Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (5)

Четвърта глава

Полутъмното товарно отделение сякаш започна да реве навсякъде около Клер, когато намаляването на скоростта оказа натиск върху конструкцията. Металната обвивка на совалката вибрираше от удари и свистене.

— Какво става? — пое си дъх Клер. Тя освободи една от ръцете си от пластмасовите палети, зад които се бяха скрили, за да придържа по-добре Анди. — Ударихме ли се в нещо? Какъв е този странен шум?

Тони наплюнчи пръст и го вдигна:

— И дума не може да става за течение. — Той преглътна, за да използва евстахиевите си тръби: — Налягането не се променя. — Свистенето обаче се усилваше.

Два механични удара, един след друг, които по нищо не приличаха на познатото тупване и щракване при затварянето на люка, разтърсиха от ужас Клер. Скоростта продължи да спада, променяна от непознатия нов вектор на удара. Тази част на товарното, към която бяха прикрепени палетите, сякаш притискаше Клер. Тя нервно притисна Анди към корема си.

Бебето ококори очи, устата му се изкриви от страх. „Не, моля те, не реви!“ Тя не смееше да даде воля на плача, който напираше от собственото й гърло. Това щеше да го накара да завие като сирена.

— Баничка, баничка, пекарю… — продума Клер. — Изпечи баничка веднага… — тя го погъделичка по бузата и хвърли на Тони поглед, изпълнен с мълчалива молба.

Тони беше пребледнял:

— Клер, мисля, че совалката се движи надолу! Обзалагам се, че тези удари са от разгръщането на крилата.

— О, не! Не може да бъде. Силвър провери плана…

— Изглежда, че Силвър е направила голяма грешка.

— Аз също го проверих. Тази совалка трябва да вземе екипаж от служители от Трансферна Станция и после да слезе долу.

— Значи и двете сте направили голяма грешка — гласът на Тони бе суров и трепереше. Опитваше се да прикрие с гняв напиращия страх.

„О, само не ми крещи! Ако не съм спокойна и Анди няма да остане спокоен. Това не беше мое хрумване…“

Тони се претърколи по корем и повдигна тялото си от блъскащата го повърхност на… на пода, така земните наричаха посоката, от която идваше гравитационната сила. Изпълзя към най-близкия прозорец като се издърпваше с ръце. Светлината, която струеше през него, странно се разсейваше, чезнеше.

— Всичко е бяло, Клер, мисля, че влизаме в облак!

Клер с часове бе наблюдавала облаци горе от орбитата. Как бавно се издуваха в атмосферата на Родео. Винаги й изглеждаха огромни като луни. Копнееше да ги види.

Анди стискаше синята й фланелка. Тя се претърколи като Тони с длани към повърхността и тръгна нагоре. Анди обърна глава към баща си, протегна към него горните си ръце и се опита да се откъсне от Клер с долните. Подът подскочи и го удари.

В първия момент беше прекалено изплашен, за да се разплаче. Но после отвори уста и изрева с разтреперания писък на осъзнатата болка. Викът прободе всеки нерв на Клер.

Тони се стресна и слезе от прозореца обратно при тях:

— Защо го изпусна? Какво си мислиш, че правиш? О, накарай го да млъкне, бързо!

Клер отново се претърколи по гръб и издърпа Анди върху мекия си корем. Погали го и го целуна припряно. Той вече не плачеше от болка, а от страх, но виковете му така и не стихваха.

— Ще го чуят чак в кабината на пилота! — прошепна притеснено Тони. — Направи нещо!

— Опитвам се — прошепна в отговор Клер. Ръцете й трепереха. Тя се опита да притисне главата на Анди към гърдите си — нещо, което обичаше, но този път той извърна глава и се разпищя още по-силно. За щастие шумът от движението на совалката през атмосферата бе достигнал децибелите на оглушителна гръмотевица. Когато шумът стихна, Анди вече се беше уморил. Чуваха се само скимтящите му хълцания. Той потри мокро от сълзи и пот лице във фланелката на Клер. Тежестта му върху корема и диафрагмата й почти спираха дъха й, но тя не смееше да го отмести.

Поредна серия удари отекна в совалката. Вибрациите на двигателите променяха нивото си. Клер политаше насам и натам според постоянно менящите се вектори на ускорението. Най-силен бе този откъм пода. Тя си позволи да отпусне две от ръцете си от Анди, за да се закрепи за пластмасовите палети.

Тони стоеше до тях и хапеше устни от безпомощност и притеснение:

— Трябва да слезем долу и да се прикрепим към повърхността.

— В един от входовете на совалката — кимна Клер. — Там ще има хора, земни. Може би е най-добре да им кажем, че съвсем случайно сме се оказали на борда. Може би… — добави тя обнадеждено — те ще ни изпратят обратно вкъщи.

Тони стисна горната си дясна ръка в юмрук:

— Не! Не можем да се предадем сега! Никога няма да имаме друг шанс!

— Но какво можем да направим?

— Ще се крием на този кораб, докато успеем да се качим на друг. Някой, който отива на Трансферна Станция. — Клер изпуфтя изплашено, без да иска. Гласът му се изпълни с настоятелна молба: — Направили сме го веднъж, ще успеем пак.

Тя поклати невярващо глава. По-нататъшния спор бе прекъснат от ужасяващи удари, които разтърсиха целия кораб, а после се сляха в приглушен продължителен тътен. Светлината, която струеше през прозореца, освети товарното отделение, когато совалката се приземи, след което отново падна мрак. Двигателите изскимтяха и млъкнаха.

Клер се отдели внимателно от палетите. От всичките вектори на ускорението остана само един. Бе изумително чувство.

Гравитацията тихо и неумолимо я смазваше. Тя се бореше с натрапчивата мисъл, че ако натискът изведнъж спре, ще бъде запратена към тавана, където ще премаже Анди. Имаше чувството, че целият товар се движи бавно в кръг около нея. Тя затвори очи, за да се предпази.

Тони стисна предупредително долната й лява китка. Тя погледна нагоре и замръзна. Външната врата в края на товарното отделение се отвори.

Влязоха двойка земни във фирмени гащеризони. Вратата към центъра на совалката се отвори. Показаха се главите на Ти и на още един пилот.

— Здравейте, момчета. Каква е тази припряност?

— Трябва да обърнем това птиче и да го натоварим отново за час — отговори служителят по поддръжката. — Имате време само да се изпикаете и да обядвате.

— Какъв е товарът? Не съм виждал подобно суетене от последния случай на бърза помощ.

— Оборудване и припаси за някакво шоу, което ще се състои в Селището в чест на Вицепрезидента на Управлението.

— Това ще бъде чак следващата седмица.

Служителят по поддръжката се ухили:

— Така си мислят всички. Вицепрезидентът излетя седмица по-рано с частната си совалка с цял отряд счетоводители. Изглежда обича неочакваните проверки. Ръководството, разбира се, умря от радост.

— Не бързай да се смееш — предупреди го Ти. — В края на краищата всичко се стоварва на нашия гръб.

— Сякаш не знам — въздъхна Тони и кимна към отворената врата.

Клер се претърколи на една страна и внимателно постави Анди на платформата. Той се намръщи, готов да се разплаче. Клер бързо се опря на длани и се опита да балансира — дясната й долна ръка се справяше най-лесно. Грабна с една ръка Анди и го сгуши към тялото си. Залепена от ужасната гравитация към онази част на товарното отделение, което сочеше земята, тя запълзя на три ръце към вратата. Анди й тежеше, сякаш силна пружина го теглеше към пода. Главата му подскачаше назад и Клер внимателно я повдигна с длан.

До нея Тони успя да застане на три ръце. Със свободната той дръпна връвта на торбата им с припаси. Тя бе прилепнала към пода и не помръдна.

— По дяволите! — ядоса се Тони. Изпълзя до торбата, сграбчи я и я повдигна, но беше твърде обемиста, за да я носи под стомаха си. — По дяволите, по дяволите!

— Не може ли да се предадем все пак? — попита тихо Клер, предчувствайки отговора.

— Не! — Той метна торбата на рамо и се заклатушка напред. Тя се олюля застрашително на гърба му и Тони трябваше да я придържа с горната си лява ръка, а да подскача напред с дясната. — Успях, хайде, тръгвай!

Совалката бе паркирана в пещерен хангар — огромна тъмна бездна с покрив от греди. От тях би излязло отлично скривалище, ако можеха да се доберат дотам. Всичко, което не бе здраво прикрепено, падаше само към единия край на стаята и си стоеше залепнало, докато някой не го махнеше насила. Имаше нещо странно и несиметрично в това…

От люка към пода на хангара се спускаше нагънат склон. Явно бе проектиран, за да се улесни опасната битка с всесилната гравитация чрез поносими прагове. „Стълбище“ Клер спря и сведе глава. Кръвта й се качи в главата. Тя преглътна.

— Не спирай! — прошепна умолително Тони отзад и също преглътна.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… — За миг Клер се въодушеви, обърна се и тръгна надолу. Свободната й долна длан се удряше в металните стъпала при всеки скок. Беше неудобно, но поне възможно. Тони я последва.

— Сега накъде? — пое си дъх Клер, когато стигнаха дъното.

— Засега ще се скрием в онзи безпорядък от съоръжения ей там — посочи с брадичка Тони. — Не бива да се отдалечаваме прекалено от совалката.

Хукнаха към ъгъла на хангара. Ръцете на Клер веднага се покриха с мърсотия. Психическият стрес бе непоносим като място, което те сърби, а няма как да го почешеш. Клер имаше чувството, че би рискувала живота си, за да се измие.

Стигнаха до няколко паркирани тежки съоръжения. Един товарач влезе в хангара и дузина мъже и жени в работни гащеризони скочиха от него и плъзнаха из совалката. Клер се радваше на шума, който вдигаха, тъй като Анди все още проплакваше от време на време. Тя наблюдаваше със страх поддържащия персонал през металните ръце на машините. Колко ли късно е прекалено късно, за да се предадат?!

 

 

Лео все още се приготвяше в кабината с оборудване, когато Прамод влезе и застана до него.

— Откри ли Тони? — попита Лео. — Като бригадир на групата той трябва да поведе това шествие. От мен се очаква само да гледам.

— Не можах да го открия на нито едно от обичайните места, сър — поклати глава Прамод.

Лео без малко да изпсува, но само изпуфтя:

— Вече трябваше да е попълнил страницата си… — Той се отмести към вратата.

Отвън във вакуума, малка машина току-що подреждаше последните секции на обвивката на хидропонното отделение в добре подредено съзвездие. Четириръките щяха да го построят пред очите на Вицепрезидента на Управлението. Лео не можеше да се надява, че проблемите и закъсненията в другите отдели ще изместят тези в неговия. Време беше екипът му по заваряване да направи своя дебют.

— Добре, Прамод, приготви се. Ще заемеш мястото на Тони, а Боби от Група Б ще заеме твоето — продължи по-бързо, преди изумлението в очите на Прамод да се превърне в сценична треска: — Няма нищо ново. Практикувал си го десетки пъти. Ако имаш и най-малки съмнения относно качеството или безопасността на която и да е процедура, аз ще бъда там. Но първо погледни реалността — в постройката, която ще издигнете днес, ще живеете дълго след като Вицепрезидентът Апмад и пътуващият й цирк си отидат. Гарантирам, че много повече ще се хареса нещо, което е направено добре, макар и бавно, отколкото някоя измислица, скроена на две, на три.

За Бога, направи така, че да мине гладко, беше казал нервно на Лео преди час Ван Ата. Спазвай схемата, без значение какво… ще поправим дефектите по-късно, след като си отиде. От нас се очаква тези шимпанзета да изглеждат печеливши.

— Не бива да се опитваш да приличаш на нещо, което не си — продължи Лео. — Ти си ефективен и си добър. Да ви преподавам бе едно от големите неочаквани удоволствия в моята кариера. Тръгвай сега, а аз ще те настигна след малко.

Прамод хукна да търси Боби. Лео се намръщи и се отправи през кабината към терминала с комуникационната конзола в дъното. Даде команда „Страница“ и „Д-р Сондра Йей“. В същия миг съобщението в ъгъла на екрана примигна с неговото собствено име. Съдържаше и номер. Лео прекрати командата, избра номера и повдигна вежди изненадан. На екрана се показа д-р Йей.

— Сондра! Тъкмо щях да ти се обаждам. Знаеш ли къде е Клер?

— Колко странно! Исках да те питам къде мога да открия Тони.

— О? — Лео мигом промени тона си в неутрален. — Защо?

— Защото не мога да я открия никъде и си помислих, че Тони вероятно знае къде е. Тя трябва да демонстрира техника по грижи за детето в безтегловност пред Вицепрезидента след обяд.

— Дали, хм — преглътна Лео, — Анди е в забавачницата или с Клер, знаеш ли?

— С Клер, разбира се.

— О!

— Лео… — вниманието на д-р Йей се изостри. Тя сви устни. — Известно ли ти е нещо, което аз не знам?

— Мм — той я погледна, — знам, че Тони бе изключително разсеян в работата си последната седмица. Бих могъл да кажа дори депресиран като изключим факта, че, разбира се, ти си специалистът по тази част. Както и да е, не приличаше на себе си, на онзи жизнерадостен човек, когото познавам. — Топка от безпокойство сви стомаха му и направи речта му хаплива. — А да не би вие, госпожо, да имате някакви грижи, които сте забравили да споделите с мен?

Тя сви устни, но избегна уловката:

— Програмите са придвижени напред по всички отдели, както знаеш. Клер получи новото си назначение по репродукция. То не включваше Тони.

— Назначение по репродукция? Искаш да кажеш, да забременее? — Лео почувства как лицето му се зачервява. Някъде дълбоко в него дълго контролираният гняв запуши. — Нима с тези думи криете и от себе си това, което правите? А аз си мислех, че пропагандата е само за нас, ратаите. — Йей щеше да каже нещо, но Лео не й позволи: — Мили Боже! Нима сте се родили нечовеци или сте станали такива постепенно с титлите — магистър, доктор по медицина, бакалавър…

Лицето на Йей потъмня, тонът й стана хаплив:

— Имаме си инженер с романтична душа? Сега разбирам всичко. Не се увличайте в сценария си, мистър Граф. Тони и Клер бяха определени един за друг първия път от абсолютно същата система и ако някои хора спазваха първоначалното разписание, този проблем щеше да бъде избегнат. Не виждам смисъла в това да платиш на един експерт за мнението му и после лековерно да пренебрегнеш съвета му. Наистина, не виждам смисъла. Инженерите…

„О, дявол го взел, и тя страдаше от комплекса на Ван Ата. Както и аз, осъзна Лео.“ Прозрението притъпи моментния му вътрешен гняв.

— Аз не съм измислила Проекта Кей. Ако аз го управлявах, то щеше да е по различен начин, но сега трябва да играя с картите, които са ми раздали, мистър Граф. По дя… — тя се стегна и върна разговора на първоначалната тема. — Трябва бързо да я открия. Иначе ще се наложи Ван Ата да започне шоуто отзад-напред. Лео, страшно важно е Вицепрезидентът Апмад да мине първо през забавачницата, преди да е започнала да си съставя каквото и… Имаш ли въобще някаква представа къде може да са тези деца?

Лео поклати глава. Една смътна идея превърна искрения му жест в лъжа.

— Ще ми се обадиш, ако ги откриеш преди мен, нали? — помоли я той. Смиреният му тон звучеше разкаяно.

— Да, разбира се — омекна Йей, повдигна рамене в мълчаливо извинение и прекъсна връзката.

Лео се върна в кабината, свали работния си костюм, облече гащеризона и побърза да проследи идеята си преди да го е изпреварила д-р Йей. Беше сигурен, че тя ще го направи и при това скоро.

 

 

Силвър провери работната схема на видеото си — люти чушки. Тя мина през отделението по Хидропоника към кабината със семена, откри чекмеджето с търсения надпис и извади предварително подготвен хартиен пакет. Леко го потупа и изсушените семена звъннаха приятно.

Тя взе пластмасовия разсадник, разкъса пакета и нежно насочи малките бледи семена в контейнера. Вкара маркуча през гуменото уплътнение отстрани на разсадника и ги поля. Разклати кутията на разсадника напред-назад и го постави на мястото му в инкубатора. Включи оптималната температура за чушките, настрои лютивината и въздъхна.

Светлината от филтриращите прозорци непрекъснато привличаше вниманието й. За четвърти или пети път тази смяна тя спираше, минаваше покрай хранителните тръби и се взираше в Родео. Някъде там долу, на дъното на този кладенец от пространство, пълзяха Клер и Тони. Ако все още не се бяха предали. Или бяха загинали в ужасна катастрофа… Разюзданото й въображение я пренесе в поредица от катастрофи.

Силвър се опита да ги прогони с ясния образ на Тони, Клер и Анди, когато се вмъкваха в совалката, но въображението й изгради друг сценарий. Клер се опитва да прескочи някаква дупка (Каква дупка? Откъде, дявол да го вземе?) и пропуска целта. Силвър мислеше за странното движение на нещата в плътните гравитационни полета. Писъкът след сблъсъка с бетона долу, не, Клер сигурно ще държи Анди — двоен удар в бетона… Силвър потърка челото си с дланите на горните си ръце, сякаш да изтика зловещата гледка вън от ума си.

Свистенето от вратите върна Силвър обратно към действителността. По-добре беше да изглежда заета — какво трябваше да направи? О, да, да почисти използваните хранителни тръби, да ги подготви за засаждане в другиден в новото отделение, което се строеше. Там всеки щеше да покаже уменията си на Вицепрезидента на Управлението. По дяволите! Вицепрезидента! Но от друга страна, това беше шанс Тони и Клер да останат неразкрити, две смени, дори три. Сега…

Сърцето й се сви като видя кой бе влязъл в отделението по Хидропоника.

По принцип Силвър би се зарадвала да види Лео. Изглеждаше голям и чист мъж. Не, не голям, но някак солиден. От всяка частица от него струеше спокойствие. Напомняше й за нещата от долу, които бе имала шанса да подържи — дърво, кожа и сушени треви. Ужасните сценарии избледняха в светлината на усмивката. Все пак тя би се радвала да си поговори с Лео…

Сега той не се усмихваше:

— Силвър…? Тук ли си?

За миг тя си помисли да се скрие измежду хранителните тръби, но листата изшумоляха при нейното раздвижване и издадоха местонахождението й.

— Ъ-ъ… Здравей, Лео — надзърна над листата тя.

— Виждала ли си скоро Тони или Клер? — Лео обичаше прямотата. Наричай ме Лео, бе й казал той първия път, когато го беше назовала мистър Граф. По-кратко е. Той се премести до хранителните тръби. Втренчиха се един в друг от двете страни на оградата от бобови стебла.

— През цялата смяна не съм виждала никой друг освен ръководителя си — каза Силвър и си отдъхна, че каза самата истина.

— Кога за последен път си виждала някой от тях?

— О, миналата смяна, мисля — тя отметна безгрижно глава.

— Къде?

— Мм… наоколо — изкиска се неуместно. В този момент мистър Ван Ата би вдигнал ръце с неприязън и би се отказал да се опитва да измъкне нещо от празната й глава.

Лео се намръщи:

— Знаеш ли, едно от очарователните ви качества е абсолютната точност на отговорите ви.

Коментарът увисна във въздуха. Силвър ясно си спомни как Тони, Клер и Анди бързаха към товарното отделение на совалката. Тя се замисли за тяхна предишна среща, когато обмисляха плана си и я посочи като полуистина:

— Хапнахме заедно по средата на последната смяна в Хранителна Станция Седем.

Лео сви устни:

— Разбирам — наведе глава и я заразглежда като някаква загадка, като две металургично несъвместими повърхнини, които трябваше да измисли как да съедини. — Виж сега, току-що чух за новото, хм, репродуктивно назначение на Клер. Чудех се какво тревожи Тони през последните няколко седмици. Беше много депресиран от всичко това, нали? Доста… объркан.

— Те имаха планове — започна Силвър, но се опомни и сви рамене. — Не знам. Аз бих се радвала да ми дадат репродуктивно назначение. На някои хора не можеш да им угодиш.

Лицето му придоби сурово изражение:

— Силвър, колко объркани бяха те? Често децата приемат някой временен проблем за края на света. Не разбират, че има време за всичко. Това ги напряга емоционално. Мислят, че са достатъчно разочаровани и могат да направят нещо… отчаяно?

— Отчаяно? — самата Силвър се усмихна отчаяно.

— Нещо като самоубийство кли друго?

— О, не? — Силвър бе шокирана. — О, те никога не биха направили нещо подобно.

Дали за миг не премина облекчение през кафявите очи на Лео? Не, лицето му изглеждаше напрегнато и загрижено.

— Страхувах се да не са направили точно това. Тони не се появи на работната си смяна, а това е нечувано. Анди също го няма. Никъде ги няма. Ако са били толкова отчаяни, ако са се почувствали в капан… Какво по-лесно от това да се измъкнат през някой въздушен шлюз? Един студен миг, един болезнен миг и спасение завинаги — той стисна единствения си чифт ръце. — И за всичко това съм виновен аз. Трябваше по-рано да разбера, да кажа нещо… — замълча и я погледна въпросително.

— О, не, не е така! — ужаси се Силвър. Бързаше да го разубеди. — Не мислете за такива неща. Вижте… — тя огледа отделението по Хидропоника и понижи глас, — вижте, не трябва да ви го казвам, но не искам да си мислите… да си мислите тези страшни неща. — Той я погледна сериозно и напрегнато. Колко ще посмее да му разкрие? Ако я увери…

— Тони и Клер…

— Силвър! — изтрещя гласът на д-р Йей веднага щом се отвори въздушния шлюз. — Силвър, какво знаеш за всичко това?

— О, по дяволите! — изръмжа Лео. Ръцете му се свиха в юмруци.

Тя се стъписа:

— Вие! — и почти се засмя. Нима Лео беше толкова хитър и ловък? Тя го бе подценявала. Дали и двамата не носеха маска пред света? Ако е така, какво ли прикриваше благото му лице?

— Моля те, Силвър, преди да дойдат… Не мога да помогна, ако…

Беше твърде късно. Ван Ата и Йей влязоха в стаята.

— Силвър, знаеш ли къде са отишли Тони и Клер? — Д-р Йей беше останала без дъх. Лео мълчеше отчуждено и разглеждаше изящните бели бобови цветове.

— Разбира се, че знае — викна Ван Ата още преди Силвър да може да отговори. — Тези момичета знаят всичко една за друга, казвам ти.

— О, известно ми е — отвърна Йей.

— Изплюй камъчето, Силвър — строго каза Ван Ата. — Сигурно съзнаваш кое е добре за теб.

Силвър стисна устни и повдигна брадичка. Д-р Йей изви очи към гърба на началника си:

— Силвър — подхвана помирително тя, — сега не е време за игри. Ако, както предполагаме, Тони и Клер са се опитали да напуснат Селището, в момента може да се намират в голяма беда, дори да ги грози смъртна опасност. Доволна съм, че си лоялна към приятелите си, но те умолявам — имай чувство за отговорност. Приятелите не изоставят приятелите си в беда.

В очите на Силвър се четеше съмнение. Отвори уста да проговори…

— По дяволите! — изкрещя Ван Ата. — Нямам време за сладки приказки с тази курва. Точно в тази минута онази кучка със змийските очи от Управлението чака да продължи шоуто. Започва да задава въпроси и ако не й се отговори навреме, ще тръгне сама да търси отговорите. И тогава ще видите какво ще стане. От всички моменти на този свят този е най-малко подходящият за подобна идиотщина. Това е направено умишлено. Много неща ще се провалят, при това не случайно.

Зачервеното му от гняв лице оказа обичайния ефект върху Силвър. Стомахът й се сви, а погледът й се замъгли от сълзи. Някога смяташе, че би направила всичко за него, само да се успокои, да се усмихне и да се пошегува отново.

Но не и този път. Първоначалното страхопочитание и увлечение, които бе изпитвала към него, малко по малко си бяха отишли. Тя се учуди колко мъничко бе останало от тях. А празната черупка може да бъде здрава и твърда…

— Ти — прошепна тя — можеш да ме накараш да кажа каквото и да е.

— Точно както си и мислех — изрева Ван Ата. — Къде ти е тоталната социализация сега, д-р Йей?

— Ако вие — каза през зъби д-р Йей — бяхте така любезен да не преподавате с антисоциално поведение, сега нямаше да ви се налага да се занимавате с последствията.

— Не разбирам за какво хленчите. Аз съм изпълнителен директор. Моята работа е да съм строг и суров. Затова Галактически Технологии ме назначиха тук в тази орбитална финансова клоака. Контролът на поведението е отговорност на вашия отдел, Йей, или поне така казвате вие. Затова, вършете си работата!

— Поведението е нещо, което се променя — поправи го студено д-р Йей.

— И каква, по дяволите, е ползата от него, ако се проваля на мига щом се задвижат нещата? Трябва ми нещо, което действа постоянно. Ако бяхте инженер, никога нямаше да ви допуснат до такъв отговорен пост. Не е ли така, Лео?

Лео откъсна едно листо от бобовия храст и се усмихна любезно. Очите му искряха. Явно обмисляше отговора си. Във всеки случай той преглътна нещо.

Силвър измисли простичък план. Толкова простичък, че сигурно щеше да се справи. Не трябваше да върши нищо. Да не прави нищо, да не казва нищо. И постепенно бурята щеше да отмине. Все пак те не можеха да я повредят физически, тя бе ценно имущество за Галактически Технологии. Останалото бе само шум. И тя се сви в сигурността на каменното мълчание.

Тишината се втвърди като студено масло. Силвър почти се задави.

— Добре — изсъска й Ван Ата, — щом това е начинът, по който искаш да играеш. Много добре. Изборът си е твой — той се обърна към Йей. — В болницата нали имате нещо като фаст пента, докторе?

Устните на Йей потрепериха:

— Фаст пента е легален само за полицейския отдел, мистър Ван Ата.

— Не трябва ли заповед от съда за използването му? — запита Лео, без да отмести поглед от бобеното листо, което въртеше между пръстите си.

— Що се отнася до гражданите, Лео. Това… — Ван Ата посочи Силвър — не е гражданин. Е, докторе?

— Отговорът на въпроса ви, мистър Ван Ата, е не. В нашата болница няма нелегални лекарства.

— Аз не казах фаст пента, казах нещо подобно — ядоса се Ван Ата. — Нещо упойващо, нещо за крайна нужда.

— В крайна нужда ли сме? — попита Лео с мек тон. Все още си играеше с листото, което вече бе скъсал. — Прамод ще замести Тони, вероятно едно от другите момичета с бебета може да излезе вместо Клер. Защо Вицепрезидентът на Управлението трябва да разбере всичко?

— Ако се окаже, че двама от работниците ни са избягали долу — Силвър примигна при това ехо на нейния собствен страх… — или че се носят някъде отвън изсушени от студа, ще ни бъде ужасно трудно да го скрием от нея. Вие не сте виждали тази жена, Лео. Надушва проблемите отдалеч.

— Мм — промърмори Лео, а Ван Ата се обърна отново към Йей:

— А вие, докторе? Какво ще правите? Или предпочитате да чакате, докато някой не попита какво да прави с телата?

— Четвърти Тализан-5 прилича малко на фаст пента — смотолеви неохотно д-р Йей. — При определена доза. Но ще се чувства зле цял ден.

— Изборът е неин — той се обърна към Силвър: — Последен шанс, Силвър. Писна ми! Презирам предателството. Къде отидоха? Кажи ми или ще си получиш инжекцията, още сега.

Изведнъж я облада болезнена човешка смелост:

— Ако ми направиш това — прошепна Силвър с отчаяна гордост, — ние ще успеем.

Ван Ата се присви от напиращия гняв:

— Ще успеем? Ти и твоите малки приятелчета заговорничите да саботирате кариерата ми пред Управлението на Компанията и ти ми казваш „ще успеем“? Страшно си права, ние ще успеем!

 

 

— Охрана на Компанията, Отделение Три, говори капитан Банерджи. С какво мога да ви помогна?

— На служба ли сте? — отсече добре облечен мъж от екрана. Явно в него бушуваха силни емоции и дишането му бе учестено, а брадичката му потръпваше нервно.

Банерджи свали краката си от бюрото и се наведе напред:

— Да, сър?

— Аз съм Брус Ван Ата, директор на Проекта в Селището. Проверете кода ми или каквото се налага!

Банерджи се изправи и написа кода. Появи се надпис „чисто“ и изчезна. Банерджи се поизправи още малко:

— Да, сър, продължете.

Ван Ата замълча, сякаш се чудеше откъде да започне. Проговори бавно, въпреки неспокойните си и объркани мисли, които се бяха изписали на напрегнатото му лице:

— Имаме малък проблем, капитане.

Банерджи се напрегна. Той можеше да разпознае кога някой прикрива истината:

— О?

— Три от нашите… експериментални създания са избягали от Селището. Ние разпитахме съучастника им и смятаме, че са тръгнали с полет B 119 и сега се намират някъде в Отделение Три. Крайно наложително е да бъдат заловени и върнати при нас по най-бързия начин.

Очите на Банерджи се разшириха. Информацията относно Селището се пазеше в абсолютна тайна, но нямаше човек, който да е работил достатъчно дълго на Родео и да не знае, че съществуват някакви генетично променени хора, пазени в изолация. Обикновено минаваше време преди новите служители да разберат, че повечето екзотични истории за чудовища, разказвани от старите, бяха форма на въздействие върху тяхната доверчивост. Той бе прехвърлен на Родео само преди около месец.

Думите на шефа на Проекта прозвъняха в главата на Банерджи. Избягали. Да се хванат. Криминални бегълци. Избягали са опасни животни от зоопарка, а техните пазачи са затворени. Тогава някакво окаяно ченге получава задача да ги хване. Случайно са изчезнали ужасни биологични оръжия. С какво, по дяволите, си имаше работа той?

— Как да ги разпознаем, сър? Те — Банерджи преглътна… — приличат ли на човешки същества?

— Не — Ван Ата ясно прочете страха у Банерджи и изсумтя иронично: — Няма да имате проблем да ги разпознаете, уверявам ви, Капитане. А когато ги откриете, веднага ми се обадете като използвате личния ми код. Не харесвам това общуване по общия канал. За Бога, действайте внимателно, разбирате ли?

— Да, сър — Банерджи си представи разрастваща се паника. — Разбирам съвсем ясно.

Неговата собствена паника бе личен проблем. Той не би вземал тлъста заплата, ако Охраната означаваше само дълги кафе-почивки и приятни разходки в прекрасната пустош. Той си знаеше, че ще дойде време да заплати цената.

Ван Ата прекъсна връзката с мрачен поглед. Банерджи се свърза с помощника си, остави и съобщения за почиващите в момента служители. Новоповишеният служител в Охраната не биваше да рискува с нещо, което бе изпотило изпълнителната власт.

Той отключи шкафа с оръжията и избра най-добрите за себе си и отряда си. Премери на длан един от пистолетите — беше толкова малък и лек, че приличаше на играчка. Галактически Технологии не можеха да рискуват съдебни дела заради заблудени куршуми от подобни оръжия.

Банерджи се замисли за миг, после се обърна към бюрото си и отключи едно чекмедже. Нерегистрираният пистолет се сгуши в кобура му. Банерджи го преметна през рамо и облече униформата си. Чувстваше се много по-добре. Обърна се, готов да посрещне полицаите си.