Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Az elátkozott hajó, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ПРОКЪЛНАТИЯТ КОРАБ. 1994. Изд. Орфия, София; Изд. Литера Прима, София. Биб. Фантастика, No.34. Фантастичен роман. Превод: [oт англ.] Светла КЬОСЕВА []. Формат: 16 см. Страници: 288. С ил. Цена: 40.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновници за нея![1]

(Шекспир, Хенрих VIII)

I. ЕДИН РУС СТРОЕН ЧУЖДЕНЕЦ…

Бирмингам, 29 май Уолтър Кули не обичаше Шекспир, а жестикулирането с ножове направо ненавиждаше. Особено откакто един едър тип с леко издадени зъби и с приплеснати клепнали уши на пудел се опита да му накълца корема. Кули трябваше да прояви немалко ловкост, дорде избоде едното око на типа, дорде му откъсне ухото и го освободи от издадените зъби. Но следата от бръснача на корема си ще носи до сетния си ден като вечно мементо: Никога не отивай на Ливърпулското пристанище след единайсет вечерта, ако те вика тип с издадени зъби и уши на пудел, защото знае нещо за големия Джо Букнер и непременно иска да ти го каже, само на теб и на никой друг.

Кули размаза малко червена боя по физиономията си, със средно дебела четка си сложи сенки под очите, отмести реквизитната кама върху гримьорната масичка и направи гримаса в огледалото. Муцуната, която му намигна отсреща, имаше вид на пират, преживял и по-добри времена, а според пиесата трябваше да изглежда като първи благородник. Кули си намаза още малко боя по лицето и се напъна да заприлича на интригант.

О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновници за нея!

Вратата се отвори широко и на прага застана набитичък червендалест мъж.

— Случило ли се е нещо, господине? — попита загрижено той, после се олюля назад след по-подробния оглед на Кули. — Вие ли сте това, господине?

— За съжаление — каза Кули и хвърли четката на гримьорната масичка. — Ала е опасно да обсъждаме това тук. Да се приберем в черупките си.

Набитият се почеса по носа и изпълнен със съмнения, затръска глава.

— Наистина ли сте добре, господине?

— Наистина, Аш.

Аш избърса чело и се тръшна на един привидно свободен фотьойл, ала тутакси подскочи и зачервен извади изпод себе си кожен калпак с пера, украсен с широка алена лента.

— Пардон, господине, и това ли ще сложите?

— То ме краси, Аш.

Човечето пак си почеса носа.

— Ще ви се смеят, господине.

Кули с интерес примигна към дебеланкото.

— Кажете, Аш, често ли гледате Шекспирови пиеси?

— Ами… не много често, господине.

Кули вдигна юмрук сякаш искаше да го стовари връз червендалестото човече.

— Това е историческа драма, Аш! Смеят се само идиотите. Ясно ли е?

Аш хвърли още веднъж поглед върху полусмачкания калпак, след което, примирен с всичко, сви рамене.

— Ясно, господине — поразмишлява малко, после умислено се втренчи в огледалото. — Защо го правите, господине?

В ръката на Кули четката, която междувременно пак бе взел замря.

— Ами… заради Ронълд.

— Къде е той?

— На уикенд.

— Пак… такова…?

Кули тъжно кимна.

— Пак, Аш.

— Не искам да се намесвам в личния ви живот, господине — триеше си носа малкият, — ама ми се струва, че вие прекалено… как да ви кажа…

— Много съм мек с него?

— И така може да се каже, господине!

— Ама той е по-млад!

— С цели пет минути, господине!

— Въпреки това. Той ми е брат. И аз…

— Сигурен ли сте, че няма да стане някой гаф?

— Притеснявате ли се, Аш?

— Щях да се притесня само ако се наложеше да сложа тая шапка.

— Не се притеснявайте. Я имам, я нямам двайсет изречения и после можем да вървим на майната си. Да не мислите, че иначе щях да се съглася? Можете ли да си ме представите като Ромео?

Кули никога не узна какво може и какво не може да си представи Аш, защото в този момент се обади един мек и мамещ женски глас, придружен със звуци на пиано.

— Трето предупреждение. След три минути се вдига завесата… Моля…

— Кога е вашият ред, господине? — поинтересува се Аш. — Защото ако е в началото…

— Добре ще е, ако разберете — каза Кули и наперено накриви калпака. Затвори очи и като заучен урок взе да си мърмори: — Тръгвам по коридора, след девет крачки вляво има стълба, но не се качвам по нея, а вървя нататък покрай огледалата…

Продължаваше да мърмори, когато Аш затвори вратата зад себе си.

Щом хлопна вратата, Кули спря и изтри чело. Напразно се опитваше да е спокоен, все по-често го избиваха капки пот. Пресвети Божичко, как можа да е такъв глупак и да се остави да го подлъжат! На Ронълд това му беше стотната най, ама най-сериозна любов, и само от него зависело дали ще излезе от нея нещо. Сега през този уикенд трябваше да се реши всичко. Няма ли уикенд, няма щастие, а няма ли щастие, тогава всичкото кучета го яли! За щастието обаче е необходимо някой да поеме ролята на клетия първи благородник. И кой да бъде този някой освен той, Уолтър Кули. Ронълд твърдеше, че си приличат като две капки вода. Първият благородник няма повече от двайсет изречения, само трябва да стои до втория благородник в ъгъла, с добър изглед към суфльорската будка. Единствено суфльорът знае колко е часът и така подсказва, че може даже и да не се научат тези двайсет изречения!

Кули отчаяно поклати глава. Чувстваше как го обхваща панически ужас, дори и изреченията да са само двайсет, дори и суфльорът да е толерантен. Да застане на осветената сцена пред цяла зала с хора с този калпак с пера и панделки, с ботуши над коленете, с които един дявол знае как са вървели в средновековието! Господи, как беше? „О, скръбна сцена! Мисля, сър…“ И то аз, да му се не видяло… Погледна към портрета на кралицата на стената и се удиви как Нейно величество разтегля устни в снизходителна усмивка.

— Ще се побъркам — рече Кули примирено. — Спор няма.

Седна отново пред огледалото, щеше му се крещейки да си изтрие целия грим. Ронълд прекарва петстотната си брачна нощ, а той… Зарови лице в дланите си и се опита да диша дълбоко, за да пропъди бавно обземащата го паника.

Спокойно, Кули, спокойно!

Вратата изскърца, отвори се, после се затвори.

— Само не ми казвайте, че веднага трябва да тръгна. Знаете, че сам абсолютно спокоен, но още десет минути ми липсват, за да достигна до състояние на пълна концентрация. Положението…

Запъна се и спря. Не виждаше нищо, чуваше само поскърцването на приближаващите се стъпки и някакво бързо прокобно шумолене във въздуха. Както когато оня тип на пристанището натисна главата му в пясъка и на лунната светлина проблесна отвореният бръснач…

Отмести ръце от очите си и погледна в огледалото.

Непознат висок строен млад мъж стоеше зад него с разтворени ръце и разперени пръсти и доволно се усмихваше.

Компютър да имаше вместо мозък, нямаше да мисли по-бързо. Практиката през последните десетилетия бе натрупала толкова информация в мозъчните му клетки, че дори изчислителна машина с голям капацитет трудно би я поела.

И тези измъчени с море от информация клетки сега до една ревяха, виеха и крещяха: Внимание, Кули, този тип иска да те удуши!

Уолтър Кули не се двоуми дали да послуша предупреждението на ужасените си мозъчни клетки. С едно-единствено леко, но светкавично бързо движение на петата си повдигна във въздуха тежкия фотьойл, на който седеше, хвана го и с всички сили го запрати към непознатия тип.

Ако го видеше някогашният му командир, доволно щеше да потрие длани. Тежкият стол самоуверено летеше към главата на русия, цинично усмихнат тип.

И тогава отново див ужас обзе Уолтър Кули. Господи! Какво направих! Ами ако това е дежурният…

Фотьойлът спря във въздуха на няколко милиметра от лицето на типа, сякаш го бяха залепили. Оня протегна ръка и го сложи на земята.

Тежкият стол леко проскърца върху протрития килим.

— Седнете, мистър Кули!

Непознатият се усмихваше с почти приятелска, но твърда заповедна усмивка. Имаше хубаво и съразмерно лице, като че ли с прекалено правилни черти. Сякаш беше излязъл от страницата на някое модно или рекламно списание.

— Кой сте вие? Дежурният ли?

— Седнете, мистър Кули!

Гласът му бе все така приятелски, но обръщението сякаш бе с една нотка по-решително.

Уолтър Кули си мислеше, че само да протегне ръка — на облегалката на другото кресло е сакото му с един „Смит енд Уесон“ 38-и калибър в джоба и ще го вземе…!

— Кой сте вие? Ако не ми кажете, тогава аз…

Пристъпи напред и застана точно пред носа на русия тип. Със задоволство установи, че са приблизително еднакво високи и че е доста по-мускулест от другия. Въпреки оня трик…

— Какво искате от мен? — запита сърдито. — Това е гримьорна, ако не знаете. На вратата е написано, че…

С неизменната си непоносима и надменна усмивка русият тип протегна ръка едва забележимо и хвана китката му. Тогава Кули почувства това, което рядко бе усещал в неговия разнообразен живот. Ръката му сякаш бе притисната от стоманени обръчи. Извика и се опита да се отскубне от безпощадно силната ръка на непознатия. Отново капки пот избиха по челото му, но те вече нямаха нищо общо със сценичната треска.

Когато дойде на себе си, седеше в креслото. Непознатият пусна китката му.

— Моля ви, останете седнал, мистър Кули!

Уолтър Кули разтри ръката си и крадешком я погледна. Не видя наранявания, което някак го успокои. Все пак не му се щеше наново да установи връзка със стоманенотвърдата ръка на младежа.

— Казвам се Стив, мистър Кули. Дойдох, за да ви взема със себе си.

— Мен? Вие сте луд, добри човече!

Непознатият със задоволство огледа атлетичния ръст на първия благородник. После неочаквано с непроследима с просто око бързина вдигна ръка. Кули можеше да се закълне, че в единия миг ръката беше още на коленете му, а в другия — вече във въздуха. Сочеше право в кралицата.

— Виждате ли картината, мистър Кули?

— Как, по дяволите, да не я виждам, но не разбирам какво общо има. Аз…

— Гледайте внимателно!

Кули млъкна, какво друго му оставаше? Но за гледане нищо особено не видя. Няколко секунди по-късно обаче забеляза как около врата на кралицата картината започна да се оцветява и да се размазва в синкаво петно, голямо колкото юмрук. Можеше да се закълне, че петното се разлива върху хартията, а не върху стъклото, което я предпазва.

— Какво, по дяволите, е това? — понечи да тръгне към картината, но непознатият предупредително вдигна показалец.

— Останете на мястото си, моля. Що се отнася до въпроса ви, това е отрова. За няколко секунди попива и за няколко минути унищожава жертвата. Изстрелях я от пръста си, мистър Кули…

Уолтър Кули вече сто на сто беше сигурен, че има работа с луд. В театъра се беше вмъкнал опасен луд и както изглеждаше, го беше взел за заложник. Това с отровата може и да е блъф, но може и да не е. В крайна сметка може и да е докопал някаква отрова от някой изследователски институт, както и съответното оръжие.

Направи усилие да овладее треперенето на гласа си.

— Какво искате от мен?

Непознатият сякаш въобще не чу въпроса.

— Изстрелях я от пръста си, с неколкостотин атмосфери. Мина през стъклото, ако желаете, можете да видите, макар че… по-добре да ми повярвате. Достатъчно е да мръдна с пръст и вие ще сте мъртъв, Кули.

Мистър Кули усети как окото му се премрежи от потта, която се стичаше по челото му.

— Какво искате от мен?

— За кратък период от време искам да ви помоля за вашата помощ.

— Помощ?

— Бих казал, че имаме нужда от вас като артист. Или може би като педагог. Трябва да обучите една трупа. Става дума за кратко време и, естествено, не безплатно. Щедро ще възнаградим труда ви.

Гърлото на Кули пресъхна.

— Ама аз… аз не…

— Познаваме ви добре, мистър Кули. Вие сте човекът, който ни трябва.

„Господи! — мислеше Кули. — Господи!“

— Повече не мога да ви кажа — усмихна се непознатият, — когато му дойде времето, ще узнаете всичко. Бих желал да приемете работата.

— А ако кажа не?

Русият тип погледна към портрета на кралицата и многозначително се усмихна.

— Кога ще трябва?

— Сега. Веднага.

— Това е невъзможно — пребледня Кули. — Аз имам тук представление. Аз съм първият благородник.

— Веднага.

— Нали ви казвам, че…

Вратата се блъсна и през нея се втурна Аш. Кули искаше да се хвърли към пистолета си, но усети как стоманенотвърдите пръсти отново се сплитат около китката му. Извънземната сила го принуди да остане седнал.

— По дяволите, господине — Аш беше побеснял и се изсипа насред стаята. — Това е кочина, а не театър. Вие сте след десет минути, но ако не бях тръгнал след дежурния…

Чак тогава забеляза, че Кули не е сам.

Няколко стотни от секундата по-късно усети, че нещо в стаята не е наред.

Лицето му стана още по-червено и той се извъртя, за да се втурне в атака. Кули видя само, че непознатият насочи показалеца на свободната си ръка към Аш. И този път не успя да проследи с очи как русият тип вдигна ръката си.

— Неее! — сам се учуди на себе си, че крещи така отчаяно. — Неее!

— Кой е този?

— Аш — простена Кули. — Не го закачайте! Ако му направите нещо, по-скоро ще пукна, но няма да дойда с вас… Ако ще да се пръснете!

Лудият тип пусна ръката му.

— И той ли е артист?

Аш тъкмо щеше да отвори уста, но Кули така го погледна, че думите заседнаха в гърлото му.

— Какъв друг може да бъде?

— Сега защо не играе?

— Няма роля в тази пиеса. Той е най-добрият ми приятел. Ако го убиете…

Очите на Аш се опулиха от ужас.

— Какво?

— Млъкни Аш и не питай нищо — изрече Кули толкова бързо, че дъхът му спря. — Не… питай! По-късно всичко ще ти кажа. Кралицата…

Аш светкавично насочи погледа си към портрета. Кули нямаше представа какво е схванал от видяното, ала вярваше в рутината на Аш.

— Е, всичко е наред — рече русият и сви рамене. — И той може да дойде с нас. Можем да тръгваме.

Кули се огледа от горе до долу и поклати глава.

— В този маскараден вид?

— В този, мистър Кули!

— Нека поне портфейла да взема със себе си!

С бавни, добре видими движения протегна ръка към сакото си. Русият го наблюдаваше. После с невероятна бързина, за проследяването на която човешкото око едва ли е способно, обърна глава към Аш.

Сега беше редът на Кули. И макар че далеч не можеше да се мери по бързина с другия, мобилизира цялата си ловкост, напипа 38-калибровия и го пъхна в бухлатите си гащи. Когато русият го погледна, в ръката му беше само портмонето.

Едва пет минути преди излизането на сцената дежурният забеляза, че първият благородник се е изпарил. Две минути го търсиха, след което режисьорът с невероятно присъствие на духа го замени в ролята. Прилепен зад кулисите, каза набързо думите на първия благородник, а през това време вторият благородник, облегнат на едно дърво от декора играеше ролята си, създавайки впечатление, че партньорът му се крие в короната на сенчестото дърво.

Излезлите на другия ден театрални критики единодушно изтъкваха новаторската режисура, като хвалеха режисьора, задето смело е скъсал със закостенелите традиции и е настанил първия благородник сред клоните на едно дърво.

Кули беше видян за последен път от портиера да напуска театъра, придружен от непознат пълничък тип и от висок, рус, аристократично усмихващ се младеж.

За това, естествено, вестниците не писаха.

Блуменуил, щата Минесота Институт по криминална психология. 29 май.

Този ден Джуди Максуел особено ненавиждаше работата си. Нахлуващият през отворения прозорец приятно топъл въздух подтикваше към всичко друго, само не и към работа. Закъснялата пролет сякаш искаше да възмезди блуменуилци за горчивините от дългата зима; с едно-единствено движение на вълшебната си пръчица покри града с цветя. През прозореца надничаха липи; по клоните чуруликаха птици, а някъде сред бухналите в цвят храсти с цяло гърло се дереше един луд.

Джуди Максуел въздъхна дълбоко и затвори прозореца. Отпусна се зад бюрото си и с нечовешко усилие си наложи да вземе в ръце следващото досие. Разлисти го, разгледа снимката на тип с усмивка на пор, разтри очи и натисна скритото под плота на масата копче на звънеца.

Старият познайник на Джуди, дебелият сержант, подаде глава.

— Как сте, Джуди?

— Долу-горе. Кого ми доведохте, сержант?

— Лисицата. Познавате ли го?

— Само съм чувала.

— Внимавайте с него. Като змиорка е. Човек си мисли, че му е притиснал гръкляна, а после хоп — изхлузи ти се между пръстите.

— Тя, змиорката, няма и гръклян — усмихна се Джуди.

— Все пак внимавайте! Бих се учудил, ако успеете да го притиснете. От години никой не е успял.

— Само ми го пратете, сержант.

Джуди Максуел наблюдаваше с интерес как рижавият тип със сипаничаво лице се промъкна в стаята. Никой не е получавал от приятелите си по-подходящ прякор от него.

Рижавият изведнъж спря и за миг промени ролята си. Хитрата усмивчица замръзна на лицето му, като съзря Джуди с нейния аристократичен вид. Много неща бе очаквал, само това не — сексбомба на другия край на масата.

Джуди следеше със задоволство ефекта и веднага се хвърли в атака.

— Име?

— Торнтон, т. е…. такова… Лисица.

Джуди стана, за да може фигурата й да изпъкне още повече в бомбардираната от пролетни светлини стая. Изпъчи гърди, почти докосна с тях превития от другата страна на масата заподозрян.

— Признаваш ли, Лисицо?

Рижавият тип изтри капчиците по челото си.

— Какво за Бога да призная?

— Обир, кражба на картини, да изброявам ли?

Лисичата муцуна бавно се съвземаше.

„Първокласна мацка — помисли си, — ала грешат, ако си мислят, че могат да ме притиснат с нея. Стара пушка съм аз…“

Джуди седна отново и даде знак на рижавия, че и той може да седне. Лисицата приседна на крайчеца на предложения стол.

— Значи признавате?

— Аха! — простена оня с облекчение и усети как се стопява напрежението му, предизвикано от изненадата. — Как няма да призная. Хванаха ме на място…

— Имате ли да прибавите нещо към признанията си, мистър…?

— Наричайте ме просто Лисица — каза рижавият вече облекчено захилен.

Джуди се хвана на играта. Знаеше, отстъпи ли в малките неща, понякога големите се уреждат наготово.

— Окей. Значи мистър Лисица. Хванали са ви в една вила, тъкмо когато сте опитвали да разбиете сейфа.

— Дума да не става! — протестира дребният и извади цигара от джоба си. — Може ли да запаля? Хванаха ме не като отварях сейфа, а когато исках да задигна картината „Къпещата се Мадона“. Страшно готина картина! Виждали ли сте я вече, докторке?

Джуди посочи към разхвърляните вече пред нея книжа.

— Тук е репродукцията й. Не е лоша. Струва поне един милион.

Лисицата се усмихна сладко.

— Не знам. Цената не ме интересуваше.

— Не? Тогава защо искахте да я откраднете? За да си я гледате у дома?

— Повярвайте ми, имах намерение да я върна — уверяваше я Лисицата и сключи длани. — Няма ли кой да ми повярва?

— Искали сте да я върнете? Картината ли? Ами тогава защо…?

— Исках да й нарисувам гащи.

— Защо ще й нарисувате гащи на „Къпещата се Мадона“, Лисицо?

— Защото няма. Вие имате ли?

Джуди се изчерви. Още повече, че очите на Лисицата пръскаха невинни лъчи из въздуха.

— Това не ви интересува! — избухна, после се засрами. Господи! Та нали още в първата минута го бе извадила от равновесие? Ако не е луд, голям артист можеше да излезе от него. Дума да няма.

— Джо каза да й нарисувам гащи — уверяваше я Лисицата. — Пак тоя Джо. Пак ме намери.

Джуди пое дълбоко въздух, после се разрови в разхвърляните под носа й книжа.

— Значи Джо, добрият стар Джо. Къде го срещнахте за последен път?

— Ами… като че ли в Ню Йорк?

— Тогава какво ви каза?

— Да задигна тая, голата танцьорка от музея. Ама нали знаете?

— Какво още каза?

— Да й нарисувам гащи.

— Друго?

— Само гащи.

— Не това ви питах. Какво друго трябваше да направите?

— Щях да я върна в музея.

— Така както си е?

— С гащите, разбира се.

— Значи не сте искали да я откраднете?

— Аз? И през ум не ми е минало. Исках само да я облека. Джо каза, че без гащи не е морално — изпъна се на стола и втренчи поглед. — Произхождам от старо пуританско семейство.

Джуди въздъхна и погледна през прозореца. По клоните се гонеха косове, радвайки се на пролетта.

— Окей, Лисицо. Да поговорим за Джо. Сега къде е?

— Върна се. А бях го оставил в Ню Йорк. Там ми казаха, че никога повече няма да ме намери. Ама ме намери.

Почука с юмрук по главата си.

— Тук ли си, Джо?

Джуди гледаше към главата на Лисицата сякаш очакваше от ухото му да изпълзи педя човек и с елегантен поклон да се представи: Аз съм Джо, госпожице…

— Кога се появи Джо?

— Преди около три дни. В музея.

— Защо отидохте в музея?

— Обожавам картините.

— По-нататък!

— Ами… гледах ги. Стоях точно пред „Къпещата се Мадона“, когато Джо се обади. Тук съм, Лисицо, каза ми, дойдох. Дойдох да ти помогна. Трябва да облечеш мацето, защото така не е морално.

— Лисицо, знаеш ли кой е Джо?

Рижият кротко кимна.

— Знам. Бях на сеанс. Масата се завъртя и Джо взе да чука.

Живял е в двора на кралица Виктория и… трябва да е бил нещо като придворен. Задължението му било да обува чорапи на краката на пианото и да облича статуите. Казва, че така трябва да бъде и че което става днеска, не е добро.

Джуди се усмихваше. Тя бръкна в купчината книжа и измъкна оттам една снимка. С такъв замах я тръшна пред Лисицата, че дребният тип подскочи.

— Вижте, Лисицо! — изкрещя му Джуди. — Това какво е? Отговаряйте веднага!

— Лисицата погледна ужасено античната мъжка статуя без ръце и сви рамене.

— Откъде да знам! Ветеран от войната.

— Нещо не ви ли подтиква да го облечете? Какво казва по въпроса Джо?

Лисицата остана с равнодушен вид.

— Нищо. Джо не се интересува от пишки. Толкова се е променил от времето на кралица Виктория.

Вратата изскърца и бавно се отвори. Джуди Максуел погледна бавно към новодошлия.

— Вас пък кой ви пусна тук, за Бога?! Сержант! Къде сте, сержант?! Точно когато трябва, той потъва вдън земя! Не виждате ли, че тук протича следствие. Къде е сержантът?

Непознатият бе млад мъж с гълъбовосив костюм, правилните му черти преливаха в мека усмивка.

— Като че ли седи вън в коридора.

Лисицата изведнъж се изпълни с лошо предчувствие. Невероятните му познания за човешкия характер и опита, натрупани в резултат на неговата работа в продължение на няколко десетилетия в престъпния свят, го предупредиха, че нещо не е наред около този симпатичен младеж. Напомняше на онези млади английски господа, които, подсвирквайки си леко, кълцат на парчета телата на убитите си братовчеди, съпруги, тъщи и после старателно ги редят в грамадния куфар, който още чичото, пенсиониран колониален полковник от отдавна изчезналата световна империя, е оставил на тавана.

Бавно вдигна глава и се вгледа в сивите очи на непознатия. После, без никой да забележи, спусна чак до китката си острия като бръснач нож, който криеше в хастара на ръкава на палтото си.

Сега Джуди Максуел загуби търпение. Този тип вече й беше в ръцете. Така мечтаният успех беше под носа й изведнъж да се появи тоя идиот със стеснителна усмивка и всичко да провали!

Като котка, която точи нокти и е готова да дращи, скочи към русия и завря лице в лицето му.

— Измитайте се, докато не съм ви сритала в главата! И само да ви видя още веднъж край стаята си…!

Джуди Максуел въобще не блъфираше, когато спомена за ритници в главата.

От години беше гордостта на Блуменуил, колекцията си от медали множеше като член на отбора на Минесота по кик-бокс. Последния път изтри от картата тъкмо една от амазонките на Лос Анжелис, която, както и да гледаме, беше с двайсетина килограма по-тежка от нея.

Русият, чиято усмивка бе като от реклама на паста за зъби, сякаш въобще не чу заплахата. Какво ти! В погледа му сякаш просветна подигравателна усмивка.

Джуди Максуел сега вече не само загуби търпението си, но направо й причерня. Изрева като корабна сирена в мъгла и връхлетя върху нежелания посетител. Искаше да го фрасне веднъж рутинно в мутрата, да се обърне и със свойствено движение да го ритне в челото.

Лисицата тихичко взе да се моли. Никак не беше сигурен кой ще излезе победител в случай, че се стигне до двубой между него и тази дяволска хлапачка, дори да му се притече на помощ вълшебният халиф. Има ли възможност, трябва да се избягва физическата разправа с тази налудничава гъска.

Ударът на Джуди Максуел обаче не докосна чужденеца. Какво се случи, никой не би могъл да каже точно, даже и Лисицата, Макар че така внимаваше, че очите му щяха да изтекат.

Видя само, че неканеният посетител държи ръка пред лицето си — как е успял за толкова кратко време като с магия да я сложи там, да пукне, сам не знае — и увива пръсти около китката на обезумялата амазонка. В следващия миг Джуди се смрази, изпищя и се строполи на пода. Този писък обаче не беше вече вой на нападащ тигър, а жалкото скимтене на цапардосан в главата заек.

На Лисицата му се повдигна, като видя как мускулестата амазонка коленичи на земята пред краката на русия тип и запритваря очи от болка.

Макар че онзи не правеше нищо. Нито напън, нито задъхване, нито заплахи: даже не се беше зачервил. С уморена и вяла усмивка държеше китката на момичето. Леко, сякаш й мереше пулса.

— Ох! — стенеше момичето. — Пуснете ме… Боли!

— Вие се нахвърлихте — рече мъжът с безстрастен и равен глас.

— По дяволите… пуснете ме!

Чужденецът се подчини. Докато Лисицата се окопити, и двете му ръце бяха в джобовете, сякаш въобще не ги беше вадил оттам.

Лисицата тогава за пръв път си помисли, че го хипнотизират. Мамицата му мръсна! Как не се сети… Ясно е, че само го разиграват и чакат да се включи и той. Има да чакат!

Пусна обратно ножа на мястото му сред дебелата вата и със скръстени на гърдите ръце с интерес наблюдаваше необичайната сцена.

На момичето и през ум не му минаваше да се примири с поражението. Едва се надигна от земята и отново се хвърли в атака. Беше решила, че, щом не е успяла с ръка, ще опита с крак.

Ала този ден й бе писано да не успее и с крак. Чужденецът даже не си отмести главата. Направи нещо друго, ала какво — остана вечна тайна. На Лисицата слюнка му потече от устата, така се беше съсредоточил, и пак не забеляза нищо.

Видя само — като краен резултат, — че момичето пак е коленичило на земята пред обувките на типа и русият засмян рекламен мъж я държи за китката. А амазонката пак го моли да я пусне, защото много я боли.

Лисицата помисли за миг, че може би все пак не го правят за пред него и навярно ще е добре да измъкне ножа си изпод ватата, но вече беше късно. Русият хвана момичето за лакътя и го заведе до стола.

— Седнете!

Гласът му прозвуча меко, почти умоляващо. Момичето се строполи върху стола. А Лисицата размисляше: защо звучи така чуждо този глас? Ако беше по-образован, навярно щеше да разбере, че в него бучи музиката на сферите, така че единственото, което си помисли, бе, че чува сублимиралата в звук самоувереност.

— Какво искате от мен? — прошепна момичето, прибирайки чинно краката си.

Лисицата заряза философстването и тъжно установи, че момичето пак се готви да нападне. Изпъва крака и се опитва да се хвърли към корема на усмихващия се пред нея симпатяга.

Русият тип вдигна показалец.

— Недейте! Моля ви, недейте!

Момичето потръпна и мускулите й се отпуснаха.

— Кой сте вие, за Бога!

Този въпрос и Лисицата можеше да го зададе. Вече беше наясно, че сцената не се разиграва заради него, пред очите му ставаше нещо, но представа нямаше какво. С изтънчените си сетива усети даже, че това, което ставаше, можеше да повлияе и на неговата по-нататъшна съдба. И то не по какъв да е начин.

Лисицата се усмихваше кротко и пак си опита да пусне ножа до китката си. Напразно го клатеше обаче отчаяно, ножът се беше забил във ватата и за нищо на света не искаше да изпадне оттам. Продължи да си разклаща ръката, докато не забеляза, че непознатият го наблюдава. Тогава започна да клати и другата си ръка сякаш трепери от страх.

— Вие кой сте?

Тъй като въпросът бе насочен определено към него, Лисицата преустанови треперенето и придаде съсредоточен вид на лицето си.

— Аз ли?

Изчака чужденецът да продължи да разпитва, но той не попита нищо. Няколко секунди го гледа замислено, след което с бързи стъпки се отдалечи от момичето. Докато Лисицата се усети, оня тип стоеше вече до парното и разглеждаше радиатора сякаш виждаше за първи път в живота си подобно нещо. Момичето се стегна и като че ли се понадигна от стола. Лисицата с ловко и решително движение освободи ножа си от ватата.

През това време рекламата на паста за зъби въртеше главата си ту към радиатора, ту към тях. Все едно, че гледаха анимационен филм. Въртеше се с такава бързина, като че ли нямаше кости на врата си.

В следващия миг Лисицата изкрещя с ужасено, и от рязкото движение, с което закри лице с ръцете си, ножът послушно се върна обратно в скривалището си. Момичето дишаше тежко и потреперваше, сякаш пред очите й се редяха картини от отвратителен филм.

Що се отнася до филма, на Лисицата наистина му се струваше, че против волята си е попаднал в кино, където по екрана се менят фантастични сцени. Защото русият, както въртеше главата си напред-назад като помпа, само че сто хиляди пъти по-бързо, се протегна към дебелия железен радиатор и с два пръста извади едното му ребро. Радиаторът пращеше и пукаше, докато се освобождаваха дебелите заварки по шевовете. Лека воня и мирис на ръждив железен прах изпълниха стаята. Няколко жълтеникави парченца воден камък се търкулнаха пред обувките му.

Типът не продума, само се усмихваше. Сега вече, обърнат изцяло към тях, вдигна на височината на гърдите си дебелото и дяволски тежко ребро и без каквото и да било видимо усилие, го изви. Твърдото желязо поизпука-поизпука, след което шумно се скъса на две.

На Лисицата му идеше пак да изкрещи, но навреме се отказа. Отде да знае дали този урод не се дразни от крясъци? Току-виж стоварил на главата му някое парче желязо.?!

Русият дангалак обаче не се интересуваше от такива неща. Щом реброто от радиатора се строши в ръцете му, наведе се и остави парчетата на земята. Потри лице и с дискретна усмивка се обърна към Лисицата.

— Какво попитахте?

Лисицата се усмихна и заклати глава.

— Аз? Нищо. Абсолютно…

— Кой сте вие?

— Наричат ме Лисица.

— Аха. Какво сте направил?

— Нищо. Станала е грешка. Така се случи, че…

Лисицата преглътна и трескаво си заблъска главата как да продължи. През това време чужденецът с едно-единствено движение застана от другата страна на масата, до Джуди, и взе досието на Лисицата. Вдигна го на височината на очите си и го загледа неподвижно. Джуди можеше да се закълне, че, докато четеше, клепачите му не трепнаха. Бе се концентрирал в една-единствена точка и момичето никак не можеше да си представи как някой е в състояние да чете, без да си мърда очите. А той четеше, в това нямаше никакво съмнение.

Русият остави купчината книжа на масата.

— Мис Максуел, имаме нужда от вас. Бих желал да дойдете с мен.

— Да не сте се побъркал! Къде?

— Работя за една компания, мис Максуел, която… експериментира върху непознато досега устройство. Имаме нужда от вас. Моля ви, елате с мен.

Джуди Максуел смени тактиката си.

— Окей. Окей. Нямам нищо против. Ще отидем на горния етаж да се разберем с началника ми. Сигурно ще ме пусне, щом работата е толкова важна.

Русият се усмихна меко.

— Веднага трябва да тръгнем, госпожице. Достатъчно време загубихме. Началниците ви своевременно ще бъдат осведомени за всичко.

Джуди присви очи.

— И ако кажа не?

Русият все така се усмихваше.

— За най-голямо съжаление ще бъда принуден да ви убия.

— Ако се оставя!

Гласът й би трябвало да звучи твърдо, но от устата й излезе само неуверено стенание.

Русият не каза нищо, само протегна ръка. Насочи показалеца си към ръждивото ребро на радиатора, после смигна на Лисицата. Преди още крадецът на картини да успее да отвърне на приятелската на вид закачка, нещо като че ли проблесна около нокътя на показалеца на непознатия. Момичето тихо изписка, Лисицата изхриптя, реброто от радиатора се изви като котка, която очаква да я погалят, изпусна няколко мехура във въздуха и изчезна в нищото.

Русият отпусна пръста си и сложи ръце на кръста.

— Най-силната позната до днес киселина на света. Също ние я експериментираме. Само една капка е достатъчна, за да изчезне цял слон. При това без никаква следа, най-много за кратко време да остане някаква неприятна миризма след него. Е?

Джуди все по-малко се надяваше, че вратата ще се отвори и ще влезе сержантът.

— Е?

— Окей — изрече с пресъхнало гърло. — Ако обещаете, че ще ме върнете обратно…

— Ей! — изхърка ужасено Лисицата и най-вече с лошо предчувствие. — С мен какво ще стане?

Русият рекламен тип завъртя глава.

— Тъкмо обмислям. Жалко, че този Джо в главата ви…

Лисицата се подчиняваше единствено на инстинктите си. Не можеше да обясни защо, но усети, че, ако не се откаже от Джо, смъртта му е сигурна. Тоя луд ненормалник ще му капне една капка от оная киселина и така ще си отлети от стаята, яхнал топлия вятър. Вече плюеше на това, че евентуално могат да го измамят и да му измъкнат по този начин признание! Обиграният му нос усети, че не само той е в голяма беда, а и смахнатата кокошка, дето забърка цялата каша. За какъв дявол й беше да го призовава точно на днешния ден?

— Няма никакъв Джо — каза решително, — измислям си го.

Русият закима недоверчиво.

— Сериозно? А пък са ви повярвали и отлични психиатри.

— Успях да ги излъжа.

— Че как пък успяхте?

Лисицата дори и сега, на ръба на поражението, не можа да се отрече от себе си. Очите му заискряха гордо.

— Успях да ги метна. Мога да метна всеки психолог, да не говорим за детекторите на лъжата.

— Как го правите?

Лисицата вдигна рамене.

— Дарба и постоянни упражнения. Това е най-важният закон за артистите.

Русият кимна и се облегна на масата.

— Добре, Лисицо. Ще ви взема със себе си. И моля ви, не забравяйте, че всеки момент мога да ви капна от киселината. Само една капчица е достатъчна за пълното ви унищожаване. Задачата ми е да ви отведа някъде, но, ако се появят сериозни препятствия… трябва да ви унищожа… както и себе си. Ако само с жест се опитате да осведомите някого, че нещо не е наред… подписвате смъртните си присъди. Не забравяйте: аз забелязвам всичко!

Всичко едва ли — надяваше се Лисицата, и докато ставаше от стола, пусна обратно ножа сред ватата. — Чак пък всичко…

 

Барселона. 29 май

На Лопес Еспиноза му вървеше добре в играта тази задушна вечер в края на май. Вече бе обрал до шушка трима будали и беше почти готов с опоскването и на четвъртия. Коста, личният му помощник и доставчик, неколкократно отиваше до него и вдигаше вежди, за да се поинтересува няма ли нужда от помощ, но Лопес бе съвсем сигурен в работата си. Дори не трябваше да внимава кой знае колко: Преди малко, като сменяше дамата купа, тя едва не падна под масата, ама бунаците така и не забелязаха.

Лопес Еспиноза работеше според древни правила. Оставяше противникът да спечели някоя и друга ръка, даже и с по-голяма сума, рискувайки до го зареже и да вдигне платна във вечерната дрезгавина. Ала тъй като добре познаваше психиката на картоиграча, знаеше, че тази вероятност едва ли можеше да се изрази в проценти. Навярно един на десет хиляди има толкоз душевна сила, че да стане тъкмо когато изглежда, че богинята Фортуна бавно обръща към него сияйното си лице.

Две качества правеха Еспиноза велик: сръчността на ръцете му и силата, с която овладяваше страстите си. Изражението му бе еднакво безизразно и когато виждаше,че има фул още при раздаването, и когато по-малкият му брат му съобщи, че баща му е убил майка му в съседната стая, а после се е обесил.

По всичко изглеждаше, че играта скоро ще свърши. Парите на злощастните леваци бяха на привършване и Еспиноза реши да не протака повече нещата. Още едно раздаване, ще ги обере до последната пара и край, Иисусе. Ще слезе на партера и ще пийне една чаша червено вино. Повече не, само една чашка. Пукната пара не струва покерджия, пълен с алкохол. Картоиграчът е като артист. Има нужда от бистра глава и сигурна ръка.

Обраните тъкмо се изметоха и на хоризонта се появи нова банда. Коста ги водеше към него и междувременно не млъкваше нито за миг. Плещеше като кречетало така, че от главите на бунаците се вдигаше пушилка.

Лопес преглътна и си помисли за чашата с червено вино. После, предавайки се, взе да върти картите в ръце.

С шумно старание Коста насочваше будалите все по-близо. Лопес Еспиноза знаеше наизуст репертоара на Коста и се стараеше да изключи слуха си, за да не се очертае по лицето му отвращението.

— Последният път пак го обраха — чу той първия вариант на типовия текст. — Един моряк. Облекчи джоба му със сто хиляди пезети. Вече не е, какъвто беше… Може да се одруса. Гледайте мен как го правя! Ако ми дадете десет долара, ще ви удвоя парите. След пет минути ще ви върна двайсет. Какво ще кажете? Загубя ли, ваш е златният ми пръстен. Ще стане ли пазарлъкът, сеньор?

Коста се опитваше да върже един американец с шарена риза. По всяка вероятност беше от западния бряг, защото съвсем поносимо говореше испански. След дълги уговорки най-сетне се съгласи на сделката.

След което всичко тръгна според сценария: В първата ръка Коста загуби пет долара. Американецът с шарената риза тъжно завъртя глава, изсъска ядосано на жена си и с нескрита страст загледа масивния неколкостотин доларов златен пръстен на Коста.

Във втората ръка Коста си спечели обратно петте долара, а на третата състоянието му се качи на двайсет. Тогава Коста стана, благодари за играта и върна двайсетте доларчета на американеца.

Докато оня с шарената риза под напора на жена си кисело пъхна в ръката на Коста смачкана еднодоларова банкнота, Лопес с умерен глас, но с букет от отбрани изрази проклинаше. Споменаваше най-вече майката на Коста, която се е оставила да й набутат такъв непрокопсаник, дето напуска играта, когато печели.

Коста не обърна внимание на разгневения Лопес, само се хилеше, готов да си тръгне. Не пропусна да целуне ръка на Баба Яга, съпругата на оня с шарената риза, и й се захили така секси, че оная върлина с дрънчащите кокали лъсна срещу него протезите си в разтапяща усмивка.

Сега пък шарената риза не искаше да си тръгва. Настояваше да играят още, щом печелят. Очуканият и с безизразно лице Лопес изглеждаше лесна плячка. Американецът може да си е помислил даже, че е пиян.

На Лопес Еспиноза му бе достатъчен половин час, за да ошушка американеца, а после Коста го натика в едно такси заедно с ревящата и сипеща закани върлина. Таксиметровият шофьор си знаеше работата. Поне четири пъти ги прекара през целия град, докато спрат пред полицията.

Зазоряваше, когато съненият лейтенант от полицията приключи със съставянето на протокола. Прозина се широко, извини се и ги осведоми, че пак трябва да вземат такси, ако искат да сварят тръгващия в зори туристически кораб.

Когато американците се отдалечиха, сипейки проклятия, разтри със задоволство врата си.

И тази вечер припечели петдесет долара.

Когато таксито отведе американците, Лопес Еспиноза искаше да приключи, но Коста доведе още двама германци. На по-високия брадат немец картите от време на време му падаха от ръцете, по-дребният имаше бирено коремче и силно хълцаше, Лопес беше сигурен, че дори не вижда какво има в ръцете си.

Тъкмо прибираше последните им марки, когато един висок рус тип заговори насреща му. Лопес Еспиноза вдигна очи и с учудване забеляза, че Коста не е наблизо. Как по дяволите е попаднал тук без Коста?

Непознатият се усмихна с мека, елегантна и въпреки това неприятна усмивка.

— Може ли да се включа?

Еспиноза не отговори веднага. Няма по-отвратителна гледка от алчен картоиграч. Като остарее, тогава ще тича след дребните грошове.

Спечели и последните марки на германците, изчака, докато се отдалечат, клатушкайки се и с доволен кикот, и прехвърли между пръстите си тестето с карти. Сякаш случайно вдигна глава и се вгледа в лицето на чужденеца. Русият елегантен тип гледаше тестето с ангелска усмивка, сякаш броеше картите.

— Може ли да се включа?

Еспиноза тъкмо искаше да кимне, когато почувства, че зло предчувствие стяга сърцето му. Естествено, нито един мускул не трепна по лицето му, защото, ако умееше нещо друго освен картите, то това беше абсолютното владеене на нервите си. Не знаеше защо, но му се щеше чужденецът да се размисли и да изчезне в мъглата. Да се обърне и да се спусне по стълбите и никога повече да не се върне. Освен това, щом не го е повикал Коста, как е попаднал тук?

Ала все пак махна с ръка, че приема поканата. Огледа се крадешком и със свито гърло установи, че с изключение на неколцина, дебнещи трохите скитници, наоколо няма никой. Бяха се изпарили за секунди, сякаш присъствието на този рус бунак с господарски вид ги беше прогонило.

Лопес Еспиноза изтри чело, тръсна глава и изведнъж се окопити. Навярно яхнията от миди му тежеше в стомаха. Трябваше все пак да гаврътне чашка червено…

Русият елегантен тип седна срещу него на застланата скамейка и любопитно погледна към Лопес. Чакаше като че ли кога най-сетне ще започне представлението.

Лопес сведе глава. Мравки го полазиха по гърба от погледа на младежа. Иисусе Христе, да не би да правят проверка на местната полиция? Ако тоя е някакво ченге от Мадрид…

Тогава забеляза омазненото тесте карти на американеца. Протегна си ръката, за да ги смете от масата, когато русият господин сложи длан върху китката му, сякаш го беше ударил слаб ток. Докато разбере какво става, тестето се оказа в ръката на другия.

— Може и с тези.

Лопес Еспиноза сви рамене. На него му е все едно. Мина му през ума да не би русият да е съдружник на американеца и да има някаква измама в цялата работа, но бързо отпъди от себе си тази мисъл.

Беше се приготвил да раздава, когато Коста изникна на хоризонта с двама, облечени в моряшки униформи, леко понаквасени заплеси. При вида им чужденецът вдигна вежди, но нищо не каза.

Първата игра мина в проучване. Двамата моряци не бяха противници, биваше ги само колкото да омърлят картите. Лопес усети, че само русият е достоен за играта, макар че засега и той не беше показал твърде много. Сякаш още се запознаваше с картите.

Лопес Еспиноза раздаваше, играеше и междувременно го обхващаше необяснимото усещане, че непознатият не може да играе. Ако го попитаха, не би могъл да отговори на какво се основава предположението му. Беше предчувствие, нищо друго. Дългите десетилетия край игралната маса бяха го научили едно-друго, а заедно с това бяха изострили сетивата му. Тези сетива сега му подсказваха, че русият млад господин насреща в момента учи играта.

Лопес Еспиноза за нищо на света не би си признал що за безумни мисли му минават. И как да признае, като противникът му не бе допуснал никаква грешка. Правеше точно това, което трябваше да прави. И въпреки това играта му беше празна като хвърлена в морето бутилка от ром. Липсваше му дух, импровизация. Дори и ошушканите немци, макар и полупияни, играеха по-свободно от русия тип.

Младият господин с усмивка от реклама на паста за зъби съвсем спокойно си редеше картите. Хладно и безстрастно като машина. Избираше винаги най-доброто и най-целесъобразното решение. И Лопес Еспиноза, който до момента не бе мамил, тъй като нямаше и нужда, установи, че какъвто и десетилетен опит да има, в една почтена игра едва ли би го победил. Русият тип с мека хлапашка усмивка на лицето от ръка на ръка все повече навлизаше в играта. Понякога се усмихваше широко, показвайки перленобяло чене. С тази усмивка приличаше на Лопес Еспиноза на човека-вълк.

Картоиграчът беше готов да се закълне, че, преди да седне на масата, русият тип даже не е виждал карти. Тук бе научил всичко, което знаеше, за някакви си двайсет минути. И това знание бе достатъчно, за да не може да го победи никой в почтена игра.

Дойде време Еспиноза да се намеси. Купчината долари пред него бавно взе да спада; зелените „гущерчета“ се бяха преселили пред русия. Моряците не бяха загубили много, ала псуваха безспирно.

Русият явно не се интересуваше от парите. Лопес Еспиноза беше сигурен, че дори не знае колко има пред него. Интересуваше го изключително играта, на която бе усетил вкуса.

Тогава картоиграчът смени тактиката. Тъй като за него бе детска игра да напипа следите от бодвания на гърба на картите, обърна играта. Това пък изискваше съвсем друг стил от този, който играеше досега.

На русия тип му дойде като изневиделица. Загуби две ръце и докато се готвеше за третата, гледаше пред себе си с мрачно лице. Картоиграчът беше сигурен, че противникът му се е усъмнил. След третата ръка, която Еспиноза остави за русия, угрижените бръчки на оня се отпуснаха.

Сега обаче Еспиноза бе обхванат от неувереност. Не можеше да види картите на противника си — разбира се само в преносен смисъл. Дали се бе успокоил, защото бе открил, че Еспиноза мами, или защото спечели играта?

След последната ръка не остана и капка съмнение, че русият млад господин е наясно с всичко. Знае, че противникът му го мами на карти. Еспиноза се усмихна изпод мустак. Любопитно му беше какво ще предприеме.

Противно на очакванията му оня не направи нищо. С блага усмивка продължи да играе. И спечели.

Пот заля лицето на Еспиноза. Смаяно разбра, че не само той вижда картите на другия, ами и другият — неговите. Значи русият е разбрал, че картите са белязани и сега играе според това.

От години не се беше случвало да прави такива усилия заради някого. Усещаше освобождаващата се духовна енергия, която като дух от бутилка изостави затвора си. Пръстите му трепереха от наслада, докато слагаше картите.

След десет минути разбра, че не може да се мери с другия нито по сръчност, нито по логика. Половин час — и не му остана пукнат грош.

Естествено, Еспиноза се вълнуваше не толкова за парите, колкото за престижа си. Навярно никога повече няма да може да поеме карти в ръце, обере ли го някой. Неведнъж се мислеше за крал на картите, особено след някоя успешно разиграна нощ, а сега усещаше, че тронът му се клати.

Реши да пусне в действие всички запаси. Пръстите му дълго пробягаха по тестето и толкова бързо взеха да сменят картите, че не можеше да се проследи с поглед. От ръкава на ризата си освободи резервните асове и ги хвърли в схватката. И естествено спечели. Защо пък да не спечели?

Чужденецът се стъписа, когато парите пред него взеха да намаляват. Недоумяващо погледна към Еспиноза, сякаш искаше да проумее какво му крои. Картоиграчът усети, че русият тип преценява възможностите. „Уви, старче — мислеше си със задоволство. — За да се научиш да мамиш, не е достатъчен някакъв си половин час.“

Грешеше. Достатъчен беше. Лопес Еспиноза бе обзет от ужас, когато осъзна, че асовете му са на привършване. Нямаше нито в тестето, нито в ръкава на ризата му, дявол знае къде бяха, ала се появяваха тъкмо навреме, когато трябваше да оберат залените „гущерчета“ пред него.

Лопес Еспиноза не смееше да признае дори пред себе си, но изведнъж разбра, че е загубил. Беше попаднал на някакъв навярно по-млад и по-сръчен измамник, който знае и такива трикове, за които той и не предполага.

Пред него имаше вече по-малко от сто долара и положението изглеждаше съвсем безнадеждно, когато се появи Коста. Хвърли само бегъл поглед към масата и веднага разбра какво трябва да се направи. Светкавично вдигна и изхвърли двамата моряци, които се прегръщаха един друг, седна до чужденеца и освободи острието на ножа си от пружината. Леко, но все пак така, че оня тип да почувства, го опря в хълбока му.

— Вие лъжете, господине!

Русият тип остави картите, които държеше в ръце, и погледна с интерес към Коста.

— Какво значи, че лъжа?

Ножът потрепери в ръцете на Коста, но той веднага си възвърна самообладанието.

— Я си покажете картите!

Русият тип кимна и си обърна картите.

— Моля!

Коста докосна първата карта с тънкото острие.

— Това какво е?

— Ас — усмихна са русият.

Коста премести по-нататък острието.

— А това?

— И това е ас — отвърна дружелюбно типът.

— А това?

— Ас.

Коста преброи картите.

— Виждате ли, сеньор, там е лошото. Колко аса имате общо?

— Пет — каза типът.

— Пет я. А колко може да има в едно тесте?

Русият поклати глава.

— Не знам.

— Ама аз знам. Четири. Я си покажете ръкава на сакото!

Чужденецът кротко си съблече сакото и го подаде на Коста. Коста едва не процвили от задоволство. Говедо! Като нищо ще му сложи в палтото двата аса, които са в джоба му и ще разиграе, че сега ги намира.

Бръкна в джоба, където бе скрил асовете и усмивката изведнъж замръзна на лицето му.

От двата аса нямаше и следа.

Непознатият гледаше усмихнат напъните на Коста.

— Какво има?

Коста отново насочи ножа към хълбока на типа.

— Да речем това, че в ръцете си имате пет аса, а в едно тесте има само четири. Откъде взехте петия? Вие лъжете, господине!

Чужденецът, без да го е грижа за дращещото хълбока му острие, се пресегна през масата и, преди Лопес да успее да го спре, обърна картите му.

— Тогава, сеньор, обяснете как са попадналли тук и тези асове!

Коста ядосано се втренчи в Лопес. Левак! Трябвало е веднага да ги махне.

Сред картите на Лопес също имаше три аса.

Коста преглътна тежко и тъкмо търсеше аргументи, ала чужденецът светкавично му пъхна тестето под носа.

— Изтеглете една!

Коста се подчини, като да беше хипнотизиран. Изтегли една карта и я пусна на масата. Беше ас.

— Изтеглете още една!

И тя беше ас.

Коста се втренчи ужасен в масата. Лопес Еспиноза пък разбра, че се е забъркал в голяма каша. Ама много голяма!

Посегна към кончова на ботуша си и напипа тънкото острие на камата. Никога не бе убивал човек и най-вероятно няма и да го направи, ала би могло да посплаши някого, без да му стори нищо. Щом Коста никакъв го няма…

Коста обаче си беше на мястото. С леко, небрежно движение мушна ножа в хълбока на типа.

Лопес Еспиноза не обичаше Коста, нуждата го бе принудила да работи заедно с него. Коста беше вроден и безогледен убиец: груб и непредвидим. Но му беше насъщен като къшей хляб. Сам не би могъл да се защити, ако се наложеше.

Картоиграчът стисна очи и се издрайфа, щом видя бързото професионално движение на Коста. Веднъж, единствен път беше се случвало нещо подобно, за което не искаше да си спомня, щеше му се веднъж-завинаги да го изтрие от паметта си.

Русият тип потръпна, ала усмивката не изчезна от лицето му.

— Изтеглете още една!

Коста заби по-дълбоко ножа.

— Изтеглете още една!

Коста не разбираше. Кръвта отдавна трябваше да блика от хълбока на типа, отдавна трябваше да се строполи на масата, бълвайки кръв, отдавна…

Коста усети как твърди и безмилостни пръсти хващат китката му. Ножът с дрънчене падна на пода. Хрущенето на кости се стопи в болезнения стон на Коста.

Лопес Еспиноза драйфаше и не забеляза кога изчезна неговият телохранител и доставчик. Стори му се само, че там, където по-рано седеше Коста, се вдигна прозрачен стълб дим.

Чужденецът се изправи, усмихвайки се дружелюбно.

Еспиноза замахна с ръка към лицето му, но мъжът не му направи нищо. Гласът му бе по-скоро умоляващ, отколкото заплашителен:

— Сеньор Еспиноза, моля ви, елате с мен!

Еспиноза остана с отворена от учудване уста.

— Вие… познавате ли ме?

Русият тип кимна дружелюбно.

— Естествено. Отдавна ви наблюдаваме.

— Мене. Кой?

Непознатият като че ли не чу въпроса.

— Имаме един проблем, сеньор Еспиноза. И мислим, че може би вие ще ни помогнете да го разрешим.

Тогава Лопес Еспиноза каза нещо, което не бе посмявал да признае дори пред себе си:

— Ама аз… не разбирам нищо друго освен от карти!

Русият тип се усмихваше.

— Знаем, сеньор Еспиноза. Ние всичко знаем.

Лопес Еспиноза не можеше да реши дали полицията се опитва да му пусне въдица, дали някоя конкурентна банда иска да му види сметката, или пък тайните служби се опитват да го вкарат в клопка.

— Къде е Коста?

Чужденецът се усмихваше.

— Изпари се.

— Е… как?

— Коста го няма вече, сеньор Еспиноза. Нямаме нужда от него.

После сякаш, без да иска, протегна показалец и докосна с него тестето карти. Тестето потрепера и просто изчезна. Сякаш никога не е било на масата.

— Същото се случи и с Коста, сеньор Еспиноза. И… много бих съжалявал ако се случи и с вас.

— Кой… сте вие?

— Ще узнаете всичко, щом му дойде времето — увери го, като се усмихваше дружелюбно чужденецът. — И не се безпокойте, моля ви. Мога да ви убия всеки момент. И следа няма да остане след вас. Ала виждате, че не го правя. Защото имаме нужда от вас.

 

 

— Ка… рти ли трябва да играя?

— Хайде, сеньор Еспиноза! И не забравяйте… само за миг може да се превърнете в дим. Дайте си ръката!

Зазоряваше се.

От пристанището се чуваха корабните сирени.

Бирмингам. 1 юни

Ронълд Кули прекрачи прага на театъра и като си подсвиркваше, си мислеше за добре прекарания уикенд. Голям сладур е тая Рози. Жалко, че е малко глуповата… Даже, ако е съвсем искрен, не е и малко. Ала пак е като ангелче.

Въпросът е може ли да се обвърже с по-дълбоки чувства към едно ангелче един такъв надежден артист като него. Тръгна с валсова стъпка, за да може леко, като вълшебен принц, зареян над полята в лятна вечер, да се промъкне край будката на портиера.

— Мистър Кули!

Вълшебният принц рухна от въздуха на земята.

Стреснато спря с лице към вратата на портиерната, където миг по-късно се появи подрязаната брадичка на Падингтън.

— Мистър Кули!

Кули пое дълбоко въздух.

— Какво се е случило, Падингтън? Изкарахте ми акъла!

Дребничкият портиер се прекръсти.

— Все пак се появихте, мистър Кули. Мистър Богарди беснее. Направо не е на себе си.

Студена пот изби по челото на Кули. Господи! Значи са спипали Уолтър. А всичко му беше обяснил стъпка по стъпка! Възможно ли е тоя смахнат да не е успял да научи двайсет изречения?…

Портиерът вдигна поглед към него.

— Извинете за любопитството, ама… къде бяхте, мистър Кули? Когато минахте край портиерната… с костюма на първия благородник… беше толкова странно, че си помислих…

— Какво си помислихте, Падингтън? — попита Кули с лошо предчувствие.

— Ами… простете, ама помислих, че сте пиян.

— И… къде отидох в костюма на първия благородник?

Падингтън облещи очи.

— Къде отивахте ли, господине?

— Това ви питам.

— Представа нямам, господине. Къде отивахте наистина?

Кули се почеса по темето.

— Там е работата, Падингтън, вярвате или не, идея нямам.

— Даже и панталоните не си бяхте свалили, господине — рече укорително Падингтън.

— Как така панталоните?

— Ами онези, раираните, бухлатите. Дрехите на първия благородник. Според мис Форд липсват в гардероба.

— А, онези! И… сам ли излязох или… хм… придружен от дама?

Падингтън с подозрение взе да души въздуха.

— Наистина ли не си спомняте нищо, господине?

— Падингтън, аз…

— С вас беше пълничкият господин, с когото дойдохте преди представлението. И русият младеж, който…

— Който?

— Не знам, господине. Него не го видях да влиза.

Ронълд Кули се облегна на стената и се опита да събере мислите си. Планът му бе претърпял страхотен провал, дума да няма. Уолтър не е могъл да изиграе ролята на първия благородник и едва ли поради степента на трудност на двайсетте изречения, които трябваше да научи.

— Казвате, Падингтън, че с него е бил и пълничък господин?

— Точно така, господине.

Само Аш трябва да е бил — помисли Кули. — Но кой, по дяволите, е третият непознат? Явно, че на хоризонта са се появили важни дела и Уолтър е трябвало да се измъкне, преди да успее да изиграе на сцената двайсетте изречения от парадната роля на първия благородник. Следователно няма как да отбие гнева на мистър Богарди, докато не разбере какво точно се е случило. Трябва да разговаря с Уолтър, и то колкото може по-скоро.

— Падингтън! — обърна се към ужасено облещения брадяга. — Мога ли да телефонирам?

— Мистър Богарди ме закле… ако дойдете…

— Вие не сте ме виждали, Падингтън. Ако ви пита някой…

— Но господине!

В гласа на Падингтън прозвънтя възмущение.

Ронълд Падингтън извади един десетак от джоба си и го пъхна в шепата на брадаткото.

— Но господине!

В гласа на Падингтън вече не звънтеше възмущение.

— Полицейско управление.

Ронълд Кули не се и постара да промени гласа си.

— Искам да говоря с инспектор Кули.

Кратка колеблива тишина от другия край на жицата.

— Вие ли сте, господине?

Кули въздъхна.

— Не е ли там инспектор Кули?

Отново смутена тишина и тих шепот.

— Откъде се обаждате, господине?

— Ъ… отникъде. Значи инспектор Кули не е там?

— За Бога, господине! — простена гласът. — Не се ли чувствате добре? Откъде се обаждате, господине?

Ронълд Кули, съкрушен, затвори слушалката.

На портала на полицейското дежурният полицай отдаде отмерено чест, но когато разбра кой стои пред малкото прозорче, изрева като ранен звяр.

— Господине… за Бога! Ето, че сте тук!

Ронълд Кули изтри чело.

— Тук ли е главният инспектор Уормустър?

— Тук е, господине — прошепна полицаят.

Ронълд Кули се огледа безпомощно.

— Хм. Няма ли някой, който да ме придружи до него?

Полицаят преглътна тежко в кабинката си.

— Точно до вашата… стая се намира неговата, господине.

— А къде е моята стая?

Полицаят пребледня и посегна към телефона.

Кули се надвеси от малкото прозорче.

— Как ви е името, приятел?

— Ама нали… ние… често… заедно…

— Възможно е… — рече Кули отегчено, — но пак не знам как се казвате.

— Сержант Фишер, господине.

— Хм. Я кажете, сержант Фишер… виждали ли сте ме през последните дни… да речем оня ден, в раирани гащи и със сабя на кръста да влизам през тази врата?

— В раирани… га… щи?

— Като първи благородник.

— Като първи… какво? — пелтечеше сержант Фишер.

— Уф! По дяволите…И сержант Аш беше с мен и се е изпарил като камфор.

Ронълд Кули се разколеба.

— Бихте ли ми дали чаша вода, сержант?

Тъкмо беше преполовил чашата, когато от спрелия с гръм и трясък асансьор изхвърчаха няколко свирепи полицаи и го арестуваха.

Главният инспектор Уормуотър опря глава на ръцете си и отчаяно погледна към Ронълд Кули.

— Още не мога да повярвам — изстена, — невероятна прилика. Подлудявате ме, Кули. Направили сте някаква свинщина и сега искате да ме метнете. Признайте си и аз ви се заклевам в небесата, ще се опитам да замажа работата. Ако ли пък не…! Десет години поне ще ви друснат, че да…

Тогава на Ронълд Кули му хрумна нещо. Наведе се напред между двамата бдящи полицаи.

— Спомняте ли си, когато инспектор Кули залови Патрик бръснача?

— Не!

— Аз бях с вас, господине, не искам да ви засегна — рече застаналият отляво як полицай и засука юнашкия си мустак — аз ви пренесох на гръб, господине!

— Добре тогава — каза с облекчение Кули. — Спомняте ли си и раната?

— Как да не си спомням! За малко да ви среже с бръснача си на две мръсникът му! Така, на кръст…

— Тогава внимавайте — каза бързо Ронълд Кули и, преди да успеят да му попречат, свали ципа на панталона си, измъкна ризата си и си свлече гащите. — Какво виждате?

Мис Симпсън, машинописката, изпищя и закри лицето си с ръце. Все пак се стараеше пръстите й да не закриват цялата гледка.

— Още осем месеца — каза инспектор Уормуотър. — За ексхибиционицъм.

— Не там гледайте — каза Кули и посочи корема си, — а корема ми!

Полицаят с големите мустаци хлъцна.

— Иисусе! Няма му раната!

Кули ги остави да се заврат в корема му както апостолите в раните на Христос, сетне съвсем прилежно оправи дрехите по себе си.

— Това не е ли достатъчно доказателство? Щом като не вярвате на шофьорската ми книжка.

Уормуотър пое дълбоко въздух.

— Тези гащи онези ли са?

— Какви гащи?

— Сержант Фишер каза по телефона, че сте питали дали не е видял да влизате в полицейското с гащи.

— А, това ли? Едни раирани бухлати гащи. Средновековни.

— Аха.

— Уолтър трябваше да играе в тях.

Уормуотър вдигна показалец.

— Вие излезте. Госпожица Симпсън също. Берни, вие останете — кимна към мустакатия.

Изчака, докато изчезнат всички, и се обърна към Кули.

— Разказвайте сега, синчето ми.

Когато Ронълд Кули свърши, главният инспектор Уормуотър не можа и дума да обели.

— Знаете ли какви ги плещите? — стенеше отчаяно. — Ако някой научи… Господи, Иисусе! Защо Кули никога не е споменавал, че има брат близнак?

— Не беше много горд с мен — сви рамене Ронълд Кули.

— Мога да го разбера — изръмжа Уормуотър. Значи вие сте се измъкнали?

— Измъкнах се.

— С маце, а?

— Инспекторе…

— Сега сме в полицията, синчето ми, и ние тук сме любопитни за всичко. Биваше ли го мацето?

— Добро беше — рече всеотдайно Кули. — Само… как да кажа…

— Е…? — наведе се любопитно Уормуотър.

— Ами…май малко е глупава.

— Момче, — дръпна се назад Уормуотър с възмутена физиономия. — Щом като толкова държите на ума през уикенда, защо не взехте председателя на Академията на науките? Хм. Значи уговорихте тоя… инспектор Кули, понеже участвате в Хенрих VIII, той да ви поеме ролята, докато вие … Значи, да. Така ли беше?

— Така.

— И той е отишъл.

— Отишъл е.

— Откъде знаете? — нахвърли се Уормуотър.

— В театъра са го видели много хора. Портиерът със сигурност. Сега идвам оттам.

— Много добре. Сега отиваме право в театъра, синчето ми. Защото, ако не се лъжа, вие сте забъркали брат си в някаква безподобна свинщина.

— Аз? — Смая се Ронълд Кули. — Аз? В какво?

Уормуотър бащински го потупа по рамото.

— Не се вълнувайте. Сигурно е станала грешка. Да предположим, че някой иска да ви убие. Само да предположим, не си въртете веднага врата! Потърсил ви е в гримьорната и кого е намерил, а, кого? Да, да, вашия злощастен брат и още по-злощастния сержант Аш. Отвлякъл ги е: инспектор Кули в раирани бухлати гащи, препасан с ренесансова сабя, убил ги е, вързал е на краката им бетонни блокове и ги е хвърлил в морето. И сега стоят пред белите стени на Довър като две неми удивителни.

— Аш не става за удивителна — изломоти мустакатият, — най-много точка.

— Спокойно, Берни. Ала рано или късно който и да е бил, ще разбере, че е сгрешил и ще направи всичко, за да поправи грешката си. Ще ви хване мистър Кули или Кули II, ще ви върже бетонен блок на краката и…

— Господин инспекторе — умоляваше ужасеният Ронълд Кули със сключени ръце. — Аз не искам да ставам удивителна!

— Тръгвайте тогава към театъра! — прогърмя Уормуотър и изскочи иззад бюрото. — Загадките са за това, да ги разгадаят!

— Стига да се оставят — мърмореше наплашеният Кули, който продължаваше да мисли за препинателните знаци край скалите на Довър, когато бронираната полицейска кола паркира пред театъра.

Мистър Богарди кършеше нервно ръце.

— Поразително! Направо поразително! Как можахте, Рони?

— Ако знаех…

— Ако мистър О’Кейси, режисьорът ни, не си беше на мястото, щеше да стане голям скандал. Когато дежурният забеляза, че никъде ви няма… че първият благородник…

— Как забеляза? — попита Уормуотър.

Високият, мършав, леко наподобяващ скелет, мистър Богарди пое дълбоко въздух през носа.

— Не дойде навреме.

— Къде?

— Зад кулисите.

— Откъде?

— От гримьорната си.

— Той откъде знае, че трябва да дойде?

Богарди погледна към Ронълд Кули.

— Първо на първо, всеки знае, общо взето, в кой момент трябва да излезе на сцената. Освен това дежурният ги вика. По високоговорител.

— Разбирам, мистър Богарди — измърмори Уормуотър и си свали очилата със златните рамки. — Значи дежурният е повикал… по-точно е предупредил мистър Кули, ала той не е дошъл зад кулисите. Така ли беше?

— Така.

— Какво се случи след това?

— Дежурният се втурна към гримьорната и затропа по вратата, но никой не му отговори. Натисна бравата. Вратата се отвори. Вътре нямаше никой.

Уормуотър погледна с признание към Богарди.

— Откъде знаете всичко така добре, господин директор?

— И аз бях тук, притеснявах се дали представлението ще мине гладко. Пиесата е малко дълга даже и без протакания. Към края вече всички са като трупове. Не пречи, ако стоя зад кулисите и…

— Разбирам. После какво стана?

— Втурнах се и аз в гримьорната. Празна беше. Изтичах и до тоалетната. Да не би да му е станало лошо, но не го намерих никъде.

— После?

— Търчахме като смахнати. Докато мистър Падингтън ни телефонира.

— Той какъв е?

— Портиерът — каза Кули. — С подрязаната брадичка.

— Беше уплашен до смърт — продължи директорът. — Попита знаем ли, че мистър Кули току-що е излязъл в пълно ренесансово снаряжение, с раирани бухлати гащи, с елече с позлатени кантове и ножница на кръста…

— И тогава вие?

— Можете да си представите. Отчаяхме се. Помислихме, че се е побъркал. Ала на първо време не се занимавахме с него, защото трябваше да спасим представлението.

— Хм — измърмори Уормуотър. — Надявам се, че сте заключили гримьорната.

— Естествено, господине.

— Правилно, господин директор. Тогава сега ще се отправим направо натам и ще се поогледаме. Доколкото познавам инспектор Кули, ако е бил принуден насила от някого, сигурно ни е оставил знак.

Преди да прекрачат прага, Уормуотър ги спря.

— Засега ще влезем само аз и мистър Кули. Мистър Кули, не се докосвайте до нищо, ясно ли е? Застанете до стената и не ходете напред-назад. Хайде идвайте! Там, а така! Това вашата гримьорна ли е?

Кули кимна.

— Хубаво се огледайте. Какво виждате?

Кули се огледа.

— Ами… — започна неуверено — там на стола например са дрехите на Уолтър.

— По-нататък!

Кули въртеше глава, накрая разпери ръце.

— Не виждам нищо особено.

Уормуотър отиде до вратата.

— Мистър Богарди.

— Тук съм, господине.

— Сетих се нещо. Бихте ли ни казали, моля ви, защо не сте ни съобщили досега за изчезването на мистър Уолтър Кули?

— Извинете — каза директорът, — но ние знаехме, че е изчезнал Ронълд Кули.

— Не е ли все едно?

— Как ще е — запротестира директорът. — Ако знаехме, че едно ченге… такова, полицейски инспектор е изчезнал от гримьорната на Ронълд, естествено, веднага щяхме да ви уведомим. Ама така…

Уормуотър схвана.

— И друг път ли…?

Директорът тъжно кимна.

Уормуотър остави Ронълд Кули сам в гримьорната и се наведе към ухото на директора.

— Тогава защо не го изхвърлите?

Мистър Богарди поклати тъжно глава.

— Защото е талантлив! Ужасно талантлив! Голям артист, аз ви го казвам!

Устната на инспектора увисна.

— Затова ли са му дали двадесетте изречения в ролята на първия благородник?

— Тези неща не ги разбирате, инспекторе. В тази пиеса няма подходяща роля за него. Но в следващата…

— Господин инспектор!

Уормуотър тутакси се намери вътре в гримьорната.

— Какво има?

— Ами не знам…

— Какво не знаете?

Ронълд Кули протегна ръка.

— Вижте… Нейно кралско величество…

Уормуотър погледна изкосо картината. Беше малко накривена и се виждаше, че отдавна не бяха чистили стъклото.

— Какво?

— Това синьо петно… И стъклото се е счупило.

Уормуотър предпазливо се приближи до картината. Нейно величество се усмихваше насърчително, сякаш го окуражаваше.

— Виждате ли? — осведоми се Кули.

Уормуотър, естествено, виждаше, ама представа нямаше какво точно. Забеляза ситни дупчици по стъклото като от мини куршуми или по-скоро от сачми. Мястото на счупването беше синьо, куршумите или сачмите трябва да са били боядисани в синьо. Както и да протягаше врат обаче, не можа да ги намери. Синята боя бе попила по хартията в петно колкото детска длан. Уормуотър помисли, че навярно боята е била вътре в нещото и когато топчето се е счупило или взривило, е изтекла от него.

Разбира се, не е изключено — мислеше си — някой пиян или смахнат артист, защото артистите до един са такива, просто да е пробил стъклото с пирон, след това да е извадил писалката си, да я е допрял до дупката и да е изстискал вътре мастилото. Защо ли? Кой може да разбере един пиян и смахнат артист? Може да е отмъщение.

— Откога е тази дупка?

— Ами… когото аз се преобличах още тук, преди четири дни, я нямаше.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, господин инспектор. Аз съм голям почитател на Нейно величество.

Уормуотър внимателно опипа дрехите на Кули. Не го интересуваше нищо друго, само служебния пистолет. Отдъхна, когато намери кобура. Тъкмо се канеше да каже да му пратят Берни, когато изведнъж изстина. Кобурът беше там наистина, но пистолетът липсваше!

Уормуотър седеше в креслото и мислеше. Берни Смит, който въпреки огромните си мустаци нямаше повече от двайсет и пет години, предано дебнеше всяко негово движение. Уормуотър тръсна глава и се вгледа в мустаците на сержанта.

— Значи, първият въпрос. Какво е правил в гримьорната на инспектор Кули… по дяволите, какви ги говоря. В гримьорната на Ронълд Кули сержант Аш?

— Очевидно инспектор Кули го е довел със себе си.

— Да, да, ама защо?

— Заедно работеха, господине!

— В момента какво?

— В момента случая Лудото момиче.

— Не знаете ли докъде са стигнали?

— Представа нямам, господине.

Инспектор Уормуотър извади пура от табакерата си, отгриза края й, изплю го и дълго я пали.

— Какво препоръчвате, Берни?

— Да притиснем портиера, господине.

Уормуотър изпусна първото добре оформено кръгче дим.

— Да го притиснем, Берни.

Нямаше обаче нужда да притискат Падингтън. И без друго говореше като река. Думите му така се лееха, че пурата на Уормуотър загасна.

— Значи, господине, както си седях в портиерната, ме пробождаше кракът. Ако облаците идват от запад, винаги ме пробожда. Вас не ви ли пробожда, господин инспектор?

— Не — каза Уормуотър и преглътна тежко. — Мен не ме пробожда.

— Ако има източен фронт, пак ли не ви пробожда? — осведоми се Падингтън.

Уормуотър затвори очи.

— И тогава не ме пробожда. Нито при южен, нито при северен фронт ме пробожда. Най-вече влагата ми пречи. Трудно дишам.

— Я виж ти — рече удовлетворен портиерът, — то от това може и да се умре!

— Мистър Падингтън — пристъпи по-близо до портиера Берни, когато видя, че Уормуотър наистина диша тежко — да се върнем на въпроса!

— Нали това казвам — каза учуден Падингтън и разнежено погали подкастрената си брадичка. — При нас няма такава мода артистите да си се разхождат напред-назад по костюми. Поне досега не е било на мода.

— Мистър Кули го е направил.

— Да. Не одобрих това, господине. Даже го предупредих. Ама… за съжаление, господине, не ми обърна внимание.

— А другият мъж?

— Кого имате предвид, господине?

— Който е бил с него. Нисичък, пълничък…

— А, да. Той не ме и погледна. Имах чувството, че си… крие лицето. И това ме изпълни с подозрения, господине.

— Хм. Какво стана после?

— Подвикнах от прозорчето. Накъде са тръгнали така. Никак не можех да си представя накъде би могъл да отиде с тези бухлати гащи, няколко минути преди да излезе на сцената. Ала другият мъж ме погледна…

Уормуотър с въздишка остави пурата си в пепелника.

— Току-що казахте, че не ви е погледнал.

Падингтън многозначително се усмихна.

— Става въпрос за другия мъж, господине!

Уормуотър усети, че трябва да дръпне яко от пурата си, ала нямаше сила да я вдигне.

— Искате да кажете, че са минали трима край портиерната?

— Точно така, господине!

Уормуотър и сержант Берни се спогледаха.

— Кой беше третият, мистър Падингтън?

Уормуотър се опитваше да остане равнодушен, ала отвътре нетърпението му направо го разкъсваше.

— Млад човек. Около… двайсетинагодишен.

— С каква фигура?

— Искате да кажете дали е бил дебел или слаб? Ами… по-скоро последното. Тънък, строен, рус, висок и със сини очи… ако се спомням добре.

— Добре ли си спомняте или не?

— Старая се, господине, но осветлението във фоайето е слабо. Обаче съм съвсем сигурен, че очите му бяха светли.

— В какъв ред минаха пред вас? — осведоми се Уормуотър. — Кой вървеше отпред и кой отзад?

— Ами… мистър Кули вървеше най-отпред, след него пълничкият господин и най-отзад — младежът.

— Каза ли някой поне една дума?

— Не, господине. Даже си помислих…

— Как беше облечен русият тип?

— Нямаше нищо на главата и затова знам, че е рус. Гълъбовосив костюм, сиви обувки с жълта медна катарама… Забелязах я, когато се наведох през прозорчето и катарамата проблесна на светлината. Нищо друго не ми направи впечатление по него.

— Нямаше ли оръжие?

— Къде отивате, господине? Че тогава веднага щях да уведомя полицията. По-скоро… изглеждаше така, като че ли се измъкват… Пикантно приключение, хи-хи-хи! И сякаш се криеха от някого.

— Какво направихте след това, мистър Падингтън?

— Ами… като не ми отговориха и се изнизаха през вратата, изстинах. Че после мен ще накиснат. Обадих се бързо на господин директора, ама той не си беше в стаята. Звънях поред на всички, ала никой не вдигаше телефона. А не мога да напускам портиерната… Така че чаках дано да се върнат. Близо две минути по-късно се осмелих и отидох до вратата, погледнах след тях, но вече не се виждаха никъде. А… би трябвало да ги видя. Улицата е доста дълга и осветена. Ама нали ви казвам, не се виждаха никакви.

— Вероятно са били с кола — кимна Берни.

— Това ли е всичко, Падингтън?

— Това е, господине.

 

Бирмингам. 2 юни

Уормуотър погледна към артиста с обезсърчителна печал.

— Нищо ли не ви идва наум, мистър Кули?

— Нищо, господине.

Почука се, влезлият полицай подаде бял плик на Уормуотър. Главният инспектор го разпечата и извади някакъв лист, разгледа го и го пъхна в ръката на Ронълд Кули.

— Какво ще кажете?

Кули го погледна и вдигна глава.

— Кой е този?

— Това е портрет по описание. Мистър Падингтън така е запомнил човека, който е отвлякъл брат ви, мистър Кули.

— Хм. Защо сте толкова сигурни, че са го отвлекли?

Уормуотър се усмихна.

— Сигурен съм.

— Но защо?

Уормуотър погледна към Берни, после сви рамене.

— Защо пък да не му кажем? И така, драги мистър Кули, когато тримата мъже са минали пред прозорчето на портиерната… двамата полицаи, вашият брат и сержант Аш са вървели отпред… а оня тип зад тях. Но може би вие не знаете, че един полицай никога не върви по своя воля отпред, дори ако мнозина бързат към вратата. Това е нещо като навик. Можем да го наречем и професионална деформация. Но напълно невъобразимо е това, двама полицаи да вървят отпред и един цивилен — зад тях. Сто на сто ги е принудил с нещо!

— Ама нали вие казахте, че Уолтър си е взел пистолета!

— Не съм казал това. Казах само, че не го намерих в кобура.

— Дали пък… не го е взел оня тип?

— Не е изключено.

— А какво е другото ви доказателство, че са ги отвлекли?

— Сержант Аш не е вдигнал глава. Не е погледнал към портиера. Не се е опитал да даде знак.

— Хм. Но защо?

— Напълно ясно е, че са му забранили. Русият тип им е казал, че, направят ли някоя глупост, ще ги убие.

Ронълд Кули погледна към портрета и завъртя глава.

— Никога не съм го виждал. Не зная кой може да е.

Телефонът иззвъня. Уормуотър взе слушалката, слуша няколко минути, после пребледня.

— Какво?

Кули и Берни не смееха да гъкнат. Уормуотър се втренчи в нищото, поглади орловия си римски нос, остави слушалката и изпука с пръсти.

— Мистър Кули… имате ли нещо общо с отрови?

— С какво? — втрещи се артистът. — Кълна се…

— Добре. Предвид това, че е изчезнал вашият брат близнак, който междувпрочем е и мой служител, няма да ви държа в неведение. Елате с мен!

След няколко минути в асансьора се озоваха пред входа на лабораторията в подземния етаж. Уормуотър натисна звънеца. Боядисаната в бяло желязна врата се отвори и дребно очилато човече с лъснало голо теме се подаде през пролуката.

Щом забеляза Уормуотър, устата му се разтвори до уши.

— О, скъпият инспектор Уормуотър! Как сте?

— Блестящо, Смити, блестящо! Да ви представя… Сержант Берни, може и да го познавате, а пък този господин…

— Инспектор Кули — грейна човечето. — Ние се познаваме.

— Хелоу, Смити! — захили се мъчително Ронълд Кули. — Е, Смит, какво си открил за нас?

Дребничкият тип с глава като билярдна топка доволно се плискаше в прохладните води на насоченото към него внимание. Разкикоти се и ги заведе до стъклен, подобен на аквариум, съд.

— Виждате ли?

Така погледнат, аквариумът беше празен.

— Какво? — попита Ронълд Кули.

— Ей сега, инспекторе. Хом, я ела тук, хаймана такава!

Обръщението бе отправено към един едър бял плъх, който Смити се опитваше да измъкне от опряна до стената клетка. — Хапе, мръсникът!

Най-сетне плъхът се оказа в аквариума. Стоеше на два крака и ухилен ги гледаше насреща.

Смити взе стъклена чиния от една покрита с метален плот масичка и с помощта на нещо като бъркалка за коктейли остърга няколко сиво-кафеникави прашинки близо до плъха.

— Това… какво е? — запита, без да иска шептейки, Кули.

— Храна за плъхове. Внимавайте!

Плъхът подуши праха и ги погледна, сякаш порцията му беше малка. Захили се, силен гърч премина през цялото му тяло и само след миг се пльосна възнак. Подритна още няколко пъти и опъна крака.

Ронълд Кули гледаше вцепенен умрялото животно.

— Господи! Това пък какво беше? — попита прегракнало и усети, че му се повдига.

Смити потри ръце.

— Адски бързо убива, а? Сигурен съм, че по същия начин действа и на човек… макар че още не съм имал случай да го изпробвам.

Това беше шега, но никой не се разсмя.

— От… рова ли е? — прошепна Кули.

Смити кимна.

— Даже я нарекох отровата на кралицата. Съставът й е неизвестен. Всъщност от кралицата я взех…

— Какво? — простена Кули.

— От картината — рече Смити, — която изпратихте за експертиза.

Порови зад стъклената клетка и накрая пъхна под носовете им парче стъкло.

— Ето го, на! Виждате ли? Беше пред портрета на Нейно величество… а самата картина е напоена от тази отрова. Бях принуден да смеля Нейно величество; надявам се да не погледнете с лошо око. Омесих хартиеното брашно в храната за плъхове. Видяхте резултата. Няколко милиграма могат да убият цяла рота войници.

— А… стъклото? — попита глухо Уормуотър.

— Очевидно ви интересува как е попаднала отровата върху портрета на кралицата? Ами… мисля, че просто са го встреляли. Със сгъстен въздух например. С такава сила, че отровата е преминала през стъклото и се е разляла по хартията. Ако намерите уреда, моля да ми го покажете и на мен. Винаги са ме интересували пневматични оръжия.

Смълчани и с наведени глави се отправиха обратно към стаята на инспектора.

— Е? — попита Уормуотър, когато се настаниха. — Все още ли се съмнявате, мистър Кули?

— Господи! Но кой е искал да ме отвлече?

Уормуотър се наведе на стола си.

— Как сте с ума си, мистър Кули?

Артистът се слиса.

— Как така с ума си? От къде на къде? Стига ми колкото имам.

— Исках да кажа, добра ли ви е паметта?

— По дяволите… доста добра. Един артист с изветряла памет може направо да тръгва за старчески дом.

— Добре, мистър Кули. Давам ви половин ден да се преобразите.

Кули скочи, столът, на който седеше, се обърна, но той не му обърна внимание.

Уормуотър непоколебимо продължаваше:

— Берни ще бъде на ваше разположение. Ще отидете в отдел „Кадри“, ще се запознаете с всеки член на персонала, ще им научите прякорите, по кои дела сте работили заедно и така нататък, и така нататък. С една дума, ще се преобразите.

— За какво, по дяволите, господин инспектор — прорева артистът. — И в кого?

— Още ли не сте разбрали? — завъртя глава Уормуотър. — Ами в инспектор Кули!

Ронълд Кули седна съкрушен на стола, Берни стоеше до него и с напрегнато внимание следеше всяко движение на главния инспектор.

— Слушайте, Кули — започна Уормуотър и вдигна пурата си като диригентска палка, — слушайте ме, човече! Мисля, че вие поне колкото мен не бихте желали нищо лошо да се случи на брат ви.

— Оставало и да искам!

— Тогава правете, каквото ви казвам. Следите ли мисълта ми?

— Говорете, дявол да ви вземе!

— Които и да са го отвлекли, трябвали сте им вие, а не той. Не ме питайте пак защо, не мога да ви отговоря. Вие сте им трябвали и толкоз! Ала поради фатално стечение на обстоятелствата, не вие сте попаднали в ръцете им, а вашият брат близнак, най-ловкият ми инспектор!

— Съжалявам, ама…

— Чакайте! Готов съм да се закълна, че Уолтър не им е казал кой е. Оставил ги е да си мислят, че той е Ронълд Кули, артистът.

— Откъде сте сигурен?

— Оттам, скъпи — рече Уормуотър и дръпна пурата си, — защото Уолтър Кули за разлика от вас има акъл като море и още повече опит.

— Мерси.

— Не ми благодарете. Неведнъж се е случвало да отвлекат по погрешка някого, не този, когото са искали. Знаете ли каква е съдбата на отвлечените по погрешка?

Ронълд Кули хлъцна силно.

Уормуотър тъжно кимна.

— Виждам, че се досещате. Затова не бива да се разчуе какво се е случило. Нека крадците да живеят с убеждението, че планът им е успял. Защото, узнаят ли истината…

— Не искам това да стане! — подскочи артистът.

— Тогава започвайте работа. Искам след шест часа пред мене да застане един безупречен инспектор Кули. Берни! Помогнете му!

— Ще стане, господине — захили се сержантът, — няма да се посрамя!

Изчака да напуснат стаята и чак тогава главният инспектор Уормуотър зарови лице в дланите си. Цели десет минути си блъска главата с това как ли се е забъркал в тая работа сержант Аш. И след като се е забъркал, как са успели да скрият, че е полицай?

Ако въобще са успели…

Блуменуил. 1 юни

Дебелият сержант гледаше тъжно през прозореца навън към градината, където в клоните на дърветата с дива радост се гонеха черни косове. В обърнатата наопаки стая работеше техническият екип: изследваха терена сантиметър по сантиметър. Неугледният тип от ФБР нито за миг не му се махна от главата. Най-много, за да изпие чаша вода с лед.

Сержантът въздъхна, щом оня се върна с картонена чаша в ръка.

— Ами да започнем отначало — рече захилен и изгълта леда. — Как стана всичко, сержант?

— Господине, аз вече всичко казах.

— Разкажете още веднъж.

— Ами… заведох Лисицата при Джуди… т. е. госпожица Максуел, на разпит. Нали знаете, искаха да го опандизят.

— Аха.

— Придружих го и останах вън на коридора. — Както обикновено. И внезапно видях, че оня тип идва към мен.

— Аха.

— Усмихваше се и запита коя е стаята на доктор Джуди Максуел. Аз му казах да не се сили, защото докторката няма да го приеме, тъй като има разпит.

— Аха.

— Той се усмихна и се наведе плътно над мен. Друго нищо не си спомням. Когато се събудих, някакво момиченце ми бършеше лицето.

— Как изглеждаше оня тип?

— Вече ви казах.

— Пак ми кажете!

— Ами добре… Висок, строен, с руса коса, сини или сиви очи… с гълъбовосив костюм и… обувки с медна катарама. И се усмихва. Имаше дружелюбна, подкупваща усмивка.

— Аха. Да ви приличаше на някого?

— На никого.

— Какво почувствахте, когато се наведе над вас?

— Нищо.

— Удар, пробождане, натиск?

— Нищо.

Неугледният тип се канеше да продължи, когато шефът на отбора гащеризони от техническия отдел отиде при него и сложи ръце на кръста.

— Готови сме, господине.

Човекът от ФБР кимна към сержанта.

— Излезте на коридора, сержант.

Още щом вратата се затвори с трясък след него, човекът на ФБР нетърпеливо кимна.

— Е, и какво?

Гащеризонът се почеса по темето.

— Голямя каша, Майкъл.

— Как така каша?

— Има един-два проблема, които не можем да решим.

— И по-точно?

— Едва ли става въпрос за обикновено отвличане. Най-напред, виждаш ли радиатора?

— Разбира се, че го виждам. Очевидно поправят парното отопление.

Гащеризонът поклати глава.

— Нищо не поправят. Вчера си е бил още на мястото. Свалили са го, докато е станало отвличането. Вероятно същият този рус младеж.

Човекът от ФБР се усмихна.

— Сам не си вярваш, Луис. За да се откъсне един такъв елемент е необходима силата на слон. Или на два.

Гащеризонът вдигна рамене.

— И все пак това се е случило. Крадецът е хванал едната част на радиатора и я е отскубнал от стената. Ако се вгледаш добре, ще видиш, по шевовете личи, че са били откъснати с огромна сила. Работил е не с оксижен, а… с ръце!

— Глупости!

— Така е, разбира се. И аз го знам. Ала друго не мога да кажа.

— Значи си представяш, че разядосаният крадец се е нахвърлил на радиатора, хванал е единия му край и е отскубнал една част от него?

— Нещо по-добро идва ли ти наум?

— И най-силният човек на света не би могъл да го направи.

— Може тоя рус хлапак с обувки с катарами да е най-силният човек на света. Но има и нещо друго. Сглобихме парчетата на счупения радиатор. Защо да го казвам, но същата тая ужасна сила, която е откъснала елемента от другите, го е извивала, както си ще. Сякаш е изстисквала парче гъба!

— Невероятно!

— Извила го е и е отчупила от него едно парче. То всъщност липсва.

— Искаш да кажеш, че му е трябвало парче радиатор? Затова го е свалил от стената и го е надробил на парчета, за да си вземе едно?

— Кой знае… Липсва само едно парче. Сам виждаш. — Обърна се и показа сложените на земята наредени железни парчета. — Онова парче там.

— Хм. Имаш ли някакво обяснение?

— Че не е взел желязото със себе си.

— Не е ли? Къде е тогава?

— Унищожил го е.

Човекът от ФБР изпсува през зъби.

— Я го кажи още веднъж!

— Колкото и пъти да го казвам, същността е това.

Виждаш ли това малко черно петно на пода? Тук е било желязното парче от радиатора.

— А сега къде е?

— Изчезнало е. Изпарило се е.

— Как ти идват наум такива безумия?

— Химически анализ. Заповядай — и пъхна под носа на човека от ФБР къс хартия. — Има следи от желязо.

Човекът от ФБР се облегна на стената.

— Нещо тук не ми харесва, Луис. Да не би Лисицата да е измислил някой нов трик?

— Едва ли. Трябва да хванем русия тип, ала… ще бъде много трудно.

— Оня знае нещо, което ние не знаем.

— Кой може да е?

— Няма съмнение — или руснаците, или кубинците! Охранявай мястото, Луис!

Гащеризонът приседна на останалата част от радиатора и замислен се заслуша в отчаяната сирена на отдалечаващата се кола.

Бирмингам. 2 юни

Щом прочете пристигналата по спътника новина от Америка, Уормуотър така изрева, че кафето от чашата на Ронълд Кули се разплиска по килима.

— Ето го! Най-сетне!

— Кое, господине? — осведоми се почтително Берни.

Уормуотър разходи по тях поглед.

— Русият тип. Появил се е в Америка.

— Откъде… дойде новината?

Уормуотър поглади мустак.

— От военното разузнаване. Я слушайте!

Изправи се, подпря се с лакти на масата и им прочете съобщението, което съдържаше подробностите около изчезването на Джуди Максуел и Лисицата.

Когато свърши, погледът му срещна два чифта смаяни очи.

— Какво мислите, Берни?

— Че… не са ли тъпи американците?

— В случая едва ли. Какво ще кажете? Русият тип… който пак е отвлякъл човек. Изтръгнатият от стената радиатор и изпарилото се парче желязо. Сякаш поразително напомнят за отровата върху портрета на Нейно величество кралицата и за това, как е попаднала там… Загадъчно пневматично оръжие и т. н.

Кули поклати глава.

— Кога се е случило, господин главен инспектор?

Уормуотър хвана листа с два пръста и изведнъж го изпусна. Гледаше със стъклен поглед как хартията се носи из въздуха. Проговори с пресипнал от вълнение глас едва когато листът се приземи благополучно на земята.

— Ами… ако няма грешка, в същия ден, когато бе отвлечен инспектор Уолтър Кули. Даже в същия час… На 29 май.

Барселона. 1 юни

Типът с развалените зъби и физиономия на пор седеше пред капитан Педро Гомес така, сякаш чакаше присъдата на Страшния съд.

Педро Гомес реши засега да не го пердаши. Ако го напердаши, ще свикне да го бият и няма да му казва нищо. Стига му накрая един шамар. Без това го интересува не джебчийството, а Еспиноза.

Бащински поклати глава и, протягайки се над масата, го потупа по рамото.

— Ах ти, Ескамильо, момчето ми! В какво си се забъркал пак? Тоя път няма да те измъкна от лайната, да знаеш!

Ескамильо го дебнеше хитро.

— Даже и за сто хиляди ли?

Сърцето на Гомес трепна, но кимна отрицателно.

— Ще трябва да те хвана, Ескамильо. Отдавна ми вадят душицата зарад теб. Районният прокурор иска да те изпрати в Испанско Мароко. Казват, че не им достигала работна ръка… Няма кой да копае във фосфорните мини. На районния му се ще да изпрати там няколко души. Ама от кого бих могъл да се лиша тук, Ескамильо, момчето ми? Най-много от теб. Всеки друг гледа да е полезен с нещо, ти само ми се мотаеш из краката. Ама не увесвай нос, не са чак толкоз лоши тези мини. Някои изкарват и по три години живи. Вярно, че този беше шампион по борба и попадна там, защото беше убил тъща си, не беше мършав като теб, ама няколко месеца и ти ще изтраеш. И да не те е страх, цял ще си останеш, казват, че топлият пясък добре консервира труповете. Е, сбогом, приятелю Ескамильо, жалко, че не можахме да се разберем!

Стана, понечи да извика пазача.

Ескамильо разбра, че е загубил. Този ден нищо не може да се измъкне от лейтенанта, бетон е.

— Какво бихте искали да знаете, сеньор Гомес? — изрече с треперещ глас, мачкайки шапката си. — Ще ви кажа всичко, което зная.

— Къде е Еспиноза? — изгърмя Гомес.

— Кълна се в толедската Пресвета Дева, не знам! Не съм го виждал от два дни!

„Лошото е, че и аз не съм — мислеше си лейтенантът. — И за онези петстотин долара нищо не знам, които би трябвало да ми отчете. А е оскубал американците, двама германски туристи, моряци и т. н., петстотин долара са съвсем прилична цена.“ Ала Еспиноза се беше стопил, напразно пращаше хората си, от него нямаше и следа.

— Питам те за последен път — рече със злобно спокойствие. — Или ще кажеш, каквото знаеш, или фосфорната мина. Избирай, Ескамильо!

Ескамильо избра. Прекръсти се, после кимна.

— Добре тогава. Всичко ще кажа. Но няма да ми повярвате.

— Остави това на мен! Говори!

— Бях се скрил под един чувал, така че не ме забелязаха. Там бях през цялото време.

— Къде?

— Където играеха карти.

— Защо си се скрил под чувала?

— За да не ме забележат.

— Не те питам това, говедо такова! — изгуби търпение лейтенантът. — Какво си търсил там, където Еспиноза играе карти?

Ескамильо се захили.

— Ако все пак им остане нещо по джобовете след картите. Тогава не внимават. Толкова са възмутени, че са ги обрали, че на нищо не обръщат внимание.

— Хм. Какво видя?

— Ами… играеха карти.

— Друго какво?

— По едно време дойде един тип. Рус, висок, млад, с обувки с катарама.

— Американец?

— Не знам. Говореше испански. И започна да играе с Еспиноза.

— Продължавай!

— Обра го!

— Кого?

— Оня тип Еспиноза.

Лейтенантът се изкикоти.

— Отиваш във фосфорната мина, Ескамильо! Лопес не може никой да го обере!

— Кълна се, господин лейтенант, тоя тип беше по-добър от него. И щеше да му вземе всичките пари, ако…

— Ако?

— Коста не беше го наръгал.

— По дяволите, тоя Коста! — разгневи се лейтенантът. — Къде е трупът? Значи затова се е изпарил Лопес Еспиноза…

Бродягата разтърси силно глава.

— Не, не! Коста не го уби. Само го наръга. Доста силно.

— Къде е раненият?

— Сеньор… не зная, как да го кажа… Той не беше ранен.

Лейтенантът погледна мрачно към Ескамильо.

— Много пиян ли беше?

— Кълна се в толедската Дева, не бях! Коста вкара ножа си в типа, а той дори не прокърви. Хем видях как острието влиза. Видях добре, защото бях наблизо под чувала!

— Продължавай!

— Тогава оня хвана ръката на Коста… и му капна нещо.

Лейтенантът изтри чело.

— Капна му?

— От показалеца си… кълна се в Девата, че не лъжа, господин лейтенант!

— Значи му капна, а? А Коста какво направи?

— Изпари си.

— Накъде?

— Наистина се изпари, господин лейтенант, не само така, както обикновено казват. Изчезна във въздуха!

Лейтенантът се надвеси над масата и сграбчи ризата на Ескамильо.

— Ще идеш в Мароко, шмекер такъв! Там и ти ще се изпариш на слънцето!

— Кълна се, че казвам истината!

— Кълнеш ли се? Тогава тръгвай с мен, ще търсим Еспиноза!

— Русият тип… го взе със себе си. Лопес не искаше, но го накара насила. Каза му, че ако не отиде, и него ще изпари.

Педро Гомес се стъписа. Дълбокото му познаване на хората му подсказваше, че този път не го лъжат. Ако ли пък не…

— Хайде! Показвай пътя!

Половин час по-късно съдебният лекар изпълзя изпод масата за карти с разнищена на парцали подметка на обувка в ръката и с няколко кости, които изглеждаха досущ като човешки.

— Това намерих, господине. Сякаш някаква киселина е изгорила Коста. Има още някакви останки, ако пожелаете, може да ги разгледате. Например част от чене…

Гомес отпусна глава върху масата за карти и се замисли. Чудеше се дали и Еспиноза не се е изпарил с петстотинте долара?

Бирмингам. 2 юни

Уормуотър остави слушалката върху телефона и погледна многозначително.

— Ето го и следващият! От Испания. И там е бил русият тип със златната катарама… приблизително по същото време. Отвлякъл е някакъв покерджия, Лопес Еспиноза. А един друг, който се е опитал да помогне на картоиграча, е бил изпарен. Някой е видял как типът му е капнал нещо от показалеца си.

— Както върху парчето радиатор в Америка — изстена с възхищение Берни и приглади огромния си мустак. — Няма ли да ми се смеете, господине, ако кажа нещо?

— Давайте, Берни, кажете смело! — окуражи го Уормуотър.

— Господине, аз, повече имам чувството, че…

Изправи се, поглади пак мустак и плахо погледна към главния инспектор.

— Кажете спокойно, Берни — кимна Уормуотър. — Знаете, че ценя много наблюденията ви. Е, хайде! Как ви се струва русият тип?

Берни гледаше объркано главния инспектор.

— Ами, че… не ми се смейте, господине, но ми се струва, че не е земен човек!

Бележки

[1] Превел от английски: Валери Петров