръстоса крака. — Моля, заповядайте. Възможно е да не бъда кратък.

Изчака всички да седнат, после се усмихна и започна да говори.

— Най-напред трябва да ви помоля за извинение, че въпреки волята ви, накарах да ви доведат на моя кораб. Но не можех да постъпя другояче. Името ми знаете всички: аз съм капитан Немо.

Спогледаха се слисани: един за едно, друг за друго. Капитанът с подрязаната брадичка и неопределима възраст констатира със задоволство объркването им.

— Знаете ли въобще кой е капитан Немо?

Тъй като на Лисицата му се стори, че пронизителният поглед на морския се забива право в него, почувства се длъжен да отговори:

— Вие. Нали току-що ни казахте.

Капитанът се наведе в креслото си.

— Да не би да искате да кажете, че никога не сте чували за капитан Немо?

Уолтър Кули, естествено, бе чел романа на Жул Верн. По лицата на останалите обаче се виждаше, че хабер си нямат кой е той.

Главата на капитана внезапно клюмна върху гърдите му и несвързано заизрича като в скоропоговорка:

— Информацията безсмислена… безсмислена… безсмислена. Приемащата среда няма информация с изключение на един… с изключение на един. Липса на базова информация… липса.

Кули слисано се беше вторачил в клюмащия все по-дълбоко главата си мъж. Тъкмо искаше да се спусне към него, когато капитан Немо дойде на себе си и, като че ли нищо не се е случило, им се усмихна.

— И така, аз съм капитан Немо. Героят на няколко романа от Жюл Верн… сега съм пред вас.

Еспиноза напрегнато внимаваше, за да разбере какво става. Все повече се затвърждаваше съмнението, че е попаднал сред луди. Най-напред си помисли, че е обрал до грош тоя тип на име Верн в някоя лунна барселонска нощ и сега иска да му отмъсти. Но тогава какво правят тук другите?

— Знаете ли за какво се е борил капитан Немо?

Кули се огледа крадешком. Виждаше се, че Еспиноза и Лисицата представа нямат за какво става дума; Джуди Максуел гледаше морския със свити устни и остър поглед; а мис Хауард с болезнено самоотрицание се взираше във въздуха. Кули чакаше с любопитство дали капитанът ще получи нов пристъп, но Джуди неочаквано се обади:

— За свобода.

— Така е — кимна мъжът. — Капитан Немо се е борил за свобода. Както е известно, той е бил индиец и се е борил срещу британските колонизатори, превземал е английски кораби…

— Господи — мислеше напрегнато Еспиноза, без да дава външен израз на ужаса си — да не би това говедо Коста да ми е докарал някакъв индиец някога? — беше му казал няколко пъти, че с такива от изтока не се занимава! Пълни са с магии и трикове и редом с тях се губи европейската му наука.

— Пред вас седи продължителят на делото на капитан Немо. Позволете ми да ви разкажа една кратка, ала доста тъжна история. От нея ще разберете кой съм и защо вие сте на кораба ми… И така, за да опростим нещата, нека кажем че и аз съм роден от индийка. Знаете ли къде се намира Махарашвар?

Джуди Максуел неволно кимна отрицателно.

— Няма значение. В Средна Индия. Приятен край, най-вече с хубава почва. Глинеста. Това е много важно. И знаете ли защо?

Изчака малко, после продължи.

— Изолира добре водата. Това е много важно… много важно… много важно. — Главата му клюмна върху гърдите и млъкна.

Погледът на Уолтър Кули се кръстоса с този на Джуди и като че ли очите на момичето му даваха някакъв знак. Мис Хауард се втренчи в капитана: по лицето й избиваше на вълни безмилостен гняв. Кули се уплаши, че ще му се нахвърли, но, преди да успее да го направи, морският отново дойде на себе си. Не поиска извинение; виждаше се, че не осъзнава какво се е случило с него.

— Изолира добре водата — повтори с усмивка. — Освен това Махарашвар се намира в обширна долина сред планините. Дължината й се мери в километри, а дъното й е покрито с вече споменатия изолиращ слой. Преди трийсет години в околността работеха европейски и американски геолози, които търсеха минерали, тогава бяха открити отличните качества на Махарашварската долина.

Капитанът вдигна глава, отвори уста, после отново се килна напред така, че шапката му се търкулна в краката.

— Отлични… отлични… качества… отлични.

В този миг вратата се отвори, през нея се втурна високият рус мъж и отправи пронизващ поглед към капитана.

— Капитане! Капитан Немо!

Морският потръпна и вдигна глава. Усмихна се. Вяло поглади подрязаната си брадичка.

— … Тогава бяха открити отличните качества на Махарашварската долина — изрече.

Русият мъж пристъпи към него и хвана ръката му.

— Моля ви капитане, елате с мен.

Извинително се обърна към пленниците.

— Капитан Немо неотдавна прекара тежка малария. Моля ви за пет минути търпение.

Хвана ръката на капитана и го поведе след себе си. Видимо бавно, но Кули и останалите знаеха каква сила се крие в слабото му тяло.

Щом вратата се затвори, смаяно се спогледаха.

— Тоя е луд — изрече бързо Лисицата. — Спор няма. Аз познавам симптомите на лудостта. Толкова е луд, че и учебници могат да се напишат за него.

Джуди Максуел поклати глава.

— Това не е малария. По-скоро някакъв пристъп на амнезия.

— Какво имате предвид? — попита мис Хауард.

— Болест. Каже нещо и забравя какво е казал. Склероза или втвърдяване на кръвните артерии.

— Аз ви казах, че му има нещо — въздъхна Лисицата, — ама от нас какво, по дяволите, иска?

Още преди да получи отговор на въпроса си, вратата се отвори и през нея спокойно влезе капитан Немо. Свеж, жизнен — и следа нямаше от предишната му неувереност.

— Извинявайте, имах маларичен пристъп. Но сега вече всичко е наред. Взех необходимото лекарство. Докъде бях стигнал? Да, да… До отличните изолирани качества на Махарашварската долина. Значи така. Предполагам всички знаете, че моята страна е много бедна. Населението нараства кошмарно; увеличаването на производството не може да догони демографския бум. Ето защо имаме нужда от пари на всяка цена, за да можем да изхраним стотиците милиони хора. Даже с цената на разпродажбата на националните ни богатства, здравето и сигурността на нашите наследници.

Виждам, че не разбирате за какво става въпрос. И така, когато геолозите установиха с какви отлични изолиращи качества разполага Махарашварската долина, възникна идеята, че от нея би могло да се направи първокласно гробище за опасни отрови. Беше изчислено, че стотици милиони тонове течни отпадъци могат да се заровят в долината, такива отпадъци, които не се приемат никъде по света, а унищожаването им би струвало кошмарни суми, да не говорим, че обезвредяването на по-голямата част от материалите е просто невъзможно. В някои съединения съдържанието на циан е толкова високо, че с няколко литра може да се унищожи една цяла държава.

Но не искам напразно да хабя думите. Известни концерни направиха предложение на моята страна — в най-дълбока тайна — да им представи за ползване Махарашварската долина. Разбира се, срещу астрономически суми, които пак бяха само трошици в сравнение с това, което би трябвало да платят, ако на други, „по-цивилизовани“ територии бяха изхвърлили отпадъците си.

Преди двайсет години се роди споразумението. Построеният в долината град бе изселен, а населението обезщетено. Всички бяха доволни, тъй като всеки, който живееше в долината, получи многократно повече от това, което в действителност струваше къщата му. Така че си държеше езика зад зъбите, който пък не — на него му затваряха устата. Доколкото знам, в околността станаха поне петдесет политически убийства и винаги жертвите бяха хора, опитали се да узнаят тайната на Махарашварската долина.

Капитанът млъкна и изтри чело. Кули се уплаши да не му прилошее пак, но Немо преглътна и продължи разказа си.

— Ала дори и специалистите не знаеха и не можеха да знаят каква е издръжливостта на такъв един изолиращ слой. Той е подложен на все по-голямо налягане. Трагедия още не е станала, повтарям: още! Но може да се случи всеки момент. Ако изолиращият слой се размекне, Индия ще бъде залята от отровното море.

Вие се намирате на един танкер. Осемнайсетхилядитонен. В него има осемнайсет хиляди тона от веществото, което изпомпахме от Махарашварската долина. Осемнайсет хиляди тона свръхотровна течност. Съставът е непознат, тъй като отровните материали са се смесили отдавна под земята. Но зная, че, ако изсипя осемнайсетте хиляди тона в морето, ще последва такава екологична катастрофа, каквато човечеството още не е преживявало. Атлантическият океан ще умре. Може би за столетия, но може и завинаги. Ако някой ме нападне и унищожи кораба ми — ще погуби самия себе си. Може да настъпи краят на света. Не бързо, за мигове, както при атомна война, а бавно, постепенно и навярно много по-болезнено. Представете си, от морската вода ще стане дъжд: истински отровен дъжд. Не само киселинен, от който ще опадат листата на дърветата, а такъв, който опустошава всичко.

На Кули всеки момент щеше да му прилошее. Аш безмълвно се беше втренчил пред себе си. Лицето на Еспиноза изглеждаше неподвижно като на статуя. Виждаше се, че Лисицата чак сега се опитва да схване казаното. Джуди Максуел гледаше вцепенено капитана, а другата жена просто се намираше в несвяст.

— Естествено възникват въпросите, какви са ми плановете и защо доведох на кораба си вас, точно вас. И така, веднага ще получите отговор и на това. Дълго си блъсках главата и стигнах до извода, че, ако само заплашвам международните концерни, няма да постигна много. Наистина няма да нападнат кораба ми, ако не искат да извършат самоубийство, ама и аз ще изпадна в тежко положение. Рано или късно трябва да пристъпя към действие. Или ще изсипя отровата, или ще се споразумея с тях: ще се върна в някое пристанище заедно с обещанията им, там ще ме заловят, ще пристъпят обещанията си, а мен ще ме изхвърлят от играта като опасен терорист. С една дума, всичко ще си остане по-старому. И отпадъците ще продължат да се стичат в долината Махарашвар. Ако имам малко ум, трябва да търся друго решение. Дори с цената на това, че мнозина ще умрат. Искам ли да спася Индия и цялото човечество, вероятно ще трябва да убия няколко хиляди души. Но какво се те в сравнение с милиардите? Ето защо реших засега да не обявявам за какво се готвя. Първата част от моя план ще осъществя с ваша помощ.

— Вие сте луд! — изрече решително Джуди Максуел. — Не знаете какво говорите!

— Знам, и то много добре — каза капитанът и лицето му се разведри. — Решил съм да избера няколко по-големи града и… да пусна по един-два литра от течността във водната им мрежа. После, след катастрофата, ще преговарям за изпразването на Махарашварската долина и ще поискам гаранции, които да не могат да се нарушат. Това вече е моя работа.

Кули вече беше съвсем сигурен, че капитан Немо или каквото и да е името му, е действително луд. Какъвто впрочем е бил и истинският капитан Немо. Верн напразно го е оправдавал, омразата и параноята са го лишили от разум.

Обаче се въздържаше да се намеси. По-скоро с любопитство очакваше да разбере каква роля им е отредил капитан Немо.

— Очевидно желаете да узнаете защо съм ви довел тук, защо точно вас. Ако разберете, навярно ще бъдете горди, че съм ви избрал.

Кули отново хвърли поглед към другарите си. Не видя на някой да му се пръскат гърдите от гордост.

— И така, внимавайте моля! Преди малко казах, че искам да пусна един-два литра от тази течност във водоснабдяването на няколко големи града. Така е… ала само в краен случай. Най-напред ще ги заплаша, после ще започна преговори с тях. През това време аз ще съм на кораба, в морето, с осемнайсет хиляди тона отрова под задника и ще остана тук, докато не ликвидират махарашварското хранилище и не почистят околността. Да, знам, че може да продължи години, даже десетилетия… Ала аз мога да чакам.

Кули и Аш кимнаха колебливо, останалите седяха вцепенени.

— Ще определя три големи града и ще изпратя делегации за преговори.

— За какво? — думите се откъснаха от Джуди Максуел.

Капитан Немо, усмихнат, кимна отрицателно с глава.

— Макар че най-напред мислех и за това, тази няма да бъде вашата задача. Няколко души сме, които… с една дума, мнозина се присъединиха към мен, приемайки за свои целите ми. Нека ги наречем зелени, природозащитници. Ала си взех известна беля с тях. Как да се изразя…

Огледа се внимателно, сякаш се безпокоеше да не би да го чуят тези, за които се отнася.

— Те са съвсем обикновени хора с непосредствени и понякога неудържими изблици. Вие всички бяхте свидетели на някои неприятни сцени, които в бъдеще на всяка цена трябва да се избегнат. Например вие, мистър Кули. Един от приятелите ми, който ви доведе…хм… скандално, както и да се погледне, взел със себе си няколко капки от течността, която се намира в кораба ми и с помощта на устройство, задвижвано от сгъстен въздух, се прицелил в английската кралица, в портрета на Нейно величество. И тогава почти откриха що за отрова се съдържа в картината. Виждате, че приятелят ми се е поддал на гнева си.

Струва ми се, че и вие има какво да добавите за буйния характер на приятеля ми, мис Максуел. Да се счупи един радиатор и после да се унищожи част от него… с няколко капки от течността, това надминава всякакво варварство! А за вашия случай, сеньор Еспиноза, може най-много да се съжалява. Вашият другар и снабдител по неприятен начин стана жертва на гнева и нетърпението на моя приятел. Това имах предвид, когато казах, че… те трудно могат да представляват моите интереси. Просто те са необразовани хора, за това става въпрос.

Кули се вслушваше в гласа на морския офицер. Как реди дума след дума, как се аргументира. И стигна до извода, че тоя тип ги лъже. При това монотонно и без фантазия. Липсва му каквато и да било идея или внезапен аргумент, които да потвърдят лъжата му. Неведнъж беше наблюдавал това явление сред примитивни престъпници без въображение.

— Затова реших — продължи капитан Немо — да доведа на борда няколко души, които могат да научат моите хора как да се държат. Откровено казано, измислих определени типажи и вие трябва да оформите приятелите ми по тях! Все едно имате восък в ръцете си. Сякаш сте скулптори. Получавате една снимка — естествено, образно казано — и мек, поддаващ се на оформяне суров материал. Задачата ви е да изваете по снимката статуята. Разбирате ли ме?

Никой не отговори. Всеки бе потънал в собствените си мисли.

— Вие ще подготвите моите хора. Ще работите с тях както доктор Франкенщайн с хомункулуса. Разбира се, не става въпрос за хирургическа намеса. На мен ми трябват подходящи хора, способни да водят преговори, и вече съм скицирал за себе си какви желая да бъдат. Не ме съдете, ако съм малко патетичен.

— А ако не сме съгласни? — попита Джуди Максуел.

— Ще се съгласите — усмихна се капитанът. — Вие и тук не искахте да идвате.

— И… какво ще стане после?

Това беше въпрос на Кули, който любопитно бе наклонил глава.

— Ако акцията е успешна, вие, естествено, сте свободни.

— Каква е гаранцията?

— Хайде, хайде, драги мистър Кули. Какво друго да правя с вас и най-вече защо. Вие няма да знаете някаква тайна, заради която да се наложи да ви убивам. А какво друго да ви правя?

Кули не че нямаше идеи, но мъдро ги премълча.

— Следващият и последен въпрос е защо сте ми нужни точно вие. Ами ще ви призная, че се спрях на вас след продължителен избор и ще ви кажа защо. Да започнем може би с дамите. Мис Хауард е управителка на голям козметичен салон, където се дават консултации за поддържане на косата и тялото. Така ли е, мис Хауард?

Кети Хауард кимна.

— И така много е важно хората ми да изглеждат добре. Козметика, фризура и т. н. Не бива да създават впечатление на протрити и съдрани скитници. Не бива да ги гледат с пренебрежение. На приятелите ми трябва да гледат като на равноправни партньори!

Най-голямата задача се пада като че ли на мис Максуел. Тя трябва да създаде в тях индивидуалност, и то въз основа на данните, които ще получи от мен. Приятелите ми… те ще се държат така, сякаш… са забравили миналото си. Хора без собствени качества. Вие, мис Максуел, трябва да оформите техните личности. Вие сте психолог и имате сериозни резултати в изследванията за личността. За вас това е голямата възможност да направите крачка напред. Останалото ще обсъдим по-късно в подробности. Всъщност щастлива случайност е, че мистър… т. е. Лисицата, тъкмо беше при вас. Известно ни е, че мистър Лисица… хм… не е от хората, които са любимци на блюстителите на закона. Мистър Лисица има едно чудесно качество: по един артистичен начин той умее да завоалира и прикрива личността си и да се претворява в съвсем друг човек. Успява да заблуди даже и детектора на лъжата.

— Има някаква грешка — опита се да доуточни нещо Лисицата.

Капитан Немо само се усмихна.

— Възможно е. Възможно е да съм сбъркал някъде. В такъв случай, колкото и да не ми е присърце, не бих могъл да щадя живота на онзи, когото по погрешка съм довел на кораба. Разбирате ме, нали? Защото, ако не сте този, мистър Лисица, за когото съм ви взел, тогава кой сте? Възможно е да сте опасен за мен и тогава нямам причина да ви оставям жив. Ясно е, нали?

— Напълно — каза Лисицата. — Само се пошегувах. Естествено, че аз съм Лисицата и мога да заблудя и най-рафинирания детектор на лъжата.

— Разбирам — каза капитанът. — Така мислех и аз. Ще обучите и моите приятели. Тук е и сеньор Еспиноза. Той така владее лицето си, както мистър Лисица чувствата си. Искам и приятелите ми да усвоят изкуството на мимиката. Лицата им да не бъдат неподвижни, а да играят с израженията както музикантът с инструмента си. Разбирате ли ме, сеньор Еспиноза?

Картоиграчът кимна.

— Мистър Еспиноза е покерджия. Надявам се, че не съм ви обидил с това.

— Не, сеньор.

— Останаха само двама. Мистър Кули е артист. Струва ми се, не трябва подробно обяснение защо имам нужда от него. Трябва да обучите, мистър Кули, другарите ми на жестове: как да държат ръцете си, тялото, лицето и как да придадат живот на думите си. На практика, разбира се, нещата са по-сложни…

— И още как! — изръмжа Кули.

— Моля?

— Това, което вие искате, се учи в течение на години във висшите училища.

— Приятелите ми са много надарени и изключително бързо усвояват, както ще имате възможност да се убедите, мистър Кули. Струва ми се, че в това отношение ще бъдете изненадани. Що се отнася до мистър Аш… положението с него е както с мистър Лисица. Попадна наистина случайно при нас, но в случая можем само да бъдем благодарни на случайността. Мистър Аш е гримьор. Смятам, че чудесно ще се сработите с мис Хауард.

Аш погледна усмихващата се вяло дама и кимна объркано.

— Що се отнася за по-нататък, позволете ми да ви обърна вниманието на някои неща. Общо взето, свободно можете да се движите из кораба, но само по първия каютен коридор и на палубата. По-надолу, моля ви, да не се спускате, във ваш интерес е. Споменах, че другарите ми, хм… все още са пленници на настроенията си. Те живеят на втория каютен коридор, точно под вас. Моля ви не ходете при тях… Макар че съм взел всички предпазни мерки, за да се избегнат случайни сблъсъци, не се знае кога може да се отприщят страстите… Така че имайте предвид, че освен първия каютен коридор и палубата всички останали помещения са забранени за вас. Надявам се да не вземете за неучтивост моята предпазливост.

— Моля ви се! — рече Джуди Максуел иронично.

— Трябва освен това да ви помоля, чуете ли камбанен звън, незабавно, на момента се оттеглете в кабините си и останете там, докато двоен камбанен звън, не ви съобщи, че опасността е отминала.

Възможно е да ни връхлети ураган със страшна сила или подводница да се спотайва под нашия кораб. А за никого от нас няма да е добре, ако ни забележат.

Наклони глава, сякаш се беше объркал, повъртя пръстите си и накрая изрече:

— Сега идва най-тежката част. Моля ви, каквото и да кажа, не губете ума и дума, нито животът ви, нито свободата ви са в опасност. Естествено, само в случай, че следвате указанията ми. И така, докато спяхте, в един от вас, но в кого това е само моя тайна, вградих едно взривяващо се микроустройство. Съвсем случайно се добрах до такъв хирургически метод, с който безкръвно и без следа мога да прикрия малки рани. И така, у един от вас съм сложил такова устройство, което мога винаги да взривя дистанционно.

 

Млъкна и зачака реакциите им. Очакваше да скочат, да го нападнат, да плачат, да заплашват. Пленниците обаче само седяха вдървени, като че ли не можеха истински да схванат смисъла на думите му.

— Вие сте в известен смисъл живи мини; носите в себе си смъртта. Защо направих всичко това? Бих искал да предотвратя всякакви необмислени постъпки. По-конкретно — става въпрос за бягство. Възможно е да се наложи да пуснем котва недалеч от брега, пред пристанище, да речем, някой може да се изкуши да се хвърли във водата, за да изплува до брега. Може да се случи хора от пристанищните власти или от крайбрежната охрана да дойдат на кораба, за да го претърсят… Може да ви мине през ума да им обърнете вниманието върху себе си. Естествено, бих могъл да ви държа и затворени, ала… мисля, че това непременно би попречило на работата ви. Ако можете да се движите свободно, и настроението ви ще е по-добро, и психически ще сте на гребена на вълната, а не в дъното й. Смятам, че това е правилното разрешение.

Еспиноза, който трудно схвана за какво става въпрос, пребледня и преглътна.

— Казвате, сеньор, че в мен има мина?

— В някой от вас. Не се знае в кой. Възможно е, наистина да е във вас, сеньор Еспиноза.

Лисицата подскочи и закрещя почервенял:

— Това е подлост! Да знаете, че е подлост!

Капитан Немо се усмихна и разтвори ръце.

— Ами… възможно е в известен смисъл да сте прав. Но повтарям, че това е по-доброто разрешение, отколкото да ви затворя в кабините. Впрочем, мистър Лисица, не бих желал да споря с вас относно оценката ви за нравствените норми, но…

— Аз още не съм вграждал мина в никого — преглътна с мрачна физиономия Лисицата.

Кули бавно дойде на себе си след първия ужас. Видя и почувства гнева на Лисицата, смразяващия страх на Еспиноза, героизма на Джуди Максуел и това, че Кети Хауард сякаш не се интересуваше от всичката работа. От цялото й същество бликаше аристократичното презрение, което изпитваше към капитан Немо.

Кули помръдна внимателно.

— Не може ли да избухне случайно?

— Изключено е. Само с дистанционно управление.

— Къде се намира то?

— На сигурно място.

— Значи у вас.

— В моите ръце е, ако това имате предвид.

— Нищо няма да ни се случи, ако… да речем паднем или нещо подобно?

— Повтарям, устройството може да избухне само ако аз дам заповед. Нито от удар, нито при друг физичен или химичен ефект не експлодира. Не се тревожете. Ако се придържате към указанията ми, няма да се случи нищо. Впрочем отсега ще ви настаним по двама… Предполагам, че мистър Кули и мистър Аш биха желали да останат заедно. При това положение мистър Лисица и сеньор Еспиноза ще бъдат в една кабина. Имате ли нещо против?

Никой не отговори, ужасът ги беше вцепенил.

— Дамите, естествено, ще останат заедно — продължи капитан Немо. — А сега моля елате с мен. Каня ви на малка демонстрация.

Мек, следобеден вятър браздеше морето. Огромното, дълго неколкостотин метра туловище на кораба се огряваше от светлината като гърба на грамаден кит. Недалеч от туловището на кораба подскачаха летящи риби и учудено гледаха тромавия великан.

Капитан Немо ги изведе на невероятно широката палуба на танкера. Корабът леко вибрираше под краката им. Беше направо ужасно човек да си помисли, че е стои над осемнайсет хиляди тона гадост.

Мек вятър галеше лицата им, Джуди Максуел затвори очи и си представи, че отново е в лабораторията по криминалистика.

Дай Боже, всичко да е само сън, потискащ, лош сън! Дай Боже, да се събудя и да отида да си сваря едно кафе в кухнята! Дай …

Кули се стараеше нищо да не му убегне и добре да запаметява. После си помисли, че май е излишно, защото, ако капитан Немо казва истината, ще могат свободно да се движат по палубата.

Изведнъж във въздуха над тях задрънча камбана.

Капитан Немо вдигна ръка.

— Това е камбаната, която ще ви предупреждава да се затворите в кабините си. Чува се навсякъде, където и да се намирате. Минута след последния звън трябва да сте сторили това. Ако за съжаление някой не уважи молбата ми, ще бъда принуден да натисна известното ви вече копче. А това много бих искал да избегна.

В този момент пак се обади камбаната. Звънът й беше приятен и напомняше звън на селска камбана в лятна вечер. Стихна за малко и пак прозвуча. Даже още по-приятно и дружелюбно.

— Чуете ли това, пак ще можете да излезете на палубата. Надявам се, че не представлява проблем различаването на сигналите. А сега идва втората част на демонстрацията…

Обърна се назад към водещия към палубата отвор на стълбата, където в същия миг се появиха трима моряци и един цивилен. Кули не можеше да се освободи от мисълта, че капитан Немо и другите имат загадъчна връзка помежду си. Колкото и да се взираше, не можа да открие по капитана нещо, което да наподобява микрофон или минирадио.

Разбира се, микрофонът можеше да е вграден в което и да било от лъскавите копчета на униформата — помисли той и отклони погледа си от Немо. Другарите му наблюдаваха малката групичка, която носеше продълговат, приличащ на метален ковчег сандък. Носеха го внимателно, сякаш беше пълен с взривни материали. Стъпваха в крак и телата им се движеха едновременно. Дяволската съгласуваност на движенията им би възхитила всяка добре подготвена гвардейска част.

Кули разгледа подробно моряците. Цивилният не го интересуваше много: беше русият тип, който ги отвлече.

Тримата моряци, донесли ламаринения сандък, не познаваше, но му се струваше, че ги е виждал. Беше сигурен, че това е невъзможно, но не можеше да се освободи от мисълта, че са му стари познайници.

Моряците сложиха ламаринения сандък на палубата, съвсем близо до парапета. Едновременно се изправиха, едновременно пуснаха сандъка и едновременно отдадоха чест.

Капитан Немо не отвърна на поздрава им. Вместо това сложи крака си върху сандъка и доволно се огледа наоколо.

— В този сандък има една малка акула. Виждали ли сте вече акула?

Еспиноза кимна колебливо. Другите едновременно отстъпиха назад. Сякаш искаха да имитират моряците.

— Не се безпокойте, не хапе… разбира се, не трябва да си пъхате пръстите в устата й. Хайде, момчета!

Моряците се наведоха и с няколко сръчни движения махнаха капака на сандъка. Макар и от прилично разстояние, Кули виждаше добре виещият се като змия гръб на рибата.

— Обърнете я!

Моряците и русият тип с безстрастни лица повдигнаха сандъка и изсипаха водата, заедно с акулата.

Кули и Аш се спогледаха. Като се имат предвид размерите на сандъка, и десет души с нормална сила не биха били в състояние да изнесат пълния с вода съд на палубата, да го повдигнат и да го изсипят без никакво видимо усилие, така както малките деца носят пълните си с пясък кофички на детската площадка.

Водата изтече, а акулата взе да се мята по палубата. Прищрака с грозната си уста с гъсто наредени един до друг зъби, сякаш за да ги сплаши.

Кули с безпокойство следеше животното. Какво иска да прави този смахнатия с рибата?

Немо наблюдаваше с усмивка как с всяко движение акулата се приближаваше към края на палубата. Не показа никаква изненада и когато след силен удар, рибата се издигна във въздуха и падна в морето.

С няколко бързи стъпки стигна до фалшборда и им махна да го последват. Докато се надвесят над водата, рибата вече не се виждаше никъде. Под тях, в изглеждащите зловещо дълбочини, вълни връхлитаха тялото на кораба.

— Да почакаме няколко минути — рече усмихнат капитанът, — да се отдалечи достатъчно. Имат навика да остават известно време близо до кораба.

Кули се надвеси над водата и вдиша дъха на морето. Докъдето му стигаше погледът, се виждаше само вода. Представа нямаше в кое море биха могли да бъдат. Навярно през нощта, ако въобще тогава могат да излязат на палубата, ще успее да определи по звездите. Какво беше казал тоя смахнатият, дето се е обявил за капитан Немо? Че ако пусне в морето осемнадесет хиляди тона отрова, Атлантическият океан ще умре. Значи са в Атлантическия океан. Разбира се, ако не е искал съзнателно да ги заблуди.

— Мисля, че е време… — рече капитанът и, щом всички погледи се заковаха върху него, извади от джоба си предмет, наподобяващ орех. — Внимавайте моля. Наблюдавайте хоризонта.

Какво направи с кръглото нещо, Кули не можа да види, защото и той като другите гледаше към хоризонта.

Изведнъж на около неколкостотин метра от тях във въздуха се издигна тънък, в долната част надебелен воден стълб. Кули като че ли видя да летят и по-тъмни петна в средата на стълба.

— Това… какво е? — простена момичето. — Торпедо ли е?

— Нещо такова — кимна капитанът и махна на моряците, че могат да си вървят. Изчака да потънат в изхода заедно с русия тип, после кимна доволно.

— Не сте далеч от истината мис Максуел. В тялото на тази акула също бях вградил взривно устройство, каквото има в един от вас. Исках само да демонстрирам, че няма смисъл да мислите за бягство. А сега, ако нямате нищо против, ще ви оставя. Корабът е същият като Наутилус от романите на Верн. Има библиотека и зала за игри. Занимавайте се и … ако имате някакъв проблем, на стената на първия коридор ще намерите един алармен домофон.

Наведе се и се спусна по стълбата към кабините.

Мис Хауард се отпусна на парапета и заудря с юмруци.

— Аз не мога! Просто… усещам, че ще се побъркам! Ако е в мен това взривно устройство…

— Във всеки от нас може да е — рече утешително Джуди. — Даже и в мен. Лисицата се огледа от долу до горе, сякаш искаше да се отърве от тялото си.

— Дявол да го вземе, не може ли да се разбере някак?

— Как? — попита ужасеният Еспиноза.

— Да се съблечем и да се огледаме.

— И? — остро запита Кули. — И тогава какво?

— Останалите ще могат да се изметат — каза Лисицата.

— Вие ще се изметете ли?

— Че как не? Да не си въобразявате, че ще остана тук, ако знам, че бомбата е във вас!

— Стрийптизът е излишен — рече иронично инспекторът, — макар че, ако искате, може да се попощите. Да не си мислите, че е толкова тъп? Ако толкова лесно можеше да се разбере трикът, цялата работа няма никакъв смисъл.

— Като че ли сте прав, сеньор — съгласи се Еспиноза.

— И още как! — кимна Аш.

— Какво по дяволите да правим тогава? — разочаровано блъсна парапета Лисицата. — Да чакаме със скръстени ръце, докато смахнатият ни взриви ли?

— Засега едва ли можем да правим нещо друго, освен да чакаме — каза Кули. — И да сме нащрек.

— Поне ще видим как ще се разхвърчим из въздуха! — беснееше Лисицата.

Джуди се въртя напред-назад, докато не намери един шезлонг зад купчината въжета. Разпъна го и настани махащата с юмруци мис Хауард.

— Полегни… Навярно ще е по-добре.

Но не й беше по-добре. Кети Хауард се надигна с мъка и помоли Джуди да я заведе в кабината.

Щом двете момичета изчезнаха, Кули се обърна към останалите трима.

— Най-добре ще е, ако сме единни.

— И какво ще стане тогава? — осведоми се Лисицата.

Еспиноза мълчаливо вдигна рамене. Аш следеше инспектора, готов да му се притече на помощ, ако се наложи.

Кули беше прекарал голяма част от живота си сред престъпници: четеше душите им като отворена книга. Знаеше, че общата опасност може да ги сплоти, ако е умел в приказките и още по-умело се аргументира.

— Ако искаш да се измъкнеш, Лисицо, по-добре ще е да ме послушаш. Бил ли си въобще в пандиза?

— Охо! — каза Лисицата. — Ама какво те засяга?

Кули прехвърляше наум целия американски каталог с криминални досиета. Най-сетне се спря на Патрик Бръснача.

— Познаваш ли Патрик Бръснача?

Лисицата се усмихна внимателно.

— Чувал съм за него. И какво от това?

— Той имаше един човек, викаха му Голямата Цигулка…

— Цигулката умря — реагира Лисицата. — Или поне така казват — поправи се бързо.

— Видял ли му е някой трупа?

— Никой — каза Лисицата. — Хвърлили го във водата. Сложили му бетонен блок на краката и го пуснали в Залива. Така знаят всички. Но вас какво ви интересува?

— Какъв белег имаше Цигулката?

Лицето на Лисицата помрачня.

— Хей, ама вие какво? Кой сте вие?

Кули хвана врата на Лисицата и го стисна. Аш се приготви да обезвреди Еспиноза, ако пожелае да се притече на помощ на другия.

— Какъв белег имаше Цигулката? Ще те хвърля във водата, ако не говориш!

— Пуснете ме… — гърчеше се Лисицата в едрите му като лопати длани. — Срязан му беше коремът.

Кули го захвърли на палубата. Лисицата скочи и се готвеше да нападне, но навреме се сети, че му няма ножът.

Кули се обърна към Лисицата, разкопча гащеризона си, измъкна ризата и посочи огромната рана на корема си.

— А това какво е, глупако?

На Лисицата му се сви гърлото. Запелтечи, и простена с мъка:

— Цигулко! Как попадна тук? Откога искам да те срещна. Господи! И точно така…

— Аз съм Кули, артистът — рече твърдо инспекторът. — А това е Аш, гримьорът ми. Добре е да го запомниш. И ти! — посочи към Еспиноза.

Испанецът кимна в знак на съгласие.

— А сега да поговорим.

В този миг на вратата се появи Джуди Максуел.

— Шшт! Пред момичето нищо! Ясно ли е?

Джуди дойде до тях и тежко въздъхна.

— Иисусе Христе! Съвсем е отпаднала. Както я сложих, веднага заспа. А сега накъде, господа?

— Най-напред да седнем — каза Кули и, давайки пръв добър пример, седна на палубата. — И да се опитаме да поговорим. Вероятността да ни подслушат е малка. Вятърът отнася звука.

Останалите послушно се настаниха около него.

— Вас кога ви отвлякоха? — обърна се Кули към момичето.

— Кога ли? Ами… на 29-и. За тогава имаше призовка този човек — и показа към Лисицата.

Лисицата се захили.

— Значи на 29-и — изсумтя замислено Кули. — А вас, сеньор Еспиноза?

— И мен на 29-и.

— Напълно ли сте сигурен?

— Сигурен съм, сеньор.

— И вас, мис Максуел, кой ви отвлече, ако ми позволите да попитам?

— Как така кой? Ами този тип! Който беше тук преди малко с моряците. Русият. А вас?

— Колкото и да ви е смешно — каза бавно Кули, но в гласа му се чувстваше, че сам ще се учуди най-много, ако момичето наистина се разсмее, — и мен, по-точно нас, той ни принуди да дойдем тук.

Момичето облещи очи.

— На 29-и май?

— Точно така, госпожице.

Лисицата се изсмя. С невярващ нервен смях.

— Искате да ми кажете, че всичките ни е отвлякъл един и същ тип и по едно и също време? От Англия, Америка и Испания ли? Абсурд!

— Несъмнено. Кажи ти!

— Хайде де, Цигулко…

Кули му хвърли смразяващ поглед. Лисицата млъкна и сведе очи.

— Вие познавате ли се? — запита смаяно момичето.

— Обърках го с някого — заобяснява Лисицата. — Прилича на едни мой стар клиент.

Еспиноза завъртя глава и с ръце закри лицето си.

— А сега да чуя подробностите! — каза Кули. — Хайде!

Най-напред Джуди Максуел разказа всичко, после Лисицата и накрая Еспиноза. От Кети Хауард трябваше да се откажат.

— Същият тип, това е бетон — каза Аш. — Държи се по типичния начин, все така невероятно силен, едно и също оръжие използва…

Нещо не даваше мира на Кули. Обърна се към Еспиноза и сложи ръка на рамото му.

— Вие твърдите, сеньор Еспиноза, че съдружникът ви, как му беше името?…

— Коста, сеньор.

— Че този Коста го е намушкал?

— Си, сеньор. Съжалявам, ама така беше.

— А той не забеляза?

— Ами, това не мога да твърдя. Навярно точно затова изпари Коста. Иначе не му обърна много внимание, даже не трепна.

— Кръв не потече ли от раната?

— Нито капка.

— Не може да бъде! — изпъшка Лисицата. — Значи не го е намушкал!

— Заби му острието до дъно, чак до дръжката. И пак не прокърви.

Джуди Максуел закри устата си с ръка.

— Възможно ли е… да…

— Какво? — запита нервно Аш.

— Че… Летящи чинии или нещо? Извънземни хора?

Въпросът се отрони и остана във въздуха.

Помълчаха малко, като се опитваха да мислят. Накрая Еспиноза разчупи тишината.

— Видяхте ли като донесоха металния сандък с акулата? Как мислите, колко килограма може да тежи един такъв сандък, пълен с вода? А акулата? Четирима земни хора не могат да вдигнат сандъка, пълен с вода и с акулата. Даже ако и четиримата бяха световни шампиони по вдигане на тежести.

— И окото им не мигна — каза Лисицата.

— Мили Боже! — молитвено допря ръце момичето. — Да не би да ни отведат на Марс?

Лисицата завъртя глава и се изплю в морето.

— Какво ще кажете за капитана?

— Казах ви, че това за маларията беше лъжа! — скочи момичето. — Имаше пристъп на амнезия, нищо друго. Главата си залагам.

— От какво се получава? — осведоми се Аш.

— От много неща. Причините може да са различни, от вирусна зараза до духовна деградация. Склероза също например.

Лисицата стана, отиде до фалшборда, изплю се пак във водата и клекна срещу тях.

— Страшен физиономист съм… Забелязвам и най-малките тънкости. Имам направо инстинкт, що се отнася за тънкости.

Кули слушаше напрегнато, но не можеше да отгатне накъде бие рижият.

— Какво искате да кажете?

— Виж, Цигу… мистър Кули… няма защо да се отрича, моята професия е тясно свързана с историята на изкуството.

— Мистър Лисица е най-гениалният крадец на картини в света — каза Джуди Максуел. — Ако не беше крадец, щеше да е най-добрият историк на изкуството. Но и така заслужава някоя добра университетска катедра.

— Това е вярно — самодоволно хихикаше Лисицата. — Срещу вятъра от петстотин ярда надушвам фалшификатите!

Кули все още не можеше да схване накъде избива Лисицата.

— Е и?

— Нали ви казвам, добре различавам разни лица. Но на келнера и на моряците не можах. И сега не бих могъл. Странно.

— Хм. А не знаете ли защо? — попита, замислено Кули.

— Защото просто нямат лица.

— Как така нямат?

— Направете опит… Затворете си очите и концентрирайте. Представете си келнера, после моряците. По какво се различават?

— Нищо не става — предаде се Джуди след краткотраен експеримент. — Лош физиономист съм, това е всичко.

Кули и Аш се понапънаха, но доникъде не стигнаха. Еспиноза наблюдаваше морето с отворени очи, сякаш не искаше да вземе участие в играта.

— Е?

Кули отвори очи.

— Ами… какво да ви кажа? Няма нищо характерно в лицата им.

— Напълно са еднакви — каза Лисицата.

— Близнаци ли са? Еднояйчни ли? — избухна Джуди. — Всичките ли?

— Това не е по моята специалност — отстъпи Лисицата. — Аз знам само това. Приличат си като манекени. Сякаш са излени от пластмаса!

— Сравнението с манекените не е лошо — каза Кули. — И манекените изглеждат различно на витрините, защото… ами, защото гледат не лицата им, а дрехите, с които са. И на нас можеше да не ни направи впечатление приликата, ако трима от тях не носеха еднакви морски униформи.

— Опитали са се да им придадат известна индивидуалност — размишляваше Лисицата, — ама мен не могат ме излъга. Ако ги измият и им свалят перуките… ще се види, че са съвсем еднакви като манекени.

— Непрекъснато си мисля: дали не сънувам? — изрече ужасено Джуди.

— Ако се събудите, забравете ме завинаги — захили се Лисицата. Отиде до фалшборда, погледна към водата и горчиво разтегна устни.

— По дяволите всичко! Спомнете си за оня идиот капитана! Как му викаха?

— Немо — каза момичето.

— Спомняте ли си как русият го изведе? Защото имал маларичен пристъп.

— И още как — каза Еспиноза. — Разбира се, че си спомняме.

— И после като… се върна? Ако щете вярвайте, ако щете не… дръжте се здраво, ама който дойде, не беше същият капитан Немо, който излезе!

На Кули и на останалите трима дъхът им спря. На Кули междувпрочем и затова, защото сега разбра защо имаше някакво странно усещане във връзка със завърналия се капитан.

Очите на Джуди щяха да изхвръкнат, така се беше втренчила в Лисицата.

— Не е… същият? Ами… кой?

— Хубав въпрос. Ама откъде да знам? Казах само, че този капитан Немо, който се върна, не беше същият капитан Немо, който излезе.

— И как ще обосновете тази… безсмислица? — простена момичето.

— Безсмислица не безсмислица, това е истината — каза донякъде обиден Лисицата. — Влизам в галерията, виждам някоя картина и казвам, че е фалшификат. Да речем Рубенс или Ван Гог. Така е написано и в каталога, стилът й е същият, но аз чувствам, че не е нарисувана от майстор. Дланите ми се изпотяват, пот ме избива, черни точки ми излизат пред очите. Знам, че картината е фалшива. Ако пък сложат пред мен един оригинал и един фалшификат, веднага познавам оригинала, макар че фалшификатите са обикновено по-съвършени. Въпрос на дарба. И значи, когато такова, капитан Немо се върна, сигурен бях, че не е същият, който уж имаше пристъп.

— Тогава кой е?

— Навярно някой от моряците — каза Аш. — Стига да му облекат дрехите и да му залепят мустак.

— Ами речта му? — запита почти истерично Джуди. — С нея какво? А това, което каза?

— Може да го е научил — каза Лисицата. — Не знам.

Аш погледна към Кули.

— Знаете ли какво мисля, господине?

— Какво… серж… мистър Аш?

— Че тези са само доверени лица или нещо такова.

— Какво имате предвид?

— Че те не са истинските господари на кораба. Те само изпълняват задача. Роботи.

— Божичко… — припадна момичето и ако Лисицата не беше се притекъл на помощ, щеше да се изтърколи по палубата. — Андроиди ли са?

Еспиноза не знаеше тази дума, но схвана безпогрешно смисъла й. Облекчено въздъхна, изправи се и отиде до фалшборда. Когато се обърна към тях, лицето му беше направо весело.

— Ако така стоят нещата, тогава е съвсем друго. Вече… си мислех, че трябва да зарежа занаята. Но щом тоя, дето ме обра, не е земен човек, още имам шанс да се върна!

 

Бирмингам. 5 юни

На пети юни в осем сутринта главният инспектор Уормуотър получи картбланш и един американец, агент на ЦРУ, в добавка. На първото се зарадва, на агента от ЦРУ — никак. Особено когато оня пристигна. Казваше се Майкъл Джексън, но беше бял и не можеше да пее. Поне дотолкова бе проявил такт, ала на твърдото му и арогантно американско „р“ и тримата едновременно сбърчиха носове.

Джексън седна на един стол и качи краката си на масата на Уормуотър, поиска чаша вода с лед и като разбра, че няма вода с лед, свъси вежди, после измъкна пищова от джоба си и с отмерени и изпипани движения го закачи под мишницата си.

— Ами тогава да се захващаме, народе!

Телексите бълваха информация: русият тип обаче не се появи повече.

Чак до два и половина следобед. Тогава им съобщиха по телефона, че три пресечки по-нататък в районното полицейско една старица иска да направи донесение по повод някакво изчезване, но разказът й е така объркан, че почти нищо не може да се разбере от него. Сред бъркотията, която бълвала из устата си следователите като да са се натъкнали и на мъглявия образ на русоляв тип.

Уормуотър затръшна слушалката.

— Тръгваме!

Бабката бе едва забележимо сенилна и не изглеждаше да е впечатлена от изобилието на полицаи. Весело разказваше за къртиците, дето безочливо й разравят градината, откак внучката й, нали така…

Държеше се съвсем храбро до момента, в който Джексън измъкна изпод мишницата си пистолета. Тогава започна да пищи, да вдига ръце към небето и да вика полицията. Костваше им цял половин час, докато я успокоят.

— Ех, когато и моят мъж… знаете, той беше капитан в Индия. В добрите стари времена…

— Изчезналата дъщеря ли ви беше, мисис Кокс? — попита Берни.

— Как ще ми е дъщеря! Тя почина, мир на праха й, внучка ми е. Живееше при мен, след оня ужасен нещастен случай с родителите й.

— Кога изчезна внучката ви?

— Почти една година има.

— Хм. И защо сега правите оплакване, мисис Кокс?

— Защото сега взех да се съмнявам. Дали не е попаднала в лоша среда. Оня тип не ми вдъхва много доверие.

— Значи ви е потърсил един рус, строен младеж?

— Вие откъде знаете? — запита бабката недоверчиво.

— От колегите.

— Дойде миналия месец. Каза, че го праща внучката ми.

— Бихте ли ни разказали за обстоятелствата, при които изчезна внучката ви, мисис Кокс?

— Ами… така беше, че аз я изпратих на гарата.

Всички се втренчиха в нея, в това число и Джексън.

— На гарата ли?

— Там, ами. За да отиде до летището. И оттам в Канада, ако не се лъжа.

— Защо?

— Ами… не ги разбирам аз тия неща, миличък. В някакъв завод, където правят атоми.

— Атомни бомби?

— Атоми.

Берни погледна към Уормуотър, той към Ронълд Кули, той пък към Берни, а Берни обратно към мисис Кокс.

— Какво стана след това?

— Ами… внучката ми изпрати две-три картички. Последната беше за Коледа.

— Пазите ли ги?

— И тях трябва да е откраднал.

— Кой?

— Ами тоя човек. Русият.

— Казвате, мисис Кокс, че е откраднал и тях? Какво още е откраднал?

— Ой-ой, никак не съм сигурна, че той ги е откраднал! Ама докато правех чая, беше влязъл в стаята. В стаята на внучката ми. Мислеше, че не го виждам, но аз го видях. После изчезнаха и картичките, и великденската, и видеокасетите.

Мъжете се наведоха напред.

— Какви касети, мисис Кокс? — попита пресипнало Берни.Ами… такива, видеокасети. С внучката ми, с кучето, дето умря, с Франк, който ухажваше внучката ми Бетси. Имаше и филм, но той не му е трябвал.

— Защо сте така сигурна, мисис Кокс, че гостът е откраднал касетите а не друг, да речем, някой крадец?

Жената помрачня: черните й птичи очи възбудено светнаха.

— Защото го видях, когато ги взе и ги сложи под дрехата си. Ама не посмях да се обадя. Дадох му и снимките…

— Какви снимки?

— Ами затова дойде, да ми донесе поздрави от Бетси и да вземе старите снимки. На Бетси й трябвали… И каза, че Бетси ще се върне след година.

— Какво казахте, къде работи дъщеря ви… т. е. внучката ви, мисис Кокс?

— В Канада. Вече ви казах. Написа ми адреса на един лист и ми го даде…

— Пазите ли този лист, мисис Кокс?

Старицата поклати глава и в очите й заблестяха сълзи.

— Ако ви кажа, ще ме вземете за луда, за изкуфяла старица.

Берни се усмихна и погали ръката на бабката.

— И през ум не ни минава, мисис Кокс. Значи…

— Ами… написа адреса на внучката ми на един лист и го остави на масата. После си отиде. Преди това ме успокои, че Бетси е добре, ще се върне и ако някой пита за нея, това да му казвам. Изпратих го и си мислех защо ли открадна касетите. Тогава реших да видя адреса на Бетси. Отидох до масата, взех листа, на който беше адресът… Тогава… тогава…

Старицата се задави.

Берни я прегърна и я потупа по рамото.

— Успокойте се, мисис Кокс… Какво стана после?

— Ами… исках да видя адреса и взех листа. Беше го написал дебело, с мастило… щях да мога да го прочета и без очила…

— Щяхте?

— Когато взех листа и исках да го прочета, ами, на него нямаше нищо!

Мъжете се спогледаха.

— Абсолютно нищо ли? — Внимателно попита Берни.

— Нищо. Нито точица даже. Нищо. А преди това имаше… Видях го с двете си очи! Смятате ме за луда, нали?

— Никак даже — увери я Берни, което в крайна сметка беше истина. Мисис Кокс не беше луда.

— И какво стана после? — осведоми се Берни.

— Ами… сега вече ще ме вземете за луда!

— Ама, мисис Кокс! Вече се разбрахме, че…

— Добре тогава — рече бабката самоотвержено. — И въобще, мислете си, каквото щете. Само внучката ми… — Извади носна кърпа от дамската си чанта и си изтри очите. — Държах листа в ръка и не вярвах на очите си. И изведнъж забелязах, че не държа нищо.

— Как така нищо? — наклони се възбудено Берни.

— Както ви казвам. Нямаше нищо в ръката ми. Само малко пепел на върха на пръстите. Това беше останало.

Уморено се отпусна назад и се разплака с все сила.

В дома на Елизабет Абрамс нямаше какво толкова да се види. Навсякъде беше покрито с доста дебел слой прах; само тук-там се виждаше как някой, тършувайки внимателно, е нарушил прашния слой. Уормуотър не се учуди, когато дактилоскопите му съобщиха, че не са могли да фиксират нито един отпечатък от пръсти. Този, който е тършувал, или е бил с ръкавици — установяването на факта вече не беше тяхна работа, или въобще е нямал кожа на пръстите си.

Скромната плячка, с която трябваше да се задоволят, бяха няколко снимки. На едната от тях се виждаше Елизабет Абрамс на брега на морето в компанията на мускулест мъж с бански костюм и дружелюбен поглед.

— Този кой е? — попита главният инспектор, сочейки към момчето.

— О, ами това е Франк.

— Той ли ухажваше внучката ви?

— Той. Симпатично момче, нали? Жалко, че нищо не стана.

— С какво се занимава Франк, мисис Кокс? — попита сякаш между другото Берни.

— О, ами и той прави атом.

Уормуотър, който беше коленичил на килима, се изправи, подушвайки нещо.

— Атом ли? Къде?

— В института, миличък.

— В какъв институт?

— Ами… не зная точно. Елизабет не ми е казвала. Само така го споменаваше — Института. Сега пък накъде хукнахте, милички? Нали преди малко ме помолихте да сложа чай!

Франк Заблоцки трудно се съгласи да се хване на хорото. Беше необходимо всевластният Нобелов лауреат професор Стокенхаймър да го убеди, за да се принизи до тях. Ледът взе да се топи едва когато, заковал студените си сини очи на лицето на приятния, среден на ръст мъж, Уормуотър му разказа за какво са дошли.

Заблоцки мълчеше, после изведнъж изригна като вулкан.

— О, по дяволите, разберете най-сетне, вие не сте виновни, но се чувствам така, сякаш някой върти нож в бъбрека ми!

Уормуотър и този път изтика на преден план Берни с апостолската му физиономия.

— Ние, естествено, разбираме вашите чувства мистър Заблоцки — каза меко Берни. — Мис Абрамс обаче е изчезнала и именно позовавайки се на тези ви чувства, ви моля…

Заблоцки направи отрицателно движение.

— Не е нужно да се позовавате на нищо, господин полицай. Просто мислех, че вече ми е минало. А изглежда, че въобще не е така. И това малко ме разстрои. Обаче вече всичко е наред. Питайте!

— Откога познавате мис Абрамс?

— От около три години.

— Къде се запознахте?

— Тук, в института. И двамата бяхме стажанти. Наскоро след завършване на университета бяхме попаднали тук.

— В един университет ли сте учили?

— О, не. Аз съм завършил в Съединените щати. В Станфорд.

— Разбирам. И ако може да попитам, само така в общи линии, каква ви беше работата?

— Фузия на ядрото.

— Доколко е секретна тази програма?

— Ами… за това би трябвало да попитате мистър Стокенхаймър.

Лабораторията, в която бяха седнали сред епруветки и тонове стъклени съдове с неизвестно предназначение, приличаше по-скоро на склад на стъкларска фабрика, отколкото на лаборатория в институт по атомна физика.

— И все пак каква е целта на експериментите?

— Откриването на нов източник на енергия. Повторение на процесите, които се извършват на Слънцето. Създаване на чиста енергия.

— Занимават ли се с тази тема и в Канада? — прекъсна го Уормуотър.

— Навсякъде по света. Това е голямата енергийна надежда на бъдещето. Защо пък точно там да не се занимават с нея?

— Окей — взе отново думата Берни. — Според мисис Кокс, вие, така да се каже, сте били сгодени с мис Абрамс.

— Така беше, Бога ми!

— Мистър Заблоцки, повтарям, не бих искал да разчоплям незаздравяла рана, но трябва да ви попитам: защо се развали годежът ви?

Заблоцки хвана една епруветка, която стоеше пред него на лабораторната масичка, загледа я, сякаш сега за пръв път в живота си виждаше такова нещо, и я запрати в ъгъла.

— Отнеха ми я. Не сте ли чували за такова нещо?

— Как да не съм — усмихна се Берни. — Даже сам бих могъл да ви разказвам. Как?

— Ето това е, което и аз не знам. Повярвайте ми… о, по дяволите, ами… а така се обичахме.

Берни изчака няколко мига, преди да зададе следващия въпрос.

— Кой беше въпросният?

Заблоцки търсеше друга епруветка, която да запрати в ъгъла, но нямаше нито една наблизо.

— Хансен. Ернест Хансен.

— И той ли ви беше колега?

— Дойде тук преди около две години, гръм да го порази дано!

— Знаете ли откъде е дошъл?

— От Дания. Някакъв роднина на Нилс Бор.

През мозъка на Уормуотър със светкавична бързина премина цялата криминална картотека, но за престъпник с такова име не си спомни.

— Хм. Какво стана после?

— Какво да стане? Отне ми Елизабет, а беше само един русоляв лигав никаквец. Ето това стана.

— Ще може ли да разговаряме с него?

— Поне опитайте. Защото той избяга заедно с Елизабет.

— Какво?!

— Преди една година. Наскоро след като ме остави, един ден Елизабет ме спря в коридора и… се сбогува с мен.

— Какво каза?

— Че тя и… Хансен заминават. Намерили си работа другаде. Ще се оженят и там ще се заселят.

— Не си ли спомняте случайно дали мис Абрамс не ви е споменала, къде се намира бъдещото й работно място?

— Разбира се, че си спомням. В Австралия.

От изненада Берни се хвана за мустака си.

— Къде?

— Нали ви казвам — в Австралия!

— Не е ли в Канада?

— Поне на мен Австралия ми каза. Защо?

— По дяволите всичко! — беснееше Уормуотър и сега той търсеше наоколо някоя епруветка, за да я запрати в ъгъла. — Канада, Австралия, добре че не е направо на Северния полюс!

Върху масичките епруветките злорадо блестяха …

Професор Стокенхаймър се оказа любезен и отзивчив, макар че след изминалата една година трудно можа да си спомни за някогашния си сътрудник.

— Рядко съм тук — оправдаваше се той. — Нали знаете, конгреси, политически живот, Дружество на Нобеловите лауреати, учени против атомната война…

След един жест на безнадеждност изчака, докато кльощавата очилата стара мома издири съответните досиета. Щом ги намери, Стокенхаймър ги подаде на Уормуотър.

— Заповядайте. Тук са и двамата. Ернест Хансен и Елизабет Абрамс. Били са на щат научни сътрудници. Миналата година на 13 март са обявили, че напускат, и след изтичане на предупредителния срок са заминали.

— Не знаете ли къде?

— О… мисля, че нямаме право да ги питаме.

— Значи не сте ги питали?

— Не.

— Можете ли да ми дадете домашния адрес на Ернест Хансен?

— Тогавашният — естествено. Ако обичате, мис Уолти…

След десет минути вече бяха на път към жилището на Ернест Хансен.

Уормуотър винаги се бе досещал, че без късмет следователят не е следовател. Ако Фортуна само му се зъби насреща, а не му се усмихне, тогава всичко отива по дяволите.

Този път Фортуна бе обърнала към тях веселото си и дружелюбно лице.

На получения адрес намериха семейство Хансен.

Мистър Хансен говореше лошо английски, мисис Хансен никак. Сестрата на Ернест Хансен обаче можеше да удовлетвори и най-изтънчения вкус: и като млада дама, и като чужденка, която говори английски.

Берни претегляше възможностите. Реши момичето да поеме главната роля по време на разпита, а участието на мистър и мисис Хансен да се сведе до статута на мълчаливи наблюдатели.

— Пише ли ви понякога? — зададе той рутинния въпрос.

— Само картички — каза Виолета. — За последен път, когато ни съобщи, че се е оженил за онова момиче.

В гласа й прозираше известно презрение, което, естествено, не убегна от вниманието на Берни.

— Струва ми се, че не сте били добри приятелки, вие и Елизабет Абрамс — изрече дръзко.

Момичето се усмихна.

— Че не сме били, не сме били! Не я обичахме, истина е. Тя отмъкна Ернест в Австралия.

— Откъде знаете?

— Ернест ми каза. Не го криеше. Каза, че който иска да бъде англичанин, трябва да се ожени за англичанка.

— Може ли да видя някое от писмата му?

— За съжаление, не.

— Защо?

— Няма да ми повярвате, но… изчезнаха.

Берни се престори на учуден.

— Изчезнаха ли?

Момичето смутено човъркаше дантелата с датски мотиви на масичката пред тях.

— Глупава история. Преди няколко седмици дойде един мъж. Честно казано, не си спомняме името му. Твърдеше, че идва от Австралия и ни носи поздрави от Ернест. И едно писмо, само няколко реда.

Инспекторите се спогледаха.

— В писмото пишеше, безспорно с почерка на Ернест, че има нужда от старите си фотоалбуми и няколко видеокасети.

— Имаше ли в писмото адреса на Ернест?

— Навярно. Само че писмото… се изпари. Като в приказките. Хоп — и се стопи във въздуха!

Берни установи, че момичето е адски чаровно, когато се опитва да ги убеди, че това, което им казва, не е измислица.

— Изпари ли се?

— Мъжът току-що си беше отишъл и писмото се изпари. Видях го със собствените си очи. Беше на масата и посегнах да го взема… и когато го докоснах с ръка, стана на прах. Като в някое от по-добрите криминалета.

— Как изглеждаше мъжът, мис Хансен?

— Беше рус, строен и симпатичен. Като че ли малко затворен.

— Значи взе касетите, писмата…

— Пардон. Тях ги открадна. Държахме ги в една кутийка. Картички, които нищо не казват. Няколко реда поздравления. Без адрес.

Уормуотър хвана с ръце главата си и му се стори, че ще полудее. Рус мъж, изчезващи писма, Канада, Австралия… Господи! Какво още?

Бяха вече до вратата, когато Ронълд Кули, воден от вътрешен глас, се усмихна на мис Хансен.

— На какъв език ви говореше русият младеж, мис Хансен?

— Как? Естествено, на датски. Каза, че работи заедно с Ернест и те, датчаните, винаги се поддържат.

Инспекторите се гледаха слисано. Телексите спряха, не изтракваха нито ред повече за изчезнали мъже и жени, отвлечени от неизвестен рус мъж.

Следствието също бе спряло подобно на телексите.

Майкъл Джексън си чистеше пистолета, а Уормуотър нервничеше в очакване да изгърми насреща му.

— Руснаците са, няма съмнение, руснаците са били — каза за кой ли път довереникът на ФБР. — Типът е рус и това е вече доказателство. Руснаците са руси, нали?

— И датчаните са руси — каза Берни.

— О, и те са почти руснаци! Нали са им съседи.

— Както и вие.

— Ние ли? Как така?

— Доколкото знам Съединените щати имат граница с Русия.

Майкъл Джексън се усмихна и продължи да чисти пищова си.

Кули реши вечерта да се върне в театъра и да поеме главната роля в пиесата, която отказа преди два дена.

Берни реши да се върне при мис Хансен и да й зададе един два въпроса от лично естество.

Уормуотър реши да се наспи.

Следствието спря в задънена улица.

На кораба Докато келнерът приготвяше кафето, Лисицата прошепна на Кули:

— Това е капитан Немо!

— Какво?

— Първият. Оня, дето получи пристъп.

Около масата бяха петима. Мис Хауард лежеше в кабината си, засега на чай и бисквити. Опиташе ли се да се изправи на крака, ставаше вир-вода и й се повдигаше.

След закуска излязоха на палубата. Слънцето напичаше, сякаш отиваха все по на юг. Тихо, безмълвно наблюдаваха вълните, когато Лисицата изрече замислено.

— Имам едно особено усещане.

— Аз пък повече — въздъхна Джуди Максуел. — Ама кажете си го!

— Струва ми се, че са малко. Може би само тези, с които се срещнахме досега.

Не отговориха веднага, макар че това вече се въртеше в главата на всеки. Къде са останалите? В машинното? На втория етаж, където им е забранено да слизат? Защо никога никой не се появява на палубата. Сякаш под нозете им се люлееше един призрачен кораб…

— Колко може да са общо? — попита Кули.

— Ами… русият, дето ни отвлече. Капитан Немо I, капитан Немо II и тримата матроси.

— Шестима на един осемнайсетхилядитонен кораб?

— Какво ще стане, ако вдигнем малко гюрултия, примамим едновременно всичките и ги изловим? — изрече възбудено Лисицата.

— Сериозно? — запита Кули. — А ако капитан Немо натисне онова копче?

— Може да е само блъф!

— С акулите не беше блъф! — възпротиви се момичето.

— Каза, че само в един от нас има взривно устройство…

— И ако е във вас?

Лисицата преглътна и замълча.

Еспиноза поклати глава.

— Аз видях как се изпари Коста. Стоеше срещу мен с нож в ръка и след миг вече го нямаше. Що се отнася до мен, не ми се ще да стана на мъгла!

— Ами тогава какво да правим? — ядосваше се Лисицата. — Да си седим със скръстени ръце, докато се разбере какво искат да правят с нас ли?

— Какво друго бихме могли да направим? — сви рамена Еспиноза.

— Поне да разузнаем наоколо!

Кули се замисли.

— Не е лоша идея. Какво ще кажете за една малка нощна разходка?

Вечеряха, качиха се на палубата и гледаха морето. Когато взе да се смрачава, прозвуча предупредителният, подканящ глас на камбаната.

— По дяволите, господа! — прокле Аш. — Искат да ни приберат!

— Откакто ни домъкнаха тук, не съм виждала звезди — оплака се момичето.

— Точно затова трябва да слезем — измърмори Кули, — за да не можем да разберем къде се намираме.

— Защо, по дяволите, са толкова потайни?

Кули се огледа, после бързо зашепна:

— Всички да се разотидат по кабините си. Ще ви почукам… Моля ви, там вътре не продумвайте нито дума…

Отправиха се тихо към входа.

Докато изтече едната минута, смятано от първия камбанен звън, на палубата нямаше никой.

Русият строен мъж се разхождаше по палубата със застинал поглед: не забелязваше нито вятъра, нито летящите риби, нито звездите.

Като че ли и не ги усещаше.

Аш подложи ръце, Кули стъпи на тях и сантиметър по сантиметър прегледа тавана на кабината. Аш стенеше, пъшкаше, но проговори чак когато Кули се изправи до него.

— Какво е положението, господине?

— Мога да се закълна, че тук няма нито камера, нито подслушватели — прошепна Кули.

— А ако има все пак?

— Ще разберем веднага. Елате с мене, Аш!

С твърди отекващи стъпки преминаха по коридора. Аш имаше усещането, че Еспиноза и Лисицата, затаили дъх, следят стъпките им, но нито единият от тях не отвори вратата.

— Какво искате да правите, господине?

Кули дума не обели, докато не стигнаха до апарата, който според указанията на капитан Немо можеха да използват само в случай, че спешно се налага да установят връзка с него.

Кули огледа телефона, който приличаше на някогашните апарати с фуния. Свали слушалката и чу, че на другия край на жицата задрънча звънец. Звъня поне десет пъти, докато я вдигнаха.

Кули изчака да се обадят.

— Вие ли сте, капитане?

— Тук е Немо. Говорете!

— Кули се обажда.

— Какво обичате, мистър Кули?

— Капитане… ще пукна, ако не ми помогнете. Ще пукна и край!

— Какво обичате, мистър Кули?

— Говоря не само от мое, а и от името на всички. Всички сме заклети пушачи. Нямаме цигари… Вие пушите ли, капитане?

— Казвайте мистър Кули.

— Капитане, ако не се снабдим веднага с цигари, ще почнем да вършим глупости. Що се отнася до мен, ще скоча в морето и ще изплувам на брега, колкото и далече да е. Оцелея ли, ще намеря един проклет, скапан павилион и ще го обера! А на продавачката ще прегриза врата или ще я изнасиля. После ще запаля и ще вдишвам дима, докато вие не ме взривите. Повярвайте ми, без цигари е по-добре да си на парчета, отколкото цял. Или ще ни намерите цигари, или ще се сбогуваме с този плаващ карцер. Можете да избирате капитане!

Усмихна се на Аш и закачи слушалката на вилката.

Когато стройният рус тип влезе в кабината им, Аш и Кули бяха на ръба на нервния пристъп. Аш си смучеше пръста, сякаш пушеше пура. Кули крачеше напред-назад като разярен тигър.

Русият застана на вратата и ги загледа с присвити очи. Кули, сякаш задвижен от взрив, се втурна към него.

— Донесохте ли цигари?

Русият недоумяващо завъртя глава, после бръкна в джоба си и измъкна оттам пет пакета Марлборо и пет запалки.

— Защо не сте казали досега?

— Сгрешихме — рече Кули.

— Защо?

— Ами… не искахме да се поставяме в зависимо положение.

Русият се облегна на стената. Личеше по лицето му, че се опитва да се концентрира.

Кули посегна към цигарите. Не му беше трудно да разиграе ролята на лишен от цигари закоравял пушач.

— Какво имате предвид? — запита русият.

Кули преглътна дълбоко и пот изби на челото му.

— Вижте, човече, ако не пушите, така и няма да разберете.

— Кажете все пак.

— Решихме да се откажем от цигарите. За да не ни изнудвате с тях. Признавам, че това беше грешка. Още повече, след като вашият достоен за обич капитан ни превърна в гърмящи акули, няма никакъв смисъл да се правим на супермени. Може ли да запаля? Кажете най-сетне, за Бога!

По лицето на русия пробегна презрително недоумение и отвращение.

— Естествено. Нали затова ги донесох. Раздайте и на останалите — обърна се и с бавни, спокойни движения отвори вратата.

— Капитанът ви моли, ако имате проблем, да го съобщавате по възможност през деня или на келнера, или на мене. Лека нощ!

Щом вратата се затвори след него, смъртнобледен Аш се обърна към Кули.

— Пет пакета донесе, господине! Иисусе Христе, това означава…

Кули сложи пръст на устните си и тихо прошепна.

— Това означава, Аш! Точно това означава.

Изключиха осветлението и изпушиха по една цигара. Нито Аш, нито Кули не бяха закоравели пушачи, можеха да издържат колкото искат без никотин. Ала сега трябваше да се правят на такива. Пушеха марлборо, докато очите им се насълзиха.

После легнаха и продължиха да пушат в леглото. Размениха банални думи, най-вече на театрални теми. Накрая Кули се прозя широко, смачка цигарата, пожела лека нощ на Аш и се обърна към стената.

Сержантът измърмори нещо с цигара в уста. После затвори очи и с небрежно движение пусна едната възглавница на пода. Раздвижи врата си, високата възглавница сякаш го беше убивала, и вече със затворени очи, ръмжейки, смукна още няколко пъти. Мигове по-късно вече хъркаше: горящата цигара падна от ръката му право върху възглавницата.

След минута и половина гъст дим изпълваше каютата. От възглавницата излизаха пламъци, червената им светлина оцветяваше неуютните стени. Кули се събуди и се втурна към мивката: намокри края на чаршафа и го притисна към устата си.

Аш посочи към възглавницата, но Кули му кимна: спокойствие!

 

Инспекторът се оттегли в ъгъла и взе да брои. Когато стигна до петстотин, кимна на сержанта. С общи усилия започнаха да тъпчат и поливат пламтящата възглавница. Димът като да бе станал още по-гъст и дращещ гърлото отпреди. Кашляха, плюеха, давеха се, сетне внимателно отвориха вратата.

От вътре се извиха димни змии и весело полазиха по коридора.

След половин час в кабината цареше пълен ред. Кули се усмихваше и тъпчеше остатъците пепел в калъфката на една възглавница.

— Е, господине? — попита Аш доволен. — Добре ли го направих?

— Първокласно, Аш! Сега трябва само да се упражнявате да спите без възглавница.

— Аз ли? — смая се сержантът. — Че тя вашата възглавница изгоря, господине!

— Как така моята? Ето я моята на вашето легло!

— А-а, така ли било, господине — кимна Аш, примирявайки се. — Сбъркал съм, господине.

— Аз обаче не съм сбъркал — рече Кули весело, — или поне се надявам, че не съм. Кабината ни е чиста и ако не се лъжа, и на другите. Ако имаше камера, подслушвател или каквото и да било тук вътре, щяха да усетят огъня и да се втурнат да го гасят, особено като се има предвид, че ние видимо спяхме праведен сън, докато вашата възглавница гореше.

— Моята ли, господине? — попита жално Аш.

— Вашата — кимна Кули. — Ала важното е, че не ни следят. Значи спокойно можем да говорим.

— Защо не ни следят? — недоумяваше Аш. — Ако бях на тяхно място…

— Навярно не са имали време да направят алармена инсталация. Тук всичко изглежда скалъпено надве-натри. Сякаш корабът е бил подготвен за няколко дни.

— А течният химикал?! Помислете само, господине, осемнадесет хиляди тона! И откъде е трябвало да го изпомпат? Изпод земята… Докато са го правели, сто пъти можеха да сложат една затворена система.

— Ами … ето това е Аш! Това е, което мира не ми дава!

Кули тихичко почука на вратата на кабината.

Щом чукането спря, вратата се открехна и в процепа се появи червената глава на Лисицата.

— Тръгваме ли?

— Пуснете ме вътре!

Еспиноза седеше на леглото си, забил угрижено очи в пода.

Кули му пъхна в ръцете пакет цигари и запалка.

— Мерси — каза Еспиноза, — но пуша само от дъжд на вятър. Най-вече като работя.

— Като мен — каза Лисицата. — Ама, дявол знае, сега добре ще ми дойде една.

Гласовете им бяха съзнателно безизразни и като на хора, които знаят, че ги подслушват.

Кули се усмихна успокояващо.

— Спокойно може да говорите. Няма нито микрофони, нито камери. Успяхме да се убедим в това.

Разказа с няколко думи за случилото се.

Еспиноза явно се преборваше с граматическите проблеми, очите на Лисицата обаче грейнаха.

— Голям вагабонт си Цигу… значи, поздравявам ви, господине. Идеята е била блестяща. А сега накъде?

— Ще посетим мис Максуел. После ще видим.

Намериха мис Максуел сама в кабината. Благодари за цигарите, но не показа никакво намерение да запали.

— А мис Хауард? — попита загрижено Кули. — Какво й се е случило?

— Занесоха я в друга кабина — изрече момичето покрусено. — Направо невероятно, толкова е отчаяна! Сякаш са я натровили! Дали пък не си правят някакви експерименти с нас.

— Какви експерименти? — възкликна се Лисицата.

— Откъде да знам! Говори се много как по клиниките крадат органите на мъртъвците. Още преди да е изстинал, и току му задигнали сърцето, черния дроб, всичко, приберат ги, консервират ги и, наложи ли се, ги присадят на някой паралия.

— Е и? — пребледня Лисицата. — Да не би да мислите, че…

— Как да не мисля, за Бога, как да не мисля? Ще ни накълцат, ще разпродадат това, което им трябва, а останките ще хвърлят в морето. Ами ако този кораб е една плаваща доноропреработвателница! Както едно време китопреработвателните кораби.

— Какво се е случило с мис Хауард? — попита дрезгаво Кули.

— Беше толкова зле, че се изплаших да не умре.

— После?

— Гледах я, колкото можах. Давах й да пие вода, слагах й влажен парцал на челото и всичко каквото трябваше. А по едно време онзи русият тип просто дойде и я отведе със себе си.

— Вие ли го повикахте?

— Викала съм го, грънци! Просто изведнъж се появи пред вратата. И не беше сам. Представете си, с него имаше и една милосърдна сестра с касинка на главата. Казаха, че ще я вземат, за да бъде под постоянен лекарски контрол, тъй като не й понасяло морето. Милосърдната сестра каза още, че…

— Какво? — прекъсна я Кули.

— Че навярно нея не е бивало да я докарват тук. Друг е трябвало да изберат на нейно място. Че има хронично не знам какво си от морето.

— После.

— Отведоха я.

Кули се обърна към Аш.

— На това какво ще кажете, старши гримьоре?

— Блестящо, господине — рече Аш и потри длани. — Дотук всичко потвърждава вашата теория!

Промъкваха се като сенки по тъмния коридор. Кули се учуди, че никъде не светеха дори малки сигнални светлини.

Сякаш тези, които скитаха нощем по коридорите, въобще нямаха нужда от светлина…

Кули вървеше отпред, след него момичето. Кули спря, щом стигнаха до стълбата, която водеше към втория коридор. Искаше нещо да каже, ала Лисицата го докосна по ръката.

— Бих искал да мина отпред — каза.

— Вие ли? Защо?

— Не мога да ви обясня. Имам особен усет за някои неща. Мога да установя коя картина е фалшива и усещам най-рафинираните алармени съоръжения. Мене никога не са ме хващали по време на кражба.

— Окей, Лисицо — кимна Кули. — Минете отпред.

Подът бе покрит с килим, който поглъщаше шума на стъпкити им.

— Пресвета Богородице! — прошепна момичето. — Тъмно е като в пъкъл!

Кули посегна към нея и окуражително стисна ръката й.

След което смаян установи, че момичето плъзва дланта си в неговата.

Продължиха да се промъкват ръка в ръка като преследвани влюбени.

Пред вратата на първата кабина Лисицата даде знак да спрат. С ръка запита дали да я отвори. Пред бялата врата движенията на червенокосият крадец личаха ясно.

Кули размисли и реши да постави всичко на карта.

Лисицата притисна длан към бравата и бавно, напредвайки сантиметър по сантиметър, я натисна надолу. Когато повече не можеше да се натиска, внимателно бутна вратата навътре.

Беше заключена.

Кули, колкото и да му беше трудно, пусна ръката на Джуди Максуел и приклекна. Със светкавична бързина изу маратонките си, извади покриващата вътрешната част на подметката от изкуствена материя, поставена там против изпотяване. Стисна я между пръстите си и внимателно я напъха между бравата и касата. Ключалката се отвори с тихо щракване.

В кабината от доста време никой не беше влизал. Личеше по тънкия слой прах, който покриваше всичко. Нагънатото спално бельо върху леглото също издаваше, че стаята отдавна не е била обитавана.

Кули вдигна вежди и се замисли с какво да натисне обратно езика на ключалката. Докато останалите чакаха навън, той се върна в стаята и се огледа. Напразно обаче шареше с очи, не можа да открие нищо, което да му свърши работа. Тъкмо щеше да се откаже, когато погледът му падна на една празна плесенясала саксия. В саксията стърчеше тънка метална пръчка, вероятно спица на колело, на която някога са привързвали цветето.

Вратата зад него се затвори, после щракна ключалката.

Корабът се люлееше и напредваше по неизвестния си път.

Кули се облегна на стената на коридора. Усети, че е ужасно уморен. Бяха претърсили всичките десет кабини, но не намериха никъде никого. Значи капитан Немо ги е лъгал, когато ги плашеше, че приятелите му живеят на втория коридор…

В края на коридора нови стъпала водеха надолу към дъното на кораба.

Кули стисна устни и кимна на останалите. Еспиноза пое леко въздух, а Лисицата нервно душеше въздуха, сякаш усещаше нещо.

— Какво е това там?

— Трябва да води към дъното на кораба. Където са товарите и машинното отделение.

— Те къде биха могли да бъдат? — прошепна момичето.

— Навярно долу — измърмори Лисицата. — Значи, Циг… мистър Кули, как стоят нещата? Ще отиваме ли, или се отказваме?

Кули усети, че капки пот се стичат по челото му.

— Тръгваме!

Внимателно, един след друг, стъпка по стъпка, тръгнаха към стълбата, когато Лисицата се закова.

— Тихо! Пазете тишина!

Затаиха дъх. Не се чуваше нищо освен биенето на сърцата им и неоприличимият с нищо звук на кръвта, която течеше из вените им.

Лисицата се обърна и посочи към първото стъпало.

— Ей там! Усещам алармена инсталация… Сякаш някакъв лъч!

— Инфрачервен ли?

— Представа нямам. Само усещам. Усещам, че е там.

Безпомощно тъпчеха на едно място като стреснати чапли на брега на заледено блато.

— Какво да правим?

Кули се обърна към Аш.

— Да направим ли оня трик? — запита със съмнение.

— Слушайте, Лисицо — погледна към рижия инспекторът, — вие познавате капаните с лъчи. Как мислите, ако прелети пеперуда, дали ще даде сигнал?

— В никакъв случай — каза Лисицата. — Знаете ли каква каша ще настане, ако сигнализира за всеки комар или пеперуда.

— Тогава може да изпробваме оня трик, господине — рече след многозначително прочистване на гърлото Аш. — Дето го научихме в оная пиеса.

— В каква пиеса? — смая се момичето.

— Играх веднъж в един мюзикъл — вирна нос Кули. — Заглавието му трябва да беше нещо като „Завръщането на мъртвеца“. Не сте ли го чували?

— За щастие, не съм — рече Джуди, цялата настръхнала.

— Там приложиха един лек трик. И хванаха с него един фалшив експеримент. Гот, нали?

— Не разбирам нито дума — отбеляза Лисицата.

— И аз — присъедини се бързо Еспиноза, на което обаче никой не се учуди.

Кули бръкна в джоба си и извади една цигара. Разви й хартийката, а филтъра и тютюна прибра грижливо пак в джоба. Вдигна хартийката на височината на главата си и я пусна.

Бялата хартийка се носеше из въздуха като огромна пеперуда с фосфоресциращи крила и телесен цвят.

— Разбирате ли вече?

Лисицата се почеса по върха на носа.

— Няма ли да ни дойде нанагорно това удоволствие?

— Имате ли по-добра идея?

— Ами, ами…

— Внимавайте тогава! Иззвъни ли предупредителният звънец, всеки презглава да тича в кабината си. Трябва да се държим така, че все едно нищо не знаем. Сякаш току-що сме се събудили. Случва се инсталацията да се повреди, нали така? Ясно ли е?

— Е, да — каза Лисицата. — Особено ако се хванат.

Кули не отговори. С цигарената хартийка в ръка внимателно приближи до първото стъпало. Напразно пулеше очи, не успя да открие зловещия източник на лъчение. Коленичи и се опита да разбере откъде може да идва лъчът. И не след дълго се досети: на отвора на стълбището имаше рамка без врата. За какво друго бяха сложили рамка за врата на един отвор, на който няма врата, ако не, за да го използват за нещо? Например, за да прикрият източника на лъчението.

Изправи се, махна им да стоят спокойно и вдигна ръка чак до напречната греда на рамката. Знаеше, че толкова на високо не може да има лъч, тъй като надхвърля нормалния човешки ръст. Знаеше още, че някъде под вдигнатата му ръка са източниците на лъчението. Кой знае колко?… Може да са три, но може и повече. Освен ако в бързината не са се задоволили с по-малко от обичайното…

На коридора нямаше течение; въздухът беше застоял като във вътрешността на пирамида. Въздъхна, изпусна въздуха от дробовете си, изчака няколко секунди, после пусна цигарената хартийка.

Потни капки течаха от челото му и лютяха на очите му, но нямаше време да ги изтрие. Наблюдаваше хартийката как леко като пеперуда се плъзга из въздуха. Като парашутист на организирани в напълно безветрен ден въздушни демонстрации.

Джуди гледаше хартийката като омагьосана и нищо не разбираше. Едва не извика от изненада, когато на гърба на парашутиста — цигарена хартийка, нещо проблесна. Сякаш се бе блъснал в светулка. Блясъкът се видя може би за десети от секундата, след което, сякаш нищо не се е случило, парашутистът продължи да се спуска с разтворени платна.

Еспиноза също видя светлината и за разлика от момичето всичко разбра. Видя и когато на около двайсет сантиметра от пода синкавият блясък се повтори.

— Е? — запита Кули Лисицата. — Какво ще кажете?

— На двайсет сантиметра от земята и на около един и шейсет. Само две шпионки са скрили в рамката.

— А ако има и трета?

— Изключено.

— Аз все пак бих опитал още веднъж.

Лисицата вдигна рамене.

— Може и да сте прав.

Кули коленичи внимателно, с ръка върху хартийката я придърпа към себе си. На няколко сантиметра над дланта му беше невидимият лъч.

Изтри потта от очите си и повтори експеримента. Едно проблясване, после още едно.

— Както виждате в рамката са вградени два индикатора. Единият — на около един и шейсет, другият — на двайсет сантиметра височина. Между тях, слава Богу, няма нищо. Ако искаме да продължим, трябва да преминем между двата лъча.

— С един обикновен тигров скок и готово — измърмори Аш.

— Вие можете ли го? — попита Кули Еспиноза.

Покерджията се ухили.

— Правя от място задно салто.

— Джуди?

— Не се занасяйте! Шампион съм по карате.

— Лисицо?

— Шегувате ли се? Ако не беше тъмно, щяхте да видите пред себе си истински обучен алпинист. Мога да се изкача и по стената като муха.

В способностите на Аш Кули бе убеден и все пак нещо го безпокоеше. Всичко вървеше прекалено гладко досега.

— Кой ще тръгне пръв?

Дотук Лисицата бе добър разузнавач.

Засили се, отскочи леко и прелетя между двата лъча. Даже направи дъга, сякаш щяха да го оценяват по точки.

Изстена чак когато заби петата си в едно от стъпалата.

— Внимавайте, да го вземат дяволите! — изсъска. — Теренът е доста неравен.

Еспиноза не създаде дори и толкова грижи, колкото Лисицата. Плъзна се като стрела между двата невидими светлинни лъча.

— Кой е следващият?

Още преди Кули да може да избере, Аш беше вече оттатък. Шкембестото му тяло се справи със задачата с неочаквана лекота.

Джуди въздъхна, прекръсти се и се приготви за скок. Кули, за да й вдъхне кураж, стисна ръката й и навярно това беше грешката.

Момичето отстъпи назад няколко крачки, засили се и както си му беше редът, се блъсна в стоящия твърде близо инспектор. И падна под долния сигнален лъч.

Лисицата извика. Еспиноза захапа устни и се сети за Мадоната от Толедо; Аш протегна ръка на момичето, но бързо я дръпна.

Кули коленичи на пода.

— Добре ли сте, Джуди? Не се движете, моля ви, не мърдайте…

— Какво стана?

— Малко произшествие. Спокойно, не мърдайте, това е най-важното… Не губете ума и дума! Спокойно!

Почувства как крака на момичето потрепери изпод ръката му.

— Слушайте, Джуди. Лъчът е там над вас, на няколко милиметра. Разбирате ли?

Джуди кимна.

Кули въздъхна. Момичето лежеше по гръб, което всъщност не е неизгодна поза, но при настоящите обстоятелства можеше да се окаже и опасна.

— Приберете си циците! — молеше Лисицата от другата страна. — Господи, защо на някои им растат такива?…

— Допреди малко въобще не сваляхте очи от тях…

— Приберете ги, за Бога! — умоляваше рижавият.

— Лесно ви е на вас — дишаше тежко момичето, докато правеше отчаян опит да удовлетвори молбата. — Ако лежахте по гръб, нямаше да се страхувате, че лъчът може да спре в някоя ваша стърчаща част!

Аш не можа да се сдържи да не се изкикоти.

— Какво казва? — прошепна Еспиноза. — Голяма ли е белята?

— Какво да правя? — прошепна момичето. — Боли ме гърбът…

— Спокойно, Джуди. Лисицата и мистър Аш… Хванете я за рамената и я издърпайте внимателно! Броя до три, окей? Снишете се колкото можете! Едно, две…

След двайсет секунди Джуди почиваше при другите. Кули, без да си позволи ни минута пауза, полетя след нея.

— Бога ми — пъхтеше момичето, — какво ми става?

— Всъщност, аз съм виновен — почеса се Кули зад ухото. — Починете си малко и продължаваме! Потърси ръката на момичето и я взе в дланта си.

Джуди изтръпна и изплашено я притисна до туптящото си сърце.

Промъкнаха се на третия, застрашително тъмен коридор без каюти, който се затваряше с грамадна, черно боядисана желязна врата.

— Пазете тишина! — прошепна Кули.

Затаиха дъх, но не чуваха нищо. Дебелата врата попиваше звука като гъба.

— Ще опитате ли? — запита Лисицата.

Кули поклати глава с мрачно лице.

— Прекалено е дебела. Трябват по-стабилни инструменти.

Еспиноза посочи дупката на ключалката.

— Не искате ли да надникнете?

Кули разгледа дупката на ключалката. Беше покрита с дебела капачка от лято желязо и беше толкова масивна, че не би пропуснала в коридора светлина, дори ако вътре светеха хиляди лазерни лампи.

Кули се поколеба. Отмести капачката, като се надяваше, че този, който я е затворил отвън, отвътре може и да я е забравил.

Напразни надежди, никакво чудо не стана. Вътрешната капачка си беше на мястото: не пропускаше никаква светлина към коридора.

Не беше така със звуковете. Това ги накара да се хвърлят на пода. Отсреща се изля такава канонада от звуци, предизвикващи ужас и отвращение, които ги изплашиха не на шега.

Кули протегна ръка и бутна капачката на мястото й.

— Това пък какво е, за Бога? — изпъхтя Лисицата. — Какво по дяволите става вътре?

— Иисусе Христе! — прошепна момичето. — Аз ви казвам да изчезваме оттук. Света Богородице, ще се побъркам!

— Недейте! — измърмори Лисицата, връщайки се полека на себе си. — Досега го правех само аз, и то не как да е.

— Санта Мария — изстена Еспиноза. — Това е… като… като инквизицията. Като мистър Лойола…

Аш не каза нищо, само преглътна и хвърли поглед на Кули.

— Спокойно — каза Кули. — Успокойте се. И аз не знам какво е. Но трябва да узнаем всичко, което може да се научи на този прокълнат кораб, ако искаме да избягаме. Както вие, така и аз не знам какво правят там вътре. Който не издържа да запуши с ръце ушите си.

Никой не ги запуши.

Кули завъртя капачето на ключалката. Звуците отново ги обвиха като порой.

— Ох, ох! — плачеше пълен с болка женски глас. — Помогни, Майко!

После един мъжки глас:

— Много боли, Майко!

Думата „майко“ произнасяха така, сякаш беше собствено име. Писък, пълни с болка въздишки, охкане и после подмамващ женски алт:

— Кои бяха приятелите ти, Фредерика?

Вместо отговор чуха странно пищене, което напомняше нещо на Кули, но не знаеше какво. След това последва тихо изщракване.

— Какви дрехи ти харесваха, Фредерика?

Пищене, щракане, охкане.

— Много боли, Майко.

Мъжки глас:

— Ще умра, Майко.

Сякаш бяха надникнали в дъното на ада, където дяволите измъчват жертвите си.

Пращене, щракане…

Чуваха се и други гласове, които говореха едновременно с тези, които вече бяха различили, ала като че ли източникът на звук бе по-далеч от вратата. Въпросите поставяше същият мек женски алт, но на тях отговаряше мъжки глас, който говореше с акцент.

— Кое беше любимото ти ядене в Дания, Ернест?

Пищене, щракане…

— Ой, много боли, Майко.

— Коя беше приятелката ти в Дания, Ернест?

Пищене, щракане…

— Много боли, Майко.

Отдалече, някъде много отдалече, чуха гласа на третия страдалец. Кули можеше да се закълне, че забуленият, едва различим женски глас, бива разпитван от същия ласкав алт, който питаше и другите двама.

— Кое беше любимото ти четиво, Елизабет?

Доста далечно пищене и тракане.

— Ох, Майко, много боли, Майко! Помогни, Майко!

На Кули ужасно му пречеха другите два по-силни гласа и се концентрира, за да се съсредоточи само върху най-слабия.

— Кога напусна института, Елизабет?

Пищене, щракане…

— Ох, много боли, Майко!

После изведнъж настана странна тишина. Гласовете замлъкнаха сякаш капачката на ключалката беше паднала на мястото си.

— Какво стана? — запита Джуди с отвращение, но преди някой да успее да й отговори, сцената започна отново. Ала участниците бяха променени.

— Коя беше приятелката ти в Алабама, Джордж?

Гласът на разпитвания мъж иззвъня ясно:

— Казваше се Тереза. Тереза беше италианка. Имаше двама братя, Салваторе и Ренато. Ренато играеше карти и го тикнаха в затвора…

— Мадоно! — измърмори ужасен Еспиноза. — Винаги картаджиите ли ги затварят?

Каза го на шега, но не излезе така.

— … Салваторе обичаше виното.

— Какво вино?

— Най-вече кианти. Но обичаше и френско вино…

Кули се стараеше да се абстрахира от най-силния глас, за да може да чуе и по-слабите.

— Какво куче имаше?

— Най-напред един малък дакел — каза забуленият женски глас. — Казваше се Джими. Приятелят ми не можеше да го понася, защото Джими беше ревнив. Щом дойдеше, и увисваше на крачола на панталона му.

Кули затвори уши и за този глас.

Третият, доста далечен разговор, едва можеше да се различи.

— С риба… червено вино… месо… бяло вино… черен хляб… с нож и вилица… малкият пръст встрани…

Кули сви рамене: не искаше да покаже колко е потресен. Единствено Аш почувства колко е развълнуван инспекторът.

— Предлагам да продължим нататък — изрече бързо. — Утре горе на палубата, ще обсъдим всичко… повече няма смисъл да подслушваме.

Всички се съгласиха.

Върнаха се обратно по коридора до следващия вход надолу.

Цигарената хартийка, падайки, просветна два пъти.

После всичко мина гладко като по вода.

Джуди леко прелетя между лъчите.

В дъното на четвъртия етаж също имаше затворена желязна врата. На нея обаче нямаше нито брава, нито ключалка: монтираното на желязна рамка огромно червено копче подсказваше, че действа автоматично.

Лисицата изду лице и очите му изпъкнаха смешно.

— Продължаваме ли?

На Кули му мина през главата, че навярно би трябвало да се върнат, защото какво ще правят, ако натиснат копчето и някъде горе изреве сирена, но пък си помисли и това, че може никога повече да не им се удаде случай да се спуснат до дъното на кораба.

— Натиснете го!

Лисицата кимна и сложи пръст на червеното копче.

Еспиноза, Джуди и Аш едновременно замижаха, без да се бяха уговаряли.

Лисицата раздвижи пръста си, загледа се внимателно в нокътя си и се усмихна на Кули.

— Спокойно! Не е алармен!

Кули искаше да каже нещо, но Лисицата не го изчака. С решително движение натисна копчето.

Вратата потрепери като зажадняло за ласка бездомно куче, когато някой минувач, надмогвайки отвращението си, го докосне по гърба, и безшумно се плъзна в стената.

В първия миг Кули помисли, че са попаднали в баня или сауна. Веднъж, когато разследваше случая на един контрабандист на кокаин, избягал в Брега на Слоновата кост, бе попаднал в подобна парна баня из африканската джунгла. Оттогава отдалече заобикаляше такива бани. И ето сега — попадна пак сред нещо подобно.

Лисицата отново се появи: правеше движения, сякаш плуваше из гъстата пара.

— Намерихте ли копчето?

— Какво копче?

— С което вратата може да се задвижи отвътре. Ако димът излезе в коридора и наблизо има някакъв индикатор…

Еспиноза не се виждаше, чуваха само гласа му:

— Ей! Тук е копчето. Да го натисна ли?

— Чакайте!

Кули и Лисицата пробиха мъглата. До стената стояха и останалите трима: Джуди кашляше, Аш триеше чело, Еспиноза се суетеше край вратата.

— Какво по дяволите е това? — запита дрезгаво. — Чак и… и панталоните ми са вир-вода.

— Банята на капитан Немо — захили се Лисицата и сложи ръка на червеното копче. — Внимавайте!

Вратата безшумно се плъзна на мястото си.

— Какво може да е това? — прошепна Еспиноза, клатейки неспокойно глава. — Не ми харесва на мен…

— Не сте единствен — измърмори Аш и посегна към несъществуващия си револвер. — Винаги съм мразел…

Какво е мразел сержант Аш не узнаха никога. Някъде, на невидима височина над главите им, се задвижи устройството, изпълвайки със силно бучене помещението. Неволно се притиснаха до стената, сякаш със стената зад гърба си се чувстваха по-защитени.

Кули нямаше да се учуди, ако от безкрайната височина на тавана изплува капитан Немо, придружен от матросите си, и им поиска сметка за среднощната разходка. После парата взе да се разпръсква и, докато се окопитят, мъглявите облаци като разбита армия се оттеглиха през отдушниците, скрити в ръба между тавана и страничните стени.

Лисицата изтри потта от челото си.

— Въздушна помпа. През определени интервали от време автоматично изсмуква парата.

Сега въпросът вече беше откъде идва парата и защо. Щом последната пара се изплъзна от сауната, получиха отговора и на този въпрос.

Едва тогава видяха размерите на залата, в която бяха попаднали. По преценката на Кули дължината й беше най-малко сто метра, а ширината й трийсет-четирийсет метра. При проектирането на кораба очевидно е била предвидена за склад или пък за спалня на екипажа. За втората възможност подсказваха и бяло боядисаните железни куки, разположени на равни разстояния една от друга по стената, които е трябвало да служат за фиксирането на койките.

В огромната зала обаче нямаше легла. Беше абсолютно празна, ако се изключи отсрещната стена, край която, наредени един до друг, лежаха лъскави метални ковчези, същите или подобни на онзи, в който капитан Немо държеше взривяващата се акула. През отдушниците, изрязани в горната част на „ковчезите“, извираха облаци мъгла и пара, сякаш във вътрешността им бе поставено действащо устройство за сценични ефекти.

Кули усети как Джуди уплашено стиска ръката му.

— Това… какво е?

— Акули — рече Еспиноза. — Поне сто акули.

На никой не му се щеше да отиде по-близо до сандъците.

— Какво, по дяволите, ще правят с толкоз риби? — чудеше се Аш, почесвайки червендалестата си физиономия. — Света ли ще взривяват?

— Защо не? — попита Джуди. — С тези могат да го направят. Особено ако им вържат по една атомна бомба.

Идеята не беше неосъществима, но на Кули все пак не му хареса. Защо трябва да се връзва атомна бомба на гърба на акула, когато би могло, да речем, да я хвърлят и от самолет…

— Тръгваме! — каза Кули и пое напред. — Преди да се е замъглило пак всичко.

Кули се наведе над първия метален ковчег и почука по капака.

— Боже Господи! Като Дракула. Ако вътре има някой вампир, Бога ми, ще изкрещя…

— Я по-добре се откажете — предупреди го Лисицата. — Такива глупости има само в приказките…

Кули направи знак на Аш да му помогне да вдигнат капака на най-близкия сандък. Ала напразно търсиха някаква дръжка, беше гладък и студен, сякаш току-що е бил изваден от огромен хладилник.

Лисицата спря да утешава Джуди и протегна длан към ковчега. Изчака малко, после посочи една почти невидима, голяма колкото маково семе, черна точка върху гладката повърхност.

— Усещам. Сякаш нещо… и аз не знам… навярно индикатор…

Кули бързо сложи ръката си върху маковото семе.

Металният ковчег леко потръпна, след което тихо, като фин часовников механизъм, взе да тиктака. Кули бе готов да се закълне, че вътре работи компютър.

В следващия момент капакът се отвори.

Кули предпазливо, ако се наложи да може мигновено да дръпне главата си, се наведе напред.

Бълващите от железния сандък облаци пара скриваха вътрешността на ковчега и тъкмо беше протегнал ръка да разчисти парата, когато езиците й литнаха нагоре.

Кули извика, Джуди изпищя, напразно Лисицата се опитваше да хване устата на момичето; Еспиноза се прекръсти: само Аш запази самообладание. Застана в каратистка поза, за да може да се защити, ако лежащият в ковчега образ изскочи от гроба си и се нахвърли върху тях като кръвожаден вампир.

Кули се изправи и сложи ръце на кръста.

— Сега поне вече знаем къде се намираме — изрече, насилвайки се да изглежда спокоен. В същото време усещаше как сърцето му е спряло в гърлото.

— Къде, за Бога, мистър Кули, къде!?!

Кули погледна към мъжа, който лежеше в ковчега и сви рамене.

— Ами, май че… в плаващия замък на граф Дракула!